Случва се. Случа се на всеки. Започва от нищото и свършва в нищото. По какви калдъръмени улички върви, как се накланя към най-тъмните, тесни пресечки - не знам. Но се случва и почти всеки успява.
Чета живота по ръбовете на локвите, а той отдавна е описан в книгите. Разнищвам облаците като къдели въображение и небесна живопис, а те отдавна са начертали плана си да ме удавят в дъждове.
Едва ли има значение, едва ли има значение..
Ще те счупят на парченца. Ще пребият до смърт детето в теб. Малките късчета остатъци ще счупят на още по-незабележими такива. А накрая ще те стъпчат; с бесните си, налудничави усмивки ще скачат върху последните руини от заличеното ти съществуване. Когато частиците загубят свойство да се чупят, те ще те протрият по асфалта, докато врящата ти плът не остави последните си капчици изстрадала кръв по сивата алея, не обере праха и някой не я помете при пепелта и останалите изгорени боклуци.
Вятърът ще те разнася - безличен и безплътен. Но спокойно, в природата няма празни пространства - все някога малките изсъхнали, загубили цвят късчета живот ще се открият, ще се съединят отново. Ще възкръснеш - нищо и никакъв - празен, изстинал, изгнил и прозрачен. А техните души отдавна ще са прелели от катранената течност на свирепото щастие, виреещо над заровените им болки.
Случва се.
Нямам време да гледам как дишаш, нямам време да гледам как отново ще погубваш другите.
Седмица каро и всички останали мокри кални карти лежат, плоски и захвърлени, на пътя, а аз ги гледам, гледам..
Как е възможно и не е ли смешно? - се питам. Над всичките тези малки и големи, ниски и високи, ожулени, обелени, потрошени и рушащи се сгради, над всички тях е надвиснало безкрайното поглъщащо синьо небе. А ти, бедни човеко, се притесняваш за своя дребен и нищожен свят.
Случва се, нали?
Тонове изкуство събират прах от предразсъдъците на тези, които нямат смелостта да видят красотата в чуждите действия. За жалост този тип хора трудно се променя.
Ще се срещнем в 7:30, и после пак, и после пак..
А дните и бързането, сънят и червените очи - ще се оправим.
Не са страшни мъртвите, не. Страшни са живите. Не защото могат да са алчни, егоистични и завистливи. А защото се страхуват от себе си. Малките им големи страхове оплитат като бръшлян крехките им чувства, свитите им души. Чувам стъпките, шума от влачещите им се тела, заедно с всичките им мръсни тайни. Крият ги в полите на нощта и треперят в собствената си тягостна тишина.
Моят сладолед на клечка няма да се разтопи, защото е март, но аз чувам.
Едва ли щеше да е толкова мътно и гротескно, ако всички черни води изпълзяваха през каналите на дневна светлина. Не опорочавайте нощта.
Недейте.
Ех, къде е смисълът в проклетите думи?
No comments:
Post a Comment