Sinnerman

Светът беше гъста мъгла, а през мрачните й сиви молекули си проправяха път песните на Нина Симон. Ася се намираше зад цигарената завеса и се опитваше да гледа. Да гледа или да вижда – понякога понятията я объркваха. Но със сигурност опитваше. Не искаше да чува никакви гласове, не искаше да отговаря на никакви въпроси, дори на своите собствени. Беше се вторачила в чифт непостоянни, зелени очи, от които нямаше сила да избяга. Решена да не се откъсне от тях, беше призовала цялото самообладание, скрито по тъмните места на душата и тялото си. Моментът бе на път да достигне безсмъртието, когато кичур коса падна и затрупа светлината и блясъка на гледката като лавина. Жалко, всичко трябваше да започне отначало.

- Защо хората лъжат? – сякаш от нищото запита тя.
- Аз не лъжа.
- Всеки лъже.
- Явно познаваш твърде малко хора.
- Понякога и един човек стига, за да разбереш достатъчно.
- Глупости.
„По дяволите, винаги е прав” – помисли тя и издиша.

Тишината беше на косъм да стане тягостна, но Ася нямаше да й позволи да изтръгне корените на непоколебимостта й. Цигареният дим продължаваше да се извива, а очите й се пълнеха със сълзи от раздразнение. Винаги се чудеше дали плачът не се появява в най-удобните моменти, напълно неподвластен на емоциите. Дали заради цигарите, заради музиката или пък приятната светлина, Ася копнееше да прехапе устни, изпълнена с яд и горчилка, да остави сълзите да се спуснат по отредените им траектории. Разбира се, нямаше да го направи.
Малко по-рано, в същия ден, тя се събуди от мига, който някои наричаха сън. Сърцето й скришом биеше все по-учестено и учестено, но тя не показваше никакъв признак, че го усеща. Вършеше ежедневните си дейности сякаш мускулът се бе превърнал в камък и с много изпросени от себе си усмивки се чувстваше тайно щастлива.
Успя да разкървави три от пръстите си за няколко часа и това й се стори някак подозрително. Рисуваше наум, рисуваше преди да потъне в лирика и мисли, рисуваше след като затвореше очите си. Рисуваше картини, рисуваше живот. Кухненските шкафове, стълбището, столовете, скрити в полумрака, и силуетът на големия диван криеха някакъв смисъл, а целият компас на света беше насочен в посоката, към която тя се лъжеше, че не гледа. Беше психически подготвена, но въпреки това мънички тръпки се спускаха по кожата й, докато не започна да се усмихва още по-безумно. И наистина беше така. Лудост, безумие. Винаги бе знаела, че това е най-наивната й, глуповата черта, но обичаше изкуството си повече, отколкото обичаше да наблюдава отражението на светлините в локвите.
Щеше да говори бавно и да въздиша нямо, щеше да се взира в процепите и да открива четирилистни детелини. Боже, понякога всичко губеше идиотския си смисъл.
Мракът се спусна с аромата на нежност, а хормоните започнаха да се тресат и разбъркват като погълнати от торнадо. Всичко се случваше под циментова обвивка, а парата излизаше по малко, под формата на кратки и среднократки изречения.
Механизмите на въображението бяха силно напрегнати и тъкмо започваха да се усмиряват. Тик-так. Беше вечер.
„Искам да знам какъв е бил учителят ти в пети клас. (…) Искам да знам защо слушаш Нина Симон, когато си тъжна.”
Виждаше движенията на каданс, а диалогът от „Point of no return” тихомълком я водеше.
Беше скрила вулкан в себе си. Жесток вулкан, който нямаше силата да изригне наведнъж, а бавно я изпълваше с гореща лава. През цялото време се чувстваше добре.
Ася бе корава, въпреки че си доказваше точно обратното и то толкова многократно. Бе готова да остави вятърът да обрули кухините й, без значение, че после щеше да съжалява.

- Не казваш нищо – и отново я погледна за секунда.
- Не обичам да говоря.
„Хората трябва да гледат в очите” – ръмжеше наум Ася.
- За какво искаш да говорим? – запита той, опитвайки за пореден път.
- Това не е добър въпрос. Не може да решаваме за какво да говорим. – отряза го тя.
- Какво предлагаш тогава? – вече малко ядосано каза Йоан.
- Защо просто не слушаш музиката?
- Трудна си.

Настъпи мълчание, а пред погледа й се изписа думата „груба”.
Да, така правеше и така щеше да прави, докато лавата не избие през погледа й, през жестовете й, през думите й. Щеше да наказва хората, още преди да са я наранили.

Преди три минути беше станало осем. Лицата се сливаха в огромна усмивка и кратък смях. Ася стоеше доволна, щастлива, нюанс от всичко това. Съвсем малка част от нея се бе свила в дълбините и се гърчеше в по-различно щастие.

Телефонът звънеше. Сигурно е Милена. Или пък Желана.
Беше едно забравено име, за което наистина й беше почти все едно, но след като го видя, се развълнува. Разбира се, не вдигна.
Малко по-късно, зашлевена от моментално прозрение и угризение на съвестта, тя набра познатия номер.
Събуди го с милия си глас и едва доловимо му показа, че й липсва. „Колко глупаво, нали?” – каза си тя и не заспа.

Някакви хора постоянно отиваха до закачалката, за да оставят якетата и палтата си. Ася несъзнателно се обръщаше. След шестия път реши, че е абсолютно безсмислено.
В един от всички среднотъмни и живи моменти, безшумните му стъпки отекнаха в погледите на останалите.
„Да, прекрасно” – въздъхна, а след това си прошепна „Добре”.

Йоан беше от онези хора, които са убили момчетата в себе си, а на тяхно място се е настанил мъж, пращящ от тестостерон. От всички техни жилки витаят феромони, а ужасните им криви носове възбуждат мъжествеността им до полуда.
За какво й беше да бъде мил, когато нямаше да докосва устните с върховете на пръстите си, спомняйки си как ту грубо, ту нежно си е играл с невинността й в някоя потна, тежкодиханна нощ?
За какво й беше да бъде мил, след като нямаше да забива ноктите си в здравите му ръце, страстно да ги прокарва по гърба му, докато всяка част от тялото му докосва всяка част от нейното тяло?
За какво й беше да слуша гласа му, когато нямаше с тих, пронизващ шепот да гали сетивата й и да подкосява краката й?
Не можеше да свърже причини и следствия, а още по-малко можеше да си обясни защо животът е толкова несправедлив, отнемащ й дори надеждата да го притежава.
Искаше го, искаше го с всяко кратко сърцебиене, с всяко изтласкване на кръвта.
Писъкът се носеше из най-дълбоките пещери на душата й, после рикошираше в сталактитите отхвърлени напразни надежди, а ехото отекваше навсякъде, почти достигащо премрежените й очи. Зеленият проблясък я заслепяваше, а тя проклинаше ли, проклинаше. Чувстваше се безсилна.

- Знаеш ли.. – с треперещ глас отрони Ася. Мъчно ми е за теб.
- Какво? – сякаш това бе някаква изненада за него.
- Не, не те съжалявам или нещо такова.. Просто ми е мъчно..
Усети как вече трудно сдържа сълзите, подбудени от дима, обърна се и събра последните си капчици устойчивост.
Гледаше го, гледаше право в него. Ася не се страхуваше да го гледа. Кичурите се освобождаваха, а тя между другото ги поставяше на мястото им.
Йоан се мъчеше да я разбере, да открие причината, която обръща вътрешната й мембрана; заради която пращаше странни вибрации в цялото помещение.
Сепаретата бяха хубави, а останалите компании потъваха в шумните си глъчки, неспособни да чуят мелодията на Нина Симон.
Нина Симон и арфата, които спасяваха Ася от пагубната й смърт, сипеща се като пепел. Може би навън ветровете забързано тичаха из спрелия въздух, може би звездите искряха ярко в тъмното небе, незасенчвани от уличната светлина. Може би хората на бара пиеха уиски и търсеха своето щастие в нечий случаен и продължителен поглед. Тя имаше своето олицетворение на тестостерон, точно до нея, изгарящо цигара след цигара.
Щеше да гори в ада заради всичко това, щеше да се поти и извива в казана на собствените си желания, на затворените си врати.
За пореден път фиксира всичките му черти – ужасната черна коса, наболата брада, кривия нос, малките очи. Зелени с изящни, извити мигли. Червената уста и странно-чаровните зъби. Усмивката, с която я наблюдаваше, под съпровода на която я жигосваше с лаконичния си тон.

Затвори очи и се реши – вече нямаше да се опитва да вижда. Замени онзи поглед с празен, а вечерта продължи с мелодраматичен джаз и мирис на цигари.