Опаковки и боклуци

ПИСЪК! ПИСЪК! ПИСЪК!

Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.

Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.