I could have lied

Не го очаквах.
Какво стана?

Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.

It's no good

I'm gonna take my time
I have all the time in the world


Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.

Съвсем, съвсем пусто.


*

Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.

Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.

When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here

Любимата ми част - 1.08-ма минута

Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.

Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.

Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.

Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.