Не ме бройте

Моливите са подострени, ръкавите - заптретнати.
Ще споделя за няколко елемента, повтарящи се и до болка дразнещи ме, на които искрено благодаря.

Прибирам се с премръзнали пръсти с единствената мечта да влезна вкъщи, незабелязана от гостите на тати, да събуя обувките си, да сваля палта, шалове и ръкавици и да се измия.
Но не. Прибирам се с премръзнали пръсти след петминутно полумислене. На небето няма никакви звезди или ако има, аз не им обръщам внимание. Отключвам и тъкмо се протягам, за да заключа, и ключът ми пада на мокрия цимент. В тъмнината. Пръстите ми са се слели в една заледена форма, а аз тепърва трябва да им заповядвам да търсят проклетия ключ в мокротията на земята.

Второ нещо, което със сигурност ще ми спечели първите бели косми някой ден, са първите три минути в банята. Влизам с цялото желание на света да се изпаря с парата на вряща, преминаваща към топла вода. А всъщност се случва това:
Завъртам кранчето за топлата вода и нищо.
След това въртя и това за студената, за да не се излее кипяща течност и да ме свари.
Нищо. Душът започва да се тресе, сякаш водата вътре има някакво неземно високо налягане и се готви да се пръсне заедно с мен и цялата баня.
Аз продължавам да чакам, умираща от студ и напрежение.
Трусовете се засилват.
И чак тогава за моя огромна (или не чак толкова огромна) радост пада капка вода.
Ледена.
Аз треперя и настръхвам, мисля на високи обороти, за да забравя колко сту-де-но е.
След това падат още една-две капки. Започва да тече нищожна, грозна, полутопла струйка.
Аз, вече бясна и безразсъдна, въртя кранчетата с надежда да завали порой и, разбира се, това става, но всичко кипи, а от парата не мога да видя какво и накъде въртя.

Последното нещо, за което нито душът, нито студът ми е виновен, е малко по-различно.
Всъщност за него някой друг път. Май само разгрявам, а дори не знам докъде ще стигна. Не трябва да правя така!

Не бъдете цинични, моля. Малките деца ще ви се обидят.
Нищо чудно, че ми се чете за психопати.


P.S Пластмасата на шишето, пълно с вода, се е огънала по някакъв абсолютно обикновен начин, но ако се вгледаш във формата й, покрита със сянка и светлина от лапмата, изглежда точно като глава на Оскар. Боже, колко неща си струва да нарисуваш.

P.S. 2 "Raging Bull" - Де Ниро, Пеши и онази култова сцена, която си мечтая да гледам!
Гр! Стискам зъби! Ще бъда добра!