Мелодии по вятъра

Отговорът? Не, не го искаш.

Пада прах, вали прах, сипе се прах.
Не е пепел от ексхумирани тела, не е сняг, не са конфети.

Зарядите са толкова много, така цветни, че всичко се слива в ярка, заслепяваща бяла светлина. Сияе, блести, сияе, блести, докато не се превърне в точка, която изчезва за по-малко от момент.

Момент ли?
Хиляди моменти.
Сега вече някой ми липсва. Сега вече мразя някого.
Иска ми се да го гравирам върху небето с искри, изпратени от широко отворени, гневно-тъжни очи.
Не влизай, не викай, дори не чукай на вратата.
Не ме интересува какво дават по някоя си програма, интересува ме, че утре е утре, а днес е днес. Днес е затворено, а утре ще е малко по-друго, но може би също така подобно.

Върнете ме, нека да е девети ноември 2008 г. Има ли шанс да се случи? Да се събудя и да е тогава?
Отказвам се.

'Cause Annie you are star but just not going very far

Ще премина оттук, оттам, ще прочета безброй много красиви послания и безброй много изгубени думи, изгубили се, намерили мен. Знаци ли? Съжалявам, не, благодаря.
А аз мразя, мразя и знам, че в някоя тайна кутийка, на някое тайно, забравено място няма пропуснати писма - всичко е прегледано, прочетено, прочетено отново, а след това отново и отново. Всичко е изтрито и загубено и сега аз си мисля, непособна да ръмжа: тихо е.
Тихо е, тихо е да. Колкото и да насилваш времето, да го пришпорваш, да дърпаш юздите на смешната си псевдолудост, да се заливаш в смях от сълзи и сълзи от смях, да се облепваш със сцени от ужас, за да не заспиш до труп, не ти си този, който върти света.
Ето така е, това е всичкото всичко, което обладава малките моменти, в които гониш ли, гониш своите мълчания, но те вече са пуснали корени - по-дълбоко, отколкото очакваш.
От малка го правя - тогава малко по-нескопосано, сега - все така хаотично. От малка хващам лист /какъвто и да е/ и пиша всичките си нужни и ненужни мисли. Пиша, изливам, оставям, забравям, подарвявам.. Все едно.
Да, подарявам ти омразата си. Все едно.
Да, подарявам гордостта си.
Все едно.
Да, подарявам присъствието си.
Учтивостта.
И тишината.
Пренебрежението.
И очевидното отлагане.
Очевидното отказване.
И повече от очевидното нежелание.

Няма нищо по-сладко от джаз и маслени бои, които безплътно присъстват в пространството.
Няма нищо по-смущаващо от забравената живопис на детската носталгия.
Няма нищо по-белязващо от последни страници, попили хаотични вдъхновения.
Няма нищо по-дълбоко от двуизмерния образ на пренесените мисли.
И едва ли има нещо по-разрушаващо от логични обяснения за сладко-горчивите явления в твоя уж прогресиращ живот.
Защото отговорите затварят въпросите, а затворените въпроси са равни на смърт.


no hero in her sky