Колко потресаващо различни са пролетта и зимата. Чувам как децата от улицата играят навън, понякога до късни, тъмни часове, докато аз уча, съпътствана с огромна липса на желание. Но е факт – пролетта е толкова по-друга. Имам чувството, че животът е монета и някой най-накрая е решил отново да я хвърли, за да падне, обърната на другата страна.
Мирише ми на лято, но знам, че все още е рано. Мирише ми на път и магистрали, прах и Казанлък. Не очаквах да ми е толкова мъчно за града и гледките, които тайно съм запомнила, но е така. Виждам остарели сцени и забравени думи, времето е прекрасно, а наум си повтарям „Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави,”
Малко по-късно през пролетта, миналата година четях „За Япония, като за Япония”. Сега чета други - някои полезни, някои – не чак толкова полезни работи - но предполагам, че това не е някаква загуба.
Март е месецът на промените, сигурна съм в това.
Март е хубав месец, въпреки изненадващите дъждове, снегове и ветрове в началото му. Март е истинско начало, без значение, че е по-студен от Февруари, през който слънцето огряваше всичко и то с топлина.
Човек просто свиква с времената и сезоните, с датите и часовете и не може да се измъкне от клопката на заблудата, която всички доукрасяват с още свои „неписани” правила.
Усещам, че презирам, което е ужасно; усещам, че търся причини у другите да бъда друга, но аз знам, че не трябва, защото.. така.
Ако се нуждаеш от нещо, поискай го. И винаги, когато се чувстваш ужасно, направи всичко възможно да стане по-добре, вместо да влошаваш ситуацията. Хората не издържат на това напрежение, аз не издържам на това напрежение. Но времето, пролиляно в грешки, е време, за което е нормално да съжаляваш. И не че има някой, който не прави грешки; не че е сладко без тях – не е. Но когато започнеш да ги повтаряш, започваш и да се усъмняваш в смисъла на повечето неща и в много от способностите си. Не ми се вика, не ми се крещи, не искам да нахвърлям произволните си впечатления от цялата мартенска атмосфера. Спокойна съм, както невинаги, но както често успявам да изглеждам.
И, да, презирам. Ако знаех, че нямам право или че е лошо, сигурно щях да се чувствам виновна, но сега усещам точно обратното.
Какво доказва това? Че няма норми и стандарти – пространството е изкривено, всичко е относително, а ако се движиш със скоростта на светлината, времето ще спре.
3/30/2009
3/29/2009
Неделя е денят след събота, а събота е любимият ми ден в почти всички случаи.
Любимият ден от цялата седмица, която така или иначе е очертана много ясно, знам какво се очаква от всеки един ден. Точно тези характеристики карат хората да се събуждат с нормални или адски високи очаквания. А това е голям проблем.
Както и да е, исках да кажа само "Оффффффффф". Звучи мега отвратително - не е заради смяната на часа, не е заради прословутата пролетна умора, с която някои замаскират мързела си.
Заради моето огромно желание да правя нищо е. Искам да правя нииищо. Може би трябва да се срамувам, защото сама съм се свръхвдъхновявала с неоспоримите факти, че светът е пълен, изпълнен, препълнен с хора, цветове, картини, чувства, страхове, любови, музика, изкуство и още милиони непознати понятия, в които да потънеш.
Има толкова много за правене и да четеш/гледаш нещо изглежда като най-бледата и незначителна опция пред пъстротата на безкрайния избор, който животът ни навира така нахално в лицето, а ние извръщаме глави.
Но. Но аз искам да правя нищо. Не ми се чете. Чувствам се гузна, но не ми се прави нищо интелектуално, не ми се занимава с глупости. Днес съм по-голяма егоистка и е толкова прекрасно да не правиш нищо.
А навън е пролет..
Любимият ден от цялата седмица, която така или иначе е очертана много ясно, знам какво се очаква от всеки един ден. Точно тези характеристики карат хората да се събуждат с нормални или адски високи очаквания. А това е голям проблем.
Както и да е, исках да кажа само "Оффффффффф". Звучи мега отвратително - не е заради смяната на часа, не е заради прословутата пролетна умора, с която някои замаскират мързела си.
Заради моето огромно желание да правя нищо е. Искам да правя нииищо. Може би трябва да се срамувам, защото сама съм се свръхвдъхновявала с неоспоримите факти, че светът е пълен, изпълнен, препълнен с хора, цветове, картини, чувства, страхове, любови, музика, изкуство и още милиони непознати понятия, в които да потънеш.
Има толкова много за правене и да четеш/гледаш нещо изглежда като най-бледата и незначителна опция пред пъстротата на безкрайния избор, който животът ни навира така нахално в лицето, а ние извръщаме глави.
Но. Но аз искам да правя нищо. Не ми се чете. Чувствам се гузна, но не ми се прави нищо интелектуално, не ми се занимава с глупости. Днес съм по-голяма егоистка и е толкова прекрасно да не правиш нищо.
А навън е пролет..
3/25/2009
Криви 2
"Не изпитвам страаааах от твоя смях
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
3/23/2009
Sinnerman
Светът беше гъста мъгла, а през мрачните й сиви молекули си проправяха път песните на Нина Симон. Ася се намираше зад цигарената завеса и се опитваше да гледа. Да гледа или да вижда – понякога понятията я объркваха. Но със сигурност опитваше. Не искаше да чува никакви гласове, не искаше да отговаря на никакви въпроси, дори на своите собствени. Беше се вторачила в чифт непостоянни, зелени очи, от които нямаше сила да избяга. Решена да не се откъсне от тях, беше призовала цялото самообладание, скрито по тъмните места на душата и тялото си. Моментът бе на път да достигне безсмъртието, когато кичур коса падна и затрупа светлината и блясъка на гледката като лавина. Жалко, всичко трябваше да започне отначало.
- Защо хората лъжат? – сякаш от нищото запита тя.
- Аз не лъжа.
- Всеки лъже.
- Явно познаваш твърде малко хора.
- Понякога и един човек стига, за да разбереш достатъчно.
- Глупости.
„По дяволите, винаги е прав” – помисли тя и издиша.
Тишината беше на косъм да стане тягостна, но Ася нямаше да й позволи да изтръгне корените на непоколебимостта й. Цигареният дим продължаваше да се извива, а очите й се пълнеха със сълзи от раздразнение. Винаги се чудеше дали плачът не се появява в най-удобните моменти, напълно неподвластен на емоциите. Дали заради цигарите, заради музиката или пък приятната светлина, Ася копнееше да прехапе устни, изпълнена с яд и горчилка, да остави сълзите да се спуснат по отредените им траектории. Разбира се, нямаше да го направи.
Малко по-рано, в същия ден, тя се събуди от мига, който някои наричаха сън. Сърцето й скришом биеше все по-учестено и учестено, но тя не показваше никакъв признак, че го усеща. Вършеше ежедневните си дейности сякаш мускулът се бе превърнал в камък и с много изпросени от себе си усмивки се чувстваше тайно щастлива.
Успя да разкървави три от пръстите си за няколко часа и това й се стори някак подозрително. Рисуваше наум, рисуваше преди да потъне в лирика и мисли, рисуваше след като затвореше очите си. Рисуваше картини, рисуваше живот. Кухненските шкафове, стълбището, столовете, скрити в полумрака, и силуетът на големия диван криеха някакъв смисъл, а целият компас на света беше насочен в посоката, към която тя се лъжеше, че не гледа. Беше психически подготвена, но въпреки това мънички тръпки се спускаха по кожата й, докато не започна да се усмихва още по-безумно. И наистина беше така. Лудост, безумие. Винаги бе знаела, че това е най-наивната й, глуповата черта, но обичаше изкуството си повече, отколкото обичаше да наблюдава отражението на светлините в локвите.
Щеше да говори бавно и да въздиша нямо, щеше да се взира в процепите и да открива четирилистни детелини. Боже, понякога всичко губеше идиотския си смисъл.
Мракът се спусна с аромата на нежност, а хормоните започнаха да се тресат и разбъркват като погълнати от торнадо. Всичко се случваше под циментова обвивка, а парата излизаше по малко, под формата на кратки и среднократки изречения.
Механизмите на въображението бяха силно напрегнати и тъкмо започваха да се усмиряват. Тик-так. Беше вечер.
„Искам да знам какъв е бил учителят ти в пети клас. (…) Искам да знам защо слушаш Нина Симон, когато си тъжна.”
Виждаше движенията на каданс, а диалогът от „Point of no return” тихомълком я водеше.
Беше скрила вулкан в себе си. Жесток вулкан, който нямаше силата да изригне наведнъж, а бавно я изпълваше с гореща лава. През цялото време се чувстваше добре.
Ася бе корава, въпреки че си доказваше точно обратното и то толкова многократно. Бе готова да остави вятърът да обрули кухините й, без значение, че после щеше да съжалява.
- Не казваш нищо – и отново я погледна за секунда.
- Не обичам да говоря.
„Хората трябва да гледат в очите” – ръмжеше наум Ася.
- За какво искаш да говорим? – запита той, опитвайки за пореден път.
- Това не е добър въпрос. Не може да решаваме за какво да говорим. – отряза го тя.
- Какво предлагаш тогава? – вече малко ядосано каза Йоан.
- Защо просто не слушаш музиката?
- Трудна си.
Настъпи мълчание, а пред погледа й се изписа думата „груба”.
Да, така правеше и така щеше да прави, докато лавата не избие през погледа й, през жестовете й, през думите й. Щеше да наказва хората, още преди да са я наранили.
Преди три минути беше станало осем. Лицата се сливаха в огромна усмивка и кратък смях. Ася стоеше доволна, щастлива, нюанс от всичко това. Съвсем малка част от нея се бе свила в дълбините и се гърчеше в по-различно щастие.
Телефонът звънеше. Сигурно е Милена. Или пък Желана.
Беше едно забравено име, за което наистина й беше почти все едно, но след като го видя, се развълнува. Разбира се, не вдигна.
Малко по-късно, зашлевена от моментално прозрение и угризение на съвестта, тя набра познатия номер.
Събуди го с милия си глас и едва доловимо му показа, че й липсва. „Колко глупаво, нали?” – каза си тя и не заспа.
Някакви хора постоянно отиваха до закачалката, за да оставят якетата и палтата си. Ася несъзнателно се обръщаше. След шестия път реши, че е абсолютно безсмислено.
В един от всички среднотъмни и живи моменти, безшумните му стъпки отекнаха в погледите на останалите.
„Да, прекрасно” – въздъхна, а след това си прошепна „Добре”.
Йоан беше от онези хора, които са убили момчетата в себе си, а на тяхно място се е настанил мъж, пращящ от тестостерон. От всички техни жилки витаят феромони, а ужасните им криви носове възбуждат мъжествеността им до полуда.
За какво й беше да бъде мил, когато нямаше да докосва устните с върховете на пръстите си, спомняйки си как ту грубо, ту нежно си е играл с невинността й в някоя потна, тежкодиханна нощ?
За какво й беше да бъде мил, след като нямаше да забива ноктите си в здравите му ръце, страстно да ги прокарва по гърба му, докато всяка част от тялото му докосва всяка част от нейното тяло?
За какво й беше да слуша гласа му, когато нямаше с тих, пронизващ шепот да гали сетивата й и да подкосява краката й?
Не можеше да свърже причини и следствия, а още по-малко можеше да си обясни защо животът е толкова несправедлив, отнемащ й дори надеждата да го притежава.
Искаше го, искаше го с всяко кратко сърцебиене, с всяко изтласкване на кръвта.
Писъкът се носеше из най-дълбоките пещери на душата й, после рикошираше в сталактитите отхвърлени напразни надежди, а ехото отекваше навсякъде, почти достигащо премрежените й очи. Зеленият проблясък я заслепяваше, а тя проклинаше ли, проклинаше. Чувстваше се безсилна.
- Знаеш ли.. – с треперещ глас отрони Ася. Мъчно ми е за теб.
- Какво? – сякаш това бе някаква изненада за него.
- Не, не те съжалявам или нещо такова.. Просто ми е мъчно..
Усети как вече трудно сдържа сълзите, подбудени от дима, обърна се и събра последните си капчици устойчивост.
Гледаше го, гледаше право в него. Ася не се страхуваше да го гледа. Кичурите се освобождаваха, а тя между другото ги поставяше на мястото им.
Йоан се мъчеше да я разбере, да открие причината, която обръща вътрешната й мембрана; заради която пращаше странни вибрации в цялото помещение.
Сепаретата бяха хубави, а останалите компании потъваха в шумните си глъчки, неспособни да чуят мелодията на Нина Симон.
Нина Симон и арфата, които спасяваха Ася от пагубната й смърт, сипеща се като пепел. Може би навън ветровете забързано тичаха из спрелия въздух, може би звездите искряха ярко в тъмното небе, незасенчвани от уличната светлина. Може би хората на бара пиеха уиски и търсеха своето щастие в нечий случаен и продължителен поглед. Тя имаше своето олицетворение на тестостерон, точно до нея, изгарящо цигара след цигара.
Щеше да гори в ада заради всичко това, щеше да се поти и извива в казана на собствените си желания, на затворените си врати.
За пореден път фиксира всичките му черти – ужасната черна коса, наболата брада, кривия нос, малките очи. Зелени с изящни, извити мигли. Червената уста и странно-чаровните зъби. Усмивката, с която я наблюдаваше, под съпровода на която я жигосваше с лаконичния си тон.
Затвори очи и се реши – вече нямаше да се опитва да вижда. Замени онзи поглед с празен, а вечерта продължи с мелодраматичен джаз и мирис на цигари.
- Защо хората лъжат? – сякаш от нищото запита тя.
- Аз не лъжа.
- Всеки лъже.
- Явно познаваш твърде малко хора.
- Понякога и един човек стига, за да разбереш достатъчно.
- Глупости.
„По дяволите, винаги е прав” – помисли тя и издиша.
Тишината беше на косъм да стане тягостна, но Ася нямаше да й позволи да изтръгне корените на непоколебимостта й. Цигареният дим продължаваше да се извива, а очите й се пълнеха със сълзи от раздразнение. Винаги се чудеше дали плачът не се появява в най-удобните моменти, напълно неподвластен на емоциите. Дали заради цигарите, заради музиката или пък приятната светлина, Ася копнееше да прехапе устни, изпълнена с яд и горчилка, да остави сълзите да се спуснат по отредените им траектории. Разбира се, нямаше да го направи.
Малко по-рано, в същия ден, тя се събуди от мига, който някои наричаха сън. Сърцето й скришом биеше все по-учестено и учестено, но тя не показваше никакъв признак, че го усеща. Вършеше ежедневните си дейности сякаш мускулът се бе превърнал в камък и с много изпросени от себе си усмивки се чувстваше тайно щастлива.
Успя да разкървави три от пръстите си за няколко часа и това й се стори някак подозрително. Рисуваше наум, рисуваше преди да потъне в лирика и мисли, рисуваше след като затвореше очите си. Рисуваше картини, рисуваше живот. Кухненските шкафове, стълбището, столовете, скрити в полумрака, и силуетът на големия диван криеха някакъв смисъл, а целият компас на света беше насочен в посоката, към която тя се лъжеше, че не гледа. Беше психически подготвена, но въпреки това мънички тръпки се спускаха по кожата й, докато не започна да се усмихва още по-безумно. И наистина беше така. Лудост, безумие. Винаги бе знаела, че това е най-наивната й, глуповата черта, но обичаше изкуството си повече, отколкото обичаше да наблюдава отражението на светлините в локвите.
Щеше да говори бавно и да въздиша нямо, щеше да се взира в процепите и да открива четирилистни детелини. Боже, понякога всичко губеше идиотския си смисъл.
Мракът се спусна с аромата на нежност, а хормоните започнаха да се тресат и разбъркват като погълнати от торнадо. Всичко се случваше под циментова обвивка, а парата излизаше по малко, под формата на кратки и среднократки изречения.
Механизмите на въображението бяха силно напрегнати и тъкмо започваха да се усмиряват. Тик-так. Беше вечер.
„Искам да знам какъв е бил учителят ти в пети клас. (…) Искам да знам защо слушаш Нина Симон, когато си тъжна.”
Виждаше движенията на каданс, а диалогът от „Point of no return” тихомълком я водеше.
Беше скрила вулкан в себе си. Жесток вулкан, който нямаше силата да изригне наведнъж, а бавно я изпълваше с гореща лава. През цялото време се чувстваше добре.
Ася бе корава, въпреки че си доказваше точно обратното и то толкова многократно. Бе готова да остави вятърът да обрули кухините й, без значение, че после щеше да съжалява.
- Не казваш нищо – и отново я погледна за секунда.
- Не обичам да говоря.
„Хората трябва да гледат в очите” – ръмжеше наум Ася.
- За какво искаш да говорим? – запита той, опитвайки за пореден път.
- Това не е добър въпрос. Не може да решаваме за какво да говорим. – отряза го тя.
- Какво предлагаш тогава? – вече малко ядосано каза Йоан.
- Защо просто не слушаш музиката?
- Трудна си.
Настъпи мълчание, а пред погледа й се изписа думата „груба”.
Да, така правеше и така щеше да прави, докато лавата не избие през погледа й, през жестовете й, през думите й. Щеше да наказва хората, още преди да са я наранили.
Преди три минути беше станало осем. Лицата се сливаха в огромна усмивка и кратък смях. Ася стоеше доволна, щастлива, нюанс от всичко това. Съвсем малка част от нея се бе свила в дълбините и се гърчеше в по-различно щастие.
Телефонът звънеше. Сигурно е Милена. Или пък Желана.
Беше едно забравено име, за което наистина й беше почти все едно, но след като го видя, се развълнува. Разбира се, не вдигна.
Малко по-късно, зашлевена от моментално прозрение и угризение на съвестта, тя набра познатия номер.
Събуди го с милия си глас и едва доловимо му показа, че й липсва. „Колко глупаво, нали?” – каза си тя и не заспа.
Някакви хора постоянно отиваха до закачалката, за да оставят якетата и палтата си. Ася несъзнателно се обръщаше. След шестия път реши, че е абсолютно безсмислено.
В един от всички среднотъмни и живи моменти, безшумните му стъпки отекнаха в погледите на останалите.
„Да, прекрасно” – въздъхна, а след това си прошепна „Добре”.
Йоан беше от онези хора, които са убили момчетата в себе си, а на тяхно място се е настанил мъж, пращящ от тестостерон. От всички техни жилки витаят феромони, а ужасните им криви носове възбуждат мъжествеността им до полуда.
За какво й беше да бъде мил, когато нямаше да докосва устните с върховете на пръстите си, спомняйки си как ту грубо, ту нежно си е играл с невинността й в някоя потна, тежкодиханна нощ?
За какво й беше да бъде мил, след като нямаше да забива ноктите си в здравите му ръце, страстно да ги прокарва по гърба му, докато всяка част от тялото му докосва всяка част от нейното тяло?
За какво й беше да слуша гласа му, когато нямаше с тих, пронизващ шепот да гали сетивата й и да подкосява краката й?
Не можеше да свърже причини и следствия, а още по-малко можеше да си обясни защо животът е толкова несправедлив, отнемащ й дори надеждата да го притежава.
Искаше го, искаше го с всяко кратко сърцебиене, с всяко изтласкване на кръвта.
Писъкът се носеше из най-дълбоките пещери на душата й, после рикошираше в сталактитите отхвърлени напразни надежди, а ехото отекваше навсякъде, почти достигащо премрежените й очи. Зеленият проблясък я заслепяваше, а тя проклинаше ли, проклинаше. Чувстваше се безсилна.
- Знаеш ли.. – с треперещ глас отрони Ася. Мъчно ми е за теб.
- Какво? – сякаш това бе някаква изненада за него.
- Не, не те съжалявам или нещо такова.. Просто ми е мъчно..
Усети как вече трудно сдържа сълзите, подбудени от дима, обърна се и събра последните си капчици устойчивост.
Гледаше го, гледаше право в него. Ася не се страхуваше да го гледа. Кичурите се освобождаваха, а тя между другото ги поставяше на мястото им.
Йоан се мъчеше да я разбере, да открие причината, която обръща вътрешната й мембрана; заради която пращаше странни вибрации в цялото помещение.
Сепаретата бяха хубави, а останалите компании потъваха в шумните си глъчки, неспособни да чуят мелодията на Нина Симон.
Нина Симон и арфата, които спасяваха Ася от пагубната й смърт, сипеща се като пепел. Може би навън ветровете забързано тичаха из спрелия въздух, може би звездите искряха ярко в тъмното небе, незасенчвани от уличната светлина. Може би хората на бара пиеха уиски и търсеха своето щастие в нечий случаен и продължителен поглед. Тя имаше своето олицетворение на тестостерон, точно до нея, изгарящо цигара след цигара.
Щеше да гори в ада заради всичко това, щеше да се поти и извива в казана на собствените си желания, на затворените си врати.
За пореден път фиксира всичките му черти – ужасната черна коса, наболата брада, кривия нос, малките очи. Зелени с изящни, извити мигли. Червената уста и странно-чаровните зъби. Усмивката, с която я наблюдаваше, под съпровода на която я жигосваше с лаконичния си тон.
Затвори очи и се реши – вече нямаше да се опитва да вижда. Замени онзи поглед с празен, а вечерта продължи с мелодраматичен джаз и мирис на цигари.
Oh God it feels like forever
But no one ever tells you that forever feels like home,
sitting all alone inside your head
За сто седемдесет и шести път.
Бури, ветрове, градушки, урагани - чакам ги да се изсипят върху мен. Безсилна съм сега, безсилна ще бъда и тогава.
Крещя без глас и кървя без кръв, проклинам наум, сънувам наяве, летя насън, събуждам се и пак, и пак.
Don't know how much time has passed
All I know is that it feels like forever
But no one ever tells you that forever feels like homeeee..
Когато усещаш сладък вкус, всъщност всичко е горчиво, а когато броиш отчайващо дългите три секунди, впили се в нечий поглед, не осъзнаваш колко живот се събира в тях. Без значение за какви ги смяташ.
Не планирам да се връщам назад.
sitting all alone inside your head
За сто седемдесет и шести път.
Бури, ветрове, градушки, урагани - чакам ги да се изсипят върху мен. Безсилна съм сега, безсилна ще бъда и тогава.
Крещя без глас и кървя без кръв, проклинам наум, сънувам наяве, летя насън, събуждам се и пак, и пак.
Don't know how much time has passed
All I know is that it feels like forever
But no one ever tells you that forever feels like homeeee..
Когато усещаш сладък вкус, всъщност всичко е горчиво, а когато броиш отчайващо дългите три секунди, впили се в нечий поглед, не осъзнаваш колко живот се събира в тях. Без значение за какви ги смяташ.
Не планирам да се връщам назад.
3/21/2009
It's all gone Pete Tong
Единственото, което ми остана от него, е цигарен дим. Цигареният дим в косата, цигареният дим в очите, цигареният дим в мислите, цигареният дим в тишината. Навсякъде. По мен, около мен. Виеща се мъгла от пречки, недовиждане и кашлица. Цигарен дим.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
3/20/2009
Затворено
Спрях да правя онова. Спрях да правя и другото нещо. От около седмица и половина. Сега е празно. Нямам смелостта да напиша дори глупавите имена на смешните си занимания.
"I wanna know what your fifth grade teacher was like?"
Ще спра ли да пиша? А ще започна ли въобще някога?
Wild is the wind
So wild is the wind
You touch me.........!
Нина Симон и пак Нина Симон, и о, да! Нина Симон.
Завийте се през глава и заспивайте - wild is the wind, а моите клепачи се сипят като прах от умора, заспивам.
"I wanna know what your fifth grade teacher was like?"
Ще спра ли да пиша? А ще започна ли въобще някога?
Wild is the wind
So wild is the wind
You touch me.........!
Нина Симон и пак Нина Симон, и о, да! Нина Симон.
Завийте се през глава и заспивайте - wild is the wind, а моите клепачи се сипят като прах от умора, заспивам.
3/14/2009
Разлей кафето и цигарите
върху филийките под масата
и със салфетка скрий забравите -
тъй сутрините слагат си украсата.
Налей си в чиста чаша вино
и съзерцавай кървавия блясък;
море от нерви в тъмносиньо
и болничният глух човешки крясък.
Търси със допир светлините,
блещукащи отвъд пердето влажно,
пусни ги, да, на свобода сълзите
нима останалото е по-важно?
върху филийките под масата
и със салфетка скрий забравите -
тъй сутрините слагат си украсата.
Налей си в чиста чаша вино
и съзерцавай кървавия блясък;
море от нерви в тъмносиньо
и болничният глух човешки крясък.
Търси със допир светлините,
блещукащи отвъд пердето влажно,
пусни ги, да, на свобода сълзите
нима останалото е по-важно?
Wild is the wind
Let me fly away with you.
Когато тя заспи зимен сън, ти ще се събудиш.
Ще се разминавате напук жалките опити на съдбата да ви срещне.
Когато тя е готова, ти ще си заключен.
Когато ти я потърсиш, тя ще се заключи.
Ще се гоните, ще се катерите по земната ос. Вятърът ще развява косите ви, но кичурите ви никога няма да се оплетат.
Когато нарисуваш потрета й, тя ще е сляпа.
Когато ти ослепееш, тя ще започне да те гледа в очите.
Когато пееш любимите й песни, тя няма да може да те чуе.
Когато тя започне да ти шепти на ухо, ти ще си изгубил ума си.
Ще се въртите до припадък на тази жестока въртележка.
Ще плувате в дълбоките си агонии в търсене на бряг.
Ще се уморявате, ще спирате.
На една и съща улица. Тя на своята спирка, ти - на тази срещу нея.
Но времето ще лети между вас и няма да се видите.
Някой ден, когато тя брои бръчките в ъгълчетата на очите си, ще падне дърво. Шумът му ще запее стари песни, ще понесе забравени мелодии.
Ти ще стоиш там, с надеждата да видиш колко чакане и скрити вопли е събрала в ъгълчетата на очите си.
Тогава въртележката ще спре, а паралелите и медианите ще съвпаднат.
Ветровете, слънцето и дъждът ще се слеят.
Тя ще излезне. Ти ще си там.
Погледите ви ще се открият.
Застанали неподвижно.
Двамата.
Свободни да умрете.
Това наричам миг.
Когато тя заспи зимен сън, ти ще се събудиш.
Ще се разминавате напук жалките опити на съдбата да ви срещне.
Когато тя е готова, ти ще си заключен.
Когато ти я потърсиш, тя ще се заключи.
Ще се гоните, ще се катерите по земната ос. Вятърът ще развява косите ви, но кичурите ви никога няма да се оплетат.
Когато нарисуваш потрета й, тя ще е сляпа.
Когато ти ослепееш, тя ще започне да те гледа в очите.
Когато пееш любимите й песни, тя няма да може да те чуе.
Когато тя започне да ти шепти на ухо, ти ще си изгубил ума си.
Ще се въртите до припадък на тази жестока въртележка.
Ще плувате в дълбоките си агонии в търсене на бряг.
Ще се уморявате, ще спирате.
На една и съща улица. Тя на своята спирка, ти - на тази срещу нея.
Но времето ще лети между вас и няма да се видите.
Някой ден, когато тя брои бръчките в ъгълчетата на очите си, ще падне дърво. Шумът му ще запее стари песни, ще понесе забравени мелодии.
Ти ще стоиш там, с надеждата да видиш колко чакане и скрити вопли е събрала в ъгълчетата на очите си.
Тогава въртележката ще спре, а паралелите и медианите ще съвпаднат.
Ветровете, слънцето и дъждът ще се слеят.
Тя ще излезне. Ти ще си там.
Погледите ви ще се открият.
Застанали неподвижно.
Двамата.
Свободни да умрете.
Това наричам миг.
Мелодии по вятъра
Отговорът? Не, не го искаш.
Пада прах, вали прах, сипе се прах.
Не е пепел от ексхумирани тела, не е сняг, не са конфети.
Зарядите са толкова много, така цветни, че всичко се слива в ярка, заслепяваща бяла светлина. Сияе, блести, сияе, блести, докато не се превърне в точка, която изчезва за по-малко от момент.
Момент ли?
Хиляди моменти.
Сега вече някой ми липсва. Сега вече мразя някого.
Иска ми се да го гравирам върху небето с искри, изпратени от широко отворени, гневно-тъжни очи.
Не влизай, не викай, дори не чукай на вратата.
Не ме интересува какво дават по някоя си програма, интересува ме, че утре е утре, а днес е днес. Днес е затворено, а утре ще е малко по-друго, но може би също така подобно.
Върнете ме, нека да е девети ноември 2008 г. Има ли шанс да се случи? Да се събудя и да е тогава?
Отказвам се.
'Cause Annie you are star but just not going very far
Ще премина оттук, оттам, ще прочета безброй много красиви послания и безброй много изгубени думи, изгубили се, намерили мен. Знаци ли? Съжалявам, не, благодаря.
А аз мразя, мразя и знам, че в някоя тайна кутийка, на някое тайно, забравено място няма пропуснати писма - всичко е прегледано, прочетено, прочетено отново, а след това отново и отново. Всичко е изтрито и загубено и сега аз си мисля, непособна да ръмжа: тихо е.
Тихо е, тихо е да. Колкото и да насилваш времето, да го пришпорваш, да дърпаш юздите на смешната си псевдолудост, да се заливаш в смях от сълзи и сълзи от смях, да се облепваш със сцени от ужас, за да не заспиш до труп, не ти си този, който върти света.
Ето така е, това е всичкото всичко, което обладава малките моменти, в които гониш ли, гониш своите мълчания, но те вече са пуснали корени - по-дълбоко, отколкото очакваш.
От малка го правя - тогава малко по-нескопосано, сега - все така хаотично. От малка хващам лист /какъвто и да е/ и пиша всичките си нужни и ненужни мисли. Пиша, изливам, оставям, забравям, подарвявам.. Все едно.
Да, подарявам ти омразата си. Все едно.
Да, подарявам гордостта си.
Все едно.
Да, подарявам присъствието си.
Учтивостта.
И тишината.
Пренебрежението.
И очевидното отлагане.
Очевидното отказване.
И повече от очевидното нежелание.
Няма нищо по-сладко от джаз и маслени бои, които безплътно присъстват в пространството.
Няма нищо по-смущаващо от забравената живопис на детската носталгия.
Няма нищо по-белязващо от последни страници, попили хаотични вдъхновения.
Няма нищо по-дълбоко от двуизмерния образ на пренесените мисли.
И едва ли има нещо по-разрушаващо от логични обяснения за сладко-горчивите явления в твоя уж прогресиращ живот.
Защото отговорите затварят въпросите, а затворените въпроси са равни на смърт.
no hero in her sky
Пада прах, вали прах, сипе се прах.
Не е пепел от ексхумирани тела, не е сняг, не са конфети.
Зарядите са толкова много, така цветни, че всичко се слива в ярка, заслепяваща бяла светлина. Сияе, блести, сияе, блести, докато не се превърне в точка, която изчезва за по-малко от момент.
Момент ли?
Хиляди моменти.
Сега вече някой ми липсва. Сега вече мразя някого.
Иска ми се да го гравирам върху небето с искри, изпратени от широко отворени, гневно-тъжни очи.
Не влизай, не викай, дори не чукай на вратата.
Не ме интересува какво дават по някоя си програма, интересува ме, че утре е утре, а днес е днес. Днес е затворено, а утре ще е малко по-друго, но може би също така подобно.
Върнете ме, нека да е девети ноември 2008 г. Има ли шанс да се случи? Да се събудя и да е тогава?
Отказвам се.
'Cause Annie you are star but just not going very far
Ще премина оттук, оттам, ще прочета безброй много красиви послания и безброй много изгубени думи, изгубили се, намерили мен. Знаци ли? Съжалявам, не, благодаря.
А аз мразя, мразя и знам, че в някоя тайна кутийка, на някое тайно, забравено място няма пропуснати писма - всичко е прегледано, прочетено, прочетено отново, а след това отново и отново. Всичко е изтрито и загубено и сега аз си мисля, непособна да ръмжа: тихо е.
Тихо е, тихо е да. Колкото и да насилваш времето, да го пришпорваш, да дърпаш юздите на смешната си псевдолудост, да се заливаш в смях от сълзи и сълзи от смях, да се облепваш със сцени от ужас, за да не заспиш до труп, не ти си този, който върти света.
Ето така е, това е всичкото всичко, което обладава малките моменти, в които гониш ли, гониш своите мълчания, но те вече са пуснали корени - по-дълбоко, отколкото очакваш.
От малка го правя - тогава малко по-нескопосано, сега - все така хаотично. От малка хващам лист /какъвто и да е/ и пиша всичките си нужни и ненужни мисли. Пиша, изливам, оставям, забравям, подарвявам.. Все едно.
Да, подарявам ти омразата си. Все едно.
Да, подарявам гордостта си.
Все едно.
Да, подарявам присъствието си.
Учтивостта.
И тишината.
Пренебрежението.
И очевидното отлагане.
Очевидното отказване.
И повече от очевидното нежелание.
Няма нищо по-сладко от джаз и маслени бои, които безплътно присъстват в пространството.
Няма нищо по-смущаващо от забравената живопис на детската носталгия.
Няма нищо по-белязващо от последни страници, попили хаотични вдъхновения.
Няма нищо по-дълбоко от двуизмерния образ на пренесените мисли.
И едва ли има нещо по-разрушаващо от логични обяснения за сладко-горчивите явления в твоя уж прогресиращ живот.
Защото отговорите затварят въпросите, а затворените въпроси са равни на смърт.
no hero in her sky
3/13/2009
Опаковки и боклуци
ПИСЪК! ПИСЪК! ПИСЪК!
Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.
Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.
Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.
Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.
3/10/2009
"Одисея"
Ако можех да изпитвам онова прекрасно чувство, както когато открия забравените си любови, щях да съм вечно щастлива.
Ако можех да мисля така, както когато вярвам във всичко и всички, щях да съм неспирна.
Ако всички тези моменти траеха повече от секунда, щеше да е толкова различно.
Ако винаги гледах с широко отворени очи и ако винаги пречупвах света през призмата на неговото влияние.
От толкова години живея в тази къща, толкова пъти ровя за книги и чак сега откривам как в края на рафта срещу мен е застанала огромната "Одисея"
Чак сега.
Още ме топли и още го слушам. Още и още.
Но ще има и други.
Животът е одисея.
Ако можех да мисля така, както когато вярвам във всичко и всички, щях да съм неспирна.
Ако всички тези моменти траеха повече от секунда, щеше да е толкова различно.
Ако винаги гледах с широко отворени очи и ако винаги пречупвах света през призмата на неговото влияние.
От толкова години живея в тази къща, толкова пъти ровя за книги и чак сега откривам как в края на рафта срещу мен е застанала огромната "Одисея"
Чак сега.
Още ме топли и още го слушам. Още и още.
Но ще има и други.
Животът е одисея.
"So I can watch all my heroes sell a car on TV"
Цяла нощ валя и цяла нощ капките последователно се стичаха по каналчетата на моята умора, за да я изгонят и за да се наспя. Вятърът пронизващо свистеше така, че успя да ме измами и аз помислих, че в тази свирепа идилия най-невероятното нещо, което бих могла да направя, е да стана в 6:45.
Но все пак станах. Станах, отидох на училище, където за пореден и безсмислен път се противопоставих на очакваното и зарових пръсти и коси в моите си работи. Прибрах се разрошена с вуудуу сърце и едно кълбо от чувства за разплитане.
Обичам училището, защото там съсредоточавам всичките си тъкани в тъканта на живота.
Сякаш всяка секунда е програмирана да ме преобръща наопаки, а после снизходително да ме връща в начално положение. Късам се като опъната струна, а после със сетни сили се превръщам в нова, здрава корда. Устните ми треперят, ръцете още повече, малки буквички скачат и тръпнат в очакване да ги освободя от тъмната им бездна и да ги захвърля в белия свят, понесли се на вълнов фронт с невероятно висока честота.
Искат да изпъкнат, всяка по отделно в моя писък, пробождащ слуха на всички, които не таят стихии в душата си.
Имам си вуудуу сърце, пробито с карфици, и имам хартия, която да смачкам, която да превърна в поредното запълнено пространство; равнина, която да даря с милиони прави и наклонени.
Имам книги за четене през нощта и пътеписи за четене в скучните часове по литература. Черупки за оформяне и дрехи за подреждане. Имам, да. Но не ми е до тях, не ми е до национална гордост, не ми е до важните решения за бъдещето.
О, не, не, не..
едно вуудуу сърце бие
Но все пак станах. Станах, отидох на училище, където за пореден и безсмислен път се противопоставих на очакваното и зарових пръсти и коси в моите си работи. Прибрах се разрошена с вуудуу сърце и едно кълбо от чувства за разплитане.
Обичам училището, защото там съсредоточавам всичките си тъкани в тъканта на живота.
Сякаш всяка секунда е програмирана да ме преобръща наопаки, а после снизходително да ме връща в начално положение. Късам се като опъната струна, а после със сетни сили се превръщам в нова, здрава корда. Устните ми треперят, ръцете още повече, малки буквички скачат и тръпнат в очакване да ги освободя от тъмната им бездна и да ги захвърля в белия свят, понесли се на вълнов фронт с невероятно висока честота.
Искат да изпъкнат, всяка по отделно в моя писък, пробождащ слуха на всички, които не таят стихии в душата си.
Имам си вуудуу сърце, пробито с карфици, и имам хартия, която да смачкам, която да превърна в поредното запълнено пространство; равнина, която да даря с милиони прави и наклонени.
Имам книги за четене през нощта и пътеписи за четене в скучните часове по литература. Черупки за оформяне и дрехи за подреждане. Имам, да. Но не ми е до тях, не ми е до национална гордост, не ми е до важните решения за бъдещето.
О, не, не, не..
едно вуудуу сърце бие
3/09/2009
I'm watching you breathing
Случва се. Случа се на всеки. Започва от нищото и свършва в нищото. По какви калдъръмени улички върви, как се накланя към най-тъмните, тесни пресечки - не знам. Но се случва и почти всеки успява.
Чета живота по ръбовете на локвите, а той отдавна е описан в книгите. Разнищвам облаците като къдели въображение и небесна живопис, а те отдавна са начертали плана си да ме удавят в дъждове.
Едва ли има значение, едва ли има значение..
Ще те счупят на парченца. Ще пребият до смърт детето в теб. Малките късчета остатъци ще счупят на още по-незабележими такива. А накрая ще те стъпчат; с бесните си, налудничави усмивки ще скачат върху последните руини от заличеното ти съществуване. Когато частиците загубят свойство да се чупят, те ще те протрият по асфалта, докато врящата ти плът не остави последните си капчици изстрадала кръв по сивата алея, не обере праха и някой не я помете при пепелта и останалите изгорени боклуци.
Вятърът ще те разнася - безличен и безплътен. Но спокойно, в природата няма празни пространства - все някога малките изсъхнали, загубили цвят късчета живот ще се открият, ще се съединят отново. Ще възкръснеш - нищо и никакъв - празен, изстинал, изгнил и прозрачен. А техните души отдавна ще са прелели от катранената течност на свирепото щастие, виреещо над заровените им болки.
Случва се.
Нямам време да гледам как дишаш, нямам време да гледам как отново ще погубваш другите.
Седмица каро и всички останали мокри кални карти лежат, плоски и захвърлени, на пътя, а аз ги гледам, гледам..
Как е възможно и не е ли смешно? - се питам. Над всичките тези малки и големи, ниски и високи, ожулени, обелени, потрошени и рушащи се сгради, над всички тях е надвиснало безкрайното поглъщащо синьо небе. А ти, бедни човеко, се притесняваш за своя дребен и нищожен свят.
Случва се, нали?
Тонове изкуство събират прах от предразсъдъците на тези, които нямат смелостта да видят красотата в чуждите действия. За жалост този тип хора трудно се променя.
Ще се срещнем в 7:30, и после пак, и после пак..
А дните и бързането, сънят и червените очи - ще се оправим.
Не са страшни мъртвите, не. Страшни са живите. Не защото могат да са алчни, егоистични и завистливи. А защото се страхуват от себе си. Малките им големи страхове оплитат като бръшлян крехките им чувства, свитите им души. Чувам стъпките, шума от влачещите им се тела, заедно с всичките им мръсни тайни. Крият ги в полите на нощта и треперят в собствената си тягостна тишина.
Моят сладолед на клечка няма да се разтопи, защото е март, но аз чувам.
Едва ли щеше да е толкова мътно и гротескно, ако всички черни води изпълзяваха през каналите на дневна светлина. Не опорочавайте нощта.
Недейте.
Ех, къде е смисълът в проклетите думи?
Чета живота по ръбовете на локвите, а той отдавна е описан в книгите. Разнищвам облаците като къдели въображение и небесна живопис, а те отдавна са начертали плана си да ме удавят в дъждове.
Едва ли има значение, едва ли има значение..
Ще те счупят на парченца. Ще пребият до смърт детето в теб. Малките късчета остатъци ще счупят на още по-незабележими такива. А накрая ще те стъпчат; с бесните си, налудничави усмивки ще скачат върху последните руини от заличеното ти съществуване. Когато частиците загубят свойство да се чупят, те ще те протрият по асфалта, докато врящата ти плът не остави последните си капчици изстрадала кръв по сивата алея, не обере праха и някой не я помете при пепелта и останалите изгорени боклуци.
Вятърът ще те разнася - безличен и безплътен. Но спокойно, в природата няма празни пространства - все някога малките изсъхнали, загубили цвят късчета живот ще се открият, ще се съединят отново. Ще възкръснеш - нищо и никакъв - празен, изстинал, изгнил и прозрачен. А техните души отдавна ще са прелели от катранената течност на свирепото щастие, виреещо над заровените им болки.
Случва се.
Нямам време да гледам как дишаш, нямам време да гледам как отново ще погубваш другите.
Седмица каро и всички останали мокри кални карти лежат, плоски и захвърлени, на пътя, а аз ги гледам, гледам..
Как е възможно и не е ли смешно? - се питам. Над всичките тези малки и големи, ниски и високи, ожулени, обелени, потрошени и рушащи се сгради, над всички тях е надвиснало безкрайното поглъщащо синьо небе. А ти, бедни човеко, се притесняваш за своя дребен и нищожен свят.
Случва се, нали?
Тонове изкуство събират прах от предразсъдъците на тези, които нямат смелостта да видят красотата в чуждите действия. За жалост този тип хора трудно се променя.
Ще се срещнем в 7:30, и после пак, и после пак..
А дните и бързането, сънят и червените очи - ще се оправим.
Не са страшни мъртвите, не. Страшни са живите. Не защото могат да са алчни, егоистични и завистливи. А защото се страхуват от себе си. Малките им големи страхове оплитат като бръшлян крехките им чувства, свитите им души. Чувам стъпките, шума от влачещите им се тела, заедно с всичките им мръсни тайни. Крият ги в полите на нощта и треперят в собствената си тягостна тишина.
Моят сладолед на клечка няма да се разтопи, защото е март, но аз чувам.
Едва ли щеше да е толкова мътно и гротескно, ако всички черни води изпълзяваха през каналите на дневна светлина. Не опорочавайте нощта.
Недейте.
Ех, къде е смисълът в проклетите думи?
Все едно
I'm watching you breathing for the last time
Малко улици са еднопосочни. Малко.
Разбирам, разбирам какво светотатство е да изразяваш плоските си чувства, без да си способен да ги нарисуваш, изрежеш, оцветиш.
Кощунство.
Разбирам го много добре, но не мисля, че моментът е подходящ, за да ме интересува.
Напук на нормите и фактори за добро и лошо настроение аз съм много доволна, дори прекалено доволна. Не трябва да е така? Много заблудена съм?
Все едно.
Нека ви е. Аз съм много щастлива.
:>
Малко улици са еднопосочни. Малко.
Разбирам, разбирам какво светотатство е да изразяваш плоските си чувства, без да си способен да ги нарисуваш, изрежеш, оцветиш.
Кощунство.
Разбирам го много добре, но не мисля, че моментът е подходящ, за да ме интересува.
Напук на нормите и фактори за добро и лошо настроение аз съм много доволна, дори прекалено доволна. Не трябва да е така? Много заблудена съм?
Все едно.
Нека ви е. Аз съм много щастлива.
:>
3/06/2009
Винаги има моменти, в които думите излизат по две или по три, спират се, поглеждат предпазливо наляво и надясно и едва-едва пресичат. Но моите думи много добре знаят, че една метафора не би ги направила силни. Затова малко повече предпочитат да ги блъсне тир, отколкото да преминат.
И затова. Затова, да.
Затова така и затова иначе. Затова нокти дерат и погледът се свежда. Затова толкова много вечери зрението ми изтича.
А и защо не?
Насилени писма върху жълти страници, насилено мислене под изкуствени жълти лъчи.
А целият свят е една огромна шумоляща найлонова опаковка.
Чернова след чернова след чернова.
Тихо, тихо, тихо, докато той рисува!
И затова. Затова, да.
Затова така и затова иначе. Затова нокти дерат и погледът се свежда. Затова толкова много вечери зрението ми изтича.
А и защо не?
Насилени писма върху жълти страници, насилено мислене под изкуствени жълти лъчи.
А целият свят е една огромна шумоляща найлонова опаковка.
Чернова след чернова след чернова.
Тихо, тихо, тихо, докато той рисува!
3/05/2009
I could have lied
Не го очаквах.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
3/03/2009
Не ме бройте
Моливите са подострени, ръкавите - заптретнати.
Ще споделя за няколко елемента, повтарящи се и до болка дразнещи ме, на които искрено благодаря.
Прибирам се с премръзнали пръсти с единствената мечта да влезна вкъщи, незабелязана от гостите на тати, да събуя обувките си, да сваля палта, шалове и ръкавици и да се измия.
Но не. Прибирам се с премръзнали пръсти след петминутно полумислене. На небето няма никакви звезди или ако има, аз не им обръщам внимание. Отключвам и тъкмо се протягам, за да заключа, и ключът ми пада на мокрия цимент. В тъмнината. Пръстите ми са се слели в една заледена форма, а аз тепърва трябва да им заповядвам да търсят проклетия ключ в мокротията на земята.
Второ нещо, което със сигурност ще ми спечели първите бели косми някой ден, са първите три минути в банята. Влизам с цялото желание на света да се изпаря с парата на вряща, преминаваща към топла вода. А всъщност се случва това:
Завъртам кранчето за топлата вода и нищо.
След това въртя и това за студената, за да не се излее кипяща течност и да ме свари.
Нищо. Душът започва да се тресе, сякаш водата вътре има някакво неземно високо налягане и се готви да се пръсне заедно с мен и цялата баня.
Аз продължавам да чакам, умираща от студ и напрежение.
Трусовете се засилват.
И чак тогава за моя огромна (или не чак толкова огромна) радост пада капка вода.
Ледена.
Аз треперя и настръхвам, мисля на високи обороти, за да забравя колко сту-де-но е.
След това падат още една-две капки. Започва да тече нищожна, грозна, полутопла струйка.
Аз, вече бясна и безразсъдна, въртя кранчетата с надежда да завали порой и, разбира се, това става, но всичко кипи, а от парата не мога да видя какво и накъде въртя.
Последното нещо, за което нито душът, нито студът ми е виновен, е малко по-различно.
Всъщност за него някой друг път. Май само разгрявам, а дори не знам докъде ще стигна. Не трябва да правя така!
Не бъдете цинични, моля. Малките деца ще ви се обидят.
Нищо чудно, че ми се чете за психопати.
P.S Пластмасата на шишето, пълно с вода, се е огънала по някакъв абсолютно обикновен начин, но ако се вгледаш във формата й, покрита със сянка и светлина от лапмата, изглежда точно като глава на Оскар. Боже, колко неща си струва да нарисуваш.
P.S. 2 "Raging Bull" - Де Ниро, Пеши и онази култова сцена, която си мечтая да гледам!
Гр! Стискам зъби! Ще бъда добра!
Ще споделя за няколко елемента, повтарящи се и до болка дразнещи ме, на които искрено благодаря.
Прибирам се с премръзнали пръсти с единствената мечта да влезна вкъщи, незабелязана от гостите на тати, да събуя обувките си, да сваля палта, шалове и ръкавици и да се измия.
Но не. Прибирам се с премръзнали пръсти след петминутно полумислене. На небето няма никакви звезди или ако има, аз не им обръщам внимание. Отключвам и тъкмо се протягам, за да заключа, и ключът ми пада на мокрия цимент. В тъмнината. Пръстите ми са се слели в една заледена форма, а аз тепърва трябва да им заповядвам да търсят проклетия ключ в мокротията на земята.
Второ нещо, което със сигурност ще ми спечели първите бели косми някой ден, са първите три минути в банята. Влизам с цялото желание на света да се изпаря с парата на вряща, преминаваща към топла вода. А всъщност се случва това:
Завъртам кранчето за топлата вода и нищо.
След това въртя и това за студената, за да не се излее кипяща течност и да ме свари.
Нищо. Душът започва да се тресе, сякаш водата вътре има някакво неземно високо налягане и се готви да се пръсне заедно с мен и цялата баня.
Аз продължавам да чакам, умираща от студ и напрежение.
Трусовете се засилват.
И чак тогава за моя огромна (или не чак толкова огромна) радост пада капка вода.
Ледена.
Аз треперя и настръхвам, мисля на високи обороти, за да забравя колко сту-де-но е.
След това падат още една-две капки. Започва да тече нищожна, грозна, полутопла струйка.
Аз, вече бясна и безразсъдна, въртя кранчетата с надежда да завали порой и, разбира се, това става, но всичко кипи, а от парата не мога да видя какво и накъде въртя.
Последното нещо, за което нито душът, нито студът ми е виновен, е малко по-различно.
Всъщност за него някой друг път. Май само разгрявам, а дори не знам докъде ще стигна. Не трябва да правя така!
Не бъдете цинични, моля. Малките деца ще ви се обидят.
Нищо чудно, че ми се чете за психопати.
P.S Пластмасата на шишето, пълно с вода, се е огънала по някакъв абсолютно обикновен начин, но ако се вгледаш във формата й, покрита със сянка и светлина от лапмата, изглежда точно като глава на Оскар. Боже, колко неща си струва да нарисуваш.
P.S. 2 "Raging Bull" - Де Ниро, Пеши и онази култова сцена, която си мечтая да гледам!
Гр! Стискам зъби! Ще бъда добра!
3/02/2009
Love me, love me, love me.. Say you do.
Let me fly away with you.
Тъй като съм душевно гола по всички други теми в последните няколко дни, представям малката си утеха за великото бездействие.
Изглежда изпълнен с липса на движение, скучен и натрапващ баналния си сюжет при големите. Изглежда.
Грешно или не, Сам Мендес ми се струва малко притеснен. Явно нестабилността ражда нестабилни ядра, които се разпадат, а радиацията отнася крехки и зависими хора като мен.
Майкъл Шанън прави голямо впечатление, а цялата тази полирана, плоска атмосфера накрая ти се смее в лицето жестоко, защото е много по-сложна, отколкото мислиш.
И въпреки детинското у Лео, за коeто всички говорят, май се готви да стъпи на следващо стъпало. Ще се радвам, ако е така.
P.S. Снимките са хубави, а сънят ме приковава.
Тъй като съм душевно гола по всички други теми в последните няколко дни, представям малката си утеха за великото бездействие.
Изглежда изпълнен с липса на движение, скучен и натрапващ баналния си сюжет при големите. Изглежда.
Грешно или не, Сам Мендес ми се струва малко притеснен. Явно нестабилността ражда нестабилни ядра, които се разпадат, а радиацията отнася крехки и зависими хора като мен.
Майкъл Шанън прави голямо впечатление, а цялата тази полирана, плоска атмосфера накрая ти се смее в лицето жестоко, защото е много по-сложна, отколкото мислиш.
И въпреки детинското у Лео, за коeто всички говорят, май се готви да стъпи на следващо стъпало. Ще се радвам, ако е така.
P.S. Снимките са хубави, а сънят ме приковава.
Blackout
И ако вените прозират през кожата, а очите се затварят, за да уталожат сълзите от взиране; ако мислите са се спрели и почиват в своя кратък мир; ако водата е по-безвкусна от описанията в учебниците по химия, a музиката се слива с предметите и губи своето значение; ако мирише на лятно безсъние, но бързината подсказва друго.. Ако искаш да разкажеш своята проста, мимолетна, произволна изповед, но заставаш пред себе си със знак "Стоп"?
Тогава какво?
Тогава тя иска да признае нещо.
Тя те мрази, защото не си гледал "Американски прелести" и едва ли би оценил "Revolutionary Road". Тя много иска да извърти глава или да разглежда ноктите си сякаш са най-любопитното нещо на света, но вече й омръзна от добре познатите стратегии.
Въобще не й се крещи, защото е разбрала, че това няма никакво значение. Но и е наясно с това, че ако иска някой да я разбере, трябва да го направи по традиционен начин. Иначе всички биха решили, че лъже. Мисля, че понякога й е все едно и това я кара да се чувства несигурна. Мисли си, че така губи своя контрол. Тя иска те да видят всичко, което обича, за да се докоснат до нея. А после съжалява, защото са я ограбили. Тя не харесва факта, че смешните неща които й разказва, показват слабост, но после винаги съжалява, че го е казала на глас.
Тогава какво?
Тогава тя иска да признае нещо.
Тя те мрази, защото не си гледал "Американски прелести" и едва ли би оценил "Revolutionary Road". Тя много иска да извърти глава или да разглежда ноктите си сякаш са най-любопитното нещо на света, но вече й омръзна от добре познатите стратегии.
Въобще не й се крещи, защото е разбрала, че това няма никакво значение. Но и е наясно с това, че ако иска някой да я разбере, трябва да го направи по традиционен начин. Иначе всички биха решили, че лъже. Мисля, че понякога й е все едно и това я кара да се чувства несигурна. Мисли си, че така губи своя контрол. Тя иска те да видят всичко, което обича, за да се докоснат до нея. А после съжалява, защото са я ограбили. Тя не харесва факта, че смешните неща които й разказва, показват слабост, но после винаги съжалява, че го е казала на глас.
it's about time
Не обичам корейска музика и не ми се спи. Изпари се цялото ми желание да питам хората разни неща, а те да ми отговарят скучно.
Пролет е, а с пролетта идват промени. С промените идва някакъв край, а с края - лятото. За много нови начала.
Знаете ли, знаете ли, знаете ли..
Няма никакво значение дали има хора, които ще знаят или не, понякога просто трябва да чуеш гласа си. Гласа на всички свои мисли наяве. Силен, плътен, мек или разсичащ.
Няма значение дали ще те разберат, няма значение дали ще са там, твоят глас трепти и се излива.
I'm watching you breathing.
Мразя лъскавите опаковки да се смесват с пастелните цветове. Просто нямат място там. Мразя, когато трябва да се смея на истории, които не са смешни, и когато забравям да обърна внимание на мили жестове.
Мразя, когато се правя, че не знам, а всъщност знам, колкото и невярно да е това, което знам.
Мразя да пестя думите си според определен човек, защото мога да го накарам да се чувства неудобно.
И тук някъде ще свършат всички мои безплодни опити.. Иска ми се да имах цялата земя, за да чувам тропот на копита, препускайки бясно, защото камшикът жигосва изваяните конски хълбоци.
Липсва ми.
И ми се иска да кажа няколко неща.
Да видя дали мога да се огъна.
Когато нещо, върху което работиш, изглежда добре отблизо, то отдалеч е пълен боклук.
Но коя перспектива е по-добра?
Заспивам, изправя ли се пред буца в гърлото. Тишина в думите и безмълвие в разговора.
Времето лети и оставя във въздуха след себе си следи, но всичко се размива.
Аз съм една объркана, объркана..
Вероятно е просто - ако искаш 6 по физика, учиш определенията в оранжевите полета и никой не се пита разбираш ли ги. Откакто дълбая при корените на явленията и чета много повече от нужното съм още по-объркана. Има правила - научи ги и ги спазвай.
Какво се случва, ако избереш другия път? Нима не е еднакво в края?
Прехапи устни, преглътни, прошепни си наум, че утре ще е по-добре, и се приготви за следващите заблуди.
По дяволите.
Пролет е, а с пролетта идват промени. С промените идва някакъв край, а с края - лятото. За много нови начала.
Знаете ли, знаете ли, знаете ли..
Няма никакво значение дали има хора, които ще знаят или не, понякога просто трябва да чуеш гласа си. Гласа на всички свои мисли наяве. Силен, плътен, мек или разсичащ.
Няма значение дали ще те разберат, няма значение дали ще са там, твоят глас трепти и се излива.
I'm watching you breathing.
Мразя лъскавите опаковки да се смесват с пастелните цветове. Просто нямат място там. Мразя, когато трябва да се смея на истории, които не са смешни, и когато забравям да обърна внимание на мили жестове.
Мразя, когато се правя, че не знам, а всъщност знам, колкото и невярно да е това, което знам.
Мразя да пестя думите си според определен човек, защото мога да го накарам да се чувства неудобно.
И тук някъде ще свършат всички мои безплодни опити.. Иска ми се да имах цялата земя, за да чувам тропот на копита, препускайки бясно, защото камшикът жигосва изваяните конски хълбоци.
Липсва ми.
И ми се иска да кажа няколко неща.
Да видя дали мога да се огъна.
Когато нещо, върху което работиш, изглежда добре отблизо, то отдалеч е пълен боклук.
Но коя перспектива е по-добра?
Заспивам, изправя ли се пред буца в гърлото. Тишина в думите и безмълвие в разговора.
Времето лети и оставя във въздуха след себе си следи, но всичко се размива.
Аз съм една объркана, объркана..
Вероятно е просто - ако искаш 6 по физика, учиш определенията в оранжевите полета и никой не се пита разбираш ли ги. Откакто дълбая при корените на явленията и чета много повече от нужното съм още по-объркана. Има правила - научи ги и ги спазвай.
Какво се случва, ако избереш другия път? Нима не е еднакво в края?
Прехапи устни, преглътни, прошепни си наум, че утре ще е по-добре, и се приготви за следващите заблуди.
По дяволите.
3/01/2009
razzle-dazzle, nonsense
Ноктите ми са твърди като скала. А аз.. Аз слушам Джеймс Блънт. За пореден път всичко се върти в пералнята.
Джеймс Блънт е доста приятен и успокояващ. Отново пих кафе и считам това действие за генерална грешка. Но пък денят беше хубав. И времето. И мартениците.
Радвам се, когато разбера, че дори самотните хора на 41 години, родени на датата, на която са родени на пръв поглед обикновени младежи, не искат да са самотни.
Спазват диета, слушат италианска музика, стоят по цял ден сами, но вярват, че няма да бъдат.
Това е хубаво. Хубаво е, нали?
Някой ден ще разбия вратата и с треперещи глас и ръце ще се разкрещя.
После ще започне Misirlou.
- All right, everybody be cool, this is a robbery!
- Any of you fucking pricks move, and I'll execute every motherfucking last one of ya!
Връщам се на старото си място, при Джеймс Блънт.
Пролетта е.. някак, хм, аз,..
Скоро мисля да изтръгна малко повече от себе си.
"..from a place as private as a bathtub to a place as public as a courtroom.."
Джеймс Блънт е доста приятен и успокояващ. Отново пих кафе и считам това действие за генерална грешка. Но пък денят беше хубав. И времето. И мартениците.
Радвам се, когато разбера, че дори самотните хора на 41 години, родени на датата, на която са родени на пръв поглед обикновени младежи, не искат да са самотни.
Спазват диета, слушат италианска музика, стоят по цял ден сами, но вярват, че няма да бъдат.
Това е хубаво. Хубаво е, нали?
Някой ден ще разбия вратата и с треперещи глас и ръце ще се разкрещя.
После ще започне Misirlou.
- All right, everybody be cool, this is a robbery!
- Any of you fucking pricks move, and I'll execute every motherfucking last one of ya!
Връщам се на старото си място, при Джеймс Блънт.
Пролетта е.. някак, хм, аз,..
Скоро мисля да изтръгна малко повече от себе си.
"..from a place as private as a bathtub to a place as public as a courtroom.."
Naked
Ще поема дълбоко въздух, ще затворя очи и ще заговоря бавно.
Продавам мечтите си. Съвсем евтино. Търся само малко по-учестен пулс и любов към меланхолията. Големите очаквания също са за предпочитане. Както и кратката, поетична реч.
Притежавате ли ги, аз ще ви дам мечтите си. Носете ги, мразете ги, изпускайте ги, чупете ги, а след това ги лепете - те са свикнали.
В началото ще минавам, за да им хвърлям по едно око, но спокойно - с времето привързаността изветрява.
А вие харесвате ли голи мъже?
Продавам мечтите си. Съвсем евтино. Търся само малко по-учестен пулс и любов към меланхолията. Големите очаквания също са за предпочитане. Както и кратката, поетична реч.
Притежавате ли ги, аз ще ви дам мечтите си. Носете ги, мразете ги, изпускайте ги, чупете ги, а след това ги лепете - те са свикнали.
В началото ще минавам, за да им хвърлям по едно око, но спокойно - с времето привързаността изветрява.
А вие харесвате ли голи мъже?
Subscribe to:
Posts (Atom)