Да се уговорим за 9

Край. Събориха Берлинската стена - сгромоли се - пепел, прах и камъни. Струти се и мълчанието между нас.
Сега вече си разменяме реплики и полуусмивки, вече няма нужда да чакам, гледайки някъде, за да не се сблъскаме при разминаването, вече всичко е както преди. С изключението, че паметта ми е по-силна отвсякога.
И е несравнимо неприятно някой да се прави, че нищо никога не е било, след като е било.


На западния фронт други две мълчания лежат едно срещу друго в окопите - неловкото и истинското и красиво мълчание между хора, които могат да споделят тишината помежду си.
Мълчанието напук, изразено с натъртени лаконични изречения, не е тема на тазвечерната дискусия, тъй като отскоро не мълча напук или пък с явна цел.

Слушам филми като музика (нещо, което винаги съм искала) плюс музика от филми и съвсем отделна музика, чудя се ще успея ли да променя начина си на мислене, а след като се замисля, почти окончателно мога да си отговоря с "Не". Което все пак е някакъв признак за промяна, макар и не такава, каквато бих искала. Защото преди не отговарях с "не" на въпросите, задедени с мъничко надежда и почти минимално количество решителност и находчивост.
Дори не се оплаквам от този реализъм, струва ми се, че може би понякога са нужни реалистични спадове за отскок. Понеже колкото и "Не"-та да раздваш насам-натам, в теб винаги крещи, блести и гори едно налудничаво и безумно щастливо "Да".

Днес в колата си мислех какво ще напиша и ми се струваше съвсем правилно. Сега пиша на старата лампа, която не буди у мен особена симпатия, чувствам се мазохист, гледам празния лист на бюрото, тефтера с химикала, напъхан в спиралата му, чашата с моливи и четки, слушалките върху учебника по история, огромния любим принтер и се чудя какво да правя. Тази вечер. Бих се чудила и за утре, деня след утре, а и онзи след него, но мисля, че едно начало ще ми е по-полезно и началото може да е тази нощ.

Жалко е, че хората не дават втори шансове или го правят много рядко. Понякога ми изглежда, че всичко би проработило, би очаровало, стига да му дадеш втори или някой енти шанс.
Музиката е най-простият пример, но една песен трае средно четири минути. А филмите, мечтите и хората?

Днес гледах еидн от любимите си епизоди на OTH. И помня времето, когато гледах ОТХ. Дослуша ми се "23", но не се роди желанието да догледам сериала. Ще изчакам. Може би трябва да му дам втори шанс?

Забих на 24 песни и дотук.

Интернет уби изкуството, но ме е срам да го твърдя, тъй като съм човек, който мрази всички подобни фрази, които се изпозлват само защото навлизат като тенденция в определено миниобщество.

Днес използвах думата "талантлива" в добавка към първо лице, единствено число, макар и с отрицателната частица "не". И все пак това е абсолютно необичайно. Чудно.

Когато очакваш нещо определено от някого, без да се съмняваш, че ще го направи, той не го прави.
Важи и другото - когато направиш нещо изключително мило, или никой не го разбира, или никой не го оценява, или веднага след това човекът ти връща с изключителна глупост.

"Да се отблагодаряваш с умереност, е признак на посредственост" (Бенини). А да превърнеш ощастливяването на хората в игра на шах?

И най-вече ме плаши това, че всеки път, когато започна да пиша, оставям някакви повърхностни следи, превръщам мястото в бележник. Купи мляко, подреди гардероба, напиши какво си мисли днес.

Какво си мислих днес? А какво си мисля сега?
(това го обичам най-много, да!)

Мисля си, че не трябва да оставям всичко така. Не трябва да пиша през два ентъра някакви си изречения. Не трябва да оставя листа празен. Мисля си, че съм способна да създавам земетръси и ми омръзна да правя това, което очаквам да направя. Мисля, че е крайно време да загърбя кривите, с които започвам, или да ги доразвия до изкуство. Че е време да се оттърся от мисли и от скучни и потискащи паузи, когато се наслаждавам на нешо.
Мисля, че имам нуждата да разкажа история, но не знам каква, а се страхувам да не въвлека себе си в някоя потенциална такава.
И че онова чувство, че всичко ще се нареди, защото вече е едва ли не напъпило, понякога е същинска заблуда.

Мисля, че всичко дотук трябва да бъде запазено като чернова, за да не опетня света с произвол и ненасоченост.
Тръгнала съм, за да търся, и ми е повече от интересно.



п р е к р а с н о.

А аз тракам ли тракам, докато не установя енергията си някъде, докато не разбера изпитвам ли отчаяна нужда от Буковски, или само от това да кажа от какво изпитвам отчаяна нужда, какво ми се пише, започва ли се обещаващ текст с диалог и как да го изведеш до точка смисъл. Въобще не ми се спира, защото тогава ще се наложи да реша какво да правя, а знам, че все още не ми се спи толкова, че да заспя. Опитах с музика, с тъмнина, с латински, с Понтийски - някои от тях помогнаха от части, други методи останаха недокоснати, но и не ми се стои тук. Искам да чувам хиляди стъпки и да ме заслепяват неонови светлини, искам лудница и замърсен въздух. Това ли искам?
Обичам да питам хората какво искат. От какво се нуждаят сега. И те понякога ми отговарят. Понякога ми отговарят дори интересно.

for once in my life let me get what i want

Напук на всички правила, подобни на "Пожела ли си нещо? Не, не казвай, няма да се сбъдне!",..

Всъщност не, не мога, а и нямам сили за това :)

(am I just a bloody consumator?)

Maggie is a twat

Имам си едно малко правило. Дори хората около мен да нямат и понятие защо харесвам нещо, аз нямам право да замълча сякаш не го харесвам. Не, не им го бутам в лицето, не парадирам, но и не отричам, че го обожавам. Ако наистина ти пука, харесваш, обичаш (каквото и да е), не се съобразяваш с факта, че другите не го правят.
Осъзнах го веднъж, когато бях на Улицата на цветята с мама.

А сега - "This is England".

Какво е Англия? Червени двуетажни автобуси, кралицата, Маргарет Тачър, "десният крак на Дейвид Бекъм, левият крак на Дейвид Бекъм", Хари Потър, две победи в Световните войни, Глоуб Тиътър, Бийтълс или някоя от другите забележителности в учебниците по английски?
Тънките "склещени" устни, почти постоянно лошото време, лири, стерлинги, шилинги, паундове, следобеден чай, Джейн Остин...
и така, така, така нататък.

Англия е малко повече.



Това е филмът, който отне от времето ми сто и една минути, за нито една от които не съжалявам. Беше филм, който ме съсредоточи още с началния си кадър след интрото, началния кадър, на който се вижда една ясна снимка и синьо-зелена стена, а секунди по-късно се появява и малкият рижав, кръвозъб, странно мигащ блед Шон - цяло олицетворение на Англия.
Нямаше нужда да ровя из най-малките детайли, за да открия причина да харесам филма, но все пак те, малките детайли, добавиха още повече атмосфера - някак ясна и същевременно мрачна.
Обожавам такива на пръв поглед спрели филми, в които се фокусира на обикновени моменти до такава степен, че те остават безмълвен, както например страхотният край. Без претенция и излишно натоварване, без напластяване и ненужно обтягане на ситуацията - така плавно, тъжно и красиво се случи всичко. Самият контраст между история и кристалночиста Англия, дъждовна и заснета през някакъв странен бяло-синьо-червен филтър, те упоява по простия си, изтъкан от режисьорска тактика начин.
Годината на развитие на действието - 1983, прекаленият английски акцент и интерпретацията на "fuck" - "fock", скучноватите къщи и празните, но красиви картини, младежите с всички техни характеристики, познати и сега, с техните безкрайни вечери, техния смях и тяхната любов, тяхното доверие и техните заблуди - абсолютно всичко ме грабна.
Грабнаха ме персонажите, грабна ме не на пръв поглед очакваната история, чувствата и тази простота, с която се въвежда идеята, без да се усложнява допълнително. И изведнъж просто оставаш просълзен по време на кулминацията, а още преди това през тялото ти минават топли вълни, подсказвайки ти, че нещо сериозно те е спечелило.
Просълзена, докато музиката не започна да ме дърпа надолу, заедно със самото действие,
открих мокра следа по лицето си
(и нарочно не я избърсах).

Филмът е прекрасен.

Ashtray Heart (понеже е прекрасно заглавие)

Защо честотата на постовете трябва да ме притеснява?
Важна е само светлината и атмосферата, другото бих го отмила с бясна струя.

Усещам се на прага, на треперещия праг, където, застанала, трябва просто да споделя.
Трябва да се изчистя от всичко неказано, всичко премълчано, всичко прикрито, всичко, открило мъничка пролука, през която наблюдава ефекта си върху мен, а когато се покаже повече, отколкото трябва, аз отново го бутам в някой прашен ъгъл.

Възвърна се онова усещане, че е задължително да направя нещо и най-вече всичко, което някога съм искала да направя.
Усещането, че искреността е важна и дори да говориш за най-обикновените си преживявания, искреността окрилява.
Усещането, че да пишеш, е хубаво, без да градиш кули от очаквания и мними правила, които те отвращават, въпреки че повечето от тях трудно биха те подвели.

За сметка на тези усещания липсва чувството, че ми се вика, че ми се крещи. Липсва невъзможността да напиша изречение, състоящо се от повече от пет думи.
Сега се чувствам така сякаш бих могла да кажа много повече, много повече без да поемам дъх, след това отново и така отегчаващо много пъти, докато не се събера в шепа, не се залепя и не започна.

Но пък го няма спокойствието. Няма го търпението и вярата, че "всичко става, имай търпение." "Не насилвай нещата" и да.
Не бях слушала музика от толкова време, сякаш бяха векове и привикнах с тишината.
А когато се опитам, както в уютните зимни нощи, да се приспя с тиха музика в пет сутринта, тя ми се струва увеличена докрай, разтърсваща цялата къща. Намалявам и настъпва тишина. Няма как да бъде по-тихо. И изключвам уредбата.
Сега си върнах Пласибо благодарение на поста в един блог, който ме подсети за тях. Другият вариант са Radiohead, които бих понесла само още няколко вечери. Или да си пусна филм.
Но не, по-късно.
Защото днес е особено различно. Днес е поразително различно, не толкова защото е чак толкова различно, а защото имах нуждата да напиша "поразително". И това вмятане по никакъв начин не цели да убие леко меланхоличната нотка на поста ми.
Защото съм се решила да напиша поне малко, поне нещо, което е истина. И, замисляйки се за предишни постове и предишни полуизлияния, осъзнавам, че пак е ставало въпрос за истина. И то не за истината - онази, противоположна на лъжата - а съвсем друга - противоположна на тишината и стабилните отговори, които всъщност някъде те рушат.

От толкова много време ми се иска да кажа колко не харесвам ироничното писане, подплатено с милион думички и полубанални сравнения, използвани с прозрачноясна цел.
Иска ми се да се оплача от повърхностномислещите умни хора, изключващи най-простите човешки качества, желания и мании като опция. А всъщност те владеят.
Иска ми е да е тихо и го пиша просто защото сега го почувствах, почувствах и разбрах, че е тихо въпреки музиката.
Може би хората са се наговорили някъде, на тайното си място за наговаряне, за да успеят да ми зададат най-точните въпроси или за да разберат кои определени реплики ме карат да се ядосвам, без да повишавам тон, без да замълча или да погледна многозначително. Подбрали са ги така, че да дам всичко от себе си, за да не се разпилея и да не кажа Истината.
А тя е съвсем проста, както винаги и както всичко.
Но ме плаши. Плаши ме фактът, че всеки вярва в своите думи и в своите уроци, а аз подминавам хиляди златни мини, защото нямам време да се посветя и застоя или пък защото се опитвам да разбера всички и накрая просто се свличам изтощена на земята.
Всеки път, след като оставя поне някаква следа за себе си, за себе си такава, каквато се чувствам, си обръщам гръб, защото съм се предала.
Предадох ли се?

Светът би бил много по-хубав, ако нямаше улични лампи и килими, а преди твърдях същото и за пердетата, но вече не го мисля.
И все пак, прибрах се в една празна къща. Празна, защото сега коридорът е стая, коридорът е стая без килим, само студени плочки и полусветлина, едно огледало и цялото пространство за мисли и преднамерено безсъние. И всичко е толкова тихо, но не болезнено тихо, а тихо, носещо спокойствие.
Дали заради Пласибо? Дали защото ми омръзна да подхранвам увяхващи не заради лошо качество, а заради преповтаряне страсти?
Дали заради момента, в който осъзнах, че може би наистина няма да мога да кажа и дума?
Дали защото, когато се прибрах по съвсем различен от последни няколко вечери начин, изпитах нуждата да прочета "Майстора и Маргарита"? И дали стана така, защото още преди да я бях прочела, чух първото изречение, а когато я държах в ръце, си мислех, че вече съм чувала първото изречение, но не го помня?
Дали защото искам да не съм тук, да не спя в тази, същата, моята стая?
Дали защото все пак, и сега го заявявам, безсънията ми са различни?
Дали заради хиляди различни мисли, които се оставят да ги оцветявам както искам, но в най-безкрайните моменти надвисват като една-единствена, обединяваща ги, покрита с един-единствен цвят?

Не, не харесвам десетки изречения, започващи по един и същ начин, разказващи за една и съща съдба, използвани, защото са най-удобни.
И когато се прибрах, осъзнах, че ми се четат книги, а не ми се заспива на тях, и не ми се гледат филми.
И сега разбирам, че ми се четат книги, когато има и въздух, когато го има и усещането, че имам цялото време на света.
А филми ми се гледат и сега, и днес, и утре, и докрай, стига да се науча да плувам. Но напук си подсказвам, че се уча и то като риба.
Така ли се ражда този вид любов? Когато започнеш да разбираш намеренията им и оценяваш на пръв поглед странни творения, защото усещаш идеята и усилията?
Преди щях категорично да отсека, че хората не се интересуват от предисторията, а единствено от продукта.
Но в моята понякога душа на художник, в моята стая с лилави стени, с безкрайната тишина и в небето, на което Голямата и Малката мечка сияят на една педя разстояние и в което открих ново съзвездие, което трябва да се казва Москито (Деси, благодаря), в което Млечният път не е нито пушек, нито петно - там има някакъв въздух.

А всичко друго и всички други, което и които не споменах, от което и от които искам и не искам да се уча, в което и в които искам и не искам да се оплета..
... за него и за тях, когато отново успея да дишам.

Понякога въздухът е солен и влажен.

Self-indulgent break (part two)

Мога да разхвърля мислите си като дехи по паркета, като един куп моливи, гребени и четки, набутани в чекмеджето в последния момент, да обстрелвам като мишена с тях бялото поле, да ги оставя да ме задушават или аз дa задушавам другите с тях.

Не, не са обобщения, закръгления и изчисления. Чисти и кратки изповеди.

Не са студеното мляко и изпотената в хладилника минерална вода.
Не са разминаванията и непоглеждането в очите.
Нито пък неподредените разговори, от които всеки е част за не повече от секунда, въпреки че всичко ври и кипи.
Не са продължителните отсъствия за сметка на силните присъствия, нито странните шумове, които издават по-големите насекоми.

Не са и онези смътно откриващи улея към съзнанието ти чувства, силно осезаеми и до краен предел упорити в бледото си и неярко съществуване.

Нито пък онова чувство, онази заблуждаваща представа, че всичко се нарежда, избухва, изригва, а лавата се вкаменява в точните форми и извивки магма.

И все пак винаги се прокрадват още хиляди такива нежни, тънки нишки недовършеност, които трябва да събереш по някакъв начин, за да продължиш напред. Винаги остават въпроси без отговор, които не оставят сънищата ти спокойни, нарушават действията и те дразнят точно както накриво завъртелия се край на някоя завеса.

В целия всеобщ и нестихващ шум, в шрихите, които нахвърлят произволни гласове, с които градят откъслечни картини в отсъстващото ми съзнание, казвам нещо, не подозирайки как, защо или интересува ли ме.

И е, разбира се, така противоположно на неспиращите потоци от неизказаност, превърнати в думи тук и думи там, някакви, колкото параходът да изпусне пара.

По-късно с усмивка разглеждаш чернови, а сега въздухът е достигнал драматично ниска концентрация. Всичко е повече светлина и разни звуци, разпространявайки се мудно и неразбираемо из тази нова атмосфера.

И понеже загуби онзи детински замах, с който всичко се нареждаше точно на място, точно до другите разрешени вечни загадки - сега това е невъзможно.

Затова - без да ровиш повече в конкретността, без да се опитваш безуспешно да я подредиш по някакъв логичен начин или да излезнеш извън рамката за десет-петнайсет минути, колкото да си отдъхнеш и да се заговориш с някой друг на терасата, търсещ въздух, който да замърси със своя цигарен дим - послушай нищото и го остави да те удави или омаломощи, да те пречисти (както често не става), но просто опитай да се разчетеш из символите, които никога досега не си виждал, нарисувай се сюрреалистично и не се давай на бетоновите ръце, разбивайки земя на каменни буци, да те смажат в диаментенотвърдите си длани.
Не се оставяй парчета свежа земя, тревиста и хубава, да те достигнат, когато се чувстваш супергерой, когато летиш към нея, своята глътка въздух, своята свобода.


На 75-тия си рожден ден Бернард остави ръката му да се счупи.
Остави чашите вино неизмити, а подаръците неразтворени.
По белите павета се разхождаха стада жирафи, търсейки своята Африка. Не знаеха колко далеч се намираха, но и не знаеха как да се върнат.
Докато ровеше из книгите на майка си, докато разглеждаше сложноизписания й подпис, издухваше прахта, заживяла между страниците, и се чудеше ще стане ли същата.
Бягаше всяка нощ. Тичаше по няколко километра и докато го правеше, бягаше.

Същинският извод е, че на фона на трейлъри се пише по-лесно, отколкото на музика, и когато успееш да откриеш нормалното звучене, чарът се е изпарил.

Звездите са по-красиви, когато е тъмно

Сякаш ги заковава в съзнанието ми. Сякаш ги забива с чук - ръждивите пирони. Един по един, бавно и в такт. Почукване, почукване. Търпя, едва сдържайки стонове и чувства, а те просто се забиват, с все по-бързо и разклатено темпо, все по-настървено, все по-безразсъдно.
Вече не боли.

Струва ли ви се необичайно тихо? Само едно глухо и неказано "Извинявай" преминава и потропва отвреме-навреме, целият останал шум е от клавишите. И най-вече от истината.
Ще си говорим ли за неписаните човешки закони? За законите на Мърфи? А онези на Дарвин? Може би ще е най-добре, ако си говорим за времето. Или пък за това какво сме правили вчера. За това какви мазохисти сме. Да ви разказжа ли кой е последният филм, който гледах? А коя беше последната песен, която изслушах? Кога беше последният път, когато лежах в синя нощна тъмнина и наистина обичах и потъвах в музиката?
А кога затворих вратата, усещайки само изтръпване?
Предполагам, че просто отчаяно търсех повод да си пусна Tool. И сега, напук на тишината, напук на тишината, която е повече от мен и теб, повече от всичко в този момент, напук на слабостта ми, неустойчивостта срещу нея, нежеланието да я разбия.. аз ще го направя.
Доказвам, че човек може да си пусне Tool, когато мълчанието го тегли с изсмукващоогромна сила. Може да преглътне и просто да си пусне музика.

Истината е, че не, не може. Истината е, че е едва ли не невъзможно да изразя почти доловимото си удовлетворение от този факт. Че съм безкрайно изненадана, че всъщност мога да избирам буквите, да ги подреждам и да създавам смисъл и връзка между тях.
Това е първият път, в който непосредствено след момента аз събирам всичко и пиша. Първият.

Everything we DON'T talk about

Believe it or not.. it's summer.

От около седмица, а може би съвсем малко повече ме преследва едно чувство. Не искам да го експлоатирам, за да има какво да напиша тук, не искам да го разнищвам, за да се почувствам умна, не искам да го насилвам, за да си отиде.. Просто понякога нещата спират на най-необичайни места и ти идва да замълчиш завинаги в най-необичайни моменти. Необичайни като дъжда, който се изля сякаш загорели домакини разливаха кофи с вода по нагорещените пътеки, за да се вдигне прахта. И всички онези гръмотевици и трясъци в осем сутринта, когато аз спях наобратно, на своето легло, този път на него, и нямах сили да отворя очи за дълго или пък да осъзная, че бурята е сутрешна.
С такова начало няма как и следващите часове да не придобият същия малко тягостен отпечатък. Но понеже отскоро се чувствам едва ли не реалистка, ще кажа - не, аз не съм най-силната и може би няма да оцелея, но ще опитам да не пропадам в необичайния юлски мрак.

В главата ми се въртят Жан Рено, "Портокал с часовников механизъм", английска съдебна зала, тоги, красиви улици, Колумбия, сценарии, режисура, лудници, сънища, разпиляни листове с нежелана информация, Кембридж, картини, снобски апартамент, традиционна любов, нетрадиционна любов, въпроси, отговори, още въпроси, мълчания, усещания, затишия.. всичко.
Липса на възможност и безпаузие, което никога не ми позволява да поставя нещата на масата точно такива, каквито са.
Отчаяно искам да избягам от изброявнето, от 1., 2., 3.; от очакването и неочакването. И къде ще попадна тогава?
Тя не знае, че знам, но аз знам, че когато тези, които се очаква да я разбират, да разбират тъгата й, не го правят, на нея не й е забавно.
Той също не подозира, че се страхувам да го видя много повече, отколкото да гледам хорър от 30те сама през нощта.
Тя не знае, че мразя онзи тон, с който подсъзнателно цели да си помисля, че всичко казано е казано случайно, но, за жалост или щастие, понякога знам защо хората правят някои неща.
Познавам и себе си, поне мисля, че ми се е случвало да се срещна със себе си, когато не съм отчайващо учтива, когато не искам да слушам никого, когато просто мълча.
Познавам себе си, защото знам колко упорито се мъча да не напиша онова, което искам да напиша, колко усърдно си строя килии, в които затварям всички частици, на които съм се раздробила.
Виждала съм как се хващам за всяка дума или всеки детайл, изпускайки цялостната атмосфера, и как съм загърбвала всяка дума и всеки детайл, за да ме засмуче големият водовъртеж. И все още не знам кое е по-добро.
Познавам се или поне твърдя, че се познавам от години. Откакто започнах да се питам защо искам нещо, защо отговарям по определени начини, защо казвам определени неща, защо реагирам по определен начин в определена ситуация. Така започнах да мисля и за другите хора. Но това не означава нищо.
Ще се запозная със себе си, когато напиша онова, което искам да напиша, когато забравя как би могло да бъде по-добре, когато спра за няколко минути просто за да си поема дъх, когато затворя очи и не отговоря, въпреки че са ми задали въпрос.
Когато не се преструвам, че нещо ме интересува, въпреки че е последното, за което бих искала да отделя внимание.
Когато престана да си мисля, че всеки има право и когато спра да се поставям на мястото на всяко живо същество заради някаква необяснима толерантност.
Затова и не понасям болезнено тихите вечери, които запомняш, но не като нещо, което ти се иска да възкресиш, а като задушно мрачно юлско време.
Бих избягала, да, бих, и вероятно можеше, и да, бих казала, че още може, но просто ще вдишам, а после ще издишам, защото отскоро съм реалистка - може би.
Отскоро съм реалистка, защото разбрах, че представите за осъществените мечти се различават коренно от действително осъществените мечти.
Защото понякога молиш времето да спре или да се върне, а когато всичко отмине, разбираш, че за нищо не света не би се гмурнал в миналото.
Защото всичко е до болка относително.
И все пак понякога трябва да си пуснеш "Питър Пан", да се заслушаш и загледаш в най-хубавата, детска и мечтателска сцена, в която феята оживява. Понякога трябва да имаш огромни очаквания, трябва да ги градиш, да надграждаш, докато през това време все пак работиш за тях, скачаш и поемаш рискове, падаш, ставаш, агонизираш, плачеш от смях или просто плачеш.
Понякога трябва да искаш много, без да си даваш сметка, че ако го получиш, може да останеш разочарован.
Невъобразимо много не искам да заседна по средата, макар че изглежда мъдро и уравновесено.
Невъобразимо много изпитвам нуждата да не съм мъдра и уравновесена.

Искам, много искам никой да не ме прекъсне, докато не завърша това, което пиша.
Да не трябва да обяснявам сякаш съм виновна.
Искам да не се разочаровам. Имам достатъчно място в себе си, не искам да се губя.
Искам да слушам Radiohead, искам да е някак мокро, искам вода, защото водата е живот, искам много въздух, искам човек, който разбира.
Искам да разкажа сънищата си, колкото и мрачни или абсурдни да са. Искам да познавам поне един, който обича Radiohead - Exit Music (for a film).
Искам да има поне един, който знае за малките и големите ми страсти, поне един, който е нарисувал Едгар Алън По и го е "закачил във мрака, докато яростно часовникът тиктака."
Не искам сноби, не искам екзалтирани тинейджъри.. искам въздух.
Не искам разбити впечатления и извинения, не искам някой да се смее, докато ми говори сериозно, и то защото просто го е страх да го направи както трябва.
Не искам половин разговори с половин познати.

Чувствам се като дете.

И, от една страна, това е прекрасно, но не смятам, че помага по някакъв начин. Не смятам, че искреността е важна и не смятам, че можеш да преминеш невредим през смешните си разбирания за добро и лошо, ако не се изкривиш до счупване на костите и гръбначния мозък, така че да се събудиш като хамелеон, забравил думите "откровеност" и "импулс".
Чувствам се като дете.

И все пак няма място, няма къде да напишеш всичко това, не започваш книги за нокти, не оставяш бележки по стълбовете, не спираш на някоя пейка, когато се прибираш, не пишеш смс в пет сутринта, не казваш "мъчно ми е за теб" или онова, което винаги не си смеел да кажеш - "остави ме на мира".

Не казваш, че ти се плаче на погребения на хора, които не познваш, че свързваш определени диалози с "Ромео и Жулиета", че небето е умопомрачаващо красиво и че искаш да спиш върху покрива на гаража, докато ти прожектират филми между звездите. Не казваш, че не би се страхувал, ако някой психопат дойде, че би опитал да завържеш разговор с него, защото понякога познаваш хората и умираш да ровиш дори още повече из ужасите им.
Не казваш, че разбираш, но понякога мисълта плаши и теб.
Не казваш, че те е страх да не чуеш превъртането на ключа в ключалката, защото след това може да ти се наложи да преглътнеш, да мислиш, докато не те заболи физически, да скриеш притъпеното разочарование и да понесеш липсата на сили, която никога не ти позволява да изкрещиш.

Чувствам се като дете.

Always Look on the Bright Side of Life

"And Monty Python was huge, huge, huge!"

Ето ги! Моите мууви Бийтълс!

Точно така. Филмовите Бийтълс. И аз, готова да напиша нещо.
Първо, имам си нова мания (но искрено се надявам да не е само мания).
Второ, ако искаш да харесаш нещо, успяваш.
И три - да, няма с кого да си говоря за тях, 1/3 от любимите ми актьори са над 65 години и понякога ме е страх да не си отидат. Наистина.

Отпред. Мустак, очила, готина коса и ухилен - Ерик Айдъл. Докато четях за него, нямах представа, че ще ми хареса, но той се оказа много симпатичен и дори забавен. Има вида на малко момченце.
До него е още по-симпатичният Майкъл Палин/Пейлин, който също има вид на малко момченце с някак дестко лице. Малко момченце, което ще стане хубав мъж някой ден.
Определно е в челната ми тройка от всички Пайтънс, от него струи чар, а понякога дори ме разсмива!
Некст - Тери Джоунс. Той е добър и може би, за да не се повтарям, трябва да продължа нататък.
За Тери Гилиъм (жълтото поло) мога да кажа, че има прекрасна усмивка и смехът му от погребението на Греъм Чапман ме изпълни. Анимациите му са малко creepy, наистина, толкова много класика, Ренесанс, барок и всички тези девиации от човешкото с разни умопомрачително гротескни фигури и още по-гротескните им действия. Да, естествено, че го харесвам.
И ето я, моята любима двойка. Прекрасният рус Греъм Чапман, горд притежател на най-добрия полицейски/полковнически глас и едно утвърдено и силно присъствие, без значение какъв играе.
И накрая, но, разбира се, не на последно място - Джон Клийз. Той.. в началото ме обърка. Но след няколко епизода, много клипчета, сериал, филм енд соу он.. Няма да кажа нищо повече, може би някой друг път... :>

Всъщност всичко започна от него и когато неусетно нещо ме заплени, винаги изпитвам нуждата да си припомня как. Ами, започна с "Фолти Тауърс", от който бях гледала разни части, знаейки че този огромен човек, този специфичен английски хумор и абсурдност на сериала са точно за мен. И така от цялостното ми присъствие пред монитора, докато гледах "the sit-com which is the Holy Grail of British TV", се роди огромна заинтересованост и ровене из сайтове, което доведе до Монти Пайтън, "Монти Пайтън'с Флаинг Съркъс", "Монти Пайтън'с Лайф ъф Брайън", "Риба, наречена Уанда" и така нататък.

За малко, наистина бях на косъм да се разочаровам. Дали заради многото вглеждане и прецизно следене на всяка изтънчена английска дума, или пък се дължеше на целия асортимент от високоинтелектуални диалози, които не оставях да са просто толкова различно, иновативно и свободно забавни - да, може би. Вариант е и неизкоренимото ми критично мислене - "Хм, това не е особено смешно", "Може би епохата е проблемът. Но добрите неща не стават по-лоши с годините..", "А ако английският хумор не е за мен?", "Разбирам, че не трябва да е свързано, но защо, по дяволите, говорят такива глупости?", "Боже, какъв ужасен акцент, Джон! Не се лигави!"
Или забравих предразсъдъците си, или се впуснах с търсенето на английска атмосфера от ранните години на 70те, или просто не искам да изгубя манията си и изведнъж ги обикнах. Не желая да знам.
Но знам, че всяка нощ, след като се прибера, умирам да си пусна Летящия цирк и да гледам всички свързани, несвързани, смешни, скучни, прости, интересни, всякакви скечове с Греъм Чапман - мъртвия Пайтън, Ерик Айдъл - вечната усмивка, Тери Джоунс, който се оказа нелош в играта си, Майкъл Палин - сладур, да!, потресаващите анимации на Тери Гилиъм и моя връх на пирамидата - мхм, Клийз.

Иска ми се да е зима. Снежна, а аз да стоя на топло вкъщи. Вкъщи, където няма компютър, няма телефон, не разбирам и едва ли знам много за Интернет. Вкъщи, където не мисля за нищо, а просто скучая в някоя съботна вечер от зимната ваканция, защото още съм малка. И тогава, в цялата липса на алтернативи, по някоя моралноостаряла програма (например БНТ, Канал 1 или "първа телевизия" :)) пускат "Monty Python's Flying Circus".
Аз съм се облегнала на леглото, а тати ми казва "Това е от моето време. Моля ти се гледай го, много е смешно!" И аз избирам да не превключвам. Това искам - ужасните декори и мирисът на прах да се пренесат върху кинескопа и аз да гледам, не мислейки.
Искам да се превърнат в част от детството ми, да се влеят в онзи мирис на носталгия, който винаги необяснимо откъде се процежда през всички пространства, удря ме, а след това ме оставя изпълнена с 16 тона щастие и тъга.

Ах, комедията е сложна.
Впрочем имам една прекрасна kind-of-събирателно-енциклопедична книга, която представлява доста повече от "tiger" заглавието си, и от нея го разбрах окончателно - комедията е сложна.
И ах, този възхитителен, пленителен, затрогващ, очарователен, великолепен, изискан, изтънчен, богат, красив, разкошен, разноцветен, удивителен, стилен и леещ се британски английски, произнесен с невероятен английски акцент - I'm in love.
Да не говорим за гъвкавостта и внушителността на Базил Ф., всичките му недействителни реакции и цялото това надграждане и оплитане до плюс безкрайност в една абсурдна ситуация - не съм вярвала, че ще харесам подобно нещо.

Too much, isn't it? That sketch became too silly.

"He's not the Messiah! He's a very naughty boy!"

Life's a piece of shit when you look at it.
Life's a laugh and death's a joke, it's true.
You'll see it's all a show, keep 'em laughing as you go.
Just remember that the last laugh is on you.



Гениално.

And now for something completely different

Невероятно трудно е да започнеш, когато всичко случващо се, неслучващо се и може би навяващо появяването си заседне в теб и отнеме всичките ти думи. Когато прикове гласа ти към някой стол и залепи устата му с тиско, завърже ръцете му зад гърба и го остави да издава безпомощните си нечленоразделни звуци. Това съм аз. Глас от тишина.

Снощи спря токът и всичко стана непредвидено красиво. Уличните лампи са едно от най-антипатичните ми и неживописни изобретения на човека. Когато хората положат поне малко усилие да се намерят, нещата наистина са по-живописни. Когато видиш оттенъците на блузите и панталоните, опиташ да различиш усмивка, а онази сива, студена, бетонена светлина липсва. Тогава гласовете ви се намират много по-близо, разговорите са много по-близки и престореното отдалечение се стопява.
И ако някой се появи и ме попита "Защо пишеш, момиче?", аз няма да мога да му отговоря. Просто ще се усмихна, виновно и не знаейки.
А защо пиша? Защото ми омръзна от "Защо?". И не само, но това оглавява причините за опитите ми да проникна през дебелия щит тишина и тъмнина, в който дори не се крия, а по-скоро той се крие в мен.
Отскоро дори не разбирам как може да съществуват хора, още много като мен, които седят пред клавиатура или над тефтер, лист, хартия, пясък, асфалт, нещо и пишат "чувствам се щатлив/объркан/нещастен/странно/някак." И какво очакват да им кажат другите, които може би са също като тях? Не разбирам, наистина.
Светът ми се струва болезнено нов, толкова, че се съмнявам във всичко и всеки, който видя. И не, не недоверие, а просто непознанство.
Не познавам думите си, не познавам улиците и пътищата, светлините и картините, хората и как, по дяволите, трябва да говориш с тях, за да разберат, че едва ли е нужно всичко това.

Може би това е причината да мълча и да не пиша за нищо. Защото нямам идея какво е нищо, нито пък всичко, и може би въобще не ми е нужно да знам, но убедя ли се в това, веднага ще си помисля "Защо не ми е нужно?". А още по-лошото е, че нямам идея трябва ли ми онова, за което се боря, и ще ме радва ли онова, което си пожелавам да стане. Явно страдам от хронично нетърпение, което убива сладостта от навлизането на дълбоко. Ще чакам. Ето - малък остров насред бушуващ океан. Едно нещо.
Страх ме е от разочарования, страх ме е да не изгубя страстите си.
- Да забравиш, е по-лошо, отколкото да те забравят.
- Не е вярно.
- Вярно е. Сякаш губиш част от себе си.
- Не е вярно. Но зависи от коя страна се намираш.
- На този, който забравя. Толкова е тъжно да обичаш нещо/някого, а след това да спреш да го обичаш.
- .... Никой не спомена думата "обич"!
- Беше съвсем ясно.

"Днес ще е един, утре ще е друг."

Ето този произвол ме кара да експлоадирам.
Светът беше толкова нов, че нещата все още нямаха имена. Защо някой не дойде и не разнищи всичко със силата на прозрението и познанието в едно изречение, за да си отдъхна. Понеже когато някой дойде и каже със стоманен глас какво мисли, винаги, винаги му вярват.
Затова и той ще се прибере към къщата си с ръце в джобовете, мислейки си колко тъжно е наистина да спреш да обичаш някого.
Както и аз си мисля колко тъжно е някой да спре да те обича.
И колко проклети са желанията, които ти дават топлината, които са се скрили във всички усмивки, които някой ден може би ще бъдат бръчки, но все още те радват, защото ги даваш ти, без дори да знаеш защо.
Да, може би както и да си представям епоха, събиетие, атмосфера, когато се докосна до едно от изброените, то никога няма да е такова, каквото претендира да бъде във въображението ми. Дори да е абсолютно същото.

И сега просто ще се престоря, че не написах толкова много на пръв поглед празни изречения и ще прескоча на тема, където същестува поне частичка конкретност. Поне малко.
(Май наистина е много по-полезно да пишеш за коли, книги, манастири, места в България, дрехи, сламки, свещи.. НЕЩО, отколкото такива необясними и едва видими излияния)

Точно на този ред бях започнала да пиша за кино, но съвсем нямам сила да пиша за кино сега, насред нищото, ей така изведнъж да вмъкна кино размислите си.
Защото колкото и да ме мъчи той с въпроси, от които ме боли, може би е прав.

1. Липсват ми книгите тази седмица.
2. Трябва да оцелея до 8-8:15, когато ще дишам.
3. Том Ханкс и Крис Куупър имат рожден ден. Честито, I really like you :)
4. Обичам, обичам, обичам своето кино.

Наведох се и скрих лице в ръцете си. Отивам.

God Save Mother England

Delightful. Fascinating. Splendid.

Splendid.

Абсолютно очарована и поразена от детската наивност, с която просто обожавам, обожавам Англия през 70-те, но най-вече Джон Клийз.
Чувствам се фенка, а това винаги е приятно. Много приятно.

Тъкмо изгледах "A fish called Wanda"(1988), за който нямах специални очаквания, въпреки че помня някакви нищожни сегменти от онзи далечен път, когато го гледах.
И сега съм очарована. Не само от филма, защото той е интересен, идеен, донякъде заплетен, Смешен (О, Боже, смешен .. бях загубила вяра в комедията, но напоследък смехът е много - вътре, вън, навсякъде, и то жив!), полуанглийски и много грабващ.
Едва ли знам какво се опитвам да напиша. Отивам да ровя из интернет за 1,96 дългия и великолепен Джон Клийз с надеждата да не спре да ме радва.
Ах, колко ми липсваше да съм фенка на нещо.
Basil!

I really, really adore him. Seriously! Боже.

(Малко след еуфорията си ще кажа, че Джейми Лий Къртис, Майкъл Пейлин и Кевин Клайн бяха страшно добри. Всичките!)




Archie: You make me feel free.
Wanda: Free?
Archie: Wanda, do you have any idea what it's like being English? Being so correct all the time, being so stifled by this dread of, of doing the wrong thing, of saying to someone "Are you married?" and hearing "My wife left me this morning," or saying, uh, "Do you have children?" and being told they all burned to death on Wednesday. You see, Wanda, we'll all terrified of embarrassment. That's why we're so... dead. Most of my friends are dead, you know, we have these piles of corpses to dinner. But you're alive, God bless you, and I want to be, I'm so fed up with all this. I want to make love with you, Wanda. I'm a good lover - at least, used to be, back in the early 14th century. Can we go to bed?
Wanda: Yeah.

Don't bother worrying. "Notin serious", ши сед.

Залепващите се листчета не искат да стоят залепени. Както искат.

*

Тъкмо дърпах хавлията от пералнята, когато кутийката с клечки за уши падна с пластмасовия си нищожен трясък на плочките и всички бели пръчици се разпиляха. Сякак висях на косъм над бездънната пропаст на нервния срив, сякаш това беше последната натежала капка, която прекършва стръкчето трева, сякаш това беше онази глътка отрова, която умъртвява. Събрах клечките, а докато го правех, си мислех как ще напиша това, което написах.

*

Тялото му беше уморено. Уморено и пропито с цялата тази мъгла, която душата му дълго време бе приютявала. Натежало от лъжите, заблудите и вечните кръговрати, в които успяваше да се озове. Натежало от самосъжаление и слабост, от обвинения и невидими виновници. Все още изглеждаше изтощен и търсещ нещо в отчаянието си, но аз знаех, че най-накрая е събрал сили, за да издиша. Веднъж завинаги. Уморено му тяло висеше, а въжето се оказа най-добрият му приятел.

*

Светлината от лампата вече не ми харесва. Не ми харесва и начинът, по който гледам филмите си. Не е хубаво да лъжеш себе си.

- Хайде да ядем семки.
- Мих си зъбите.

Today I'll keep it quiet, tomorrow - I'm not sure.
Нямам нищо за казване. Много по-различно е.

Другата лампа, друга перспектива, друг живот :)

everything's fine, просто така си го представям обесен, наистина, а аз съм съвсем добре.
може би просто ми се пише?

защото не мога да цитирам лириката на инструменталите. за жалост.

хей оу, Весела, май имаш нужда да пишеш?
да пишеш, защото тази вечер е една офф-вечер, вечер, която в общи линии пропиляваш, но все пак би я нарекла приятна, тъй като безсрамно пръскаш думи насам-натам, без невероятно чувство или пък тъпо усещане за нямост, но все пак ти е приятно, нали?
ах, продаде се, продаде и думите. жалко.

днес беше изключително необичаен ден, тъй като спах така дълбоко, че не успях да стана навреме, за да взема грамотата си, но пък успях да причиня адски болки на двама мъже. кола маска или невероятното отмъщение и мегаудовлетворението, след като видиш, че на мястото на всички онези хиляди, черни, гъсти, дебели и къдрави косми вече има гладко петно - О не, кожа!
И така, достигнах до извода, че мъжете наистина обожават да мрънкат, а жените са много по-издръжливи, наистина много.
За първи път от доста време насам вкусът на бира ми се стори приемлив, та дори и приятен, макар че изпих точно една глътка, но пък беше хубава.
усещам се, усещам как пиша по начин, който не крещи името ми, който не е "аз", но засега е неизбежно, така че продължавам с това, с което съм се захванала.

хей оу, Весела, мисля, че Никълъс Кейдж те очаква и много му се иска най-накрая да те очарова (макар да не те е разочаровал), за да можеш спокойно да изхвърлиш един предразсъдък, който дори не знам откъде си придобила.
Мисля също, че утре е ден за подредба. На мисли, стаи, навици. Трябва да разместиш тук-там или пък направо да изхвърлиш намерения и убеждения с чували, защото понякога това е единственият ефективен начин да се почувстваш чист. Сапунът тук не струва.

болезнено противоречива съм в чувствата и предпочитанията си. преди часове просто не понасях един определен тип хора и представител от него, а сега не чувствам онова ужасно презрение, онова непосилно и разяждащо разочарование, което част от действията им предизвиква у мен. но следите остават, дори да си мислиш, че си забравил.

аз ли? аз съм добре. но жадувам да се изчистя. от всичко. много ми се иска да се събудя с изпразнено от старите, до болка познати и превъртани мисли и идеи съзнание, пълна с енергия за напълно различни усещания. това е възможно, лошото е, че само понякога ентусиазмът е толкова опияняващ, но появи ли се..

признавам си, малко ме е страх и съвсем малко ми се иска да се почувствам няма. когато истории се разхождат по повърхността на нервните ми клетки, значи нещо е too much и аз се опитвам да заглуша какафонията с думи. думите са съставени от разни буквички after all. това не ги прави по-специални от рязкото дърпане на лентата с кола маска, някой укоряващ или разкриващ значението на цялото мълчание поглед. прави ги просто силни. но докога?

adore, adore.

хей оу, къде са страстите ти, обичаш ли, плачеш ли, страхуваш ли се, има ли някой, който ти липсва болезнено много, желаеш ли да му кажеш със насълзени очи и едва крепящ се на безсилие глас "мъчно ми е за теб" (но не в смисъла на "съжалявам те")?
има ли някой, чийто мирис никога не би объркал; някой, чиято топлина е твоят огън? има ли някой, който ти се струва по-специален от всички егоицентрични и специални хора, по-красив от всички турци второ поколение, въпреки че е просто симпатичен?
има ли някого, към когото можеш да проявиш неподозирана нежност; някой, който може да обсипеш с усмивки и да изневериш на своите очаквания заради него?
защото, ако има, това е хубаво.

да, знам, че бих могла да пиша още, за какво ли не, бих могла да направя какво ли не, но не сега.
както винаги, знам прекалено много неща и, естествено, усещам, че точно толкова прекалено много не знам.

оранжеви слънца някъде там

Когато се усмихвам така, и вътрешно, и външно, все едно съм спокойна, все едно очите ми са били затворени и обладани от сън цяла нощ, все едно няма за какво да мисля, няма какво да коригирам или да създавам, все едно приемам с малко тъга, че "сега" ми е достатъчно и трябва да свиквам, всичко може би открива мястото си поне за секунда.
Не съм виновна, не ми се спи. Не ми се спеше цяла нощ. Не исках да се завия и да се унеса, исках да съм там въпреки студа, въпреки на моменти лошата светлина, въпреки музиката, която не пасваше на ъуейтинг ъф дъ сънрайз атмосферата, въпреки толкова "въпреки", което се стопи на прашинки незначителност, щом всичко остана отразено в огледалото за задно виждане. И така става почти всеки път. Което все повече ме убеждава, че поетите рискове, преглътнатите пречки, смачканите негативни очаквания, пренебрегнатите схващания, влага и студ си струват, струват, струват си адски много. Струва си да кимаш покорно сякаш съжаляваш, а отвътре да чувстваш нерационално задоволство, което подредените хора трудно биха проумели.
Струва си да изцедиш погледа си, за да откриеш нечии очи, да проследиш нечии действия или просто за да виждаш нещатата, понеже те са прекалено красиви, дори на пръв поглед да не изглеждат така. Струва си да се смееш с глас, когато си наполовина изтръпнал и вече омаломощен и това би могло да ти причини колосален дискомфорт. Струва си да се усмихваш и винаги, винаги да гледаш в очите, а си струва и да си поемеш дъх, за да бъдеш чут.
Струва си да слушаш някоя вечна песен (например "July morning") от някой телефон, защото няма откъде другаде, въпреки че наистина е вечна в смисъла на "безкрайна" и не цялата е хубава.
Видях една осма или нещо такова от слънцето, което упорито се криеше зад гори, облаци, мъгли или просто недостатъчно ни внимание. Харесвам звука от прищракването на ключа в ключалката, когато кафето очаква да се трансформира в гореща течност, когато нечии очи са все още неразтъркани, а косите невчесани. Харесвам спокойното усещане, изразено чрез усмивка тип "Прибрах се" и харесвам промяната в плановете, която не съм очаквала.
Не ми се спи от почти един ден, но знам, че все някога ще ми се наложи да положа уморено, попило дъха на зората тяло, защото нещо полезно ще чака да бъде свършено от мен, защото ще трябва да давам повече, а за това ще трябва да искам и вземам значително повече от себе си.
Не че искам да се изкривя по такъв начин, че всичко да е обляно в мека светлина, просто понякога се получава неусетно лесно.
(Усещам, че разбрах. Или поне се надявам, че това е пътят към разбирането. Разбрах, че наистина има чар в приказните, неежедневни дейности, възникнали като идея след бурен смях или дълго, но сплотено отегчение. Струва ми се, че разбирам кога кафето по автогарите в шест сутринта е магия, кога брането на гъби около параклисите е магия.. Винаги съм знаела, нали? Тихо, ще го събудиш.)
Почти готова съм. Така си мисля и мисля, че съм права. (И не, не искам да мина между капките, искам да се намокря до кости, водата да се впие в клетките ми, да изгният с нея и да възкръснат, да се родят отново след жертви, пот, умора, кръв.. стига да е скоро). Малко ли остава? Тишина. Тишина. Преглъщам, затварям очи и си отговарям сама - "Да."

Точка, точка, точица.

Разпада се основата на пясъчния замък
през гниещия дъх на сто забравени лета,
горели в облака на див пустинен пламък,
топили се във снеговете на вечно утаената тъма.

От помени, ковчези и забрави
пръстта по прашния му мъх се разпиля,
омаяна от прокълнати метастази,
като отпратена любов се развилня.

Жестокост, сладко-кисела и тежка,
крепяща се на сухожилия от сив конец,
препречва пътя на последната му пешка
и бавно впива се в отровния живец.

Тълковен речник под небето синьо
не бе куража имал да разтвори,
за да съзре, облян от старо вино,
значението на човешките затвори.

(По някаква ирония на съдбата лакочистителят ми свърши, а ми остават само четири неизчистени нокътя. Сега ще трябва да се лакирам наново със същия лак. За мрака, пръстта и така нататък споменати понятия са виновни колумбийските журналисти и гениалният им всепоглъщащ стил, който днес ме заля под формата на "Третото примирение".. Просто.. ("Просто..." е изразът на безмълвното възхищение) Благодаря.)

Where the wild roses grow

Давя се. Усещам как белите ми дробове се изпълват с водородни и кислородни атоми. Някога бях добър по химия. А сега умирам. По дяволите.

Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.

Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.

Ето така ("We hope that you choke.. that you choke")

Послепис.
Заспивам под съпровода на озни мирис, който надали ще объркам, и се чупя под съпровода на повторенията и "2412". Толкова е тихо, но знам, че по-късно всичко ще рухне под моята собствена немилост. А сънувам залези.

Снощи влезнах тук и реших, че е време да проговоря. Да разбия оковите, да срутя крепостните стени, да преодолея съпротивата, да надмина себе си, да се изненадам, да се покоря, да се завладея. Не успях. Стоях, едва виждаща, пишех - някак си, всичко беше не на място, не в точното време - всичко беше провал. Наблюдавах пръстите си. Прокарваха нежното си докосване върху повърхностите на клавишите, но нямаха смелостта да се наложат, нямаха силата да гравират онова, което безброй много пъти се опитвам да споделя, не пред друг(иго), а пред себе си. И не мисля, не желая, не искам да се задоволя с няколко плоски и пошли самопризнания. Защото знам какво става, поне донякъде имам контрол над това, но самата ми страст към това контролиране на всички сблъсъци и изригвания в мен - това не ме задоволява. Сбогом.

Другите хора, другите хора определено са много. Преди дни, обикаляйки и опознавайки непознатите места в края на града, опустошителната и опустошена красота на забравата и на самотата, слънцето, процеждащо се през тревите, стари и прашни от времето гари, есенни мрачни вековни алеи, мирис на липа и всички нюанси на зеленото, живописно струпали и слели се върху кокетно извитите листа на същите ароматни липи, нямах нужда от тях. В точно такива моменти бих могла да изхвърля всички хора на боклука, без дори да ги рециклирам, защото точно в такива моменти мога да гледам, да съзерцавам, да потъвам, да умирам. В заблудата си, че виждам през и повече, отколкото някой друг. В заблудата си, че ще нарисувам всичко на света, убедена още преди да съм хванала молив, четка, лист, платно.. някъде, някога, сама.
В други моменти нямам сила, нямам нито сила, нито желание да забележа залеза, прозрачността и чистотата на въздуха в следпиянските утрини, остатъчния вкус на уиски и едновременно самотния и общ смях, който разтриса глаовболието ми, разлива го из цялото ми тяло, но тогава аз съм повече от всякога. В тези проклети други моменти знам, разбирам, осъзнавам и усещам, че човекът е ужасно същество, човекът е животно и се движи и живее по линия, начертана от определени правила, които трябва да се научат, ако искаш да оцелееш, ако си реалист и искаш да получиш много от това, което всеки иска да получи. Тогава го разбирам - без хората не мога и няма как, и, най-вече, няма защо. Тогава не търся орбитите на красотата така, както когато вдишвам вдъхновение и издишвам благоговение. Не, тогава виждам хората, пълни с красота, но съвсем различна - човешка.
От снощи се лутам из своите въпроси, които сигурно принадлежат на още много други, объркали улицата, попаднали в някоя неосветнеа и може би еднопосочна такава. Въздухът, чукането по вратата, светулките по паркета и уредбата, настроена да се изключи след един час, през който едва ли чувам (не слушам) повече от песен и половина, защото за пореден път се прибирам смазана от умора, без желание за безсъници, но с желание да се потопя в лятното небе. Всичко ми подсказва, че не трябва да мисля, не мога да мисля повече, мисленото обърква, разхвърля, опустошава всичко. Опустошава усмивките и спонтанността, опустошава бурния смях и тъжната радост, опустошава чувството, че все пак нищо не е случайно и то най-вече, за да се почувствам аз така приказно-меланхолично щастлива. Защото другите хора са просто други хора. Тези, от чиито грешки или пък възходи можеш да попиеш, да научиш, можеш да анализираш, да се плашиш от тях, да се страхуваш от тях, да разкаваш за тях, да им се възхищаваш. Можеш да им подариш всичко свое с мисълта, че ще те ограбят, ще ти вземат и малкото, което имаш, ще го изпозлват, ще останеш без него. Зачерквам го, това не е вариант, научих нещо. Научих няколко неща. Така мечтая, така силно искам да притежавам себе си. Все още изпадам в кризата на меланхолията, когато видя улицата си в онзи нюанс на миналото, който ми напомня събиранията по пейките до полунощ, а понякога и след това. Напомня ми летата, смеховете, хората, цялата атмосфера, която понякога не мога да свържа с конкретно събиетие, но тя е повече от достатъчна, защото ме залива с нещо като осъзнато дежа ву, което не мога, не мога да погълна, защото е твърде много и ще се задавя.
И изведнъж скачам, прескачам бариерата на годините, която също е толкова голяма и същевременно малка, но за нея наистина нямам сила да говоря, прекалено много е, а аз нямам никаква посока.
И всичко това изписвам, защото ме е страх. Често кранчето за студената вода остава в ръцете ми, виждам кръв по плочките, защото се удрям на странни места и никога не забелязвам. Душът ми вече тече съсредоточено и прибрано, не иска да ме убие, а аз не умирам от студ в банята така, както ставаше през декември, януари и февруари. Спомням си страшно много за тях плюс ноември, октомври понякога дори март и април се навъртат в паузите на деня, паузите измежду подобни тревоги и вътрешно трепетно щастие. Не трябва винаги да е така.
Снощи, преди да заспя като труп на кривото легло, което сигурно изкривява и мен, си мислех за страха си, за рисковете и за смелостта, която не трябва да е обмислена. За хората, които колкото и да си струват, все пак са други хора, и за болезнената ми нужда да се посветя и отдам на себе си, за да се спечеля най-накрая. Да спечеля гласа си, изваян от диафрагмата, дълбоките и равномерни вдишвания, стоманеното спокойствие и сълзите като естествена последица. Като светкавица за секунда ме озари прозрението, че ако искаш да пишеш добре, трябва да четеш повече, но това всъщност не е съвсем вярно. Подготовката е хубаво и сигурно средство, но докога? Моля, рисковете са задължителни, поемете дъх и се гмуркайте.
Трябва да се отдам на себе си повече от всякога, но сега имам нужда повече от всякога да се отдам на Маркес. Не се страхувам да го предам, въпреки че той и без това се е разпилял из целия свят под формата на въздишки, недостиг, цитати, подражание и може би съвсем друг поглед към цвета на кожата, любовта и тази„непосилна лекота на битието”, която умирам да имам и трябва да направя нещо по въпроса.
Много съм благодарна на някои сенки под разперилия ми се егоизъм, благодарна съм, че знам към кого да се обърна, когато ми е смешно, и знам какво да кажа, когато искам да ни е смешно. Малко тъжно донякъде, трябва ли да пробвам издръжлисвостта си, за да разбера, че не съм такава просто заради обстоятелствата, или просто човек не може да бъде всичко, колкото и да се заблуждава?
Аз, аз, аз, аз, аз и пак аз. Клепачите ми падат, точно както завесите след ставането на крака и последния възторжен, промит и пропит от чувства аплауз. Ще чакам, но и ще бъда готова, трябва да се постарая, но все пак поне сега имам Маркес и мисля, че дойде време да го обикна.

Me2 (2)

Напоследък е много тихо. Звукоизолирала съм се от налудничавите мисли, че би трябвало да запиша всичко. Не трябва. Нямам нужда. Единственото, което ми трябваше, беше малко истина. Без значение как е постигната, дали е проста и банална; без значение, че авторът звучи дразнещо модерен, а понякога едва ли не комерсиален. Въпреки че след това обръща представата за себе си на сто и осемдесет градуса с едно-единствено хубаво изречение. Толкова много се нуждаех от истина, нищо че беше така аматьорско и нелитературно поднесена.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.

Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..

You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen

Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото 
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.

Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.

Колко е важно да си глупав

здравствуйте

след като бях на косъм да скъсам нервите си с един телбод, се сетих, че е безсмислено
скучни и недоволни хора не ме интересуват
хора с принципи и морал, които не са повърхностни
(любимата ми дума)

и ако още веднъж някой учител се опита оригинално да критикува Бийтълс, съвременното кино или нещо подобно, ще се убедя, че никой не мисли, когато смята, че защитава "правилното"
няма правилно

рей клуун е свърхегоцентрик и егоист
адски много

и тези добреструктурирани изречения, които са написани както ни учат
увод, теза, микротези, аргументации, заключение

мооооооооля ви се! горещо е, искам да съм потна, не спя, но и не ми се спи
днес пропуснах цели три часа, но прекрасното в двата история, за които реших, че ще е добре да отида, се оказа разговор за Аякс

задълбаване в разни отрицателни емоции е много лесно и изглежда логично, но, противно на очакванията, май великите хора са тези, които рушат глупавия морал и очаквания, а не разни нещастни писатели, които са абсолютно уверени в безпомощността си, която ги кара да се чувстват още по-жалки

всичкото "сега" е потенциално "преди"
история с метален блясък и съвременните рицари, борещи се за романтика
има я
да си глупав, е хубаво
защото щом го разбереш, дори не се чувстваш глупав
аз вярвам в математика -> в рационалността
защо пък понякога да не направиш това, което трябва?

will you still need me, will you still feed me
when i'm sixty four

Honesty is so last year

Уморена и спокойна. Това е максимумът, в който имам потенциал за изцеждане и правя всичко "въпреки". Сега само се отбивам, за минути, колкото да успея да споделя съществените несъществени шепоти, които драскат по тишината в изтощението ми.
Тъй като напоследък си мисля за атмосферите и тяхното изопачаване, различните хора, които свързвам чрез някакви абсурдно сътворени връзки, появили се от стари детски спомени и многократно преработени представи за места и събития. Та да, все едно.
След малко ще потъна във философията, ако не потъна в дълбок сън, за който съм убедена, че ще ми се отрази по-добре.
Харесва ми да чертая пирамиди и да пиша по чисто бели листи, защото мога, защото се получава, защото дори без редове аз не изкривявам изреченията.
Заради това и обожавам да си припомнят един цитат на Пикасо: "I do what I can't in order to learn something".
Любимият ми хубав тефтер е на път да привърши. Сещам се колко пъти съм писала в него просто заради нуждата да напиша нещо, а понякога просто заради нуждата да видя десния наклон на вече обработения си почерк.
Мога да различа мирисът на картофи, ориз, гъби и някои специални хора.
Някой път, ако имам такава възможност, ще спра и ще ги попитам "Извинете, знаете ли колко е часът?".
За първи път от доста време любимият ми Yahoo хороскоп звучи сериозно и това някак ми харесва, защото знам, че нещата са по-скоро такива, отколкото други.
Имам си нов червен разделител, открих нещо като опит за разказ, който съм писала. Определено има абсурдни части, които ме карат да се изчервявам, но и такива, които самата аз харесвам и много ми напомнят на нещо. Да, знам на какво, но едва ли има смисъл да обяснявам. Все повече се убеждавам, че ще обикна „Мастер и Маргарита".
Онази вечер заспах на "He's just not that into you", въпреки че Дженифър Конъли и Дженифър Анистън бяха много симпатични, а аз се открих в една по-друга актриса, но все едно :)
Явно така човек се чувства най-удобно, разказвайки за това какво обича, какво не обича, колко неща е направил, ето, виждате ли: 1...2...3....
Изброява, изброява, реди делата си, подрежда книгите си, брои колко са, пак ги подрежда, но този път по големина, цвят, ниво на интерес, който будят, и какво ли още не.. Така човек систематизира живота и себе си, за да му е по-лесно, чертае пирамиди и пише по бели листи, учи по това, по което и без това знае, че не е зле - така човек пилее времето си.
Друг мой любим цитат от времето, през което събирането на цитати беше нещо като досадната петминутна работа, която един ден просто зарязах, е "Sometimes avoiding situations you might make mistakes in might be the biggest mistake" (or smfn like this).
Скоро би трябвало да извадя новата партида любими изречения, които много често не помагат на никого или най-могъщото, което правят, е да издигнат нечия репутация на запознат с културата, потънал в интелектуалност човек.
Общо взето глупости. Интелект и така нататък. Завиждам на Шлинк, че формулира въпросите и съмненията си, завиждам и на своята екзалтирана версия, която успява да улови момента, но само за секунди.
Не е прекалено късно, но ми изглежда безкрайно трудно да преровя и отворя папките си, за да достигна до различна музика, която не съм слушала около сто пъти през последните дни.
Трябва да залепя една "До Чикаго и назад", за да я върна на училищната библиотека и да не се почувствам като онези престъпници, за които веднъж говориха в репортаж по новините.
Признавам си, "Граф Монте Кристо" стои у нас от лято '06, а мина толкова време, че вече ме е срам да я върна.
Така или иначе има забележително непоносими пето-, шесто-, седмокласници, които едва ли биха я потърсили, но за разни други хора ми е гузно.
И тук съвсем не издигам книгите, четенето и така нататък духовна дейност в някакъв култ, защото има определени моменти, в които наистина всичко изглежда "вятър", всичко е нищо и единственото нужно е нищото. Какъв неочакван обрат, бих помислила, а всъщност вече си го помислих. Това за вятъра го твърдеше и Елин Пелин, който сравнително много не харесвам или поне се навивах, защото ми втръсна от всичко, което се опитваше да ми отнеме времето.
Иска ми се да излезна напук на умората и на алармата, която ще се включи в 3:30, а аз не искам да я изключвам, защото свикнах нещо да ме буди по средата на нощта, а след това блажено да се обърна на другата си страна, разбрала, че имам още три часа и петнайсет минути, докато ми се наложи да стана. Отскоро нощите са по-дълги от дните и въпреки че заспивам на косъм от сутринта, макар да не е точно така, аз бих им посветила цялата си същност, защото напоследък нямам време да посвещавам каквото и да било, а може би е момент да се подсетя колко важно е да се посветя нещо.
Ах, Весела.
Ако някой чете или ще прочете, може да се чувства поздравен с 311 – „Lovesong”, която слушам за не знам си кой път и ми се иска да слушам още толкова плюс "The destruction of small ideas", който отложих с цели две години, въпреки че слушах доста пъти, но нито един не бе достатъчно силен, за да проникне в мен. Или просто аз не му дадох шанса и отдадеността си, не знам. Когато не се опитвам да изкореня объркванията си, всичко, което съм пазила, се излива по много по-естествен начин, а тогава нямам нужда да чета това, което съм написала, стотици пъти.
И съответно не му обръщам внимание и просто го забравям, без значение, че най-вероятно съм била права. Няма насилени изречения като "Толкова искам да пиша за нещо, нещо, нещо, но не мога, затова сега ще изтръгна от себе си всичко, което е минавало през главата ми последните дни, и ще го пробутам на другите и най-вече на себе си по изкуствен, глупав начин". Не че имам нещо против записките, но за разни работи е хубаво да изчакаш.
Днес се сетих и за космическите заключения, към които ми се иска да не се стремя, за да не срутя главоломно всичко, което постигнах на крилете на умората и търпението.
И като за последно ще кажа, че се завърнах към Маркес, за да го оставя, а после отново да се завърна към него, и може би някъде ще разбера, че е бил повече от първите ми петдесет най-трудни и зрителноизцеждащи страници в живота, нещо повече от опити да се сверя и настроя през студа на януари, нещо повече от олицетворение на един напълно различен свят, нещо повече от човека, който винаги говори за любовта и кожата, която се променя според нея.
Отвреме-навреме сънувам адски странни неща и именно затова обичам да си мисля, че въображението ми работи на високи обороти, но отвреме-навреме сънувам и разни толкова прозрачни и прозаични моменти, които дори не те карат да се опиташ да ги тълкуваш. 23:23. Понякога все още си намислям желания, когато видя двойни часове, но без да целувам монитора. Харесвам числото 23 заради една песен на Jimmy Eat World, "She belongs somewhere else..." (старото име на блога) идваше пък от песен на La Rocca и ми е някак мъчно за него.
Издадох какви ли не дребни неща, сега може би трябва да се чувствам повече, по-сложна, с повече страници, по-интересна. Така правят хората. Разказват за това какво обичат, какво мразят, какво ги дразни, колко книги са прочели, колко филми са гледали, колко хора са целунали, колко пъти са се напили през последните три месеца, колко пъти са се преоблекли в един и същ ден, колко тефтера са изписали, колко много песни са изслушали през последната седмица и им е адски гадно, когато ласт.фм-ът им не ги регистрира.
Сега мога да се чувствам малко по-гола и все пак да се успокоя с реалното "Не съм толкова плитка, че да се изчерпя с един пост".
Well, we'll see. Поне знам, че вече чувствам заглавието, което исках да използвам, като заглавие, което трябва да използвам, а етикетът ще бъде един.
Лека нощ :)

"Der Vorleser"

.. или "The Reader". За пореден път.

От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.

При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.

300 + 10 + 1

Параноя. Параноя, параноя, параноя. Лазят ме насекоми. Лазят ме огромни стоножки, тънките им крачета гъделичкат кожата ми. Всички те, цели сто, се влачат и разхождат из тялото ми, а големите й антени, мустаци или каквото и да са душат, шарят нагоре-надолу. Тя ме докосва!
Черните лъскави, спокойни до влудяването ми хлебарки тромаво се плъзгат върху мен, оставят слузта си, изваждат задните си криле или каквото и да са и така стават още по-големи, големи и спокойни до влудяването ми.
Душът не спира унищожителните си опити, продължава да пуска капките самотни и отекващи върху плочките до моето вледеняване и влудяване. Самият той се тресе и бучи като парна машина, събрал дяволското налягане под запушените си с варовик малки дупчици.

Не ме е страх от това. Не ме е страх от тъмното, не ме е страх от триетажната неизмазана къща, в която вече никой не живее, а от площадката при тавана ни наблюдават заплашително кош и съмнителна ваза. Не ме е страх от птиците на Хичкок, нито пък от другите птици, не ме е страх от полудял Норман Бейтс, държащ нощ зад найлоновата завеса в банята, не ме е страх от летене със самолет, не е страх от криволичещи шофьори по магистралата, не ме е страх от пълзящите мъже под терасата ми, дори от необичайните имена, появяващи се насън не изпитвам страх в момента.

Просто съм малко притеснена. Защото не пиша. Защото Бернхард Шлинк задава въпроси по същия начин, по който го правя и аз, и просто мога да усетя как самият той търси ред в действията си, опитва се да ги скрепи с някакъв смисъл, задаващ въпроси, на които дори някой да отговори, той ще се бори за своя собствен отговор.
Притеснява ме фактът, че зеленото има хиляди нюанси. Може да е бутилковозелено, светлозелено, боровозелено, синьо-зелено, жълто-зелено, масленозелено, тютюневозелено, електриковозелено, резедаво, а аз бих могла да си помисля само "Зелено".
Притесняват ме и тези изречения, започващи по един и същи начин, удачно попаднали пред вътрешния ми взор като спасителна жилетка за бездарие.
Хората с техните жестове, техните достойни и недостойни думи и действия, ситуациите, които оплитат и в които се оплитат.. Тях, които до вътрешно изтезаване искам да опиша, но никога не го правя, защото ме притеснява липсата ми на търпение. Притесняват ме празните стаи, които не съществуват вкъщи, но ако имаше такива, може би нямаше да си представям как биха изглеждали, а направо щях да започна да ги изпълвам.
Притеснявам ме сънищата ми за Моне.
Притесняват ме чувствата на спокойство и безпокойство, хората, които ме притесняват, и онези, които не ме притесняват. Поводите, за които си струва да се изпотиш и изчервиш, и онези, за които си струва единствено да гледаш хладнокръвно и високомерно.
Многото думи, които се ронят и отронват, а би трябвало да стоят скътани и притесняващи, скрити дълбоко, готови да не бъдат чути никога.
Притеснява ме дишането чрез диафрагмата и дълбокият глас, който се ражда благодарение на него.
Редакциите, които са неизбежни, пропуснатите букви, срички, запетаи, точки, интервали..
Притварящите се клепачи и автопилотът, на който карам, щом всичко е под контрол.

Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again

Някои хора са достойни за съжаление, струва си да ги обереш от пода, разпаднали се на парченца, да ги залепиш и да ги оставиш отново да се спукат заради собствената си злоба, коварство, арогантност, неспособност да чувстват. Понякога са толкова жалки, че ми иде да им го покажа, но знам колко ужасно е това.
Някои хора никога няма да се опитат да разберат, че зеленото има нюанси, някои хора никога няма да проникнат зад изреченията, никога няма да положат глава на рамото ти, въпреки че изгарят от нуждата да го направят, никога няма да кажат онова, което искат, без да се престорят, че не е кой-знае какво, че изобщо не предизвиква гадене, сладко-горчиви тръпки по кожата, пот и живо безсъние. Някои хора няма да разберат колко ценни са усмивките, локвите, красивите, грозните, нещастниците, успелите, просяците, пияниците, безделниците, бохемите, сладките малки деца, прекрасните малки деца, отвратителните малки деца. И тези хора не го правят, защото разбират и виждат жалката страна в търсенето на любов и красота по прашните первази, а просто защото живеят в своята черупка, по-затворени дори от търсачите на живот по ъгълчетата на очите, пясъка по мидите, студените нощи, горчивия вкус в гърлото и безсилието, след което се хвърляш изцеден право на леглото.
Абсолютно дискриминиращо и може би тесногръдо, аз искам да благодаря на всички онези, които умират в музиката и на пръв поглед безсмислените филмови сцени, в обикновените реплики, прозвучали като от сценарий. Да благодаря на всички зелени хора, че са зелени, зелени, всеки в различен нюанс. Искам да им благодаря, въпреки че разбирам и розовите, харесвам някои розови, опитвам се да разбера колко е хубаво да си такъв, понякога дори мога да го направя. Но съвсем повърхностно избирам да обичам онези, за които жените са Жени, музиката е Любов, маниите са Посвещение и Отдаденост. Онези, които задават въпроси и не чакат някой друг да напарви онова, което се налага, защото така вървят нещата в живота.

От страх и притеснение, от хората, които ме отвратиха, а аз идиотски им прощавам, от жалките ОБИКНОВЕНИ същества до онези, които винаги ще ме вдъхновят.. до тук.

Вчера гледах "50 first dates" за трети път, затънах в ненужните си вещи, оставих се на студа, не ме беше страх, сънувах американска хотелска стая през 40-те или пък американски черно-бял мрачен апартамент от тази епоха, Рей Чарлс, «Hit the road, Jack» и нещо между младите Едит Пиаф и Лили Иванова.
Стари, сбръчкани хора с атрофирали мускули и плашещи израстъци на гърба, които пазаруват в Халите, където килимите са и килими, и завеси – дълги, прашни и лилави - а продавачките, усмихвайки се, продават човешки органи.

Невъзможно е, наистина. Няма как по друг начин да събера щастие и разочарование, след като не мога да пиша през ден, а какво остава за всеки ден.
От хавлията с аромат на пиле, заради която сигурно ми се е искало да умра, до хорската тъга, която Себична Аз не съм забелязала в продължение на месеци, обладана от себе си, през симпатичните личности, с които се срещнах, и онези, които упорито се опитват да изкривят положителните ми впечатления и чувства..
Всичко, всичко..
От детинската, искрена, прекрасна, насълзяваща ме радост, щом видях нещо любимо.

Всеки ден е нов, всеки божи ден той отива при нея, за да я накара да се влюби в него поне до утре, когато той ще дойде отново, но нищо няма да започне отначало. Тя го помни, щом го помни, тя пее.

Юни ми прилича на септември. Жаркото слънце ми липсва, но хладните вечери се вписват.
Не го понасям, наистина :)
Не го харесвам, защото никога не би разбрал колко безпощадно-упояващ е „The Fountain”, защото не би разбрал, че музиката на Clint Mansell е самоубийствено-нереална. Някой ден (ах, „някой ден”) искам да му покажа, пред всички, но така, че да ме разбере единствено той, колко много не го харесвам заради всички тези дребни, дребнави, но всъщност толкова ярки и важни детайли. На обикновения Човек, олицетворяващ хората по най-ужасния начин, от когото се страхувам наистина.

...

Jazz tunes thru this misery

Разни слънчеви резки са се процедили и полепили по пердето, докато аз слушам Боб Дилън, без да знам дали ще ми хареса скоро, или не.
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.

Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.

Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.

Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.

"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"

Feather

Няма да ми е нужна повече от една дума, за да резюмирам впечатлението си от този филм, но все пак няма да прибързвам с оценките.
"Seaside gulls go mental in Hitchcock's macabre masterpiece!"

Може би съм от онези хора, които влизат в торент сайт и теглят най-новите, най-популярните, най-сваляните филми. Може би се възхищавам на филми като "Аз роботът", "I am legend" и така нататък. Може би никога не бих оценила филм без тонове компютърна графика и ефекти, може би дори не бих опитала да разбера стойността на шедьовър като "Птиците". Може би.
Годината в скобите не е никакъв проблем, дори понякога е самата перла на продукцията, но в този случай не се оказа така.
Страшно разочарована съм от "Птиците", точно както се разочаровах от "Казабланка" (филм, за който все още ми е някак гузно и ми се иска да му дам втори шанс).
Като изключим, че "Птиците" е правен през 63-та - факт, даващ му цели три години преднина пред "Психо"; като изключим, че някои сцени са абсолютно нелепи дори за това време и тези възможности на студиата; като изключим, че през цялото време не прозвучава и капка музика.. Филмът пак не е добър. Липсата на сюжет и префокусирането и повтарянето на скучни мотиви са първите дразнещи детайли. Втората непростима грешка е почти пълната липса на атмосфера. Не изпитвам желание да знам, че фонът зад колата или зад някое възвишение е истински - това е напълно ненужно. Но атмосферата на непознатото, на страха, на ужаса, на мистерията, на евентуалния край.. Къде е тя?
За да не звуча прекалено критично, ще отбележа и положителните моменти и щрихи, които ми направиха впечатление.

1. Предимството на филма, поне за мен, най-вече се крие в самата класа на актьорите. Въпреки че в определени моменти играта е повече от изкуствена, през останалото време дори най-фалшивите диалози, мимики и жестове изглеждат съвсем логични на фона на епохата и за зрителя не остава никакъв друг избор, освен да мисли, че някога хората са били перфектни както в обикновеното ежедневие, така и в любовта и по време на страховити природни аномалии.

2. Озвучаването е добро. На някои места гласовете отекват адски чисто и изпипано, а птичите крясъци са един от малкото предвестници на догадки и страх.

3. През по-голямата част от филма интересът пада върху въпроса "Защо?". За жалост не получаваме отговор, но затова пък си имаме въображение.

4. Птиците, накацали по жици, покриви и греди, ми харесаха.

И, разбира се, най-учудващ се оказа самият край, който не беше край тип "The Wrestler", който отново не е очакван, но не може да се нарече и неудачен. Не беше край тип "The Prestige" или "SAW" (първа част), който те оставя неразбиращ, зяпнал в монитора/екрана с увиснала челюст.
Краят беше толкова нелогичен, свърши ей така, по средата, а аз си помислих "Моля?!"
За съжаление дори не успях да намразя птицте, пеещи навън.

Ако се колебаете дали да гледате "Психо", или пък "Птиците", то, моля ви, изберете първия!

Now it's 2 o'clock

скруполи

Както трия празни чернови, стари хронологии, песни, изпратени ми преди толкова време, и какво ли още не. Както сменям картината на десктопа, изхвърлям широките или стари дънки, сбогувам се с бившите си любими обувки, малки ненужни сувенири, календарчета, листчета, последни страници от тетрадки, контролни..
Както дори трия прекрасни филми, които обичам, защото не ми позволяват да откривам и гледам нови..
Както забравям вчера, за да съм друга днес, така ли се освобождавам и от хората?
Трябва ли да се плаша?

Stop and stare

Сякаш днешният ден продължи векове, а е още само 16:44. Странно. Юни не е юни, събудих се в 3:30, след което веднага заспах, за да се събудя в 4:30 и да започна да уча. Никога досега не ми се беше случвало /всъщност ми се случи веднъж да уча по философия в пет, защото в единайсет нямах сили и паднах на леглото с дрехите/, но сега ми се случва за пръв официален път да стана по средата на нощта/сутринта и да започна да уча. Непонятно, но май се оказва, че понкога изпитвам удоволствие от поети ангажименти, дори да са хиляди, изпитвам удоволствие от отговорността, но ме плаши фактът, че ако свикна твърде много с нея, ще започна да търся спасение в реда, което е такава заблуда понякога.
Ако трябваше да започна с "трябваше", щях да кажа "Трябваше да се прибера от училище, да се измия, преоблека и да се хвърля на леглото, за да се наспя." Вместо това аз някак зарових вниманието си под музика, мисли, хора, Бейрут и така нататък. Което пък ме отвежда до друга мисъл, проследяваща проклетата тенденциозност навсякъде. Дали хората са си изградили такъв свят, дали това е нашата цивилизована природа, от която не можем да избягаме, дали няма случайности - не знам. Но винаги когато започна да харесвам нещо, по някакъв паранормален или твърде нормален начин започва да го харесва и останалата част от света. "Нещо", под което нямам предвид "Беднякът милионер", Депеш Мод или пък лилавите дънки (е, ...).
Остават още само четири минути, вече усещам как клепачите ми ще се сгромолясат като тежки завеси пред зениците посред бял ден; време е да легна поне за малко, макар че знам, че няма да легна както правят други хора.
Признавам, тенденцията явно достигна до мен и сега на рафта на бюрото си имам книга на Буковски. Малко ми е трудно да коментирам подари абсолютното малкото прочетени страници, но засега нещата вървят 50:50 - спряло и изненадващо приятно, некнижно, но някак друго, редуващо се с умопомрачително празни диалози, които оживяват само ако включиш свръхбогатото си въображение, за да вдъхнеш поне малко атмосфера, която положително липсва под формата на "... - каза тя, нервно преплитаща пръсти под покривката, усещаща как цялото й тяло се облива от горещи вълни, а след това бавно се изстудява до следващото пришествие неспособност да се държи достатъчно надменно."
Разбира се, че е ужасно, когато нямаш място за достатъчно песни и трябва да избереш няколко, с които да се сбогуваш, знаейки, че на другия ден отново ще ти се слушат. Ужасно е и да умираш да слушаш определена песен, но проклетото време да ти отнеме възможността, а когато най-накрая си я получиш, да те е напуснало желанието.
Да, днес положително изгубих около два часа и половина, използвах думата "положително" незнайно защо, осъзнам и че напоследък съм по-навътре в литературата, отколкото в киното, което, от една страна, е хубаво, но, от друга, хич не ми харесва. Като със сетивата, наблягаш на едно, другото започва да чезне.
Остава ми една стереометрия, за която да изпиля нервите си, другото е история, мисли, действия и поетичност.
Обичам да чертая пирамиди, обичам да подсказвам също, обичам факта, че юни не е юни, и цялата тази особеност ми се струва като един огромен подарък. Но подаръците трябва да се оценяват.
След 180-минутно чакане, след сто минути, които минаха като 100 години, писане с десен наклон, бързо четене, много самоувереност, която кой знае беше ли подплатена, или не..
Въобще опитвам да запълня тези девет минути, които ми остават, и вместо да се обвинявам, че вече щях да сънувам продължението на съня с пияните учители и художниците, с които жадувах да се запозная, защото идваха на частни уроци вкъщи, аз се правя, че създавам нещо, извършвам полезна дейност. Какво е чакането?
Не, не, не, все още не съм готова да се използвам така жестоко, а след това да се изхвърля и изоставя само защото ще звучи по-добре. Мисля да стане по бавния, естествен начин. Не изгубих навика си да сравнявам всичко с научните доказателства и да търся формули и закономерности навсякъде. Седем минути. Целта е да приключа. И е толкова лесно.

What a quiet world after all..

Или хората като него са безумно прави, или аз съм безумно глупава, не осъзнавайки, че като им вярвам, се отклонявам в безкрайно грешна посока.
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...

Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.

"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."


Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.


"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."