"не смея"

когато се роди надежда,
тя в свойта крепост те отвежда
и те затваря там за векове,
във тъмнината, под облачното й небе
не пита искаш ли - тя просто действа,
не пита можеш ли - тя те разсейва
и ти благодариш, че с теб живее,
че кара те да вярваш и да пееш
но времето лети, а облаците там са
не бягат, не вали, те просто там са
и почваш да се чудиш какво става
не мислиш, не допускаш, че може би тя те предава
предава и те пуска в края,
когато късно е
да, аз го зная
но дори тогава в тебе впива
последната си грозна, сива
болезнена и тънка нишка
презрително е победила
оставила човешко същество
във гърчове и болки диви
да се прощава със последните си сили
последни капчици любов и вяра
последната си нощ със звяра
когато чуеш, че е тихо
че няма я, че не е там
опитваш се да се зарадваш
но тя те е оставила без срам.
без срам, без радост, без усмивка.
без болката дори - щастливка
отне ти всичко и те омагьоса,
накрая изостави, тръгна боса
по пътя прашен, кален и горчив
към него, да и той е сив
поредният човек, който се вглежда
за тази, смъртоносната надежда

Скрих се от света

и си мисля дали така е по-добре, при корените на промяната. Никога не съм садила дърво, защото няма да е най-нормалното нещо, което мога да направя, но пък толкова пъти съм започвала да правя нещо друго, промени.. Поне отскоро идеята се загнезди някъде над раменете ми, до тази за спирането на разни неща и волята, волята. Минерална вода, кофеин, приятели и изчанчени и претенциозни думи - почти като Уди Алън. Стратегията е в това да действаш, а моето действие досега се изразява в писане. Бих казала, че е жалко, сигурно е и май няма как да оборя това просто съждение, но трябва да си задам няколко въпроса и да си отговоря. Дори да е грешно, май е наложително поне веднъж да си отговоря на въпросите. за гордостта, волята, промените, вярването, самосъжалението и всичко останало.
AND I'M DONE
Бих искала да плача така както, когато завърши един адски близък приятел, който сега изглежда просто като хубава идея. идеите са хубаво нещо, но са на ръба на съществуващото и имагинерното. Имагинерно е pretty противна дума, осакатяваща хубавия ни език. да, аз много обичам българския, колкото и да вмъквам разни английски изрази и да ми идват отвътре, да, аз обичам родния си език, защото с никой не мога, така както мога с него. поне засега.
съжалявам, че няма нещо, което да записва мислите ми преди да заспя, защото тогава извират като минерален извор, чисти и прекрасни, непринудени и естествено изкривени. това е моята любов, да слушам как се лее словото в главата ми и да ме приспива с напевността и истинността си. но няма кой да запише всичко това, както казах. жалко, колко жалко.
проблемът в спрелите моменти и кратките филмови изживявания е следствие от изкривената душа, недоволна и деформирана, гротескна и страдаща. едно кълбо от болка, комплекси и самота, което малко неща са способни да разплетат. дори сега я усещам, как тупти и същевременно дълбае. толкова, че не виждам как е възможно някога да изригне под формата на много и солени сълзи.
а как боли, наистина
как.
ако не ви напомням на Кинг, вие просто не сте Весела и не може да усетите нарцисизма, който расте под желязното сърце, висящо на врата ми.
какво постигнах аз с гордостта си за тези 2 седмици или време, измъчило ме с всичките си форми.
точно мъчение, да. и толкова търсене на причини, за да пречупя горделивата си стена, която изградих, за да запазя част от себе си, а и да за постигна нещо, което ще продължи да я гради. вярвам, че щом резултатът се оказа недобър, е имало грешка и недоразумение и неразбиране /а може би нежелание за разбиране/ още от самото начало. често правя така, търся си разни добри причини, които да ме мотивират или да докажат, че трябва да направя това, което уж се мъча да не правя. после се оказва, че съм сгрешила. и преминавам към новата стратегия - да не вярвам в нищо, като така поне мисля, че не мога да се разочаровам, защото мисля най-лошото. но пак очаквам, по дяволите, пак очаквам. това е онази ужасна надежда, която не спира да ни изгаря бавно и упорито, с пот на челото и побелели кокалчета, да. изморена е точно колкото нас, изтощена и на косъм да ни остави на мира, но не.. не, тя никога не спира. като кислородът е - не можем без нея и все пак ни убива.
навлизам в още по-тийнейджърска възраст или просто в живота ? защото болката има своя чар, винаги съм го знаела, но човек не може да живее само с нея.
аз съм изкривена душа, пречупен лъч, болна и измислена, филмова и насилена - и все пак - мечтая за красивите спрели моменти, но и мечтая да са плод на постоянна обич, постоянна привързаност.
не отговорих на въпросите си, защото просто не успях да ги формулирам. дори не опитах. но снощи реших, че твърдостта и малкият зачатък на промяна може и да направят нещо. не, не искам да моля, да очаквам, да се надявам да открия друга муза. не съм толкова силна, за да понеса тази красота - красотата на поражението.

Outside

няма да напиша нищо, което ще ме облекчи. нищо, което ще промени събитията и го знам. знам как действам, знам дори защо, познавам се, усещам когато съм отчаяна и се опитвам да привлека добрата страна на съдбата към себе си. знам и когато няма да стане. но явно съм много упорита и същевременно тъжна. няма как да не спомена отново за вярването, за правенето не нещата грешно или може би просто за допускането на грешки. може би дълбоко, дълбоко в себе си или не чак толкова аз наистина съм много лоша и всичко, което върша е преднамерено. защото "добро" е хубава дума и олицетворява всичко хубаво у някого. ето, че хората могат да променят, но най-вече, когато не искат и не очакват. аз съм тук и пак се моля за поредната серия изпросени усмивки, просто защото свикнах. това не е всичко, но да, това е част от теорията ми. много наивна и твърде мечтаеща, малко действаща и неприлично тъжна на моменти. мисля, че направих много. времето, което ми отне също беше много, но не всичко става така както очакваш да стане. винаги съм искала, когато започна да пиша да успея да синтезирам всичко кратко, точно и ясно, всяко едно нещо, което ме натъжава и отчайва с неговите обяснения и съответни очаквания. но не, никога не става.
жалкото е, че зад всички изречения, изпити фрапета и тъжни усмивки стои по едно име. Тъжно, да.

She had something to confess to

M U S E

Like A Prayer

When you call my name it's like a little prayer
I'm down on my knees
I wanna take you there

Мисля, че деградирам. Митев не ми върна на и-мейла. Не мога да се променя. Сменям си настроението на всеки 10 мин, дори по-малко.. Нямам воля за нищо или пък се появява, когато не очаквам и то за малко. Нямам стимул или имам, но просто не става. Тъжна съм. Депресирана работа. "Абонатът не отговаря. Моля, обадете се по-късно." Тъкмо като събрах смелост да съм добра и да си преглътна гордостта отново. Трябва да съм търпелива. Но за някои неща търпението не помага, ако не си постоянен. А аз не съм. Има още много неща и не знам дали наистина ми е толкова кухо-гадно, колкото си мисля, но май да.. Мечтая за музика, събота вечер и 2 фрапета.. Може ли това да е новият ми стимул ? Пак няма да успея, пак! Пак, пак, пак.. Наистина, измъчих се. Мисля, че трябва да измисля нещо за утре. И не само. Искам да сме във ваканция и да се чувствам добре. Искам да говоря.. Искам да съм аз и да не съм такава

Life is a mystery
Everyone must stand alone
I hear you call my name
And it feels like home

и чета едни и същи неща, а не това, което трябва.. отново..
не ме оставят сама, искам да съм сама, поне за малко :/

My agner found a shelter

В Колдплей!
КОЛДПЛЕЙ! ОТНОВО! НЕВЪЗМОЖНО Е ДА НАПИША НЕЩО ПОДРЕДЕНО, НЕ ЗНАМ ДОРИ КАК УСПЯВАМ ДА НАПИША НЕШО, НО ЩЕ СЕ СРИНА ОТ ЯД, НЕРВНОСТ И УМОРА.

ЗАЩО ВИНАГИ КОЛДПЛЕЙ, ЗАЩО ВИНАГИ ТЕ, ЗАЩО ПИША С КАПС, ЗАЩО СЪМ ТАКВА, ЗАЩО ВСИЧКО СЕ ПОВТАРЯ ПО ТОЛКОВА СМЕШНО-ТРАГИЧЕН НАЧИН, ЗАЩО СЕ ВБЕСИХ НА ВСИЧКО, САМО ЗАРАДИ НЯКАКВИ НАСЕКОМИ И ЕДИН ЛАК! ЗАЩО ТРЯБВА САМО ЕДНА ДРАЗНЕЩА ИСКРА, ЗА ДА ИЗПУША И ДА ВДИГНА СВЕТА, ЗАРАДИ МОИТЕ НИЩОЖНИ, НЕЗНАЧИТЕЛНИ ПРОБЛЕМИ. ЗАЩО Е ТАКА, ПАУЗА ПАУЗА ПАУЗА ЕМОЦИИИИИИИИИИЯ
аааааааааааааааааааахгррррррррр ГРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРР

НАИСТИНА СЕГА РАЗБИРАМ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ТРЕПЕРИШ ОТ ЯД И СИГУРНО ИЗЖЛЕГДА У-Ж-А-С-Н-О ОТСТРАНИ BUT I CAN'T HELP BUT SCREAM

Whiteeeeeeeeeeee snow
If you looooooooooooooooooooooooooove me, won't you let meeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeee know ?
GO ?
WHAT ?
VIOLET HILL, VIOLET HILL, VIOLET HILL

"Лека" за пореден път

"The greatest thing you'll ever learn is just to love and be loved in return."

С това завършвам блог епопеята и се надявам следващият път да е по-хубава.

Give me a reason

Стана ясно, че изливам мъката си /или каквото и да е това ужасно нещо, което расте в мен и засенчва вътрепната ми усмивка/ с писане.

Но така не става, не. Трябва да има хаос и да е объркано - безредие, грешки, възклицателни, хиляди въпроси и многоточия.

Мммммммммммммммммммммммммммммммммммда, НАЛИ ?
Толкова съм меланхолична. че дори любимият ми репортоар с викането не се получава, а цялата ми обичайна некултурност и разбъркан словоред липсват някъде. Както тетрадката ми по история и желанието да казвам мили неща, така и те изчезнаха. Боя се, че станах по-скучна. Може би по-сложна, но и по-скучна. Много по-скучна. Има едно нещо, което искам да кажа, но не мога да кажа, защото ако кажа ще се изложа. Искам едно мило, добро, различно, умно, интересно и донякъде прекрасно /прекрасно, защото е твърде невъзможно решение за тази вечер/ човешко съшество да ми пише. ХА! Ето тук ли е развръзката ? Сложните думи, изреченията без край и цялата атмосфера са били просто плод на желанието някой да ми пише ?
ХАХАХАХ! Ето къде била и емоцията! Не, естествено, че не ми е смешно, как ще ми е смешно, Боже! Та нали аз само го пиша, не мога да стана читателка на собсвените си мисли, защото съм била в тях, те в мен - сложен кръговрат или по-скоро взаимодействие, Затова и не ми е смешно, но тък като съм виждала и други като мен - поредни, слети с тълпата - знам, че е смешно.
Изпитвам нарастващата нужда да говоря с някого с цялата си философска мощ и да го разнищшя на малки.. нишки, или поне да се получи интересно задоволяване на моето екзистенциално страдание от преобладаващата скука.
Уморих се .. gonna give my heart away.
Наистина, ако поне последният път бях в някаква изгодна позиция сега щеше да е малко по-лесно, но в припряността си накарах целият процес да се проточи и да се превърне в нещо мъчително, ако не за двама, то поне за един.
"Вероятно заради дъжда и нарастващото напрежение, под формата на спрялост във всичките й форми - или просто защото ми се иска да говоря с теб - ти пиша"
Да, можех да го кажа, но дали още мога ?
Не мисля.

I'm so tired of playing..

Чистата математика...

Не, няма да разсъждавам по темата, защото е поставена твъде прекрасно, може би заради думата "поезия". Звучи хубаво като елегия, но събрана с "идеи", "чиста" и "математика" комбинацията се превъща в трудносмилаема за моя прекралено "изчистен" мозък.
Толкова по-лесно е да пиша за това, че People always leave. Пейтън научи всички на това, дори скоро сигурно ще се разпространи като "мъдрост' и сред по-възрастните. Или пък аз ще го казвам на децата си. Правилните решения са пред очите ми, но изпиващото желание да изпъкна и да изтъкна всяка малка фибра ич астица от чувство или емоция, е настина изяждаща и трудно се сдържам. Балончета в Скайп, аватари, инфо боксес и така нататък - всички те са платно за скицата на моя портрет, а истината е някъде дълбоко скрита в разговора. Всъщност скицата е доста по-добра, изглежда обещаваща и различна, но реалността - както почти винаги - е разочароваща. Да поговорим за нещо друго. С чувствата, хората, гордостта, преградите, "съсловията" и американския ред / geeks, jacks, loners, prom queens and the "friendly" ones - you know/ се превърнах в твърде обикновена тинейджърка, с твърде обикновени проблеми. А обикновено е интересно само донякъде.
Матурииии - какво за матурите ? Знаете ли!? Милиони хора пишат интелигентно и завъртяно, ако решат. Милиони хора са философствали и са измислили какви ли не велики неща, които днешнпото поколение нагло пренебрегва, защото мисли, че е елементарно да стигнеш до извода, че, например, на добото се връща с добро, а на лошото с лошо и съществува баланс. Да, доста логично, нали ? Но както и да е. Имало и има такива хора, пишат увлекателно и умно, доколкото е възможно да се използва тази дума и да звучи не толкова "неумно".
Аз съм разкъсана и се разкъсвам между разочарованието от себе си, самотата, липсата на воля, липсата на тръпка, мрачните дни, ученето и, общо везето, всичко. Та, имам какво да кажа, по-скоро какво да покажа или най-точно - какво да изкрещя. От много време в главата ми думата "крещя" крещи най-демонстративно и аз се опитвам да й дам малко свобода в суровия свят, но мисля, че още не е готова за него .. всъщност той за нея. Просто казано искам да кажа, че искам да крещя, но не мога, защото ще помислят, че съм луда. А ако се наложи да обясня, защо искам да крещя и изглеждам луда, ще ме помислят за много по-луда. Накрая колкото и да се мъча да замажа положението и да накарам хората да забравят, знам че няма да стане, защото са хора. Хората помнят доста добри неща, но когато се отнасят за тях и са крайно мили и дори интимни. А когато някой направи нещо извън нормата и допустимото, достойно за "одумване", О!, то се помни, не само се помни - то се разпространява, използва се като пример в много поучителни лекции и речи на някои издивиди, използва се и за извършване на сравнение, като най-често е желателно резултатът на сравняващият д ае по-добър. Разбрахте, нали ? Обичат да гледат сеир и след това да го разнасят, където може по широкия свят / за тях по-често доста тесен, но пък напълно достатъчен/.
Мда, отново стигнах там, където няма пътни знаци и ясна посока, но пък мългата не отсъства и този път. Явно съдбата е решила да съм загубена в собствената си загубеност и явно съдбата съм аз.

Rainy days, chocolate, books, sleep, clouds..

Незнанието е ограничение. Сега го разбирам толкова добре. Ще ми се да напиша много други работи, но заради непросветеността си и другите ще се простят с ценната информация. За сметка на това ще се опитам да компенсирам с това, което пробуди у мен музиката, кандидатите за слава и един страшно интелигентен и ектравагантен академик, който просто мога да нарека Митев. Симпатично описание на поредния човек, който ме грабва с нещо от себе си. Не знам дали се е опитал да е такъв, дали просто е станал, като средата го е изменила с такава магнетична и прекалено стилна "умствена" мутация, но каквото и да е направил част от мен се възхищава на част от него. Предполагам, сигурно, вероятнно го знае, но защо пък да не го похваля на такова неутрално място, където не пробива нито един интернет лъч, не влиза онлайн душа. Това беше за Митев. Или едва сега започвам. Не го познавам и не анализирам достатъчно дълбоко и обстойно, но пък имам свойството да се питам постоянно и постоянно, а неговата личност поражда в мен - какво може - въпроси. Въпроси от рода на " Как хората стават такива ?", "Щом в държава, малка като нашата, все пак още има такива уникални хора, как аз очаквам да стана нещо?", "Някой възприема ли ме както аз възприемам него?", "Мога ли да изградя такъв стил някога", "Мога ли да стана такава"... Звучат патетично, защото хубавите неща стават непринудено, колкото и упорито и тъпо да се блъскаме срещу невидими стени, просто понякога не може да застанеш срещу отдавна изградените и изсечени върху живота ни закони. Просто за изказване, сложно за вярване в. Та, първоначалната, или която и да е, мисъл беше, че хората знаят как стават нещата, но въпреки това се мъчат да го направят по начина, по който искат. Нали това чувство и вътрешна увереност въпреки всичко, че може и да има изключения и те да възникнат заради нас - това ни прави силни, fighters.
Митев.. Митев. Страхотен глас, дикция и начин на изказване. Богат речник, богата култура. Като че ли не го знаете. (Вие?) Защо винаги се появява нещо, което да ме разсея и защо най-често това нещо е чувство ? Как се контролират навиците и чувствата не знам точно, но не мисля, че е полезно хората да опитват с първите. Освен ако и те не са станали навици. Ние се изменяме със средата, изменя се и тя с нас. Всяко нещо, което превърнем в постоянно става ново усложнение за живота и природата, но все пак те в синхрон с нашето изпреварване също ни изпреварват с новите си закони. И в това отношение никога няма да бъдем първи.
Страстта към нещо и желанието да го проучиш докрай са много завладяващи и забавни, ни крият почти сигурния риск, че накрая то ще загуби чара си.
Не, не искам да спра да те обичам. Което и да си ти. Каквото и да си. Който и да си.
Не, не искам да спра да обичам нещата, които обичам, защото обичта не ражда само спомени и топли мигове, а една идея, която сама по себе си съдържа още толкова обич и част индивидуалност. А когато загубиш обич плюс индивидуалност наистина се чувстваш празен.
А идеята беше да говоря за красивото в един дъждовен ден и в това да се тъпчеш с шоколад и меденки и някак съвестта ти да не те безпокои. Както винаги тръгнах в друга посока и загубих романтичната идея, но все още не съм тъжна, защото знам, че е някъде там. Някъде, не никъде.

Шшшшш!

Здравейте!
Трябва, трябва, трябва да напиша нещо! И ето сега. Изяжда ме, разяжда ме, гризе ме отвътре, направо ме тресе и не ме оставя на спокойствие нито за секунда. Тежък е животът, когато нещо те чопли, човърка и не спира, и не спира. Затова съм зациклила с ужасно проста алтърнатив американска музика и се чудя какво да правя. Вечният въпрос какво да правя ?
PAIN :D
Schhh.bg

to my mother, to my father

It's your son or it's your daughter

I SIT HERE LOCKED INSIDE MY HEAD REMEMBERING EVERYTHING U SAID
THE SILENCE GETS US NOWHERE GETS US NOWHERE WAY TO FAST
but u don't know how to listen and let me make my decision
i sit here locked inside my head remembering everything u said the silence gets us nowhere gets us nowhere way to fast
all your insults and ur curses make me feel like im not a person

cause im fucked up because u are need attention attention u couldn't give
the silence gets us nowhere gets us nowhere way too fast

Отклонение по пътя към Каравелов

Стоейки пред прозореца, мисля. Мисля за Кинг. Да, крал е. Не че познавам много добре творчеството му. Не че разбирам кой знае колко от изкуство. Но виждам специалното, по-скоро надушвам въображението му. И ме радва. Не само защото може, а и защото виждам как някакви обикновени изречения, които и аз бих написала, стават необикновени. Да, това е влиянието на личността и все пак защо аз да не мога същото ? Не живея ли в свят, особено моят собствен, пълен с милиони терзания и чувства, вътрешни борби, колебания, адски тежки моменти на слабост, възходи, падения, сълзи, смях, надежди, разбити и сбъднати мечти и накрая пак мечти... ?
Къде отиде музата и къде отиде моят талант.. Може би заплетен в паяжината на моето бездействие, може би никога не е съществувал, а може би е поредната измислица, която чака да й се вдъхне живот. Думите са всички са едни и същи, но някои притежават свойството да ги превръщат в своеобразен отпечатък, който да оставя следа у другите.. и не за кратко. Много пъти ми се е случвало и 100 пъти съм се запитвала дали и аз мога да повлияя така на някого. Тук идва горчивата поука за мен, моят болен, изкривен и вечно търсещ сухи отговор, мозък, и изводът. Изводът е от онези, които хората се правят, че не знаят, че не са чули, незабележимо го пренебрегват, а накрая той се стоварва върху главите им с цялата си тежка мощ, показващ им простото съждение - че не струват.
Ако се осланям на физиката, на математиката, дори на биологията - не е трудно да се досетя, че симетрия съществува не само в науките и в природата, а и в уникални и неповторими същества като хората. Нали ?
Колкото и да се мъчи човек да се усъвършенства, може би на някои просто не им е писано да станат велики, да променят света ?
А и как се променя свят като с всяка изминала секунда аз поглъщам нови и нови неща за него, които никога не съм знаела ? Как мога да променя тази нищожна част от Вселената и не е ли тъжно, че вярвам така силно, че всъщност не мога ?
Питате се ? Не се питайте. Както всеки въпрос и този си има точен отговор. Тъжно е. Но е неизбежно. Жадувам да напиша някъде "май", "може би" или пък "сигурно не с всичко е така", но от ден на ден виждам как не можеш да се бориш срещу природата си и това, което ти е дала, без значение какво е то. Ако бях обречена да променя света с чар, ум, талант, въображение, уникалност или друго измислено качество - хубаво, с удоволствие бих казала. Но моят избор е много по-скучен и донякъде жалък. Не мога да го нарека избор, защото е насъществуващ - алтернативите са забравени, събират прах и вече не стават за нищо - единственият отговор за мен е "Не".
След като написах отчаяната одисея за това как не можем да се променим остава да отида и да правя нещо, достойно за моето ниво, но някак ме дразни, разяжда мисълта да си стоя така..
Дали пък не мога да променя света ? Дали пък не съм велика и уникална ? Дали пък не притежавам чар, ум, талант, въображение, достатъчни за да променя тази нищожна част от Вселената или дори повече ? Честно казано не знам какъв е ключът. Не е това да знаеш всичко или да се мъчиш да си навсякъде. Доста по-дълбоко е и не под пластовете разсъждения и анализи. Не. Намира се в човека, нещо като гена, но малко по-опасно.
Неведоми са пътищата божии, неведома е моята съдба.

and we sing if it's not enough

sing without a reason
to ever fall in love
to never fall in love again

Уморена съм

22:20

почти идеалните условия за почти идеалното излияние.
кое е най-важното в момента и защо ще пиша за него ?
защо ? - вероятно, за да направя нещо, да ми олекне и все пак да стане.
защо ? - защото ми е мъчно
"липсваш ми" винаги е звучало по-добре от "мъчно ми е за теб', но аз държа на втората изтъркана и малко по-проста фраза. не само ми е мъчно за някого, но и ми е мъчно изцяло, най-вече заради някого.
и то защото усещам, че го губя, нищо че никога не съм го имала.
и дори не е само това. толкова е тъжна цялата история за мен, но за другите би изглеждала по-скоро жалка, защото не е нещо, което е било до мен дълго време, което съм обичала и то ме е обичало. жалък е дори средният род.
и търся някакво спасение, избавление, нещичко, лъч надежда, но вече няма, а аз се уморих да си играя. Какво остава за мечтите - те са смешни, непотребни и ме принизяват до безкрайност. Страх ме е от себе си, от непроменящата се Аз, от бездействащата Аз, и най-вече - от вечно недоволната Аз.
И ми липсва. Толкова много. Иде ми да изкрещя, искам да стане нещо. Искам. Не помогна вярването във феи, непрестанните мисли, нелепите ситуации, пламъкът в очите, докато разглеждах, постоянният интерес - НИЩО.
Да, аз съм много лоша, всичко и всички ми го доказват някак и най-вече отново аз го разбирам. Виждам, че правя нещо грешно, разбрах, че нещата не стават, колкото и отчаяно да ги искам .. до един момент. Един момент, в който се сбъдва 1/17 от всичко, което съм искала и аз се чувствам най-благодарна, а преди това съм била точно в това положение - да. Ядосваща се и нервна, бясна дори - че никога не се случва това, което искам, точно на МЕН. Алчно ли е сега да искам да се случи нещо повече, по-хубаво ?
Лошо ли е да мечтая ? За какво гледам филми, защо да не стават реалност, КАКВО НАПРАВИХ, ПО ДЯВОЛИТЕ!

IT

i pak v edin mrachen chetvurtuk se ozovah zadushena i tujna, siva i otdalechena, pisheshta na latinica v tqsna staq, pulna s hora.
naistina e mnogo, mnogo goreshto i sushtevremenno nqkak strashno otvutre, sravnenieto ne samo ubiva, ami spira vsichki zachatuci na nova misul.
ujasno goreshto s miris na kabeli i no way out.

мълчанието на агнето

ето как започна историята на този ден! събудих се, събудиха ме.. събуди ме.
станах и така се завъртя машината, произвеждаща еднакви дни, дори в горещо лято.
отброявам всяка секунда, всеки цветен миг и всяко късче от времето, което може да се отброи.. но до какво ?
търся една голяма муза и една красива идея, заради която да чакам със затаен дъх и огромна вътрешна усмивка, малко тръпка и всъщност тонове притеснение.
и накрая - хоп! - няма.
затова пиша така, зашото всичко, което се свърже с мен - без значение дали е понятие, случка, хора, предмет - или бяга, или се променя.
ако имах глухарче, шях да го духна
винаги това, което искаш е далече, а когато го имаш "духаш"
как става така ?

"Гр"

ИСКАМ ДА ГО ИЗКРЕЩЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ :)))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))


Гр! Всичко е толкова трудно и лошо!

Нарисувай ми овца!

Слушането на Роби Уилямс е следствие от голяма скука и беден избор на музика. Аз го обичам страшно много, но когато не ми се мисли прибягвам до старите, заучени неща. Както когато търся внимание не издържам и пиша глупости, където мога.
Странното е, че ще трябва да пиша страхотни текстове на матури и изпити, а сега, когато става въпрос за мен, аз пак не успявам да се справя на ниво. Дори убивам емоцията, която колкото и примитивна да е, все пак е нещо.
Не идва ли един момент, в който да се чувстваш як и да няма проблеми ? Аз имам толкова. И ми е толкова неяко. Толкова тъжна вечер и вече се чудя нарочно ли правя такива вечерите или в действителност са дори по-лоши. Не знам, не мога да се променя, твърде трудно е и постоянно съм разочарована и недоволна. Как да пиша за всички тези неща, как да разберат хората колко ужасно е всъщност. Родена съм за трагедия с цялата вътрешна борба и ходенето ту напред, ту назад. Честно, понякога не мога да се търпя изобщо и наистина, наистина искам да крещя, но не мога, РАЗБИРАТЕ ЛИ? НЕ МОГА!
Тъжната ми мисъл е прекъсната, след това отново, после пак и така до края на ужасната вечер. Да, знам, че действията са важни, но сега искам просто да говоря и да се чувствам добре. Ако можех сигурно щях да се разплача на нечие рамо, но точно това нечие е някъде стоящо и неинтересуващо се от мен.
Сега стана дори още по-тъжно. Ами, аз съм ужасна. Понякога много и не искам да прося за моето малко щастие. Не, няма. Знам, че просто трябва да стане.
Никога не съм се чувствала по-неспециална.
Наистина.
:/

ок
кажи
прави каквото искаш
ти си решаваш
к
ок
оправяй се
мхххм
мдам
и какво ?
хубаво
и какво сега ?
?
мислиш ли ?
личи си
знам..
...
изречения с точка накрая.


ако често ги използвате, значи имате нужда от доказване. и се опитвате с наблягане и грубост. но не става. трудно е да си положителен и да се съпротивяваш на това, което ти е отвътре. но пък е велико да успееш
хубаво е да си конкретен, но звучи смешно на незапознатите. като да говориш за чувства и изведнъж да намесиш имена. като в сапунен сериал.
искам да кажа име, но ако някой види ?
искам да крещя, да изкрещя. толкова и е тъжно, не знам дали хората разбират тези натъртени моменти, когато без явна причина някакъв малък миг става АДСКИ някакъв. тъжен, хубав, безсмислен. и когато някой разбира такива неща, той също става някакъв. но истината е, че хората не се топлят само на неконкретни разговори. всичко минава.

треперя - с тръпките страха си меря

след няколко налудничави поста идва ред да си вкарам автогол и да бъда сериозна. дали мога или не - не знам, но не ми коства много да опитам.
страх ме е и ми е студено. доста самотно и все по-плашещо. едни и същи неща пак и пак.
започвам да пиша накъсано и по-накъсано, и още по-накъсано. идва от това, че нямам достойни мисли, които да не спират и се мъча на части да изразя нещо и да бъда поне малко нещо. но не мога. и не става.
страх ме е. много.

горна баня, долна баня, средна баня, баня

аз съм баня. аз съм къща. аз съм улица. аз съм магистрала. аз съм облак. аз съм прах. аз съм слънце. аз съм дъжд. аз съм червей. аз съм ръж. аз съм огън. аз съм жито. аз съм бяла. аз съм жива. или не. аз съм слънце. и море. аз съм много. аз съм малко. аз съм нещо. много жалко.
ти си ярост. бяла ярост. ти си черен. и червен. ти си муза. вдъхновение.
търся муза. вдъхновение.
търся горе. търся долу. търся тук и търся там. накъде тръгна реката, защо не ме последва в съня ми ?
сънувам ли или не мога да заспя.
заспивам ли или не мога да реша.


ето защо хората обчиат да си купуват разни работи. за да компенсират празнотата си. разни вещомани мислят, че са по-яки с разни неща, които имат.
не, не е затова. не само заради това.
сърби ме гърбът. комариии. отвратително. насекоми. хлебарки, пипала. като за комикс. трябва да направя комискккккккккккккккккккккккккккккккккк
космично
чудовищно
невероятно
непредсказуемо
неочаквано
невиждано
нежелано
ненененененнененененененнене
искам да пиша не
с големи букви
ННЕНЕНЕНЕНЕНЕНЕНЕНЕНЕЕНННННННННННННННННННННННЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ


ИСКАМ ДА СЛУШАМ КОЛДПЛЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙ
ох, защо тях
Честно, никога не съм се чувствала толкова тъпа, да имам да кажа толкова неща и да не мога, наистина да не мога.
If you love me, won't you let me go ?

Хайде да пишем за Рим, дайде да пишем за любовта, за това, което ни вълнува, за това, което е сега. Искам да събера всичко, но не ми се мисли и не ми се мисли. ИСКАААААААААМ ДА ПИША. Музиката да е силна и да владее, идеите да се леят и да изпиша всичките си велики идеи, искам да имам велики идеи!
Аз съм тъжна романтичка, която търси драмата във всяко нещо. А съм толкова яка! О, Боже! Тази музика не става. Трябва ми друга
i was livin life on ... bla-bla-bla ?
какво ?
искам да кажа нещо. и да ме чуят всички. да ме чуят с цялата си същност. искам, искам..... ИСКАМ ИСКАМ ИСКАМ не знам какво искам
искам да знам какво искам
тази вечер съм без цел
или с много малка
ужасно е, ужасно, ужасно
дори не ми се пише художествено
какво художествено мога да напиша, като се чувствам така
искам да пия фрапе
БЕЗСМИЛЕН МОМЕНТ
как се случи така ?
Олеле, толкова е подходящо да стане нещо
ще е толкова уместно
аааааааааааааааа божееееееееееее
има ли Бог ?
а Господ ?
А защо с голяма буква ?
Ще пиша още 5 часа
всичките си впечатления от вечерта
Така започва моят филм.
Момиче с чуплива коса, намокрено от дъжа, си търси на какво да се ядоса. И някой звъни на вратата. Тя отива да отвори и там стои момче. С големи зелени очи. Наркоман.
И носи цвете. Тя пита кой е? Той казва, че не я познава. И ретроспекция. Тя стои в голяма бяла стая. И идва един човек. И я удря. Ретрсоекция. С момче в легло, голи. Той й казва, че я обича и че иска да си купят лодка. Тя му казва, че никога няма да стане. 2 дена по-късно. Той й казва, че има СПИН.
Ще бъде ужасен филм. Трябва ми друга идея. Регето не може да бъде муза. Трябва драмааа.
нямам идеи
или ако имам, са плоски
толкова ми е ужасно и не знам защо
heroine
HEROINE

"редактиране"

Някой казваше, че филмите, правени по книги, не са хубави? Много хора го казват. И донякъде са прави. Една от последните ми находки беше трилърът по романа на Томас Харис - "Червения дракон".
Цялостното ми впечатление не е кой знае колко добро, но има някои малки фрагменти in this motion picture, които ме карат да не го презирам.
Като начало добра интерпретация и сценарий въпреки някои доста големи промени - все пак няма много възможности за пресъздаването на всички сцени. Добро начало също. Уил Греъм .. Ами, Едуард Нортън дава всичко от себe си, играе определено нелошо, но просто той не е Греъм. Харви Kайтел - да, по-вписващ се, особено в тази "първа" част, в която героят му не е съкрушен от живота. Но кое ме впечатли най-много? Подборът на актьора, играещ злодея. Франсис Долархайд не е от простите образи, а в книгата - доста противоречив, будещ различни чувства.
И тук за класата на Ралф Файнс и как се издигна в очите ми с точно 3 филма.
Четох, че в погледа му има добро и лошо - да има. Че може да играе и положителни, и отрицателни герои. Да може. Но не точно. Във всеки образ, в който се въплъщава, Файнс не е просто добър, или лош - той вплита човешкото, а никой не е само добър или лош. В погледа му се чете много повече от простота на характера - в погледа му се четат всички качества, трудни за описване, но лесни за усещане и обратното. Гласът му допринася към цялостната представа за достоен и различен актьор в това време на масова филмова продукция. Излъчва интелект и ум, скрити в мистерията на поведението му. А като добавим и това, че е англичанин, рейтингът му се покачва все повече.
Страхотен.

2

Чувството, което те обзема, докато го гледаш, не е от лесните за описване. Дори не е точно чувство. Една особена атмосфера, преливаща се с хипнотизиращия разказ на пустинята - за една страстна, силна и трагична любов. "Английският пациент".
Втората световна война, заснета за фон на една история с пясък в косите, тежки и бавни мелодии, жарко слънце и един куп класови актьори, понасящи ни в живота на картографа, загубил спомените, живота и дори името си - Граф Олмаши.
За да го усетите, ще трябва да се слеете с него, за да го разберете, ще трябва не просто да гледате, а да виждате, а за да се запечата в съзнанието ви - екипът на филма вече се е погрижил за това.

Едно ревю, нешлифовано и изстрадало, но все пак от мен

Брилянтният на моменти Ралф Файнс, очарователната и невинна, излъчваща тонове доброта, Жулиет Бинош, Кристин Скот Томас с нейната игра на ниво, достойна за номинация на Академията, Уилям Дефо с почетното си място във филма, Навийн Андрюс, представящ част от арабския свят и Колин Фърт в една роля, която му отива за този етап от развитието му като актьор. Всички те събрани в най-добрия филм за 1996 г., вдъхновен от романа на Майкъл Ондатджи, спечелил още 8, напълно заслужени Оскара - "Английският пациент".
Граф Олмаши е картограф, който намира в пустинята не само горещото арабско слънце и войските на двата лагера през Втората световна война, а и своята голяма любов. Като във всяка епична история пречките са много, а резултатът е изоставяне на миналото в мрака, заменено от едно последвало настояще без спомени. Там сестрата Хана /в ролята Жулиет Бинош/ поема грижата за обезобразения граф, загубил всичко, което има - и най-вече живота си. Оставете се да потънете в света на северна Африка и да разберете всяка сцена, всеки звук и мелодия. Филмът определено не е лесен за възприемане, въпреки любовта, поставена в центъра му като основен мотив. Едно предизвикателно и духовно обогатяване - пътуване в човешките чувства, такива каквито изглеждат и такива, каквито не изглеждат. Многозначителни погледи, прости и същевременно сложни образи в един филм като книга. Нима е лесно да го харесаш ?

never find our way, regardless of what they say

аз я търсех такава каквато е, такава, каквато ми беше нужна.
понякога я откривах, в други случаи се заблуждавах, но в края тя остави малка следа, а от тази малка следа аз направих едно голямо нещо. и сега е ред да се страхувам за него, да го пазя и поддържам живо.

искам да съм в подлез и да прося, да свиря на орган и да прося - искам да мога това, което обичам, да знам всичко за него, да дам всичко от себе си - да имам време.
да имам времето за него.
искам да мога да пиша така, така и така. искам хората да ме усещат и може би искам да напиша книга.
за всяко свое настроение в деня мога да напиша около 30 различни неща и резултатът ще е един и същ. защото май и аз съм. еднаква във всичко, а уж с толкова страни.
просто една объркана, леко захапана ябълка и то от кого? сама се захапах и реших, че може би в мен се крият толкова неща, достойни са опитване, а сега съжалявам

Капка гордост, българщина и все пак руски

Гледам отвисоко или просто отсрани? Явно искам да стане така, иначе никога нямаше да е така. И пак повторение, и пак вдъхновение. Кръговратът е в пълната си сила, а моментите, когато не можеш да продължиш по пътя на мисълта - все повече. Доста отчайващо и все пак - доста вдъхновяващо. Отново. Колко сладко-обсебващо е да четеш книга и да мислиш в нейния стил поне за 30 минути. Мислите препускат и няма как да ги спреш, но и няма как да ги запишеш. А подозирам, че непринудените мисловни речи, в които не се влага никакво усилие, са най-добрите, дори да го отричаме и да се мъчим с други, като тези тук.

I'll soon be gone now

forever not yours

Ето я загадката за деня. Как да пиша за нещата, които обичам, по най-специалния начин на света? В списание "Екран" /чиято главна редакторка се казва Весела - съдба!/ тя пише, че за нещата, които обичаме, се пише най-трудно. И май е така. Не че пиша съвсем обикновено и просто, но и не пиша уникално и завладяващо. А толкова обичам някои теми и когато видя друг човек, написал прилично мнение, подобно на моето - някак се отчайвам. Май това са доста дребнави мисли.. Понякога помага вникването в погледа на другите и е хубаво да се опиташ да видиш как изглеждаш или как изглежда твоята работа в очите им, но пък когато идва на големи приливи, изпълнена с емоция, любов и еуфория - тогава получава щипка от теб и, надявам се, става по-добра.
И сега не съм доволна от това, което написах - банално и общо.. За какво мечтая, като е толкова трудно ?

нямам увод, заключение, теза, микротеза - всичко е пусто и празно, само желанието си стои, но то никога не може да е нещо без една огромна опора, която съм изгубила някъде по разкъсания път. дупки, дупки, запълнено, дупки, дупки, дупки
толкова вакантни места и толкова хаотичен начин да ги запълня.

I was asking for it

Здравейте, аз съм Весела! Момичето, което пише на несъществуващи читатели от година и някакви дни може би. Мисля, че всички биха ме обикнали, ако знаеха, че мислите ми са пръснати из Интернет така безплатно :Р
Или пък не. След толкова постове май е време да кажа нещо за себе си - без хиляди удивителни, удължени гласни, псевдопеене на песни и една огромна локва от емоции, комплекси, обърквания и терзания. Нещо като да почна да чисто. Но ако си бях читателка, предполагам, никога нямаше да ми изглежда възможно да успея. Явно това е моето нещо. Май не е, де.. Май имам ммного неща.
В мен винаги напират въпроси и сега също много са готови да бъдат написани от хубавата ми бяла клавиатура, но аз ще дам много от простата си личност и ще се опитвам да ги потисна в сандъка с въпросите. Като заговорихме за това, а и за мен, мисля, че може да си задавам безброй въпроси и понякога знам, че човек просто чака да го попитат това, което иска. Тъй като съм сама, мисля, че ще успея да си задам въпрос, на който да мога да отговоря.. Или пък не?

Аз: Защо толкова често постваш в блога си, след като реално никой не чете и никой не знае URL-а му ?
Аз: Амии.. защотоо.. защото се чувствам поетична, различна, интересна и след като излея познатата помия от чувства, мога поне да видя нещо като изкуство.. Човек е суетен и обича да се наблюдава от всички страни. А и кой знае, може и някой да е прочел нещо. И да не съм аз.
Аз: За каква се мислиш?
Аз: Ами, честно ли? Точно сега се имам за гениална, защото интервюто ми изглежда като супер екстравагантна и същевременно добра идея, която може да ме накара да разбера някои неща за себе си, които не съм знаела преди 65 минути например. Възможно е и да не стане, но пък е странно - все едно наистина говоря с друг Oo
А дори не говоря, просто пиша..
Аз: Да те питам ли нещо лично?
Аз: По-добре недей, защото някой ден може случайно да не се сдържа и да покажа пишещата-си-в-блог същност, а дори говорещите със себе си не искат някои важни за нещата и хората около тях мисли да бъдат разкрити.
Аз: Какво не харесваш в личността си напоследък?
Аз: Изписала съм доста по тази тема и ако някой може да анализира поне малко, би ме разбрал. Сега не ми се говори за това, защото е слабост, а не е хубаво слабостите да се знаят от другите.
Аз: Мислиш ли за някого?
Аз: Да, за много хора, но няма най-най-най, което е глухо, кухо и тъпо. Но все пак понякога някои надделяват, а това е голямо запълване на празнината.
Аз: За какво си мислиш, докато те интервюирам?
Аз: За това, че не знам много неща за себе си, наистина...
Аз: Според теб мисля ли дълго върху въпросите или спонтанно ги пиша?
Аз: Според мен зададе въпроса, за да изпъкнеш.
Аз: Да, така е.
Аз: Как се чувстваш?
Аз: Малко уплашена и стресната. Като да се замислиш за какво мислиш и да се опиташ да се видиш отстрани.. странно.
Аз: Човекът май наистина е странно същество, а?
Аз: You tell me..
Аз: Боже.. искаш ли да кажеш още нещо?
Аз: Май си сменихме ролите..
Аз: Кои?
Аз: Аз и Ти.
Аз: Мислиш ли ?
Аз: За какво ?
Аз: За живота.
Аз: Постоянно.
Аз: И какво измисли ?
Аз: Амии.. никога не съм измисляла нещо, просто мисля за него.
Аз: Страхуваш ли се в момента?
Аз: Да.
Аз: Мислиш ли, че другите знаят от какво?
Аз: Разбира се..
Аз: Искаше да кажеш още нещо, нали?
Аз: Да..
Аз: Но го забрави...
Аз: По-скоро забравих смисъла му..
Аз: Изгуби..
Аз: Все едно..
Аз: Хората ще се страхуват от теб, след като прочетат всичко, нали?
Аз: И аз се страхувам от себе си..
Аз: Опасявам се, че знаех..
Аз: А казват, че било толкова просто..


някой да ме ощипе.
никога не довършвам започнатото.

Killing me and destroying me

Ахааааааааааааааааааааааааааа. Не, нямам желание да пиша това, което пиша, нямам желание да съм това, което съм.
Имам желание да слушам музика, но нямам желание да се депресирам. Сега разбирам, виждам и дори усещам.. усещам и значението, разбирам значението на словосъчетанието "кухо чувство". Като в дъждовен четвъртък с ужасна мъгла, никакво настроение и все пак малко емоционалност. Най-подходящото време да не харесваш нищо и да легнеш да спиш. Колко такива четвъртъци съм имала. Хубавото е, че отскоро нямам време, а и желание за такива дни. А и с предишния цитат исках да кажа.. че ми звучи красиво. Нищо не съм научила, но да съм толкова depressed не бих могла.

не знам не знам не знам

усещам ,виждам мрак и светлина, а търсят ме отгоре, в другата земя. и бягам бавно в паяжина, навивам се като пружина, накрая стигам остър край, ръб на пропаст.
и утешение намирам в твоята усмивка, с тебе цветна съм
обичам те, обичам да те имам, не искам да си блян, мечта или пък сън.

Dedication

You know that romantic notion that all the garbage and the pain that actually is really healing and beautiful and sort of poetic... It's not.
It's just garbage and it's pain. Do you know what's better ? Love. The day that you start thinking that love is overrated is the day that you're wrong. Anything wrong in love and faith and belief is not having it.

Какво друго да кажа .. Да кажа ли изобщо още нещо ? Когато се проваляш е гадно, но някак си измисляш оправдания. Когато се провалиш след като си положил усилия не е гадно, депресиращо е. За какво уча и за какво се боря ? Струва ли си ?
Кой ще ми каже? Никой, нали ? Знаех си.

to those who have failed and are sick of that

65

Слушали ли сте 65daysofstatic ?
Знаете ли какво е това ?
Не е музика. Или ако е музика, то товага музиката е толкова повече, отколкото просто звучи, изглежда и си я представяте. Музиката не е любов, а е най-нереалното нещо, което накои наричат любов. Музиката е неземна!
И когато слушате всяка частица, всичко от едно цяло, когато се опитвате, когато го виждате, когато го усещате - сякаш милиони геометрични фигури се свързват и всичко е тоооолкова точно .. като математиката. Като животът.
Някои наричат това музика. А е толкова повече.

turn out the light

you've got to be strong
he's got your picture in his mind
he's got your number on a paper

I miss him, miss him, miss him.
And I meant HIM. Also knows as very powerful, influential person.

Песента е толкова хубава наистина. Иска ми се някога наистина да се променя. Ама наистина. Да съм по-добра и по-несравнителна, по-добра в другите неща и радваща се. Искат ми се толкова неща, а всички зависят само от мен. Гледа ми се странен филм. Защо хората ме мразят ? Защо си мислят, че ги мразя ?
А ако бях малко по-различна, светът също щеше да е. Ех, колко малка съм и как правя неща. Както и другите.
He's got your picture in his mind
He's got your number on a paper
Is it really true ?
So many times we just give it away

He's got your picture

Someone who couldn't even remember your name
'Cause I want to learn
Can you save yourself ?


.. To someone who cherish your name

Sweet l-l-l-like a lollipop

*melting* *melting* *melting* *melting* *melting* *melting*

shawty wanna thug
lick me l-l-l-like a lollipop



ааааааааааааах, мога да я слушам постояно, l-l-l-like a lollipop
:pppppppppppppppppppp

aaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaa!

only obsessions

i just wanna be hurt :>

1000

и една нощи пиша тук, пиша там и какво стана с мен ? - не знам.
много секунди, думи и мисли пропилях, за да стоя пак пред монитора и да се запитам пак разни неща. най-добре пиша, когато не мисля. сигурно и е другите неща е така. та защо мислят хората, какво променя мисленето ? кой може да измисли щастието, за всичко ли има стратегия ?
предполагам знам, но не мисля, че ако почна да мисля ще е добре за блога, в който основно не мисля
а вие как мислите ?
дъ спийд ъф саунд
умрях от смях
не гледах филм
лошо ми е
трябва да си лягам
и да мисля
поне малко
имам капачка от куинс вишна
и пишеее "познаваме се толкова отскоро,а вече сме си близки..."
явно не важеше за мен
вече не ми дреме дали ще ми откраднат някого
знам, че трябва да направя емоционалноморален опит да си кажа "не, дреме ми!", за да не ми откраднат никого, но ще е противоестесвено
пък и аз знам, че ще ми дреме
просто не искам да се насилвам
днес си изписах глупостите
и няма пост, в който да не се обидя, нали ?
жалко

You never know

посветено на тръпката, такава каквато е. малко глупава и доста наивна, понякога горчива и дразнеща, но винаги нужна – един сладко-кисел кислород

От мен отново капе сълзата на греха,
а там живеят само солените неща.
Когато се усмихнеш усещам тръпки,
Топлина.
Когато ме докоснеш -
разпадам се
и тишина.
Бих дала всичко, за да чувствам
дъхът ти в кожата си,
да.
Бих дала всичко, за да имам
от тази тръпка,
от мига.
Как възможно е да има толкова частици,
а за мен едничка да е важна и това да е човек
Как възможно е да виждам черно-бели птици,
но за теб пак да мечтая, ти да бъдеш моят лек.
Думи, изрази..
И после ?
Всичко е еднакво знам.
А магията една е
и е в чуждата душа
В чуждите идеи споделени,
в чуждата усмивка и ръка.
В чуждото сърце,
което бие,
в чуждата разбита самота.
И когато вали,
и когато вятърът брули клоните,
И когато сме сами,
и когато избягваме околните,
И преди да заспя,
и когато събуждам се сутрин
- в мен част от теб кипи и без нея някак празно е.
Една малка поема,
няколко прости думи отделям сега и знам,
че ме чакат другите,
за да кажат нещо за любовта.
Но вие как мислите, дали я разбирам ?
Дали аз
способна съм нечия да бъда ?
Да виждам за друг в някой час ?
Колко лесно изглежда
и колко приказно звучи,
но наистина милиони пъти по-приказно е,
нали ?
Колко банално се разменят реплики и зрителят си ти,
а когато решиш да участваш всяка клетка се ражда,
тупти.

yes, you are

just a proba

Тишината в мен

Чел ли си някога моята тъжна приказка,

слушал ли си някога меланхолични песни,

писал ли си стихове,

с болка и сълзи пропити,

имал ли си мечти,

отнети и разбити ?

Аз бях там и чух как стъклото се чупи.

Как похлупакът се пръска и някой към нея посяга.

Аз бях там и плачех,

не успях да му попреча,

не исках там да умирам,

а ето сега пак се сривам.

Сега или утре,

вчера или днес,

не зная кога, не зная къде,

но живея в своя свят на заблуда,

където всеки, всеки човек

по принуда

трябва да ме обича

и да съм негово цвете,

а всичко просто жалко е,

когато мечтаеш за крилете.

Крилете, които те водят към друга реалност,

различна.

Крилете, които те правят свободна

и романтична.

А когато ги няма,

когато не се разперят,

милиони звезди слушат,

чакат да паднеш,

треперят.

vanity

Fairrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrrr

който има блог може да пише в него и през 3 секунди, нали ?
много обичам да свършвам изречение с нали, нали ?
нали, нали, нали = една голяма несигурност или знаене на отговора и непризнаване ?
така ли.
маааааааааааааааааай колдплей ми влияят много лошо. ако съм знаела, че ще слушам толкова такава музика.
и че ще пиша такива огромни глупости. сигурно щях да чета много повече и да внимавам да не се лигавя. аз хич не се лигавя на публични места, не ми се лигави, но понякога просто изпушвам и ми идва да викам.
SOMETIMES I FEEL LIKE SCREAMING
ИСКАМ ТОВА ДА МИ Е НИКЪТ! НЕ весела.
агрхххххххххххх
дали е успял ?
мъчно ми е за него ?
пиша като шизофреничка.
горе не трябваше да има въпрос. Мъчно ми е за него.
ноо така ще чета. и ще гледам филми. гледат ми се филми. не филм, филми.
кооооооооолдплей. май сега разбирам шугослава.
май някой ще ме разкрие. туу мач/мъч ? имена и неща, които могат да се открият в гуугъл.
роб ми писа. и пак харесвам крис иулсън'с арт.
а мишо се е подстригал. как може, хмм
all that noise and all that sound
COLDPLAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYY COLDPLAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYY CPLDPLAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYY
ОЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕ, полудявам от вътре, а като се опитам да се въдя отвън съм толкова спокойна. и като се опитам да го проумея е още по- ягдйхсагсайхсаак

как може точно COLDPLAY да ми влияят така ?
COLDPLAAAY

Една муза, облечена в мелодия и текст ?

Stuck in reverse


Всички сте слушали Колдплей, нали?
Надявам се да, защото ако не сте, трябва да ги слушате, пък винаги е трудно да направиш нещо ново, нали ?
Хиър'с ъ тоут. Защо в МайСпейс блога си никога не пиша така ? Там имам истински читатели. Май трябваше да дам и този на някого. Но вече е много късно. Има имена вътре. Има и признание за момче, което харесвах една вечер :Р Такива неща не се раздават и разказват нали? Хубаво е, когато човек се придържа към някакъв план и не позволява на другите да го разберат, кара ги да се съмняват, чудят, плашат, възхищават, страхуват.. или пък да го подценяват, което според Кръстника е една много добра стратегия. И според мен. Но аз не съм толкова силна, че винаги да успявам с плановете си или пък да не се разкривам пред хората. А може би вече ще бъда ? Хахахахахах! Не се понасям! Омръзна ми да си задавам въпроси, защо пък да не стане ? Мечтая си за нещо, което зависи само от мен ? Тогава може ли да има друг проблем освен мен ? Ами не.

And I will try to fix you

Виолетов Хълм

If you love me Won't you let me know ?


оказа се, че не знам песента, а и че е жестока и много я харесвам/ съдбата ме отведе при един шал. трябва да си направя нов блог с нови, подредени, правилни, некомпроментиращи ме мисли.
еееееееех! но няма. поне не засега. иска ми се да си покажа "върешността", надявайки се, че това не е всичко, на хората, нооооооо .. но пак но.
искам да разкажа за едно момче, което i barely know but it makes me tremble :P

май няма какво да разказвам за него, въпреки че звучи хубаво. все пак той е един такъв много симпатичен, чаровен, умен, поддържащ се, различен младеж с леко гърбав нос, който веднъж сънувах. сега разбирам колко хубаво било да се говори поне малко конкретно. сигурно /ако някой е отркил "тайника" ми/ е наясно,ч е половината оплетени и разбъркани неща са свързани с любов, комплекси, приятели, страсти, разни нормални качества и антикачества.. човешки работи.
НО когато стана диктаторка :Д ще имам велик блог и хората ще плащат, за да четат. всъщност buuullshit

изобщо не знам какво става. its like im smoking two joints and everything is confused
:D

Im gonna marry a boy named.. :D

тик-так, тик-так, тик-таккк


липсва ми нещо и хич не знам как, какво, защо, на кого.. прочие пиша, но имам странното усещане, че може и да не излезне толкова ужасно.
и нека бъдем конкретни, компенсация за това, че никога не сме коректни
тъдъм
не си купих обувки, не си купих панталон, нямам никакви дрехи и няма как да съм в тон
много изморена, времето си губя бавно, липсва ми с него да говоря и да ми е забавно
иска ми се да мога да направя всичко, което мисля, че ще ме направи повече
а когато направя малко или много от него пак не съм доволна. не знам дали, защото го правя късно или по списък, но винаги нещо не е както трябва. и не знам ако почна да виждам хубавото в резултатите - истина ли ще е или не ?
уоооотевър както винаги.
сърби ме, спи ми се, нищо не казах, няма с кого да говоря, трябва да чета, уча, гледам филми, неям..
а аз какво правя


а какво стана с иво
ахахахахахаха
ето една огромна простотия и дано никой никога не я види
Господ ми отне тръпката! А беше такак прекрасна

and he said to me 'dont worry'

04:11 е най-доброто време, в което да видиш, че никой не се е сетил за теб.
Има ли значение дали някой ще те отвлече, ще живее на палатка пред къщата ти, ще ти надраска на леглото, че те обича, ще ти пее, ще ти кликва посред нощ, ще ...


има толкова много варианти и понякога изглежда просто невъзможно. има толкова много въпроси и понякога изглежда просто безсмислено. отказжвам се да опитвам да разбера какво съм искала да кажа, защото просто знам, че не мога. такива са несериозните, нестабилни, глупави, скучни хора, които не правят нищо, за да постигнат това, което искат, а другото, което правят просто не е достатъчно, защото са по-некачествени хора.
е, ако съм очаквала да разбера нещо сега със сигурност се затрудних. знаете ли, които и да сте, замислих се колко филми гледам и след цялото гледане пак си оставам същата глупачка, която просто иска да и хареса и да събира филмов опит, а нищо не получава от филмите. и надявам се да не се лъжа, но има някаква разлика и имам чувството, че те промениха нещо и аз също промених нещо в себе си, започнах да съм толкова егоистична и показна /може би/, което пък е хубаво.
сууупер, поредният тъп блог, винаги ще си бъда такава, все едно съм на 5 само че с 1000 разбити мечти и самочувствие = 0
пф..

най-якото

и тази вечер в съня си
и този ден оставям зад гърба си
уош и стик инсект

уош не ми писа, явно щото аз съм Уоша и не съм заслужила.
лоша, лоша многоооооооооооооооооооо лоша.
трябва ли да бъдем престорени на невидими, неми, болни ?
и тази вечер преди да заспим на Бога се молим за повече дни.
наай-яката песен
и утре очаквам да напиша най-якото есе. трябва.




ппппппф
точка, точка, точка.

Едно, две, три. Едно, две, три. Виктория бързаш!
-Опитвам се..
-Не, не се опитваш. И се отказвам да ти обяснявам отново. Явно не ти пука.
- Казах,ч е се опитвам. Толкова ли е трудно за вярване ?
- Всичко, казано от теб е такова. Не разбра ли, че вече ти нямам никакво доверие. Никога не си оправдавала очакванията ми..
-.... това иска да чуе човек, предполагам знаете..
-Знам,ч е не искаш да го чуваш, знам колко е ужасно да знаеш, че си разочаровала някого, но точно сега единственото, което трябва да направиш е да се фокусираш върху стъпките си.
- Да се фокусирам ? Знаеш ли, наистина, янма нужда. Фокусирах се твърде много време върху своите, чуждите, кои ли не стъпки. Вече не искам.
Затръшна вратата, Вдигна се прах от стария килим. Котката стана мързеливо, протегна се и легна пак.
- Понякога хората не знаят какво правят и какво търсят. Аз си говоря сама.

Виктория вървеше и чакаше да започне да вали. След половин час чакане на една самотна пейка започна да вали и тя се скри в едно прашно кафене, което някак напомняше на Франция. Не че познаваше френски кафенета, но имаше някаква представа от това, което беше гледала. Поръча си виенско кафе с много сметана и отиде в тоалетната. Извади някакво пликче с прах и.. всички знаем, че извали хероин. Раздели го с една пластинка на мивката и започна да смърка. Започна да се отпуска. Падна. ЧУваше гласове. "Може да летиш, може да бъдеш свободна, може да си винаги с мен, откъсната от грозния свят".
Събуди се в светла стая, която миришеше на лекрства. Май беше болница. Все още ожеше да мисли.
-Госпожице, от колко време употребявате наркотици ?
Не си анправи труда да отговори и заспа. Сънуваше бял прах във въздуха, бавна потискаща музика и много хора, свити по изоставени ъгълчета. това беше нейния свят. И остана там завинаги.

и един бърз пост за грешките

..които се уморих да правя. ако някой /никой/ се чуди кои грешки - машиналните. явно така ми е писано и не мога да не напиша нещо без глупава грешка, а страшното е, че сега го разбирам - сигурно ги правя навсякъде с всеки.. чудесно, ето от какво се нуждая, все едно не го знаех и преди..

'go change urself'

и ако не е поза ще е проза..

понякога хората ме вдъхновяват и пиша нещо. понякога хората не ме вдъхновяват и пак пища нещо. май най-съществени са моментите, когато не пиша нищо, когато не се изтъквам, когато не се опитвам да си създам нов свят от музика, кино, цветове и думи ?

човек търси своя стил и не е лошо да се придържа към него колкото и велики да изглеждат останалите. единственото, което трябва да направиш е да напишеш няколко "твърди" изречения, които да не завършват с въпросителен и да бъдеш готов да да си готов. и ако винаги сравняваме, и ако винаги се страхуваме, и ако винаги се подценяваме, ще стигнем ли донякъде ? не, това не е въпрос, защото всеки знае отговора. някои неща винаги се знаят и имам чувствто, че полагам усилия напразно.
"Туп-туп" - сърцето й биеше като на всички останали, мислите препускаха и се въртяха и блъскаха в главата й като ан всички останали. Беше толкова убедена, че не е като тях, а светът й се смееше - беше поредната.

"хип хопа е за кеф, аз не работя"

сиви и еднакви - всеки ден ги подминавам
сиви и еднакви - вечер с тях се разминавам и
не виждат ли смисълът в лъчите на слънцето,
в морските вълни
защо всичко трябва да е лошо
и да се върти около клюки и сплетни
разни други биха казали,
че нищо вече не си струва,
но на кого му пука - курс продава, курс купува
аз си казвах, че съм различна,
но се оказа ситуация типична
поредната 16-годишна повярвала, че каквото иска може,
а оказала се във небрано лозе
поредната с мечти големи, а накрая кво стана ?
цикля на едни и същи теми
и пак повтарям си,
че ако вярваш някога ще стане
и ако вярваш си някой идеята ти ще прихване
радост щастие и хепи енд за всички, но какво
текстовете се редят в дълги редички
малки колони, шарени бонбони, едни са богати,
други четат фрази крилати,
а най-богата пак съм аз,
защото мисля рими в този час.
а който мисли рими неусетно ги предава,
никога не го разбира,
но
някой вместо него осъзнава.
и всички се въртим в пералнята на обществото
и всеки мрънка и реве,
че живеем в свят ужасен
а ти всички крият се от него,
всеки ми е ясен..

Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street (2007)

or another Tim Burton's fairy-tail moviе


вдъхновена не съм, но определено имаше нещо, което ме кара да мисля, че филмът не е чак толкова зле. е, все пак беше прекалено, наистина прехвален, но от новите филми малко не са, а и Хелена Бонъм Картър беше жестокан или поне аз я харесах много /не само заради очите/.
А и никой не отказва да гледа мюзикъли или май пак съм само аз..
Приказки + музика + мистерия + яки актьори и филмова предразположеност. Кой гледа филмите за да му харесат в днешни дни ? Всички имат толкова достъп до информация и всякакво кино /нищо, че на компютър е тооолкова по-различно/, че всеки би могъл да се изяви поне малко като критик, а ако поглъщаш малко повече от обичайното количество кино можеш да се наречеш разбиращ и да пишеш средностатичстически тинейджърско-компетентни постове като мен.
Но аз не искам да звуча така, защото аз наистина обичам киното и дори филмът д ане е прекрасен фактът, че поглъщам малко повече филми, ме прави способна да отквирам във всеки нещо лошо, но и нещо хубаво. И фактът, че избрах киното или то мен, или се предава генетично, или е поредната манипулация, WHATEVER.. Фактът,ч е съм обвързана донякъде с него /забравих си предишния край/ ме прави щастлива. И може би малко наивна и наистина неразбираща.

k then. what do u want ?

8-ми март

:) честит

И "БУМ". Падна и започна да се търкаля надолу по стъпалата, а в апартамента всичко гореше. Появиха се 2 жени и започнаха да пищят, никой не смееш да помогне, някои дори не смееха да погледнат.. Но това беше странно. Тълпата винаги беше готова да гледа, а сега не успяваше. Защо ли ? Може би заради разбитото й лице в оставените рамки за рпозорци до стената ? Или заради кръвта по пода. какво странно имаше в това още един човек да изчезне, още един живот да отлети. Не се ли случваше всичко, което може да се случи постоянно, не живеехме ли в страшно объркан и разнообразен свят, в който всичко се очакваше ? Не умираха ли хора постоянно. Такива ? Не.
Преди 3 седмици тя беше много щастлива. Гледаше през прозореца и искаше да излезне навън и да усети пролетния въздух, но знаеше, че не може повече да отлага и трябва да учи. Учеше по цели нощи от седмици и някак енергията я беше връхлетяла толкова силно, че не искаше да изпусне момента. След още час и половина четене за разни разкопки, ери и какви ли не неща, в които понякога дълбоко се съмняваше, тя излезна и звидя, че вече се здрачава, хората се готвеха да се приберат, за да "изживеят" поредната делнична вечер. Замисли се за делничните вечери. Бяха толкова обикновени, понякога тоолкова обикновени, наистина толкова, сякаш не съществуваха. Не оставяха следа или поне не видима на пръв поглед. Трупаха се една след друга и не продължаваха да не носят нищо съществено. И не бяха само вечери. Понякога и през деня имаше толкова много такива моменти, накрая се оказваше целия ден. Когато се съберат делничните денонощия те образуват нещо много страшно, което остава дълбоко скрито дълго време, през което се заблуждаваме по какви ли не креативни начини, но накрая се събуждаме и разбираме. Времето е минало, нищо не е станало, животът е сив и ужасен, ние не струваме и сме нещастни. Май не трябваше да излиза навън и да се замисля за сивотата. Все пак беше пролет или поне изглеждаше така. Сега усещаше как ще се замисли за нещата и дали изглеждат каквито са ? Трябваше ли да се замисли или просто да изчака мисълта да отлети бавно както беше правила с много други, които я потискаха. От години мислеше за какви ли не неща, а накрая се оказа, че и тя с еоказа като другите, а нещата, за които мислеше бяха като другите неща, за които мислят хората. Тогава реши, че не може да се надява само на това, а трябва да изпъкне и с друго. Но не успяваше и се блъскаше, блъскаше, блъскаше. Чудеше се дали просто не отклонява учтиво горчивата истина или пътят към успех е борбата. След това започна да се чуди кое наистина я прави щастлива.. И ето, че пак се беше замислила. проклето мислене. Никога не помагаше. С какво й беше помогнало ? С какво се очакваше да й помогне. Не, край, беше спряла. Защо започна пак. Май е порочен кръг. Но не. Не може да продължава така. "Ще избягам" беше това, което си каза наум и реши да счупи един делничен ден на парчета.
Линейката не идваше. Всички се опитваха да не гледат, но го бяха преодолели и сега пазеха само по-малките от ужасната картина. И времето минаваше толкова бавно, всяка капка кръв, която изтичаше изглеждаше като милиони мигове от живота, които си отиваха без никой да се опита да ги задържи..
Линейката май дойде. Не, беше голям бус и от него излезнаха мъже с очила, които носеха стока за товарене в отсрещния магазин. Погледнаха изненадано, решиха, че не ги засяга и не е ден, вкойто да се обременяват с чужди нещастия, и влезнаха в магазина. След около 7 секунди по-слабият мъж с очила излезна припряно, свали си очилата и погледна много по-учудено отколкото преди 7 секунди. Всъщност не беше точно мъж. Беше слабо младо момче, което явно беше намерило някаква ранота, с която да печели повече пари и да купува на приятелката си цветя. А очилата ? Слънцето днес беше неумолимо горещо.
Погледна пак, разтърка си очите и видя всичко. Кръвта, хората, чакането.. Започна да бяга натам и в главата му нямаше място за нищо друго освен страх, адски страх, мъчителен страх. Линейката дойде.

hole in the day, hole inside my head

четеш, пишеш, разказваш, разсъждаваш и проумяваш: няма смисъл. Хората бяха много и чакаха да влезнат, чакаха да им подадат сигнал, за да отидат и да опитат. Беше хубаво да знаеш, че може да си над някого с това, което си постигнал и можеш, но беше ли лесно ? Не знаеха. Чакаха и най-накрая излезна стар човек със строг вид, очила с дебели рамки, черен костюм и измачкана вратовръзка. С официално-дистанциран глас той каза на всички чкащи кандидат-студенти, че могат да влезнат, защото изпитът започна.
И започна. Минаха 2-3 минути, но бяха като 2-3 секунди. Трепетите и всичко замъглиха умовете им. изведнъж притеснението нбаддел;я и времето започна да тече. Едно момиче тракаше с химикалка, късаше опаковка от дъвка и не можеше да застане мирно. Вече беше решила да не губи време за глупости, всеки път, когато се опитваше да направи нещо специално без значение как имаше чувството, че никога не се получаваше, че объркваше всичко.
От тогава минаха 2 месеца и беше време за резултатите.

If I told u a secret u wont tell a soul Will u hold it and keep it alive ?

Хората са лоши и повечето знаят когато са. Аз майс ъм и усещам, че не обичам когото трябва и вече някак отвътре ми идва да ме боли, когато някой се удари и да ми става неприятно, но пука ли ми наистина или свикнах ?
Жалко, много, много жалко. Прав е, който и да го беше казал, че всички сме еднакви. Какъв е твоят стил, бе, бате ? Като на всички ? А аз съм 101 рекички..
Не откривам смисъла в ученето, помненето и всичко. Момиче без смисъл = безсмислен сбор от атоми, но засега мисля да вярвам

spread the art/love

Prelude

And I'm not so sure if I'm sure of anything, anymore
Някъде четох, че трябва да пробвам да пиша, че съм пълна с идеи и креативността ми е голяма. Имам постоянното чувство, че някой ще отвори и ще ми каже, че е късно, но ще напиша поне няколко изречения.

Нали знаете мирисът на тревата, който ви пренася в прекрасни фрагменти от миналото или просто от времето, които олицетворяват щастието по някакъв странен, наистина частичен, но достатъчен начин ? Дори не знам дали не е бягство от реалността, но наистина мирише хубаво. И никой не би избягал от заблудата, за да бъде реалист. Какво лошо има в това да живеем в малко илюзия, не би ли било хиляди пъти по-лошо, ако всеки път отчаяно се съмнавяме и доверието и вярата не съществуват ? Дори да не е така никой не може да ни отнеме това, което сами си създадем, а то понякога оцелява най-дълго само във въображението, мечтите
Но, мили деца, не живейте единствено на базата на ваши измислени разбирания за нещата и не се надявайте вечно да се криете в музика, картини, блогове.. Може би може да станете известни, но това ще означава ли, че сте сте спасили ? И не пилейте тази енергия, радвайте другите, хранете ги с изкуство..
Защото изкуството не вирее навсякъде, то търси хората с души.
Милиони малки, цветни конфети започнаха да падат от небето, сипеха се и всички им се радваха, а моментът беше някак толкова тих и времето беше спряло.
Имаше ли значение защо и как ?
Няма разбира се. Пожелавам на всеки да намери някого в сравнение, с когото нищо друго няма значение.

Where do you go when you're lonely ?

Винаги ли бъркам ?
Не мога и не мога да улуча модела, не става никога и се чувствам противна.
В един момент пишеш артистични неща и се чувстваш интересен и е АБСОЛЮТНО нормално, после си като отрепка и то отвратителна и пак всичко е провалено.
:S

high school music for high school girls

Finch, Taking Back Sunday, Jimmy Eat World, Fall Out Boy, Keane, Yellowcad, Snow Patrol and son on.. one big One Tree Hill obsession

i dont have flex type now so im gonna tell u whats insime my head in english.
the worst /or maybe not/ part is that i know things always change and it hurts when they dont end up the way u expected them to end even it wasnt a good way of ending.
same happens with me and my little OTH 'mania'.
im feeling more imaginative, more artistic, more deep and other stupid teen definations for mood and personality.
there's something cool in being sad, ive said it before but now its even cooler.
and i want to understand music with my brain and my hear, i want to hear the lyrics and I dont wanna push myself to feel the art, to feel the music. but it always feels like its not enough.
im not enough, my smartness if that kind of thing exists, isnt enough.. and its not fine. its not OK
Just not enough.
Going on the way to becoming a better person is very hard and now i realize i must learn to be strong and willy or ill burn down after few years.. if i go there successfully

how to be dead

take u away from that empty apartament
its ok to be angry and never let go
it only gets harder the more that u know


...........................................................................

обичам да гледам филми и пoсле да гледам всички прекрасни сцени по 1212 пъти. обичам да съм фенка :/
и не искам да свършва

хубаво е да гледаш и да се откъснеш от реалността, хубаво е понякога да ти се случват неща като на тях и да нямаш нужда да гледаш

call me out..

Waking up from this nightmare
How's your life?
What's it like there?
Is it all what you want it to be?
Does it hurt when you think about me


There's only One Tree Hill
Now I see it, now I understand it

But I never thought that I'd have to stare at you

Cause my dreams leave me cold and empty now...

Нещо много жалко е, че може би наистина си струва да се променя, а аз не мога, дори се влошавам..
Хубаво е да се чувствам удобно и симпатично, така другите неща за маалко по-малко гадно и е приятно да си в "себе си"

whatcha gonna do about the thing that happen suddenly
i realized...

I try to see the pain I try to see the man
BUT I NEVER THOUGHT THAT ID HAVE TO STARE AT YOU NO I NEVER THOUGHT THAT SOMEONE SO CLOSE COULD BE SO FAR FROM YOU NOW I GUESS ITS TIME FOR ME TO REALIZE THATS TRUST IS JUST A WORD
NOT SOMETHING I EVER KNEW

YOU KNOW I TRYD SO HARD TO LAUGH BUT I JUST DONT KNOW HOW
BUT WHATCHA GONNA DO ?

what im gonna do!

??
thats the question
and im abasing at speaking english
...
i tried to see the man
but i never thought id have to stare at u...
well i guess its time for me to realize that trust is just a word

BULLSHIIIT!

its not the way i used to be
its just the way im now
its not the way u look at me
its just the thing u dont
it seems so hopeless and stupid
it ment the world to me
but now i really want something
but is that u, who knows?

ъм,,мхм

а кой е класиран за втори кръг на 1000 стипендии ?
много хора.
кои много ?
аз, деси, сашо енд ди адърс.

when we were younger and better

и когато не ни интересуваше как ще излеждаме като се обърнем някога назад. и сега стана така, че не си мечтая да подредя съзнанието си или да постигна толкова велики неща. не, лъжа, още си мечтая за всичко това, но ме е страх, че ако започна да пиша както искаш ще умра от срам след години, осъзнавайки, че не съм пораснала въобще. може би не е само до възраст, може би и възрастните са така, а може би и не съм далече от "голяма". но сега не е моментът за "може би", защото когато решиш да направиш нещо не може да разчиташ само на случайността и късмета си. да, не може и заради всички тези усилия, които уж полагам, за да се променя, започнах да усещам, че човек има и отговорности и не може да стои просто така. без значение дали трябва да работи, за да изкарва пари, да си скубе веждите, за да са хубави, да не яде кроасани, за да е слаб, да връща нещата, които взима навреме, да не говори глупости постоянно, да се стреми да изглежда добре в различни моменти, да се интересува толкова от другите.. и в такива моменти не знам кое е правилно и кое не. да продължиш по същия път и да се докажеш, да се промениш.. или да вярваш на себе си, без да мислиш, че щом за другите е по-добре, за теб е също. не си го мисля, но си мисля, че някои неща са определени и просто ни трябва време, за да достигнем мястото, откъдето ги виждаме както трябва. ами ако няма "както трябва" ? няма ли да е много по-лесно да всички. и сега както всеки друг път искам да не споделям прости разбъркани хаотични мисли, а нещо което, наистина е нещо и може да промени нещо.. но винаги така става или поне отскоро - не подреждам и посредствените мисли, които имам, появяват се нови и нови, а аз просто не знам какво да правя. да залагам на реалното, да търся идеи .. не знам наистина. мисля, че всичко, в което някога съм вярвала или повечето от него, е било пълна измислица и тинейджърка заблуда. дори детска. сега е тийнейджъ и трябва страшно много да се постарая. трябва да знам толкова много за нещата, толкова пропуски и имам да доказвам толкова в училище. трябва да постигна поне 1 нещо и да бъда сериозна. и да знам какво и как го искам. да знам по какъв начин да подходя. трябва да си подредя мислите и да си ги харесвам. трябва да разбера дали има начин, по който трябва или просто мой. и стана толкова сложно, наистина се объркам и не проумявам как продължавам да пиша без да се безпокоя, дори се обърквам. не мисля, че съм нормална, чувствам се като онези момичета от филмите, които пишат разни работи, а изглежда толкова интересно и се чува удрянето на бутоните на клавиатура или пишеща машина. ето така идва музата и ето така си отива. само, че смятам да я задържа още малко. понякога може би правилните отговори не идват след правилно анализиране, а просто след въпроси зададени на шега. а дали е така? хиляди пъти ми се е случвало да говоря с някого и да го питам нещо, за да продължи разговорът, а после се оказва, че отговорът му /и въпросът ми/ са ме накарали да направя "процеп в мисленето си". дали е случайност или си внушавам, дали винаги не съм права и пропускам нещо между сложните мисли ? а ако можех да мисля различно.. дали изглежда интересно, дали е добре ? не мога да кажа и не искам да не е, но искам самата да се почувствам наистина удовлетворена, но ако се заблуждавам ? и стигаме пак до "може би" и този път е : може би съм страшно тъпа или обратното, може би изпускам страшно много, но най-важни са обстоятелствата, те променят мислите, те манипулират хората.
и все пак трябва да се оправям някак с тях..

Не е

денят, в който да ти кажа как запълваш часовете, карайки ме да пропускам важните неща, за да мечтая за онези, които са далече.
Не моментът да мисля и да вярвам, че ще има значение. Не е Весела тази, която ще избере страхът, вината и завистта. И не съм аз тази, която ще се плаши. Не си този, когото ще загубя, защото не може да е провалът, от който се страхувам!

не знам

там ли си, когато те викам. къде се криеш, когато те търся ?
чувстваш ли, когато те искам ?
искаш ли да съм до теб някога ? болка усещаш ли, когато ме няма, липвата чувстваш ли, когато съм там ?
питам те просто дали обичаш ме,
питам те, защото се чувствам сама..

freedom

аз съм цигареният дим в тъмната студена стая,
аз съм лъчът светлина, който те буди рано,
аз съм лунната светлина, когато искаш да ме няма,
аз съм шумът от улицата, когато искаш да си сам.
аз съм бялото, аз съм облак, аз съм дъждът, аз съм снегът,
аз съм страхът, песимизма, мъглата, аз съм ненужната, аз съм една.
бягаш далече и искаш утеха, искаш всичко, което аз никога не мога да съм.
търсиш си място и не спираш да искаш, аз да съм тази, която не съм.
можеш без мен, както нощ без звезди,
както есен без паднали листа и както светът без синева. можеш наистина, но ако така е,
защо пак съм тази, която не знае, защо пак съм тази, която е тук, която за теб е несравнимият звук.
може би аз съм всичко ужасно, нелепо и тъмно, мрачно, нещатсно.
а ти търсиш в себе си малко кураж, толкова малко, толкова малко, смелост една, за да кажеш, че ти си онзи, който ме иска. вечно ще бъде така и нищо не може, не ще ме потиска.

и знаете ли..

че ако събера всички мили неща, които са ми казвали / и имам някъде по компютъра/ няма да са толкова много и няма да са толкова истински. а аз толкова обичах някои хора. не ми се мисли, светослав, да и него обичам, нищо че са му криви зъбите или че не си говорим, явно е, че не му пука за мен и няма да сме близки /без значение колко сме били преди/ пак, но е /дали знае?/ човек, който .. дам. а може би само аз го виждам така ;/
първото впечатление е важно, а аз съм била дете, горката аз, затова толкова го обичам :/

Наистина е най-коледният човек!

Жесела, Vesela, Весела

[5:58:55 PM] Slav4o каза: Vesela Koleda,Vesela Dikova,Vesela NOva godina,Vesela Le4eva i Vesela Kolda6ka....pojelavam ti da produljava6 da bude6 vse su6tiq 4ovek i da si izkara6 1 vulshebna koleda

и знаете ли, може би не съм толкова агресвина, може би съм една тъжна меланхоличка, която не знае какво точно липсва :/

та-ра-ра-ра-ра-ра-раммм

важно е да изкуфееш и да кажеш всичко, което искаш без да пропуснеш нещо съществено! аааааа пеее ми се, леле обичам да ми се пее.

имам сериозен проблем в системата и сега ето го и другият:
като пиша така е добре, но като пиша 'официално' си имам схема и явно отгчавам хората. ако си бях дала повече свобода и воля на простотията в есето за 1000 стипендии може би нямаше да съм почти убедена, че нищо няма да стане. аз ще се зарадвам, ако стане, ама ако е само заради социалната квота ще е някак гадно.. можех да напиша нещо по-добро, можех ли ? не, не звуча като човек, който е могъл, защото вече не вярвам, че мога да пиша есета, но пък вярвам, че понякога мога синтезирано да казвам, каквото трябва, макар че хора като Влади никога не биха се зарадвали. Да, Влади ми скапа 1/20 от празника и знам, че прозвучах ужасно, но дааааааааааа, колкото и да съм благодарна ахягсла


но не е наистина не не не нененнененененененененен не не важно, защото просто не е и защото, ако почна да разбирам хората ще се чувствам много пос-покойна, а ко се чувствам малко по-добре ще е толкова по-хубаво, защото ще бъда по-щастлива. все едно не знам, че трябва нещо мноого малко да се случи, за да се почувствам по-добре, аз знам, че така са устроени хората, но не знам нищо повече. в разни моменти разни впечатления не могат да ми помогнат. леле, боже, олеле, леле , въй, толкова съм объркана. имам нужда от момче, на което да мога да говоря, от прекрасен филм и прекрасна прилика с Рене Зелуегър, отвреме, за да мога и да чатя, от хубава музика, от нещо мноог екстравагантно и стилно, от толкова много работи, а сега просто пиша и нямам идея как мога да не мога да се изкажа за това, което си мисля, а то в общи линии е, че ако това съм аз съм крайно нежелаеща да съжителствам в едно тяло именно със себе си, защото не се харесвам. тва ли са ми мислите, тва ли е всичко ? оф боже, сега ако някой каже, че са гениални веднага ще почна да си г харесвам, защо хората са такива, свързанио ли е с волята, всички ли са така ? добре де, може да не стане на 100%, но определено ще стане, човешкото мнение и преценка понякога са толкова крехки не знааааам, не знам не знам амнсасасйасасйхасйхссйдасхд
отказвам да става така. искам да разбера волята при отслабване същата ли е като волята във всички други случаи. могат ли безволията да направят нещо хубаво и да са причина за щастливи моменти, мога ли да разбера какво искам ? аз наистина не знам. мислех си, че е само ужасната Коледа, да какво да ви кажа, НЕ ОБИЧАМ КОЛЕДА, НЕ Я ОБИЧАМ, НЕЕЕЕЕЕЕЕ! КАК да я обичам като няма за какво, всеки път е едно и също, защо винаги правим нещата по един и същи начин, ще стана ли известна, ще стана ли щастлива, ще треперя ли не заради сцена в Джери Магуайър, а заради нещо истинско, писна ми сериозно.

искам да сложа още много, просто ей така, за да е красиво :Р новият ми любим израз е "просто ей така" :)

smile city

искам да имам голямаа, голяяяма усмивка, бели рпави, средно големи зъби без разстояние, е, може да има само малко между горните предни два :D
големи претенции :D
чудя се, волята, трябва ли да кажеш твърдо "не" и може ли да го кажеш за повече от седмица ? не знам, не ми дреме дали ще работя нещо, което няма да ми харесва. всъщност ми дреме много, но точно сега не ме интересува. дреме ми за отношенията ми с хората и затова как изглеждам в техните очи. дреме ми за "Хари Потър", времето и кръстословиците, филмите, монитора и очите ми. Дреме ми за всички дрехи, които ще си купя и които ще искам да ми стоят добре. дреме ми за разни повърхностни неща, които в определени моменти могат да те сдухат до основи. и ми дреме за милите жестове.. и точно сега ме прекъснаха, като щях да кажа нещо, но .. whatever

you'll never know :/

last christmas

i gave u my heart but this year i was going to be strong, and here i am ... sad and lonely! delightful! and it's the most wonderful time of the year :/

понякога няма какво друго да направя освен да се примиря, нали.
нали, нали, нали, що ли питам като си мисля, че знам ? кво стана, къде са всички ? вместо да пиша за ситуацията ога направо да кажа, че нямам с кого да говоря, че се отдалечих от доста време и че ако съм била нещо за всички сега не съм. а и за някого не съм. а и съм много тъжна, накъде отива всичко тва, като сега е Коледа, а аз съм толкова убедена, че няма човек, на когото да му пука за мен толкова колкото искам. може би аз съм си виновна и не успявам да се сближавам, може би, сигурно, да. Но, НОО всъщност не знам, вече не мога да говоря наистина, сякаш почнах да мисля, че ще стана някаква и стана точно така без да усещам, а дори не знам каква. И МИ Е МНОГО ТЪЖНО! И Иван, и Катя, и Боби, и Ралица скоро може би.. Пламен отдавна го нямам, а сега е Коледа и у нас не ми се стои, не ми се говори с наще и знам, че може би няма да стане нещо чудно, което да ме зарадва, и честно казано ми се реве. Леле, колко права съм била като съм писала, че... "Всичко се върти около отношенията ни с хората, колкото и да ни пука за цялостното впечатление, личността ни и така нататък, ние търсим, търсим някого." Сега ще го променя на " Всичко се върти около отношенията ни с хората. Колкото и да ни пука за цялостното впечатление, личността ни и така нататък, ние винаги, винаги търсим някого.
И е така наистина. И колко мразя докато пиша да влизат и да ме прекъсват. И още усещам отвратителния активен въглен. И ако човек е най-искрен, когато е пиян, значи аз съм една голяма нещастница.. буквално :/
И къде е Иван ?

активен въглен

и как може да ти промени коренно настроението :/

нямам какво да кажа, може би единствено, че изведнъж станах много, много, много тъжна. и знам, че нещо не е както трябва. ако можех само да си повярвам :/ и явно по-късно няма да разбера какво съм искала да кажа :/

една малко тъжна изповед

за една малко тъжна вечер. На една не малко, а може би достатъчно тъжна Весела, която не заслужава името си. Или то не заслужава нея. Всичко започва така. Сперматозоид и яйцеклетка се слива, след оплождането и появата на зарадоиш това мъничко нещо, намиращо се в някакви си утроба се превръща в синеоко бебе, което остава синеоко и по-нататък или накратко - аз. и тук вече започва да става много сложно, защото мога да кажа Весела, мога да кажа Веси, Венити феър, Линкин фенка и какво ли още не, но не мога да кажа Аз. И защо ли ? Защото имам генерален проблем, който е толкова голям, че дори самата аз не го разбирам за жалост. това е то. не се разбирам, не се познавам, нямам воля, не се харесвам и винаги, винаги правя грешки. винаги. много е ужасно да учиш и да имаш 5 например. не си много зле, но виинаги има нещо, което да не е както трябва и да те дели от този малък piece of идеалност. и така е в шибания, гаден живот. знам, че като пиша такива работи не си помагам, знам, че не съм първата, знам че има хиляди хора, които са много по-интересни от мен, знам, че може би няма шанс да направя нищо в живота или ако направя няма да съм щастлива. знам, че полагам глупави усилия и няма да достигна това, което искам. знам, че трудно ще се променя и вече съвсем се съмнявам, че ще успея. знам или не, не знам, наистина не знам, ще се чудя ли в други такива вечери наистина ли това съм аз ? само тея няколко ужасни неща ? та ако всичко това съм аз, с какво, по дяволите!, мога да помогна, да допринеса с нещо за света ? а за себе си.. ? по=опасното е точно това, че за себе си не правя нищичко. не мисля както трябва, не чувствам както трябва, кога ще съм толкова наясно с всичко? кога ? не знам и откъде да започна. и винаги, винаги пиша толкова повърхностни неща, винаги! отскоро не мога и да се изразявам, не мога и да говоря. Честно, нищо не мога, не струвам. И с цялата си наглост си мечтая да срещнна някой тип М-р Дарси или Марк Дарси. Че коя съм аз ? НИКОЯ. възможно ли е някой да те харесва джъст ез ю ар и ти също да се харесваш. ако бях нещо, щеше друго нещо да ме намери. всичко е така, всичко. с мрънкане и рев не се получава, накъде отива светът, накъде отивам аз...