("Добре дошли в Ренесанса", написала тя в час по литература, когато трябвало да пише литературно интерпретативно съчинение или пък есе за разказа "Напаст божия". Нищо мега екстраординарно (ах, как мразя, когато хората използват тази дума, както и "имагинерно") не се съдържа в тази малка частица информация, но..
Днес валя цяла сутрин, докато слушах забавните преводи на известни песни от английски на български. Днес съм пълна с време, което запълвам не както очаквах, но чувството, че изпитвам отчайваща нужда да направя нещо, ме поддържа.
Каня всеки, който иска да дойде с мен, на пътешествие с машината на времето, която все още не съм изобретила, но вече си представям знойните прашни палестински улици и направо изтръпвам в страхопочитание.
Представям си черните корици, зад които са скрити Нефертити и разни златисти здания, пред чиято собствена Вселена направо треперя.
Имам нужда нещо да ме разтърси и имам нужда да спра да предсказвам или да се оплитам в почти правилни предващания. Леко потраквам с пръсти сякаш очаквам края на света, с който ще се роди облак прах, а от него още по-нова земя, трагична и пропита с еликсири.)
Когато ти се скача, нищо не може да заглуши енергията, кипяща ведно с кръвта.
Дъждовете се ронят върху мокрите ми дънки, косата ми започва да се къдри леко, пътят се изнизва неусетно бързо, докато си мисля за неща, които вече не помня Следобедният сън е дълъг и дълбок, възможностите изглеждат хиляди, на границата на тридесет минути стоят две различни версии на личността ми, променям се с климата и с различните дни в седмицата, страшно много ми се пее, невероятно много ми се рисува, пие ми се вода, слуша ми се музика и ми се иска да изкривявам интонацията си по онзи начин, който знам, че ще размее момичето, което може би е убило кучето си с камъни, когато е била малка.
Но да забравим за това. Толкова дъждовно недъжодвно е и въпреки че денят има вкус на март, е почти официалният край на май, вуйчо има рожден ден, а аз, както винаги когато искам да правя друго нещо, защото така трябва, пиша повече, отколкото е необходимо.
Умирам да прочета нещо кратко и загнездващо се в съзнанието, написано от млад и потенциално велик човек, който бегло или въобще не познавам. Откриват ми се пристанища, които да направят наличието на компютър в стаята ми някак по-обяснимо. Искам да намеря нещо смайващо и оригинално, което само да започне да се принтира, предусетило как изгарям да го имам на бял лист с аромат на прясно мастило, а след това да го защипя в горния ляв ъгъл с телбод.
И като казах телбод, днес раних ръката си на едно телче, имам и друга рана, която нямам идея откъде е, а аз определено не се бия; скоро ще се науча да се облизвам както трябва, може би ще разбера и кой е моят алкохол (но се опасявам, че не същестува такъв.. и все пак дано има поне един); косата ми е станала по-здрава (или съм се заблудила, но тъй като го казах, най-вероятно е да разваля магията).
Все такива неща, грабнати от улиците, хората, усмивките, сенките, раззеленилите се дървета, узрелите череши, ягодите на хоризонта, смеха и смеха, новия ритуал с 20-минутното повтаряне на една и съща песен, увеличена до максимум 2.
Ей такива работи, крайно безсмислено и точно така ми се иска да пиша, защото започна ли в търсене и подреждане, ще отрежа всички възможности за завой. А не трябва, тихо.
Послепис и продължение
Lovage - Sex (I am)
Смисъл, аха. Ще споделя, тъй като гледах блогрола си (блог термини? ужас.), защо всъщност съм си направила труда да добавя и други хора към моето висше хаотично творчество.
Защотооо...*
1. no regrets zwei
този "най-добър блог на републиката" открих съвсем наскоро и съм чела пренебрежимо малко от него, но в ненатрапчивата лаконичност открих много истини и много истини, които сигурно са истини или просто ми се иска да са истини
харесва ми, да
2. блогът на sovichka
мисля, че всеки втори човек, който е прекарал времето си, интересуващ се от блогове и прочие, знае за този блог
за мен е нещо като "Sex and the city" в блог вариант, но малко по-циничен и български
много свобода и разгръщане на една тема, за която болшинството скоро няма да се престраши да говори
не се прекланям пред всичко, написано от авторката, но определено не мога да отрека, че имаше няколко дни, в които виждах размазано, защото четях дребния шрифт от така наречения й живот
3. Мислите на Съчинителя
това момче го знам, защото имаме общо с един конкурс
като казах "момче", имах предвид точно момче
изглежда като моя пълна противоположност в 95% от постовете заради неугасващия, може би донякъде наивен, но наистина дълбок оптимизъм
аз съм за манипулациите, задимени вечери и малко цинизъм понякога, затова може би е хубаво да се сещам, че светът може да се разглежда по абсолютно различен, детински и скиталчески начин
назидание върху себе си и опит да се изкривя + това, че е адски грамотен за разлика от почти цяла 15-годишна България
4. Framespotting - блог за кино.
звучи толкова просто - блог за кино
макар да не си го доказвам напоследък, киното е моята малка страст.
а този блог е хубаво оформен, ревютата хич не са плоски и разбираш какво всъщност искат да ти кажат другите, споделили тази страст
а и са редовни и щедри
5. Някъде... над покривите на града
преди няколко месеца открих едно стихотворение, в което имаше прекрасни сравнения и метафори, адски приказни и морски
по-късно осъзнах, че почти всяко второ, ако не и всяко произведение на авторката е тази приказно-чисто - наистина любов.
6. STREET SOUL
разни снимки от разни места
без претенции, рамки, фотошоп и стъф, истински пречупени през поглед на търсещ човек
7. little blue penguins grooving at night
този блог олицетворява вярата ми в егоцентризма, силата му, детайлите и тяхното значение, спрялата музика и модерния снобизъм донякъде
има хубава информация, разни работи, които могат да ти повлияят, стил, разбира се, както и лични постове - черешката на тортата
8. Владислав "SPQR" Хаджийски » images and wor(L)ds
от тук все още не съм чела много, но ми харесва оформлението, цялата атмосфера на блога, книжността му
думите са някак неразбираемо просто и красиво подбрани, карат ме да се питам защо и аз не мога така..
9. Inspiration Drive
този блог или по-скоро това момиче открих, разглеждайки блог, за който ще пиша по-надолу
изглежда ми уютен и канелен, уж бързо изчерпващ се, но съм сигурна, сигурна, че зад малкото думи се крият хиляди други скрити
убедена съм
топлина и нежност, някак ми допада тишината в него
"And so it is.. just.." :)
10. Love Fever
тук слагам усмивка - :) - защото първия път, когато четох, беше доста отдавна и ставаше дума за "Corpse Bride". после май попаднах случайно отново и се зачетох за по-дълго време. изброителен и себичен, ироничен, забавен, а понякога сериозен
мислех, че имаме нещо общо в тези отношения (както и онова със случайностите), след още четене реших, че може би съм се заблудила и сега си мисля, че вероятно наистина съм се объркала, но блогът е винаги приятно четиво, а в някои случаи изненадва с тонове поетично поднесена истина (дори под формата на проза)
11. Precious Things
Момичето с рока и книгите. Също го знам оттам, откъдето и Момчето, което обича живота. това е блогът на безпаузието, красивите сравнения и извиращите думи, горещата кръв и изведнъж появяващите се заключителни изречения, след които тя вероятно си поема дъх. браво.
12. Foxy
предишния път, когато редактирах тук, не добавих този блог отново, но мисля, че беше грешка
някои от характеристиките му не ми харесват, прекалено лаконично е, а когато аз съм прекалено лаконична, в много случаи просто не мога иначе
но пък прочетох някои хубави неща, кратки и искрени
а и реални
мисля, че стига
13. All That Jazz
това е блог на младото, различно и интелектуално поколение, което понякога изцяло и напълно разбирам, понякога - не
заради едно есе, озаглавено "Когато думите не могат...", открих блога
четях, после спрях, сега пак чета
мисля, че стойността му се крие в красотата на отделно построениете изречения
и малката надежда, която вдъхват
14. Amelia Еkhart
всичко, което съм чела, е много в адски малко
и тук съм сигурна, че зад изброимите буквички се крият цели стени от премълчани изречения
+ музика, изкуство
15. Peaches & Cream
1. оформлението
2. изпипани детайли
3. някаква привидна последователност
4. много цветове
5. богатсво и препратки
като съдържание е един донякъде интересен дневник и като изключим някои грешки (съжалявам, дребнава съм), ми е много приятно да чета и разглеждам, когато имам време да чета и разглеждам
симпатично и уютно е, а и съм чела някои много добри идейни неща
16. Живота такъв, какъвто е...
истината е, че добавих този блог при другите заради 2-3 поста, в които ставаше дума за разни работи, които ме вълнуват, и всичко беше така правилно и просто синтезирано
така се получи
17. текстови съобщения
красотата в малките неща, обаждания в 3 през нощта, необикновени отговори на обикновени въпроси
като да се криеш в банята с цигара и да плачеш :)
18. LFTP: voices in dark rooms
това го търся навсякъде. всепоглъщащ стил, който те грабва за поне половин час след няколко поста модернистична гавра и преклонение пред какво ли не
... а и ми няпомня на някого
дъ стайл! :>
19. The Same Old Song
"думите са някак неразбираемо просто и красиво подбрани, карат ме да се питам защо и аз не мога така.."
ей така, просто така, понякога трябва да спреш и да четеш, без да мислиш
20. PLANET TELEX
looks like an insecure teenager but who knows
имаше 2-3 много добри поста, в които думите наплaстяваха мрачни картини, на които съм фенка
горчива истина и така нататък приятни попадения
21. Solitude
Истински поетичната страна на "Love fever", за която впрочем трябва да поискам покана, защото има наистина, ама наистина прекрасни творби
22. Words Around You
един от първите блогове, на които някога съм посвещавала времето си, дори преди години
исках да й благодаря, чела съм прекрасна поезия и други мъдрости
а в нейното лично творчество се чете онова, което знаеш, но не успяваш да синтезираш и да кажеш
23. thεBluεSilvεr
Love lover или нещо такова?
Четох няколко поста и явно нещо ме е грабнало
Разбирам и искам да продължа.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Има и други мнооого интересни и талантливи хора, на които съм хвърляла око, но няма кога, а и засега тези са ми много достатъчни.
Ако се чудиш към какво си ориентиран, анализирай блоговете, които четеш.
Хм :)
Малко егоистично, но адски се радвам, че оценявам изкуството ви, а и е просто невъзможно да не сте ми повлияли :>
П.С. "нещо" и другите й форми - tricky words
* подредени по последна публикация
5/30/2009
5/28/2009
Roads
Плаче ми се върху пресни маслени бои, умело сплели се в образа на Йерусалим.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
5/26/2009
I can love but I need his heart
Днес клепачите са натежали от самото ми събуждане и жадувам за легло повече от всичко. Днес е ден като много други, но всъщност и ден за размисъл. Всеки дене ден за размисъл, а аз откривам, че се страхувам. Страхувам се, че винаги се опитвам да завърша изреченията и се движа към точка. Откривам, че не е задължително да показваш колко много обичаш нещо, за да го обичаш наистина, макар че с времето се учиш да продолееш спънките, които ти пречат да излееш емоцията си.
Откривам и колко трудно е да си повярвам, защото във всеки момент мислите ми се променят, атмосферите са на смени, а въпросите кипят и изкипяват.
Днес е много обикновен ден, който след малко официално ще се превърне в нощ, през която клепачите ми ще са тежко спуснати над събраната умора.
Открих и, че много се пише за желанията, вътрешните страсти и борби, но малко се отделя на частта с действието, което преодолява всичко, а после води до нови желания.
Някои неща не са такива, каквито изглеждат, но други изглеждат точно като това, което всъщност представляват.
Все пак не е лошо да се усмихваш понякога.
Ако продължа да не спирам с 1 л., ед.ч., може би няма да мръдна и милиметър напред. Вероятно съм от хората, които започват да пишат с въвеждащо изречение, а заключението им звучи по същия начин.
Може би търся драматичното и трогващото в клишето, но вчера осъзнах, че ако бях сценаристка на "Приятели", щях да се замисля дали да събера Рос и Рейчъл накрая. От другата страна съм напълно убедена, че това е Краят и не трябва да има друг. Но в моите пиеси може би е поникнала реалност. И може би ако имаш талант, тази реалност става новата фикция и утопия в очите на зрителите.
Съвсем не се радвам, че продължавам да измъквам оттук-оттам осенили ме някога мисли, но няма как да променя каквото и да било, свързано с думите си в момента.
Изпепляващо те отвътре, каращо те да безсилно и засрамено да трепетиш чувство е онова на недостиг. Онова чувство, когато усещаш колко много, много, наистина МНОГО може да направиш, да откриеш, да опознаеш, да обикнеш, но не правиш нищо. Противоположността представлява осъзнаването, че трябва да започнеш с поне едно-еднинствено нещо от всички възможно, но това означава, че отдадеш ли му се, обръщаш гръб на целия свят.
Явно константите си остават константи и ако преди щях да бъда готова да кажа "Защо да не можеш да се впуснеш в много неща едновременно!? Можеш!", то сега по-скоро ще се усмихна съгласяващо се, защото знам, че някои неща не се променят.
Дали когато обаче си признаеш и разбереш истината, това ти помага по някакъв начин?
Не, въпреки всичко аз не искам да съм такава. Не мога винаги да си казвам "Може би съм грешала".
И няма да се откажа :)
Откривам и колко трудно е да си повярвам, защото във всеки момент мислите ми се променят, атмосферите са на смени, а въпросите кипят и изкипяват.
Днес е много обикновен ден, който след малко официално ще се превърне в нощ, през която клепачите ми ще са тежко спуснати над събраната умора.
Открих и, че много се пише за желанията, вътрешните страсти и борби, но малко се отделя на частта с действието, което преодолява всичко, а после води до нови желания.
Някои неща не са такива, каквито изглеждат, но други изглеждат точно като това, което всъщност представляват.
Все пак не е лошо да се усмихваш понякога.
Ако продължа да не спирам с 1 л., ед.ч., може би няма да мръдна и милиметър напред. Вероятно съм от хората, които започват да пишат с въвеждащо изречение, а заключението им звучи по същия начин.
Може би търся драматичното и трогващото в клишето, но вчера осъзнах, че ако бях сценаристка на "Приятели", щях да се замисля дали да събера Рос и Рейчъл накрая. От другата страна съм напълно убедена, че това е Краят и не трябва да има друг. Но в моите пиеси може би е поникнала реалност. И може би ако имаш талант, тази реалност става новата фикция и утопия в очите на зрителите.
Съвсем не се радвам, че продължавам да измъквам оттук-оттам осенили ме някога мисли, но няма как да променя каквото и да било, свързано с думите си в момента.
Изпепляващо те отвътре, каращо те да безсилно и засрамено да трепетиш чувство е онова на недостиг. Онова чувство, когато усещаш колко много, много, наистина МНОГО може да направиш, да откриеш, да опознаеш, да обикнеш, но не правиш нищо. Противоположността представлява осъзнаването, че трябва да започнеш с поне едно-еднинствено нещо от всички възможно, но това означава, че отдадеш ли му се, обръщаш гръб на целия свят.
Явно константите си остават константи и ако преди щях да бъда готова да кажа "Защо да не можеш да се впуснеш в много неща едновременно!? Можеш!", то сега по-скоро ще се усмихна съгласяващо се, защото знам, че някои неща не се променят.
Дали когато обаче си признаеш и разбереш истината, това ти помага по някакъв начин?
Не, въпреки всичко аз не искам да съм такава. Не мога винаги да си казвам "Може би съм грешала".
И няма да се откажа :)
5/25/2009
Uno
Слагам таговете без дори да съм започнала. И сега разбирам - всички тагове се припокриват и объркват така или иначе объркания ми малък свят.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
5/19/2009
Adore, Adore
Една мимолетна усмивка се изписа на лицето ми.*
От колко време не ми се беше случвало да пожелая да напиша нещо и да го направя. Винаги се разкъсвам между две алтернативи и в последно време по-тихата почти винаги взема надмощие. Сега обаче имам нужда да кажа, просто да кажа нещо. Без значение колко кратко и маловажно би било, без значение как и в колко часа.
Помня.
Sing to me of the man, Muse
The man of twists and turns
driven time and again off course
Прекрасно. Защо го обичам толкова? Защо.
Nothing is left of me each time I see her
"Jude, I'm scared."
Because there are too many of us.
Love me, love me, love me, say you do.
Не забелязах ли какво се случва, докато се оказах въвлечена във всичко? Или пък разделите са мънички пиеси.
Все едно. Сигурно ще ми липсва по някакъв начин.
How wrong can you be?
Sing to me of the man, Muse
the man of twists and turns
driven time and again off course
She'd like to be read to.
I'd rather listen to you.
Sing to me of the man, Muse
the man of twists and turns
and again off course
...
Nothing is left of me
each time I see her
I don't know which woman you mean.
No, NO!
It doesn't matter what I think. It doesn't matter what I feel.
Нищо, не.
How wrong can you be?
Сякаш пееш с тях, но това не е песен.
Пожелавам си късмет.
*Мария. Предполагам, благодаря.
Controling my feelings for too long
За секунда, само за секунда, ако спреш, няма да ти коства нищо.
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!
Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.
Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.
Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!
Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.
Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.
Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".
5/17/2009
Five for Fighting - Day by Day
Избягвам да задържам погледа си дълго върху еднаквите числа, които предполагат намисляне на желание.
И ето, вече всичко е различно.
Въведение в епохата на тишината. Тишината, породена от заспалите, умъртвени клавиши. Вече не пиша. Поне сега не мога и не мога. Не мога да пиша за себе си, заклещих се между задължения и нещо като реалност. Там човек няма желание да пише. И не че не пише, винаги пише, просто всичко е различно.
Защо да се отметна от думите си? Няма, не. Така си мислех, мислех, че така ще се случи, но няма да се отметна от думите си. Надявам се, че внимавате какво си пожелавате, надявам се, че винаги го правите. Не, за това не се надявам, трябва да рискувате и да сте глупави - поне понякога.
Нямам силата и властта, с които да сложа ред на хаоса в мен; на хаоса, който е по-подреден от всичко, царувало някога в мен.
А ако съм го загубила завинаги? Или просто това е друг етап?
Записвам си.
Първата аксиома на щастието гласи: Не отлагай.
Не предвиждай и анализирай обстоятелствата, въпросите и отговрите наполовина. Всичко или нищо. Или се самоунищожи докрай с познание, или умри в невежество.
Колкото и напреднали да са хората, някои неща са почти непроменени.
Прав е, няма по-силен гняв от гнева на безсилието. Няма нищо по-лошо от невъзможността.
Понякога просто трябва да издържиш малко повече. Първите няколко дни/мига ти дават малка представа, но това не е дом. Трябва да свикнеш.
Да правиш едно и също нещо и да се надявам на различен резултат, е лудост.
Хората са животни, но понякога се изчерпват и искат малко повече...
Все пак за това не искам да съм сигурна.
И най-прекрасната приказка, осъществила се в живота, е плод на много репетиции, декор и грим.
Понякога е здравословно да се усъмниш в най-затвърдените си убеждения.
И да имаш едно наум.
Винаги има и трета гледна точка, макар и невидима.
Струва си да спреш да се бунтуваш и да повярваш, че и другите имат понятие от нещата, но не прекалявай. Не убивай въстаника в себе си.
Това, което ме безпокои и затруднява най-много, са противоречията в човешката природа.
Тези, които ни нараняват най-много, обичаме, без да знаем защо; мразим, без да съжаляваме; прощаваме им, а след това носталгията удря в най-неочакваните моменти.
Има милиарди текстове на песни, чрез които някак да изпъкнеш. Ако искаш да цитираш нещо отчаяно без реална причина, си просиш отчаяние.
Не е нужно да правя лавина от всяка снежна топка. Но си струва да предотвратя каквото мога.
За да стоя на едно място, трябва да се движа. Ако искам да вървя напред, трябва да бързам.
Най-големите грешки се правят непосредствено преди най-големите изненади. Животът е помислил за всичко.
Well, you're never gonna find it if you're looking for it.
Светът понякога наистина предлага повече от въображението.
И всичко е пълна измислица, но щом някой те въвлече в своята, смисълът те омотава.
Практиката дава резултати.
Слабите променят себе си, силните - останалите.
Водата е живот.
Музиката е любов.
Киното е нещо за мен, все още не съм разбрала какво.
Ако искаш да прегърнеш някого, прегърни го.
Ако искаш да целунеш някого, целуни го.
Можеш да затвориш очи, но с отворени е много по-красиво.
Обичам да сънувам психопатии.
И съм далеч от "прекалено", каквото и да си мисля. Ще изкова страховете си и всички други сценарии и останалото наново.
Не знам дали мога, или не, но явно изкривявам всичко така, че да пасне на предначертания образец.
А може би този път не съм права.
Не съм толкова мъдра, че да разбера кога си струва да се послушам и кога просто си играя на "разбирам".
Мисля, че ще вали.
И ето, вече всичко е различно.
Въведение в епохата на тишината. Тишината, породена от заспалите, умъртвени клавиши. Вече не пиша. Поне сега не мога и не мога. Не мога да пиша за себе си, заклещих се между задължения и нещо като реалност. Там човек няма желание да пише. И не че не пише, винаги пише, просто всичко е различно.
Защо да се отметна от думите си? Няма, не. Така си мислех, мислех, че така ще се случи, но няма да се отметна от думите си. Надявам се, че внимавате какво си пожелавате, надявам се, че винаги го правите. Не, за това не се надявам, трябва да рискувате и да сте глупави - поне понякога.
Нямам силата и властта, с които да сложа ред на хаоса в мен; на хаоса, който е по-подреден от всичко, царувало някога в мен.
А ако съм го загубила завинаги? Или просто това е друг етап?
Записвам си.
Първата аксиома на щастието гласи: Не отлагай.
Не предвиждай и анализирай обстоятелствата, въпросите и отговрите наполовина. Всичко или нищо. Или се самоунищожи докрай с познание, или умри в невежество.
Колкото и напреднали да са хората, някои неща са почти непроменени.
Прав е, няма по-силен гняв от гнева на безсилието. Няма нищо по-лошо от невъзможността.
Понякога просто трябва да издържиш малко повече. Първите няколко дни/мига ти дават малка представа, но това не е дом. Трябва да свикнеш.
Да правиш едно и също нещо и да се надявам на различен резултат, е лудост.
Хората са животни, но понякога се изчерпват и искат малко повече...
Все пак за това не искам да съм сигурна.
И най-прекрасната приказка, осъществила се в живота, е плод на много репетиции, декор и грим.
Понякога е здравословно да се усъмниш в най-затвърдените си убеждения.
И да имаш едно наум.
Винаги има и трета гледна точка, макар и невидима.
Струва си да спреш да се бунтуваш и да повярваш, че и другите имат понятие от нещата, но не прекалявай. Не убивай въстаника в себе си.
Това, което ме безпокои и затруднява най-много, са противоречията в човешката природа.
Тези, които ни нараняват най-много, обичаме, без да знаем защо; мразим, без да съжаляваме; прощаваме им, а след това носталгията удря в най-неочакваните моменти.
Има милиарди текстове на песни, чрез които някак да изпъкнеш. Ако искаш да цитираш нещо отчаяно без реална причина, си просиш отчаяние.
Не е нужно да правя лавина от всяка снежна топка. Но си струва да предотвратя каквото мога.
За да стоя на едно място, трябва да се движа. Ако искам да вървя напред, трябва да бързам.
Най-големите грешки се правят непосредствено преди най-големите изненади. Животът е помислил за всичко.
Well, you're never gonna find it if you're looking for it.
Светът понякога наистина предлага повече от въображението.
И всичко е пълна измислица, но щом някой те въвлече в своята, смисълът те омотава.
Практиката дава резултати.
Слабите променят себе си, силните - останалите.
Водата е живот.
Музиката е любов.
Киното е нещо за мен, все още не съм разбрала какво.
Ако искаш да прегърнеш някого, прегърни го.
Ако искаш да целунеш някого, целуни го.
Можеш да затвориш очи, но с отворени е много по-красиво.
Обичам да сънувам психопатии.
И съм далеч от "прекалено", каквото и да си мисля. Ще изкова страховете си и всички други сценарии и останалото наново.
Не знам дали мога, или не, но явно изкривявам всичко така, че да пасне на предначертания образец.
А може би този път не съм права.
Не съм толкова мъдра, че да разбера кога си струва да се послушам и кога просто си играя на "разбирам".
Мисля, че ще вали.
5/13/2009
Сега
Животът ми е бурна репетиция, на която всеки вика и крещи. Животът ми е дълбоко поемамне на въздух и бягство в съня. Поне беше. Сега животът ми е вълната, която ме залива, и напук на всичко аз не се страхувам.
Не знам дали е достатъчно. Но ще разбера. Без думи.
Не знам дали е достатъчно. Но ще разбера. Без думи.
5/07/2009
бензиностанции без сблъсъци
Задявам се. Не мога. Някой ще ме потупа ли по гърба? Ще се освободя ли от тоновете неописуеми буци, заседнали в гърлото или пък душата ми? Хубаво..? Да, може би.
Всичко е хубаво понякога. И донякъде.
Началото ще бъде искрено, за да не се довърша, плувнала в сълзи за нищо и за никого. По дяволите, най-лошото!
Лиииииииииииииипсва ми!
Мечтая си да съм онази Весела, която казва "Липсва ми. Липсва ми. Липсва ми. Късам се от липса."
Но съм онази Весела, която все още го прави и въпреки това, си мисли, че е друга.
Да, друга съм, толкова друга и до болка същата.
А залезите са безкрайно жалки. Мога да ги гледам дори без да слушам музика. И в тях се давя, търся нещо, а пред очите ми се е разпънало единствено небето.
Небе.
Завесата се спуска и чувам само тихи шепоти. Смисълът се скри зад кулисите и аз трябва да напусна опразнената зала. Стоя сама насред прахта и не смея да оставя пиесата в миналото, но съм толкова убедена, че ако остана само още секунда, ще убия цялата си тъга и ще я превърна в глупава измислица.
В момента няма глас, с който искам да се срещна, но повече от всичко мечтая да споделя нечие мълчание.
Може би.. по същество? Пътуванията ме пълнят до горе с неизказност и противоречия.
София е мръсна. Вече не искам да уча в София. Останаха малки частички от нея, които все още пасват на характера ми, но.. не.
Как, как да изпълзя от тази отровна, отнемаща сили мрежа? Нека изчакам? Да омине всичко, тогава ще го напиша?
Не ме закачайте, лицемерие.
Всичко е хубаво понякога. И донякъде.
Началото ще бъде искрено, за да не се довърша, плувнала в сълзи за нищо и за никого. По дяволите, най-лошото!
Лиииииииииииииипсва ми!
Мечтая си да съм онази Весела, която казва "Липсва ми. Липсва ми. Липсва ми. Късам се от липса."
Но съм онази Весела, която все още го прави и въпреки това, си мисли, че е друга.
Да, друга съм, толкова друга и до болка същата.
А залезите са безкрайно жалки. Мога да ги гледам дори без да слушам музика. И в тях се давя, търся нещо, а пред очите ми се е разпънало единствено небето.
Небе.
Завесата се спуска и чувам само тихи шепоти. Смисълът се скри зад кулисите и аз трябва да напусна опразнената зала. Стоя сама насред прахта и не смея да оставя пиесата в миналото, но съм толкова убедена, че ако остана само още секунда, ще убия цялата си тъга и ще я превърна в глупава измислица.
В момента няма глас, с който искам да се срещна, но повече от всичко мечтая да споделя нечие мълчание.
Може би.. по същество? Пътуванията ме пълнят до горе с неизказност и противоречия.
София е мръсна. Вече не искам да уча в София. Останаха малки частички от нея, които все още пасват на характера ми, но.. не.
Как, как да изпълзя от тази отровна, отнемаща сили мрежа? Нека изчакам? Да омине всичко, тогава ще го напиша?
Не ме закачайте, лицемерие.
5/06/2009
Там, където..
Да кажем, че ме няма. Изобщо не съм тук. Не съм там. Не съм никъде. Никъде не съм.
Опасно изречение, което само се прожектира на екрана на въображението ми.
Не, не искам да ме няма. Искам да ме има. Да ме има много повече.
Обърках папките си. Всичко, което стоеше и се прибираше на определено място, сега просто си намира хвърчащо парче хаос и се носи с него. Стоя и чувствам онова, което искам да напиша, но не мога да го помисля на глас, докато не го напиша. Не знам какво е, но го чувствам. Имам многоточия в живота. Толкова много многоточия. Навсякъде. Мисля, скрила се зад плътно мълчание и фалшива умора, усещам как през цялото време всичко в мен прозира и те не само разбират, те виждат всичко ясно и не смеят да коментират.
Дрогирам се с музика. Такава и толкова много. Сякаш нарочно искам да запълня всеки момент с мелодия, не мога да се оставя на тишината, не мога да се оставя насред шести май с народната музика по телевизията и печеното агне. Не ме интересува.
Не ме интересуват агнетата. Те мълчат, а когато умират, плачат като малки деца. Шести май не е такъв. Днес е роден Фройд. Не, не смятам, че това е случайност, не смятам, че аз, която съм се появила много по-късно на света, имам правото да обвързвам неговия живот с моята страст да оплитам случайности около битието си, да хвърлям котви от имена и събития, да си подавам ръката на слчуайността, когато увисна от пропастта.
Нямам право да ме е страх.
С мъка се отдръпвам от мелодията на daydreaming-a и се прехвърлям към нежните извивки на кораловите спомени. Наистина не знаете колко много исках да напиша нещо. И все още искам. И да завърша. И да започна. Всеки иска, иска, иска.
Спи ми се, но и не ми се спи. Наистина всичко е наобратно.
Някакви хора, които не познавам, ми шепнат на ухо колко далеч в глупостта си може да стигнеш. Хубаво е. Тъжни вечери? Тъжна вечер? Всички те отминават. Имам под ръка толкова музика и идеи за "тихи" изречения, с които някак да пронижа, че не ми остава време да се удавя. Филмът едва започва, зрители.
Докато тя прехапва устни, сресва косите си, разхвърля дрехи върху голямо легло или просто не иска да се събуди, някой друг също трепери, обладан от многоточия.
Ето ги, те пак са тук.
Червена, хубава и тънка. Стара и ценна. Леко олющена и все още надеждна. Така силно искам третата да крие в себе си въздишки.
Исках да пиша, много.
Не защото имам много думи. Имам само многоточия.
Опасно изречение, което само се прожектира на екрана на въображението ми.
Не, не искам да ме няма. Искам да ме има. Да ме има много повече.
Обърках папките си. Всичко, което стоеше и се прибираше на определено място, сега просто си намира хвърчащо парче хаос и се носи с него. Стоя и чувствам онова, което искам да напиша, но не мога да го помисля на глас, докато не го напиша. Не знам какво е, но го чувствам. Имам многоточия в живота. Толкова много многоточия. Навсякъде. Мисля, скрила се зад плътно мълчание и фалшива умора, усещам как през цялото време всичко в мен прозира и те не само разбират, те виждат всичко ясно и не смеят да коментират.
Дрогирам се с музика. Такава и толкова много. Сякаш нарочно искам да запълня всеки момент с мелодия, не мога да се оставя на тишината, не мога да се оставя насред шести май с народната музика по телевизията и печеното агне. Не ме интересува.
Не ме интересуват агнетата. Те мълчат, а когато умират, плачат като малки деца. Шести май не е такъв. Днес е роден Фройд. Не, не смятам, че това е случайност, не смятам, че аз, която съм се появила много по-късно на света, имам правото да обвързвам неговия живот с моята страст да оплитам случайности около битието си, да хвърлям котви от имена и събития, да си подавам ръката на слчуайността, когато увисна от пропастта.
Нямам право да ме е страх.
С мъка се отдръпвам от мелодията на daydreaming-a и се прехвърлям към нежните извивки на кораловите спомени. Наистина не знаете колко много исках да напиша нещо. И все още искам. И да завърша. И да започна. Всеки иска, иска, иска.
Спи ми се, но и не ми се спи. Наистина всичко е наобратно.
Някакви хора, които не познавам, ми шепнат на ухо колко далеч в глупостта си може да стигнеш. Хубаво е. Тъжни вечери? Тъжна вечер? Всички те отминават. Имам под ръка толкова музика и идеи за "тихи" изречения, с които някак да пронижа, че не ми остава време да се удавя. Филмът едва започва, зрители.
Докато тя прехапва устни, сресва косите си, разхвърля дрехи върху голямо легло или просто не иска да се събуди, някой друг също трепери, обладан от многоточия.
Ето ги, те пак са тук.
Червена, хубава и тънка. Стара и ценна. Леко олющена и все още надеждна. Така силно искам третата да крие в себе си въздишки.
Исках да пиша, много.
Не защото имам много думи. Имам само многоточия.
5/05/2009
wings of the fly
Въобще не искам да съм сложна. В момента не. Толкова, толкова близо..
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
...
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
...
5/04/2009
'Cause there's nothing else to do
Четирилистната детелината на бюрото ми е разцъфнала. Аз тракам с нокти по мишката, акомпанирайки силното си желание да кажа нещо. Нещо, нещо. Нещо, просто нещо.
Той много обича да чака, а може би и аз обичам да чакам.
Отново въпроси. Нови въпроси.
Новите въпроси трябва да донесат нови събития, нови усещания. Стига да си приключил със старите.
Ето и днешните насилници.
Казват, че човек получава толкова, колкото може да поеме. Ако ти се полага малко, това прави ли те малък човек?
"Искам вече да не те обичам" равно ли е на "Не те обичам вече"?
Какво става, ако избереш прекия път, по който хората се страхуват да поемат заради границите си във всички посоки на съзнанието и духа?
След това смелите се превръщат в адаптиращи се мелези. Това ли е?
carve your names into my arm,
instead of stressed, i lie here charmed
Това е, това ме мъчи формално.
Слушам Placebo от сутринта. Отивам там, връщам се тук, цял ден.
Чакам нещо, но не знам какво. Знам какво, но не знам какво е продължението му.
I know I'm selfish, I'm unkind.
Гордост? Предразсъдъци? Дъжд?
Не се безпокойте, знам колко лесно и колко много хора се измъкват по този начин. Така слагат защитна лента на недостатъчната си сила и талант и с глупавите си прости изречения парадират с надмощие. О, да, знам.
Sucker love is heaven sent.
Той много обича да чака, а може би и аз обичам да чакам.
Отново въпроси. Нови въпроси.
Новите въпроси трябва да донесат нови събития, нови усещания. Стига да си приключил със старите.
Ето и днешните насилници.
Казват, че човек получава толкова, колкото може да поеме. Ако ти се полага малко, това прави ли те малък човек?
"Искам вече да не те обичам" равно ли е на "Не те обичам вече"?
Какво става, ако избереш прекия път, по който хората се страхуват да поемат заради границите си във всички посоки на съзнанието и духа?
След това смелите се превръщат в адаптиращи се мелези. Това ли е?
carve your names into my arm,
instead of stressed, i lie here charmed
Това е, това ме мъчи формално.
Слушам Placebo от сутринта. Отивам там, връщам се тук, цял ден.
Чакам нещо, но не знам какво. Знам какво, но не знам какво е продължението му.
I know I'm selfish, I'm unkind.
Гордост? Предразсъдъци? Дъжд?
Не се безпокойте, знам колко лесно и колко много хора се измъкват по този начин. Така слагат защитна лента на недостатъчната си сила и талант и с глупавите си прости изречения парадират с надмощие. О, да, знам.
Sucker love is heaven sent.
The sharpest lives are the deadliest to live
Избирам си един произволен начин, по който да започна, и силно се надявам да се отдалеча колкото се може повече от всеобщата лицемерна реч, която напоследък непрекъснато се опитва да сипе отрова в повърхностните ми възприятия, но аз не й позволявам.
Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.
Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?
Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..
Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.
Quite shocking.
Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?
Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.
А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.
Честито.
Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.
Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?
Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..
Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.
Quite shocking.
Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?
Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.
А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.
Честито.
4/29/2009
you wanna get burned, you wanna get turned, you wanna get fucked inside out
Ще го довърша.
Инсомния и вероятност. Тишина и мълчание. Ей така, много, много ми харесва. Ще го разгръщам и ще горя очи. Спокойно, случва се. Но това не е съвсем моя фраза. След като мине известно време, може да си присвоиш каквото поискаш.
Купища неоткрити песни чакат да ги намеря.
Не ми трябват свързани изречения. Tова е последното нещо, което ми трябва.
Сбогом и благодаря за бялото платно. Но като се замисля, навсякъде е пълно с тях.
mandalay - beautiful
i've always loved it
30.04.09
Сигурно знаете, че 1/2 от талантливите хора, живеещи на Земята, са преминали и излезнали през тунела към белия свят през Април. Хубаво, да.
Усещам как, стъпка по стъпка, някаква вътрешна сила ме тегли назад бавно и аз, уж съпротивляваща се, не успявам да надделея и се връщам назад. Какво друго мога да направя? Назад в онзи смисъл, който означава, че не ми се пишат цели или въобще някакви думи. Викове, крясъци, музикален епос и много "Ааааааааааааааааааааа!" са толкова, толкова по-подходящи.
Някак не искам да се доизмъчвам. Мне.
Инсомния и вероятност. Тишина и мълчание. Ей така, много, много ми харесва. Ще го разгръщам и ще горя очи. Спокойно, случва се. Но това не е съвсем моя фраза. След като мине известно време, може да си присвоиш каквото поискаш.
Купища неоткрити песни чакат да ги намеря.
Не ми трябват свързани изречения. Tова е последното нещо, което ми трябва.
Сбогом и благодаря за бялото платно. Но като се замисля, навсякъде е пълно с тях.
mandalay - beautiful
i've always loved it
30.04.09
Сигурно знаете, че 1/2 от талантливите хора, живеещи на Земята, са преминали и излезнали през тунела към белия свят през Април. Хубаво, да.
Усещам как, стъпка по стъпка, някаква вътрешна сила ме тегли назад бавно и аз, уж съпротивляваща се, не успявам да надделея и се връщам назад. Какво друго мога да направя? Назад в онзи смисъл, който означава, че не ми се пишат цели или въобще някакви думи. Викове, крясъци, музикален епос и много "Ааааааааааааааааааааа!" са толкова, толкова по-подходящи.
Някак не искам да се доизмъчвам. Мне.
4/28/2009
Sim ou não?
Светът е много сложен тези дни. И тези нощи. Въобще напоследък.
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
4/24/2009
Don't worry
Може, да, може.
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
back and forth
Поредица от изречения, които няма дълго да издържат на напрежението и тихомълком ще си заминат.
Клетите, засрамени и толкова безсилни!
в определен момент човек спира да се безпокои за това дали някой ще го разбере и дали ще предаде достоверно чувствата си на широката публика
в определени моменти просто спираш да се интересуваш от това как изглеждаш в чуждите очи и само онзи, който вече е стигнал или дори преминал споменатото състояние, може да открие себеподобните
На косъм съм да дръпна рязко страницата и по телената спирала да остане единствено тънката ивичка ненужна хартия.
Ако се объркаш във вторник, то в сряда пъзелът започва да се нарежда. Закономерности, какво да ви кажа.
"Отрова ми дайте, отрова..!"
Пленително.
Клетите, засрамени и толкова безсилни!
в определен момент човек спира да се безпокои за това дали някой ще го разбере и дали ще предаде достоверно чувствата си на широката публика
в определени моменти просто спираш да се интересуваш от това как изглеждаш в чуждите очи и само онзи, който вече е стигнал или дори преминал споменатото състояние, може да открие себеподобните
На косъм съм да дръпна рязко страницата и по телената спирала да остане единствено тънката ивичка ненужна хартия.
Ако се объркаш във вторник, то в сряда пъзелът започва да се нарежда. Закономерности, какво да ви кажа.
"Отрова ми дайте, отрова..!"
Пленително.
4/22/2009
As good as it gets
Джеймс Макавой може да бъде забележително очарователен и дори добър в някои от филмите си. Джони Деп е истинско изкушение за сетивата и киноочакванията. Ал Пачино вдъхва тонове респект, а в някои от по-старите си филми ти остава възможността просто да гледаш с ококорение очи. Хю Джакман е не само невъобразимо симпатичен, но и удивителен навсякъде и по всяко време. Крисчън Бейл е пич, вдъхва тежка нотка на всички продукции, в които се вмъква, и определено ще продължава да придърпва към себе си вниманието на публиката. Брат Пит изглежда и секси, и мъдър, но каквото и да казват Те, той е много, много над повечето, които някога сте гледали.
Антъни Хопкинс възвисява увлечението ми към злодеи до филмовия Еверест, поклон. Робърт де Ниро незнайно как успява да съчетае бохемска, непукистична усмивка и мафиотска тежест и влияние, а в някои случаи дори те натъжава. Ралф Файнс все още пази мястото си сред големите въпреки някои несполучливи роли, но и това се случва.
С риск да не пропусна още много от всички тях, които в определени моменти са ми били най-любими, спирам да изброявам. /Ех.. Том Ханкс, Морган Фрийман, Мат Деймън, Едуард Нортън, Клинт Ийстууд, Робърт Дауни дори и т.н., и т.н./
Няма никакво значение, днес Джак Никълсън има рожден ден!
И се чувствам егоистично-щастлива, знаейки, че когото и да харесвам, накрая винаги мога да използвам великото му име, без да се чудя в коя посока се реят предпочитанията ми в дадения период.
http://donvito62.deviantart.com/
Whatever, честит рожден ден!
Талантлив, свободен, различен, ироничен, ексцентричен с онази вечна, самодоволна, налудничава усмивка - култов!
П.С. Понеже едва ли мога да сторя много, планирам да гледам нещо с него.
Жалко е, че не познавам такива хора. Но ако познавах, едва ли щях да ги смятам за точно такива..
Да живеят сладките илюзии :)
Антъни Хопкинс възвисява увлечението ми към злодеи до филмовия Еверест, поклон. Робърт де Ниро незнайно как успява да съчетае бохемска, непукистична усмивка и мафиотска тежест и влияние, а в някои случаи дори те натъжава. Ралф Файнс все още пази мястото си сред големите въпреки някои несполучливи роли, но и това се случва.
С риск да не пропусна още много от всички тях, които в определени моменти са ми били най-любими, спирам да изброявам. /Ех.. Том Ханкс, Морган Фрийман, Мат Деймън, Едуард Нортън, Клинт Ийстууд, Робърт Дауни дори и т.н., и т.н./
Няма никакво значение, днес Джак Никълсън има рожден ден!
И се чувствам егоистично-щастлива, знаейки, че когото и да харесвам, накрая винаги мога да използвам великото му име, без да се чудя в коя посока се реят предпочитанията ми в дадения период.
http://donvito62.deviantart.com/
Whatever, честит рожден ден!
Талантлив, свободен, различен, ироничен, ексцентричен с онази вечна, самодоволна, налудничава усмивка - култов!
П.С. Понеже едва ли мога да сторя много, планирам да гледам нещо с него.
Жалко е, че не познавам такива хора. Но ако познавах, едва ли щях да ги смятам за точно такива..
Да живеят сладките илюзии :)
4/20/2009
There are too many of us.
Никога не се оправдавайте.
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
4/19/2009
не се цитирам с двоеточие, remember
знаете ли какво е Жулиет Бинош? Жена.
знаете ли какво е Джони Деп? Шоколад.
а целият филм е едно изкушение.
Джони Деп, колкото и да не ми се иска да го призная, е роден не само за кино, но и за да се носят из въздуха въздишки по негов адрес
плувам там, където е най-дълбоко и вълните са най-големи
не ми се беше случвало от тонове време да напиша нещо без никакви глупави замисли и без да съм извадила линията
завърна се старото ми увлечение към Ралф Файнс и Портисхед, което значи, че все пак са останали хора и групи, на които да съм фенка
уютът в архаичните, природо-описателни похвати на Толкин попива цялата ти жажда като гъба
Хичкок е зловещ, u know
затварям вратата и сънувах началото на един creepy филм, преследващ ме от януари до сега
най-добрият молив е подострен, а една обратна захапка просто чака
скучни сте, но и аз съм такава, така че може спокойно да дишате
никой не ми направи слънчев кекс, а щом не чувам смях, значи не са тук
фрапиращото е, че когато чета онова, което съм написала, го правя така машинално и безчувствено, дори не успявам да се разбера
ако четеш много някой автор и по някаква случайост авторът си ти, започваш да мислиш в своя писмен стил
човек си влияе, пряко и косвено
оранжеви рошави коси
къде сте?
спомени и мънички епохи посърват във времето и забравата, но когато мислиш, че са най-отдалечени, застанали на прага на истинското безследие, то те се завръщат по-големи и ярки от всякога
мога да слушам английски акцент по цяла вечер, да заспивам на псевдоексцентрични филми за Втората световна война, в които участват, ослепителни и обаятелни, Кийра и Сиена
съжалявам, че не се казвам Сирена
бих кръстила момиченцето си Сирена
Сирена, научи ли за утре?
Сирена, защо ме лъжеш?
Сирена, не рови в храната!
Сирена, кой те удари?
Сирена, невъзможна си!
някаква ирония щеше да ме контрира, но аз спрях
Милен Психопата не идва.
тейк ми ту дъ конфешънъл
а'м реди ту адмит ол ма' мистейкс, ол ма' ригретс, ол дет'с стил ънсед
по дяволите, марионетки
знаете ли какво е Джони Деп? Шоколад.
а целият филм е едно изкушение.
Джони Деп, колкото и да не ми се иска да го призная, е роден не само за кино, но и за да се носят из въздуха въздишки по негов адрес
плувам там, където е най-дълбоко и вълните са най-големи
не ми се беше случвало от тонове време да напиша нещо без никакви глупави замисли и без да съм извадила линията
завърна се старото ми увлечение към Ралф Файнс и Портисхед, което значи, че все пак са останали хора и групи, на които да съм фенка
уютът в архаичните, природо-описателни похвати на Толкин попива цялата ти жажда като гъба
Хичкок е зловещ, u know
затварям вратата и сънувах началото на един creepy филм, преследващ ме от януари до сега
най-добрият молив е подострен, а една обратна захапка просто чака
скучни сте, но и аз съм такава, така че може спокойно да дишате
никой не ми направи слънчев кекс, а щом не чувам смях, значи не са тук
фрапиращото е, че когато чета онова, което съм написала, го правя така машинално и безчувствено, дори не успявам да се разбера
ако четеш много някой автор и по някаква случайост авторът си ти, започваш да мислиш в своя писмен стил
човек си влияе, пряко и косвено
оранжеви рошави коси
къде сте?
спомени и мънички епохи посърват във времето и забравата, но когато мислиш, че са най-отдалечени, застанали на прага на истинското безследие, то те се завръщат по-големи и ярки от всякога
мога да слушам английски акцент по цяла вечер, да заспивам на псевдоексцентрични филми за Втората световна война, в които участват, ослепителни и обаятелни, Кийра и Сиена
съжалявам, че не се казвам Сирена
бих кръстила момиченцето си Сирена
Сирена, научи ли за утре?
Сирена, защо ме лъжеш?
Сирена, не рови в храната!
Сирена, кой те удари?
Сирена, невъзможна си!
някаква ирония щеше да ме контрира, но аз спрях
Милен Психопата не идва.
тейк ми ту дъ конфешънъл
а'м реди ту адмит ол ма' мистейкс, ол ма' ригретс, ол дет'с стил ънсед
по дяволите, марионетки
4/18/2009
Missing someone?
Христос Воскресе за всички, които ще четат тук.
Просто защото трябва да го кажа.
във капка синя тишина се давя
а светлите лъчи загубиха се на повърхността
пречупена, събрана и отново разпиляна
върху подводните скали полагам сънена глава
Геройство е да преодолееш умората, горчивината от взиране в небе, съзвездия и думи, събрала се в очите, и да разкажеш за всички онези сцени, които въртиш наум или ненадейно се играят пред погледа ти; за всички случайности, които правят слънцето по-топло, а сенките по-хладни и дебели; и най-вече за проклетите неслучайности, спуснали се из всички живи и мъртви души в някаква необятна мрежа, подобна на паяжина, нежна и крехка, но милиони пъти по-непробиваема.
Нито едно явление, предмет или пък същество не заслужава да бъде описано с обикновени думи.
Ако случайно се заклещите между три песни, които просто не искат да се откъснат от мислите ви, то да направите крачка, да се отърсите от тях и да откриете нова музика, в която да се влюбите, би било най-доброто решение.
Хващам папките с непрослушани тракове и психически се подготвям да открия новия си заслон, новото пристанище в морето на въображението. Христос Воскресе от сутрешната ми гледна точка, която е много по-светла, но скоро надвисналият дъжд ще я промие. Някакъв приятен преддъждовен пролетен дневен мрак се е спуснал и безочливо нахлува през прозорците, отразява се в очите на братовчед ми, който със стиснати юмручета е събрал целия ентусиазъм и вълнение на света само защото със заблуждаваща сила ще пропука красивобоядисаните черупки на десетина яйца. Аз минавам през стаите и погледите им, очакваща един също толкова малък провал да не се е променил до непознаваемост и просто да съм се объркала, подведена от нюансите на тъмнината и бетоненопълзящите учични светлини.
По някаква ирония на съдбата неделя щеше да бъде денят, който да излезе последен от този период на бързане и перманентно безсъние, щеше да заключи вратата и демонстративно да изхвърли ключа в някоя препускаща по стръмен склон река. Тогава се очакваше аз да си отдъхна, да избърша пот от чело и след заветна доза сънища да отворя очи, без да гоня автобуса, след като вече е тръгнал и хвърля възкресена прах от мръсния асфалт в лицето ми.
До този момент поведението ми се връзва най-вече с епитетите пасивно-доброжелателна и пасивно-усещаща-липса, което никога не е по-добрият вариант, защото колкото и забележителни и проникновени същества да са хората, те не умеят да четат липсата в бездействието.
Ще се опитам да разнищя божиите слова като скъсан ръкав от тънка прежда; ще опитам да хвърля няколко мълнии върху вредните си навици и да въведа ред в хаоса, прикрит под спокоен тон и видима уравновесеност. От вчера се носи малко недостоверният слух, че някакъв луд е избягал от някъде и сега се разхожда свободен из града, въоръжен с ножове.
Колкото и смешно да звучи, то аз бях убедена, че ако това е истина, той ще изскочи внезапно пред прозореца ми, а сърцето ми няма да понесе сбъдването на знамението и просто ще се пръсне. И без това страховете трябва постоянно и градивно да се подхранват, защото иначе има вероятност да пропаднат безвъзратно в черна дупка. А животът е скучен без страх, както, надявам се, знаете. Разбира се, всяка вечер, когато остана насаме със себе си, тишината и тъмносиния мрак, нарушаван от незначителна струйка нощна светлина, малките страхови рецептори започват да се пробуждат и тихо да ми шепнат за абсурднонелепите си тревоги. Аз едва забележимо се обръщам към тях, опитваща да ги успокоя някак, защото както кучетата надушват страха, така и страхът надушва себе си. Повтарям си "Бранислав Нушич. Бранислав Нушич.", а после си мисля за всички онези забавни неща, които са ми казвали разни усмихнати хора. Мисля, че след като издадох тайната и триковете си, тази нощ ще остана невъоръжена и безразсъдно бедна откъм идеи, с които някак се спасявам от луди, ножове, прокажени и така нататък плашещи ме видения.
Но тъй като денят е не какъв да е, а Велик, аз прескачам темата за тъмното и стенещите шепоти на вятъра, разнасящи се през витото стълбище към втория етаж, рикоширащи през зловещото огледало в пустия коридор и гмуркащи се в онова на първия етаж, разположено точно срещу леглото ми, през една затворена врата разстояние - и започвам да говоря за други весели и непораждащи буца в гърлото теми.
Едно от важните неща, които трябва да споделя, е, че ароматът от шоколадово яйце разбърква чувствата като миш-маш и ме бута към летището с билет в ръка, направо към любимото ми място - кралство Носталгия. Там летя над дъгите и жадно се упоявам с всички видове опиати, като най-големите ми предпочитания клонят към аромати от миналото. Дали от първия ми компютър, шоколадово яйце, кутии от темперни боички или червилата на мама, които наблюдавах с невъобразимо възхищение, след като ги разпиляваше върху леглото, за да ги сложи отново в дамската си чанта - това няма никакво значение. Важното е, че е кратко като дежа ву и с всеки следващ път опитът да уловя носталгичното усещане става все по-жалък и все по-жалък, защото това, което ме дели от него, са някакви нищожни сантиметри. Както когато изпуснах първия и последен хелиев балон, който притежавах, така и тези спомени съществуват, за да се реят утопично сред въздуха и облаците с форма на Мики Маус, човка на патица или пък гигантска лъжица и аз никога да не ги стигна.
Освен спомени, вършеещи в неочаквани времена, съществуват една шепа очаквани хора и моменти, които са в състояние да ме побъркат или пък да не докоснат нито един клавиш, принадлежащ на величествения орган на душата ми.
Тук гордо и смразяващо Бах разкъсва въздушната идилия и разни заглушени писъци и блестящи погледи ме пронизват през далечината. Напрежението расте, а аз, потънала в истерия и могъща липса на ориентация, се мъча да запуша ушите си, за да не доловя смъртоносната честота в гласовете им. С мъка и гърчове някак достигам дистанционното и успявам да премина към следваща мелодия, която носи етикет "реге", напълно контрастираща на предишните кризисни звуци. "Следваща", мисля си аз. Това не се вписва в цялата апокалиптична живопис, рисуваща се сама с похвати на да Винчи и хъс, присъщ на най-големия безделник, вечно кроящ планове за голямото си бъдеще.
Та, тези хора, намиращи се тук и там, стъпили на произволни свтелочувствителни петна в съзнанието ми, обагрени в различни цветове, отвреме-навреме правят крачка и аз усещам с повърхността на кожата и сетивата си, че нещо или някой се опитва да наруши хомеостазата ми. Харесва ми, разбира се, море без вълни е като залез без ветрове. Невъзможно красиво, знам. Осъзнавам, че някои от тях изглеждат като размиваща се точка, подложена на устоите на времето и мъглявината на погледа ми. Някои от тях са точки, защото аз го пожелах, дори им дадох ново име, за да не цапам света и възприятията си със старото. Други са някъде там, а "там" е все още несигурна дестинация, към която може би някога или може би никога няма да поема.
Към цялата епопея, посветена на случващи се и смугло провиращи се през ежедневието ми явления, прибавям и обичайното изброяване, което винаги ме е спасявало по някакъв начин.
Ще вметна и, че сънувах какво несравнимо задоволство доставя способността да опишеш определено усещане с най-изкривените си думи и резултатът да се окаже абсолютно разбиране и преживяване от читателската публика. После сънувах, че е велико да опишеш колко е велико да опишеш правилно осезание и колко жалки са пишещите хора, които вечтно топлят ръцете си над огньове от лъжовни думи.
Замислям се, оглеждам се, лилавите стени и Кралица Сали, напълно незаинтересовани от безгласните ми спорове, са се отдали на битието си; тефтерите, изпълнени с полусчупени и стоманени вериги от изречения и въздишки, не ме блазнят, затова избирам просто да завърша с поредната плашеща истина, която някога, ако имам сили и желание, ще се опитам да опровергая. И то не по пътя на математиката.
Известен факт беше и все още е този, че всичко се забравя. Все още не искам да вярвам и на това, че всичко минава и с всичко се свиква.
Последният ми нанесен словесен удар беше:
"Всичко се научава".
В какъв машинен свят живеем, заблуден мой мироглед! Всички зъбни колелца са смазани и въртят живота ни с хода на еволюцията и глупостта. Просто следвай проклетите правила и някой ден ще откриеш, че си оцелял.
Всичко гениално е просто.
Просто защото трябва да го кажа.
във капка синя тишина се давя
а светлите лъчи загубиха се на повърхността
пречупена, събрана и отново разпиляна
върху подводните скали полагам сънена глава
Геройство е да преодолееш умората, горчивината от взиране в небе, съзвездия и думи, събрала се в очите, и да разкажеш за всички онези сцени, които въртиш наум или ненадейно се играят пред погледа ти; за всички случайности, които правят слънцето по-топло, а сенките по-хладни и дебели; и най-вече за проклетите неслучайности, спуснали се из всички живи и мъртви души в някаква необятна мрежа, подобна на паяжина, нежна и крехка, но милиони пъти по-непробиваема.
Нито едно явление, предмет или пък същество не заслужава да бъде описано с обикновени думи.
Ако случайно се заклещите между три песни, които просто не искат да се откъснат от мислите ви, то да направите крачка, да се отърсите от тях и да откриете нова музика, в която да се влюбите, би било най-доброто решение.
Хващам папките с непрослушани тракове и психически се подготвям да открия новия си заслон, новото пристанище в морето на въображението. Христос Воскресе от сутрешната ми гледна точка, която е много по-светла, но скоро надвисналият дъжд ще я промие. Някакъв приятен преддъждовен пролетен дневен мрак се е спуснал и безочливо нахлува през прозорците, отразява се в очите на братовчед ми, който със стиснати юмручета е събрал целия ентусиазъм и вълнение на света само защото със заблуждаваща сила ще пропука красивобоядисаните черупки на десетина яйца. Аз минавам през стаите и погледите им, очакваща един също толкова малък провал да не се е променил до непознаваемост и просто да съм се объркала, подведена от нюансите на тъмнината и бетоненопълзящите учични светлини.
По някаква ирония на съдбата неделя щеше да бъде денят, който да излезе последен от този период на бързане и перманентно безсъние, щеше да заключи вратата и демонстративно да изхвърли ключа в някоя препускаща по стръмен склон река. Тогава се очакваше аз да си отдъхна, да избърша пот от чело и след заветна доза сънища да отворя очи, без да гоня автобуса, след като вече е тръгнал и хвърля възкресена прах от мръсния асфалт в лицето ми.
До този момент поведението ми се връзва най-вече с епитетите пасивно-доброжелателна и пасивно-усещаща-липса, което никога не е по-добрият вариант, защото колкото и забележителни и проникновени същества да са хората, те не умеят да четат липсата в бездействието.
Ще се опитам да разнищя божиите слова като скъсан ръкав от тънка прежда; ще опитам да хвърля няколко мълнии върху вредните си навици и да въведа ред в хаоса, прикрит под спокоен тон и видима уравновесеност. От вчера се носи малко недостоверният слух, че някакъв луд е избягал от някъде и сега се разхожда свободен из града, въоръжен с ножове.
Колкото и смешно да звучи, то аз бях убедена, че ако това е истина, той ще изскочи внезапно пред прозореца ми, а сърцето ми няма да понесе сбъдването на знамението и просто ще се пръсне. И без това страховете трябва постоянно и градивно да се подхранват, защото иначе има вероятност да пропаднат безвъзратно в черна дупка. А животът е скучен без страх, както, надявам се, знаете. Разбира се, всяка вечер, когато остана насаме със себе си, тишината и тъмносиния мрак, нарушаван от незначителна струйка нощна светлина, малките страхови рецептори започват да се пробуждат и тихо да ми шепнат за абсурднонелепите си тревоги. Аз едва забележимо се обръщам към тях, опитваща да ги успокоя някак, защото както кучетата надушват страха, така и страхът надушва себе си. Повтарям си "Бранислав Нушич. Бранислав Нушич.", а после си мисля за всички онези забавни неща, които са ми казвали разни усмихнати хора. Мисля, че след като издадох тайната и триковете си, тази нощ ще остана невъоръжена и безразсъдно бедна откъм идеи, с които някак се спасявам от луди, ножове, прокажени и така нататък плашещи ме видения.
Но тъй като денят е не какъв да е, а Велик, аз прескачам темата за тъмното и стенещите шепоти на вятъра, разнасящи се през витото стълбище към втория етаж, рикоширащи през зловещото огледало в пустия коридор и гмуркащи се в онова на първия етаж, разположено точно срещу леглото ми, през една затворена врата разстояние - и започвам да говоря за други весели и непораждащи буца в гърлото теми.
Едно от важните неща, които трябва да споделя, е, че ароматът от шоколадово яйце разбърква чувствата като миш-маш и ме бута към летището с билет в ръка, направо към любимото ми място - кралство Носталгия. Там летя над дъгите и жадно се упоявам с всички видове опиати, като най-големите ми предпочитания клонят към аромати от миналото. Дали от първия ми компютър, шоколадово яйце, кутии от темперни боички или червилата на мама, които наблюдавах с невъобразимо възхищение, след като ги разпиляваше върху леглото, за да ги сложи отново в дамската си чанта - това няма никакво значение. Важното е, че е кратко като дежа ву и с всеки следващ път опитът да уловя носталгичното усещане става все по-жалък и все по-жалък, защото това, което ме дели от него, са някакви нищожни сантиметри. Както когато изпуснах първия и последен хелиев балон, който притежавах, така и тези спомени съществуват, за да се реят утопично сред въздуха и облаците с форма на Мики Маус, човка на патица или пък гигантска лъжица и аз никога да не ги стигна.
Освен спомени, вършеещи в неочаквани времена, съществуват една шепа очаквани хора и моменти, които са в състояние да ме побъркат или пък да не докоснат нито един клавиш, принадлежащ на величествения орган на душата ми.
Тук гордо и смразяващо Бах разкъсва въздушната идилия и разни заглушени писъци и блестящи погледи ме пронизват през далечината. Напрежението расте, а аз, потънала в истерия и могъща липса на ориентация, се мъча да запуша ушите си, за да не доловя смъртоносната честота в гласовете им. С мъка и гърчове някак достигам дистанционното и успявам да премина към следваща мелодия, която носи етикет "реге", напълно контрастираща на предишните кризисни звуци. "Следваща", мисля си аз. Това не се вписва в цялата апокалиптична живопис, рисуваща се сама с похвати на да Винчи и хъс, присъщ на най-големия безделник, вечно кроящ планове за голямото си бъдеще.
Та, тези хора, намиращи се тук и там, стъпили на произволни свтелочувствителни петна в съзнанието ми, обагрени в различни цветове, отвреме-навреме правят крачка и аз усещам с повърхността на кожата и сетивата си, че нещо или някой се опитва да наруши хомеостазата ми. Харесва ми, разбира се, море без вълни е като залез без ветрове. Невъзможно красиво, знам. Осъзнавам, че някои от тях изглеждат като размиваща се точка, подложена на устоите на времето и мъглявината на погледа ми. Някои от тях са точки, защото аз го пожелах, дори им дадох ново име, за да не цапам света и възприятията си със старото. Други са някъде там, а "там" е все още несигурна дестинация, към която може би някога или може би никога няма да поема.
Към цялата епопея, посветена на случващи се и смугло провиращи се през ежедневието ми явления, прибавям и обичайното изброяване, което винаги ме е спасявало по някакъв начин.
Ще вметна и, че сънувах какво несравнимо задоволство доставя способността да опишеш определено усещане с най-изкривените си думи и резултатът да се окаже абсолютно разбиране и преживяване от читателската публика. После сънувах, че е велико да опишеш колко е велико да опишеш правилно осезание и колко жалки са пишещите хора, които вечтно топлят ръцете си над огньове от лъжовни думи.
Замислям се, оглеждам се, лилавите стени и Кралица Сали, напълно незаинтересовани от безгласните ми спорове, са се отдали на битието си; тефтерите, изпълнени с полусчупени и стоманени вериги от изречения и въздишки, не ме блазнят, затова избирам просто да завърша с поредната плашеща истина, която някога, ако имам сили и желание, ще се опитам да опровергая. И то не по пътя на математиката.
Известен факт беше и все още е този, че всичко се забравя. Все още не искам да вярвам и на това, че всичко минава и с всичко се свиква.
Последният ми нанесен словесен удар беше:
"Всичко се научава".
В какъв машинен свят живеем, заблуден мой мироглед! Всички зъбни колелца са смазани и въртят живота ни с хода на еволюцията и глупостта. Просто следвай проклетите правила и някой ден ще откриеш, че си оцелял.
Всичко гениално е просто.
I wake up every evening with a big smile on my face
Струва ми се, че днес е събота. Събота е.
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
4/17/2009
Тринайсет плачещи върби
Ръцете ми отново са поразяващо студени, но друго е онова, което се плъзга под кожата ми, зловещо и вледеняващо.
Чувствам се едновременно напълно неизаинтересована и абсолютно запленена от всичко и всички. Боли ме, когато разбера, че улиците, по които минавам и ароматите, които вдишвам, парят дълбоко и ме препращат години назад във времето, когато обикновени неща са се случвали, но сега вече ги няма и носталгията ме тресе и разтърсва, разтърсва и тресе. Пак и пак. А аз нямам похвати, думи и нищожна идея как да разкрия тайната й магичност.
Днес е ден, в който съм готова да боготворя всичко ярко и отличаващо се, бих се вклюбила в люляковите храсти, цветно надвиснали над оградите; в другите цветя, чиито имена не знам, но отдалече превръщат света в най-прекрасния шеджовър, който някога съзнанието ми е запечатвало; във всички брези, тополи и плачещи върби, молежи да ги обичаш с нежните си, посърнали от меланхолия и нежност клони. Имам неописуемо голяма нужда от свръхдоза кино, музика, любов по книжни страници и тръпка. Въображение и вдъхновение са двете най-големи думи; думите на този ден, в който някакво сладко удовлетворение ме гони само защото успях да събера парчетата на един текст, среднощно надрскан върху жълта хартия с черен химикал. Да, щом свършиш нещо, дори едно-единствено нещо, всички останали задачи тежат някак по-малко на съвестта. Разбрах го.
Другата теза, до която веднъж случайно достигнах и за малко повярвах в нея, е, че колкото по-хубаво изглежда нещо отблизо, толкова по-зле изглежда отдалеч. Обратна пропорционалност, но все пак не забравяйте, има изключения.
И в каквито и бури, урагани и въпроси да се забъркате и оплетете, помнете, някои неща не се променят.
Класика.
Чувствам се едновременно напълно неизаинтересована и абсолютно запленена от всичко и всички. Боли ме, когато разбера, че улиците, по които минавам и ароматите, които вдишвам, парят дълбоко и ме препращат години назад във времето, когато обикновени неща са се случвали, но сега вече ги няма и носталгията ме тресе и разтърсва, разтърсва и тресе. Пак и пак. А аз нямам похвати, думи и нищожна идея как да разкрия тайната й магичност.
Днес е ден, в който съм готова да боготворя всичко ярко и отличаващо се, бих се вклюбила в люляковите храсти, цветно надвиснали над оградите; в другите цветя, чиито имена не знам, но отдалече превръщат света в най-прекрасния шеджовър, който някога съзнанието ми е запечатвало; във всички брези, тополи и плачещи върби, молежи да ги обичаш с нежните си, посърнали от меланхолия и нежност клони. Имам неописуемо голяма нужда от свръхдоза кино, музика, любов по книжни страници и тръпка. Въображение и вдъхновение са двете най-големи думи; думите на този ден, в който някакво сладко удовлетворение ме гони само защото успях да събера парчетата на един текст, среднощно надрскан върху жълта хартия с черен химикал. Да, щом свършиш нещо, дори едно-единствено нещо, всички останали задачи тежат някак по-малко на съвестта. Разбрах го.
Другата теза, до която веднъж случайно достигнах и за малко повярвах в нея, е, че колкото по-хубаво изглежда нещо отблизо, толкова по-зле изглежда отдалеч. Обратна пропорционалност, но все пак не забравяйте, има изключения.
И в каквито и бури, урагани и въпроси да се забъркате и оплетете, помнете, някои неща не се променят.
Класика.
4/16/2009
Resist the world. The only way you can be saved.
На западния фронт нищо ново. На източния също.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."
Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."
Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.
4/14/2009
четене и писане - ужас и злини
Така се почва - с чужди думи и чужди похвати - расте, четеш, попиваш.
Кратко и ясно винаги е най-добре и бих излъгала адски нагло, ако не кажа, че съм повлияна и ме разяжда вътрешно разочарование, че нямам толкова римъм в думите и толкова думи в ритъма!
Кофти, но започвам!
Кратко и ясно винаги е най-добре и бих излъгала адски нагло, ако не кажа, че съм повлияна и ме разяжда вътрешно разочарование, че нямам толкова римъм в думите и толкова думи в ритъма!
Кофти, но започвам!
4/13/2009
"Скица на Чудомир"
Усещам, че днес ще пиша. Макар да трябва да пиша на съвсем друго място, напълно други думи, по съвършено различна тема. Защото тук тема няма.
А аз съм все същата - напред-назад, надолу-нагоре, щастлива-тъжна, упорита и смирена.
В процес на търсене и на претърсване се спирам пред въпроси, чиито отговори предусещам и с болка си признавам, че не мога да променя, дори чрез силата на внушението.
Представете си, че правите нещо, както и колкото можете, и изведнъж ви осенява мисълта, че няма как да отидете по-нататък, защото сте просто неспособни.
Така се чувствам аз. Така пиша, когато съм далеч от дългите изречения, в които обичам да се оплитам. Така се спасявам. С кратки, точни факти.
Имам си черта. За жалост доста рано го забелязвам. Трябваше да се случи след като зад гърба ми са останали..
Както и да е.
Всички, и то на всички места, където могат, са излели чувствата си в строфи, лирики или изписани гневни викове. Обобщено звучат като "Искам те, но, по дяволите, животът е скапан и съм толкова щастлив/щастлива, so would you be my baby?"
Хората са полудели и желаят ли, желаят някого или пък се правят, че не е така със смешни, трагични, а понякога и драматични многоточия. Не ги виня.
Нямам желание да пиша повече, но необходимостта, строгата необходимост ме принуждава, заставам между чук и наковалня и в точно тези моменти, в които не знам с кое и как да започна, кога ще свърша и как въобще се случи да съм такава - тогава ми се иска да осъществя поне още някоя от онези малки натрапчиви мечти, които понякога са адски безценни и те събуждат като горещо и ароматно кафе, а в други случаи хората ги слагат като украшения на егото и индивидуалността си, защото е по-приятно да си някакъв със стил и стил върху стила.
Ще бъда старомодна и ще се концентрирам върху обикновените разговори, но преди това се съветвам да напиша нещо мъдро; нещо, което да се блъсне и рикошира някъде; нещо, което има силата да промени.
На прага на молитва съм. Не защото съм отчаяна, безбожно уморена или просто безсилна.
Преди време бях разбрала, че хората ще са много по-щастливи, ако отделят три минути на ден, през които да бъдат искрени. Напълно искрени. И не, не отделят. Ако просто бъдат искрени, когато искат да са. Ей така, за три минути.
Три, много ли са?
Обичам дядо си. Но той започва да ме притеснява.
Луната вие, боже, прости ми.
И нека винаги, винаги рисува, защото много го обичам!
. мъчно ми е
. слушам вокала на Savage Garden - Darren Hayes очевидно
. не ми се пише правилно, на кирилица, но се научих и свикнах
. трябваше да съм в Пловдив. Утре
. души
. думи
. толкова малко думи, но има нещо съдбовно с "епи"
И "епи" означава "над". Боби.
. копеле
. представете си, че казвах "копеле"
. понякога трябва да те чуят
. за да разбереш, че никога не е трябвало да проговаряш
. my love for you insatiableee!
. иде ми да се захапя
Многоточие!
А аз съм все същата - напред-назад, надолу-нагоре, щастлива-тъжна, упорита и смирена.
В процес на търсене и на претърсване се спирам пред въпроси, чиито отговори предусещам и с болка си признавам, че не мога да променя, дори чрез силата на внушението.
Представете си, че правите нещо, както и колкото можете, и изведнъж ви осенява мисълта, че няма как да отидете по-нататък, защото сте просто неспособни.
Така се чувствам аз. Така пиша, когато съм далеч от дългите изречения, в които обичам да се оплитам. Така се спасявам. С кратки, точни факти.
Имам си черта. За жалост доста рано го забелязвам. Трябваше да се случи след като зад гърба ми са останали..
Както и да е.
Всички, и то на всички места, където могат, са излели чувствата си в строфи, лирики или изписани гневни викове. Обобщено звучат като "Искам те, но, по дяволите, животът е скапан и съм толкова щастлив/щастлива, so would you be my baby?"
Хората са полудели и желаят ли, желаят някого или пък се правят, че не е така със смешни, трагични, а понякога и драматични многоточия. Не ги виня.
Нямам желание да пиша повече, но необходимостта, строгата необходимост ме принуждава, заставам между чук и наковалня и в точно тези моменти, в които не знам с кое и как да започна, кога ще свърша и как въобще се случи да съм такава - тогава ми се иска да осъществя поне още някоя от онези малки натрапчиви мечти, които понякога са адски безценни и те събуждат като горещо и ароматно кафе, а в други случаи хората ги слагат като украшения на егото и индивидуалността си, защото е по-приятно да си някакъв със стил и стил върху стила.
Ще бъда старомодна и ще се концентрирам върху обикновените разговори, но преди това се съветвам да напиша нещо мъдро; нещо, което да се блъсне и рикошира някъде; нещо, което има силата да промени.
На прага на молитва съм. Не защото съм отчаяна, безбожно уморена или просто безсилна.
Преди време бях разбрала, че хората ще са много по-щастливи, ако отделят три минути на ден, през които да бъдат искрени. Напълно искрени. И не, не отделят. Ако просто бъдат искрени, когато искат да са. Ей така, за три минути.
Три, много ли са?
Обичам дядо си. Но той започва да ме притеснява.
Луната вие, боже, прости ми.
И нека винаги, винаги рисува, защото много го обичам!
. мъчно ми е
. слушам вокала на Savage Garden - Darren Hayes очевидно
. не ми се пише правилно, на кирилица, но се научих и свикнах
. трябваше да съм в Пловдив. Утре
. души
. думи
. толкова малко думи, но има нещо съдбовно с "епи"
И "епи" означава "над". Боби.
. копеле
. представете си, че казвах "копеле"
. понякога трябва да те чуят
. за да разбереш, че никога не е трябвало да проговаряш
. my love for you insatiableee!
. иде ми да се захапя
Многоточие!
4/11/2009
Run for your life
Моля ви, не казвайте на никого, но той.. той плаче.
И може би просто трябваше да го видя.
Цялата горя, но след някакви минути високата температура ще спадне, а светът отново ще се закрепи и уравновеси пред потъналите в мерло очи.
Няма да треперя въобще, нищо, нито трепет, няма да си мисля, че виното е причината за другите причини и ще се върна към старите навици и новите въпроси.
Тук аз спрях. И толкова много искам да спра. Жадувам да повдигна рамката и да излезна от картината, да пробягам по бялата стена и да открия друга композиция, в която да се впиша.
Но не, не е виното. Ако бях пияна, нямаше да успея да напиша и една дума, и жалкото е, че аз дори не искам да съм пияна. Но пък е успокояващо и странно приятно, че когато пиеш вино, не те боли. Буквално. Врязах бирена капачка в пръста си и дори не забелязах как кървя. Да, бих го правила отново и отново, но защо?
Следа.
Защото имам чувството, че всичко започна с руския. И ако не е така, то просто трябва да си измисля начало.
Сънят не спира да бъде недостатъчен, но думите, които търся, са много, много далеч от изписаните досега. Вероятно няма да ги открия, но се очаква да мина през девет планини в десета, девет езера в десето, девет океана в десети и така нататък.
Снощи се прибирах, затворена между небе и земя, замислена - без саундтрак, без илюзии.
Над мен тегнеше тъмносиня шир, обсипана с малки и блещукащи точици. Въздухът бе хладен и сравнително лек, а аз се прибирах с полузамъглено зрение и полузамъглено съзнание. Тогава осъзнах великата истина за губенето и печеленето, но както с всичко останало, което се отнася до мен и считам за велико, я забравих. Страхувах се от тъмните дворове, шумящите листа и орязаните дървета. Кучетата лаеха, а синджирите им жулеха оградите. Радиата в потъналите в тишина, сън и мрак къщи излъчваха и вледеняваха с ужаса си. Но аз бях почти свободна, без илюзии.
От десет до сега всяка секунда загивам за сън, а след това отново се прераждам в себе си, молеща за тишина. На единия бряг са застанали всички доводи, които Трябва да ме накарат да направя нещо, каквото и да е, просто нещо наистина полезно, което може и да отрази или пречупи светлината.
Но аз преплувах, стигнах до другия бряг и избрах да пиша тук - напук очеизбождащите обстоятелства.
Да, да, да...
Щом затворя очи, светът внезапно се покрива с черен плащ, а след това изчезва като фантом. Но отворя ли ги, разбирам как някой, някъде там, очаква аз да бъда нещо повече.
Дори самата аз го очаквах неизмеримо дълго време, вярвах във факта, но ето че уликите са милиарди пъти по-силни от онова, което някои наричат съдба или пък магия.
Най-добрите точки, на които да застанеш и да се провикнеш "Старт", изпълзяват пред погледа ти, когато:
- е понеделник;
- е първи януари;
- е утре;
- си се изкъпал.
Животът е много по-хубав, когато се изкъпеш. Факт. Сякаш сваляш вината, пропуснатите шансове, безумно глупавото си поведение и пренебрегнатите хора и възможности, лудостта, ирационалността, действието, бездействието - всичките товари.
Излиташ с парата и се молиш, когато отвориш очи, да са се изпарили и онези кипящи въпроси, които избиват като огромни мехури по крехката ти психика.
Животът е по-хубав, когато:
- се изкъпеш;
- се наспиш след дълго безсъние;
- имаш нова мечта;
- си чертаеш красиво бъдеще и вярваш в него;
- имаш обещаващ план;
- се движиш по плана;
- планът ти проработи;
- си достатъчно свободен, за да разбереш, че плановете могат да провалят всичко;
- не вярваш на обещания;
- не обещаваш;
- вдигаш телефона;
- не си възлагаш срокове за щастие;
- правиш всичко, за да можеш да кажеш "да", когато и да е;
- не отлагаш;
- някой те изненада;
- откриеш песен, която дълго си търсил;
- откриеш забравена любов;
- се отдадеш на нещо с цялата си същност;
- просто не можеш да правиш нищо друго, освен да мислиш за някого; мисли, които сладко те разграждат;
- се движиш;
- топлиш ръцете си с чаша горещ чай/шоколад/ мляко с нес;
- имаш силите да гледаш в очите до болка;
- помниш и това е хубаво въпреки всичко;
- създадеш нещо;
- изненадаш приятно себе си;
- изненадаш приятно някой друг;
- откриеш, че си се променил в сънищата си - към по-добро;
- захапеш някого;
- всичко казано е смешно;
- откриеш вдъхновение;
- и го сграбчиш, без да пускаш;
- задраскаш задачите в списъка;
- изхвърлиш целия списък;
- и направиш нов, още по-добър;
- пишеш без необходимостта да мислиш;
- четеш и неусетно потъваш;
- мислиш в стила на автора в продължение на 20 минути, след като си затворил книгата;
- заспиш с книга в ръка, защото клепачите ти едва се държат, но наум историята продължава да се разказва с твои думи;
- мислиш в рими;
- гледаш прекрасен филм, който те следва навсякъде;
- вярваш в знаци и хора;
- увеличиш звука докрай и крещиш с музиката;
- скъсаш любимата си гривна и после откриеш, че така е дори по-хубава;
- се отървеш от вредните навици;
- но запазиш един за черни нощи;
- откриеш разликите;
- научиш, че някой все още, все пак или просто помни;
- се усмихваш;
- нахвърляш щрихи, а след като погледнеш, откриваш колко много приличат на действителността;
- си способен да избягаш от себе си, а после щастлив да се завърнеш;
- говориш бавно.
И когато просто започнеш.
И може би просто трябваше да го видя.
Цялата горя, но след някакви минути високата температура ще спадне, а светът отново ще се закрепи и уравновеси пред потъналите в мерло очи.
Няма да треперя въобще, нищо, нито трепет, няма да си мисля, че виното е причината за другите причини и ще се върна към старите навици и новите въпроси.
Тук аз спрях. И толкова много искам да спра. Жадувам да повдигна рамката и да излезна от картината, да пробягам по бялата стена и да открия друга композиция, в която да се впиша.
Но не, не е виното. Ако бях пияна, нямаше да успея да напиша и една дума, и жалкото е, че аз дори не искам да съм пияна. Но пък е успокояващо и странно приятно, че когато пиеш вино, не те боли. Буквално. Врязах бирена капачка в пръста си и дори не забелязах как кървя. Да, бих го правила отново и отново, но защо?
Следа.
Защото имам чувството, че всичко започна с руския. И ако не е така, то просто трябва да си измисля начало.
Сънят не спира да бъде недостатъчен, но думите, които търся, са много, много далеч от изписаните досега. Вероятно няма да ги открия, но се очаква да мина през девет планини в десета, девет езера в десето, девет океана в десети и така нататък.
Снощи се прибирах, затворена между небе и земя, замислена - без саундтрак, без илюзии.
Над мен тегнеше тъмносиня шир, обсипана с малки и блещукащи точици. Въздухът бе хладен и сравнително лек, а аз се прибирах с полузамъглено зрение и полузамъглено съзнание. Тогава осъзнах великата истина за губенето и печеленето, но както с всичко останало, което се отнася до мен и считам за велико, я забравих. Страхувах се от тъмните дворове, шумящите листа и орязаните дървета. Кучетата лаеха, а синджирите им жулеха оградите. Радиата в потъналите в тишина, сън и мрак къщи излъчваха и вледеняваха с ужаса си. Но аз бях почти свободна, без илюзии.
От десет до сега всяка секунда загивам за сън, а след това отново се прераждам в себе си, молеща за тишина. На единия бряг са застанали всички доводи, които Трябва да ме накарат да направя нещо, каквото и да е, просто нещо наистина полезно, което може и да отрази или пречупи светлината.
Но аз преплувах, стигнах до другия бряг и избрах да пиша тук - напук очеизбождащите обстоятелства.
Да, да, да...
Щом затворя очи, светът внезапно се покрива с черен плащ, а след това изчезва като фантом. Но отворя ли ги, разбирам как някой, някъде там, очаква аз да бъда нещо повече.
Дори самата аз го очаквах неизмеримо дълго време, вярвах във факта, но ето че уликите са милиарди пъти по-силни от онова, което някои наричат съдба или пък магия.
Най-добрите точки, на които да застанеш и да се провикнеш "Старт", изпълзяват пред погледа ти, когато:
- е понеделник;
- е първи януари;
- е утре;
- си се изкъпал.
Животът е много по-хубав, когато се изкъпеш. Факт. Сякаш сваляш вината, пропуснатите шансове, безумно глупавото си поведение и пренебрегнатите хора и възможности, лудостта, ирационалността, действието, бездействието - всичките товари.
Излиташ с парата и се молиш, когато отвориш очи, да са се изпарили и онези кипящи въпроси, които избиват като огромни мехури по крехката ти психика.
Животът е по-хубав, когато:
- се изкъпеш;
- се наспиш след дълго безсъние;
- имаш нова мечта;
- си чертаеш красиво бъдеще и вярваш в него;
- имаш обещаващ план;
- се движиш по плана;
- планът ти проработи;
- си достатъчно свободен, за да разбереш, че плановете могат да провалят всичко;
- не вярваш на обещания;
- не обещаваш;
- вдигаш телефона;
- не си възлагаш срокове за щастие;
- правиш всичко, за да можеш да кажеш "да", когато и да е;
- не отлагаш;
- някой те изненада;
- откриеш песен, която дълго си търсил;
- откриеш забравена любов;
- се отдадеш на нещо с цялата си същност;
- просто не можеш да правиш нищо друго, освен да мислиш за някого; мисли, които сладко те разграждат;
- се движиш;
- топлиш ръцете си с чаша горещ чай/шоколад/ мляко с нес;
- имаш силите да гледаш в очите до болка;
- помниш и това е хубаво въпреки всичко;
- създадеш нещо;
- изненадаш приятно себе си;
- изненадаш приятно някой друг;
- откриеш, че си се променил в сънищата си - към по-добро;
- захапеш някого;
- всичко казано е смешно;
- откриеш вдъхновение;
- и го сграбчиш, без да пускаш;
- задраскаш задачите в списъка;
- изхвърлиш целия списък;
- и направиш нов, още по-добър;
- пишеш без необходимостта да мислиш;
- четеш и неусетно потъваш;
- мислиш в стила на автора в продължение на 20 минути, след като си затворил книгата;
- заспиш с книга в ръка, защото клепачите ти едва се държат, но наум историята продължава да се разказва с твои думи;
- мислиш в рими;
- гледаш прекрасен филм, който те следва навсякъде;
- вярваш в знаци и хора;
- увеличиш звука докрай и крещиш с музиката;
- скъсаш любимата си гривна и после откриеш, че така е дори по-хубава;
- се отървеш от вредните навици;
- но запазиш един за черни нощи;
- откриеш разликите;
- научиш, че някой все още, все пак или просто помни;
- се усмихваш;
- нахвърляш щрихи, а след като погледнеш, откриваш колко много приличат на действителността;
- си способен да избягаш от себе си, а после щастлив да се завърнеш;
- говориш бавно.
И когато просто започнеш.
точка, запетая;
И не заспах. И не заспах отново.
Прелиствах спомени, потънали във прах и заглушени обещания.
Събуждах се в безсънието си сурово
и против волята си се отдръпвах във истеричнотихи пререкания.
Уплаших нощите, уплаших дните
със паметта си, тъй отровносилна, прогоних духовете на луната,
а пък онези - най-добрите -
заточих хладнокръвно във вселената на самотата.
Но те ме питаха, с очите си безплътножадни,
очакващи да чуят истината, съвършено друга,
за плоските лъжи, свирепи, гладни -
аз просто заявявах, че съм луда.
Невярващи, рисувайки провала,
те плъзгаха ръцете си към крепостните ми стени.
Аз смеех се, как бих се дала?
И чаках ги да се обърнат, но съм смирени, сведени глави.
Преплитах пръсти уморена там, където
клепачите ме молеха да ги затворя.
Безсънието оковах и хвърлих във морето,
присъдата бе вечно нямо да говори.
Здравейте, казвам се Измислица.
И нямам кратко име.
Едва родила се, една орисница
прокле ме да не спирам, а аз се счупих –
събери ме.
----------------
Рисуваше ми залези по пясъка,
когато приливът се спусна, бурно и стремглаво,
и мразеше се, щом вълните скриха блясъка
в очите ми - знам, бяхме свързани с вериги здрави.
Но всички песъчинки тръгват уморени,
разнасяни от ветрове и от молитви,
във морските вълни се скитат защитени,
по пътища, с които, искат или не, ще свикнат.
Загубих те тогава с отлива,
не помня датата, дори часа забравих.
Но нямах силите да пусна котвата -
жадувах с теб и само с теб да се удавя.
По стъпките чертаех ти история,
с която да открия тайна и магична карта,
и пак да стигна нейде в коридорите,
където срещнах те и, помня, вярвах.
Сега небето ми рисува залези
и изгреви, когато съм му нужна,
но твоите, отмити, пазя ги,
за да не мога никога да съм ти чужда.
Прелиствах спомени, потънали във прах и заглушени обещания.
Събуждах се в безсънието си сурово
и против волята си се отдръпвах във истеричнотихи пререкания.
Уплаших нощите, уплаших дните
със паметта си, тъй отровносилна, прогоних духовете на луната,
а пък онези - най-добрите -
заточих хладнокръвно във вселената на самотата.
Но те ме питаха, с очите си безплътножадни,
очакващи да чуят истината, съвършено друга,
за плоските лъжи, свирепи, гладни -
аз просто заявявах, че съм луда.
Невярващи, рисувайки провала,
те плъзгаха ръцете си към крепостните ми стени.
Аз смеех се, как бих се дала?
И чаках ги да се обърнат, но съм смирени, сведени глави.
Преплитах пръсти уморена там, където
клепачите ме молеха да ги затворя.
Безсънието оковах и хвърлих във морето,
присъдата бе вечно нямо да говори.
Здравейте, казвам се Измислица.
И нямам кратко име.
Едва родила се, една орисница
прокле ме да не спирам, а аз се счупих –
събери ме.
----------------
Рисуваше ми залези по пясъка,
когато приливът се спусна, бурно и стремглаво,
и мразеше се, щом вълните скриха блясъка
в очите ми - знам, бяхме свързани с вериги здрави.
Но всички песъчинки тръгват уморени,
разнасяни от ветрове и от молитви,
във морските вълни се скитат защитени,
по пътища, с които, искат или не, ще свикнат.
Загубих те тогава с отлива,
не помня датата, дори часа забравих.
Но нямах силите да пусна котвата -
жадувах с теб и само с теб да се удавя.
По стъпките чертаех ти история,
с която да открия тайна и магична карта,
и пак да стигна нейде в коридорите,
където срещнах те и, помня, вярвах.
Сега небето ми рисува залези
и изгреви, когато съм му нужна,
но твоите, отмити, пазя ги,
за да не мога никога да съм ти чужда.
4/10/2009
It's been, it's been, it's been su-su-such a long time..
Животът беше смешен, жълто-зелен, а те не спираха да викат. Крещяха, без да се интересуват, че ще осуетят опитите на всички онези, забравили тръпката, хора да спят.
Ужасно е да не чакаш нещо, или това, което чакаш, да не успее да задържи интереса ти.
Напрежение? Спортен стрес? Тръпки и треперене.
Бих избягала, но къде ще отида?
Сега е моментът.
43 - прекрасна песен, ще запомня.
Счупих любимата си ваза. Бутнах корниза. Скъсах гривната, която никога не съм носила, но много исках да.
Когато съм ядосана, гледката пред очите ми се размазва, а ценните предмети стават на парчета, губят се или пък падат с гръм и трясък.
След около година усилено писане за това как съм, какво правя, какво се случва, какво не се случва, мисля, че стигнах до онази точка, в която всички изхабени часове се свеждат до:
писна ми.
Не съм си интересна, не искам да се чета.
Вакуумирах писъците си, честито.
Знам какво трябва да направя.
Лека нощ, довиждане.
Ако някога се уговорим, трябва да знаете, че или закъснявам, или подранявам. Никога, никога не съм точна.
Ужасно е да не чакаш нещо, или това, което чакаш, да не успее да задържи интереса ти.
Напрежение? Спортен стрес? Тръпки и треперене.
Бих избягала, но къде ще отида?
Сега е моментът.
43 - прекрасна песен, ще запомня.
Счупих любимата си ваза. Бутнах корниза. Скъсах гривната, която никога не съм носила, но много исках да.
Когато съм ядосана, гледката пред очите ми се размазва, а ценните предмети стават на парчета, губят се или пък падат с гръм и трясък.
След около година усилено писане за това как съм, какво правя, какво се случва, какво не се случва, мисля, че стигнах до онази точка, в която всички изхабени часове се свеждат до:
писна ми.
Не съм си интересна, не искам да се чета.
Вакуумирах писъците си, честито.
Знам какво трябва да направя.
Лека нощ, довиждане.
Ако някога се уговорим, трябва да знаете, че или закъснявам, или подранявам. Никога, никога не съм точна.
4/08/2009
Представи си, че той пише по прозорци, а после се върни назад във времето, когато още си рисувала образи без прототип
Ето защо мозъкът ми обожава да прекратява дейност, когато му се моля. Слага си слушалките и се прави, че не чува; разглежда списания и дори най-нагло си тананика.
Играта понякога загрубява и аз с ритници разбивам вратата, за да го измъкна от удобното място, на което се е настанил, и отново да го вкарам в играта.
За щастие сега с него се разбираме доста добре.
Последният ни разговор беше малко лаконичен, но това улеснява отношенията ни, особено по това време.
- Съжалявам, но нито аз мога да ти дам повече, нито пък ти на мен.. - каза учтиво той.
- М-ммм-мда. Сигурно е така - съгласих се аз.
- Мисля да си лягам. И ти трябва да направиш същото - мъдро ме посъветва сивият приятел.
- М-мммм-да. Предполагам - казах отново в знак на съгласие.
И така. Съвсем в реда на нещата, мисля си.
След като пратих смс за нещо нелепо, се увенчавам сама с отговора, без дори да чакам повече.
Според хороскопа ми /да, аз почти вярвам на Този хороскоп/ днешният /или по-скоро предният/ ден трябваше да промени представата ми за нещо, в което сляпо съм вярвала. Бях го позанемарила и съвсем забравила, но след 40-минутна поредица от "Кое е излишното число?" аз открих, че интелектът ми е решил, че вече всичко е свършено, но все пак тайно ме обича и се завръща в моменти, в които ми е всичко друго, но не и потребен.
И тъй.
Затова смятам, че ще е адски разумно, ако прескоча всички суховати изречения, а може би всички изречения, които не планирам да напиша, но нещо със сигурност ще ме подведе и ще го направя.
Сигурно мачът е свършил отдавна, а колко един милион неща ме чакат тези дни ... просто страхотно.
Ще спя или ще слушам Джъстин?
Когато ентусиазмът ми прескочи границите, като "живакът" в онези силометри, които хората удрят с чук, ставам ужасно вярваща си и вглъбена. Добре, че знам кога да си напомня, че на земята е много удобно и няма смисъл да се правя на птица, самолет, супераз.
Кой го казва това нещо? Съжалявам, не съм аз. Цяла вечер спорих с нашите, че живеят със заученото си, изпълнително мислене, при което разни хора създават правила и в живота просто трябва да се подчиняваш.
Идеалистично отвръщам "Как може да смятате някой за по-висш, след като е индивид, не по-различен от вас? Да, може да е умен, много умен, но всеки започва отнякъде и това не означава, че и вие не можете да промените нещо. Ако човек живее с тези представи за света, как очаква да бъде нещо повече от това, което се очаква да бъде?"
Незнайно как една мравка падна в отвореното ми шише с вода, а сега се дави!
Спасих я! Знам, знам, това е добро дело и ако е безкористно, не трябва да се хвалиш!
Но съм толкова щастлива - спасих я!
Онзи ден един охлюв умря по моя вина, за което съжалявам.
Наистина, наистина трябва да спя.
If you needed love, well then ask for love!
П.С. Препрочитайки поста, искам да се застраховам от неверни предположения и да кажа: не съм пращала смс, за да разбера каква е моята карма, за кого ще се омъжа и т.н.
Исках просто да разбера IQ-то си, но явно скоро няма да се случи. Поне не по този начин.
Играта понякога загрубява и аз с ритници разбивам вратата, за да го измъкна от удобното място, на което се е настанил, и отново да го вкарам в играта.
За щастие сега с него се разбираме доста добре.
Последният ни разговор беше малко лаконичен, но това улеснява отношенията ни, особено по това време.
- Съжалявам, но нито аз мога да ти дам повече, нито пък ти на мен.. - каза учтиво той.
- М-ммм-мда. Сигурно е така - съгласих се аз.
- Мисля да си лягам. И ти трябва да направиш същото - мъдро ме посъветва сивият приятел.
- М-мммм-да. Предполагам - казах отново в знак на съгласие.
И така. Съвсем в реда на нещата, мисля си.
След като пратих смс за нещо нелепо, се увенчавам сама с отговора, без дори да чакам повече.
Според хороскопа ми /да, аз почти вярвам на Този хороскоп/ днешният /или по-скоро предният/ ден трябваше да промени представата ми за нещо, в което сляпо съм вярвала. Бях го позанемарила и съвсем забравила, но след 40-минутна поредица от "Кое е излишното число?" аз открих, че интелектът ми е решил, че вече всичко е свършено, но все пак тайно ме обича и се завръща в моменти, в които ми е всичко друго, но не и потребен.
И тъй.
Затова смятам, че ще е адски разумно, ако прескоча всички суховати изречения, а може би всички изречения, които не планирам да напиша, но нещо със сигурност ще ме подведе и ще го направя.
Сигурно мачът е свършил отдавна, а колко един милион неща ме чакат тези дни ... просто страхотно.
Ще спя или ще слушам Джъстин?
Когато ентусиазмът ми прескочи границите, като "живакът" в онези силометри, които хората удрят с чук, ставам ужасно вярваща си и вглъбена. Добре, че знам кога да си напомня, че на земята е много удобно и няма смисъл да се правя на птица, самолет, супераз.
Кой го казва това нещо? Съжалявам, не съм аз. Цяла вечер спорих с нашите, че живеят със заученото си, изпълнително мислене, при което разни хора създават правила и в живота просто трябва да се подчиняваш.
Идеалистично отвръщам "Как може да смятате някой за по-висш, след като е индивид, не по-различен от вас? Да, може да е умен, много умен, но всеки започва отнякъде и това не означава, че и вие не можете да промените нещо. Ако човек живее с тези представи за света, как очаква да бъде нещо повече от това, което се очаква да бъде?"
Незнайно как една мравка падна в отвореното ми шише с вода, а сега се дави!
Спасих я! Знам, знам, това е добро дело и ако е безкористно, не трябва да се хвалиш!
Но съм толкова щастлива - спасих я!
Онзи ден един охлюв умря по моя вина, за което съжалявам.
Наистина, наистина трябва да спя.
If you needed love, well then ask for love!
П.С. Препрочитайки поста, искам да се застраховам от неверни предположения и да кажа: не съм пращала смс, за да разбера каква е моята карма, за кого ще се омъжа и т.н.
Исках просто да разбера IQ-то си, но явно скоро няма да се случи. Поне не по този начин.
She who does not weep..
Вярвам ли си? А на всички свръххай състояния, в които животът е какафония от цветове и кратки, ясни и високи тонове?
Вярвам ли?
Знаете.. Титаник вече се накланя вертикално, а надеждите една по една започват ритуално да се самоубиват. Тогава отнякъде чувате вик на оцелял и животът става точно такъв.
Друг пример. Тъкмо когато сте се убедили, че няма как всичко да не е възможно, нещо крупно и тежко изведнъж се сгромолясва върху детинските ви илюзии.
Тогава, след емоционалната травма и поредната загуба на вяра, чувате любимата си песен, която ви напомня за онези забравени щастливи времена, а на всичкото отгоре текстът й е зареден с позитивни послания; междувременно часовникът на телефона ви твърди, че е точно 18:18 и вие отново сте в играта.
Нищо не е невъзможно, адреналинът и серотонинът са се оплели в бесен, огнен танц, а на крилете на щастието се носете вие, докато не установите, че не обичате да летите.
Вярвам ли на тези настроения?
Ако спра да вярвам в тях, ще осакатя още една осъзната, но адски сладка заблуда, с която хората се топлят в студените дни и в студените по душа горещи нощи.
Какво да направя? Какво да направя?
Интересува ме. Да, все още ме интересува. Но простостата на изказа и смехотворните, уж сложни връзки, които се опитвам да прокарам между случайни събития и неслучайно измислени хора, се търкалят върху въображаемия си, прашен под и ме сочат с пръст.
- Пхаха! Тя се опитва да мисли!
Захапала химикал, вглъбена в плитките си дълбочини, закрепила молив зад ухото, непредприемаща нищо, застанала под слънчевите лъчи, огряващи ме под ъгъл от 60 градуса, аз наистина ги разбирам.
Представете си, че вадят окото ви с лъжица.
Това не е гадно.
Представете как вадят окото ви с нагорещена вилица. Пф.
Всички са гледали филма все пак.
Представете си как забиват отвертка във венеца ви.
Представете си как прокарват тънък конец през предните ви два зъба и рязко го издърпват до венеца, а след като се вреже в него, започват да дърпат нишката напред-назад, все по бързо, все по дълбоко, докато болката не стане непоносима, и през полуотворена, кървяща уста не нададете стон.
Представете си как миете си зъбите и в някой произволен момент, докато пяната се увеличава, не погледнете към тавана, на който се е закрепила гигантска черна, лъскава хлебарка.
Това си е лично мой страх. Мразя хлебарки.
Казах, казах и на себе си - не става.
Не че някога е ставало, но се очакваше да стане.
Фермина Даса се затваряше с банята и плачейки, пушеше. Красота. Красота в придобитите навици. Красотата да правиш нещо определено. Красотата в последствията от тъгата.
Представете си, че слушате Schiller - I feel you, изпълнени с тъмни и невъобразимо ярки чувства, повтаряйки си: "Не искам! Не искам!".
Фактът, че не искате, ви къса на малки парченца сива плът, която е загубила и желанието си, а без него не струвате и няма как да имате.
След това осъзнавате, че искате да искате само защото искате да притежавате.
Предавате се с надеждата желанието да се върне гузно и засрамено, унижено и загубило достойнсвто, да почука на вратата ви, а вие надменно да го пуснете да влезе, без да кажете каквото и да било, но цялото ви излъчване да крещи "Казах ти."
Не искам.
Искам да мога да разказвам както подобава, разделяща моменти на две части, за които едва ли е нужно да споделям.
Нямате идея за какво говоря? И аз.
Знам, че има смисъл, но тъй като съм се научила с определен неприятен период, час или дата да изхвърлям всички последвали го или паралелно родили се мисли, действия и тенекиени кутийки, никога не успявам да уловя най-важното и да приема, че е важно, макар и изникнало от моя гениален ум.
Парадокс:
Ако прочета всичко, изписано с пет удивителни знака накрая, а под публикацията е изографисано нечие друго име, веднага ще се втурна да вярвам в правилността му и как, Боже, как не съм забелязвала досега.
Към всички тръгнали нанякъде - попътен вятър.
Няма да се срещнем, поне не тук, защото аз няма да се върна.
Вярвам ли?
Знаете.. Титаник вече се накланя вертикално, а надеждите една по една започват ритуално да се самоубиват. Тогава отнякъде чувате вик на оцелял и животът става точно такъв.
Друг пример. Тъкмо когато сте се убедили, че няма как всичко да не е възможно, нещо крупно и тежко изведнъж се сгромолясва върху детинските ви илюзии.
Тогава, след емоционалната травма и поредната загуба на вяра, чувате любимата си песен, която ви напомня за онези забравени щастливи времена, а на всичкото отгоре текстът й е зареден с позитивни послания; междувременно часовникът на телефона ви твърди, че е точно 18:18 и вие отново сте в играта.
Нищо не е невъзможно, адреналинът и серотонинът са се оплели в бесен, огнен танц, а на крилете на щастието се носете вие, докато не установите, че не обичате да летите.
Вярвам ли на тези настроения?
Ако спра да вярвам в тях, ще осакатя още една осъзната, но адски сладка заблуда, с която хората се топлят в студените дни и в студените по душа горещи нощи.
Какво да направя? Какво да направя?
Интересува ме. Да, все още ме интересува. Но простостата на изказа и смехотворните, уж сложни връзки, които се опитвам да прокарам между случайни събития и неслучайно измислени хора, се търкалят върху въображаемия си, прашен под и ме сочат с пръст.
- Пхаха! Тя се опитва да мисли!
Захапала химикал, вглъбена в плитките си дълбочини, закрепила молив зад ухото, непредприемаща нищо, застанала под слънчевите лъчи, огряващи ме под ъгъл от 60 градуса, аз наистина ги разбирам.
Представете си, че вадят окото ви с лъжица.
Това не е гадно.
Представете как вадят окото ви с нагорещена вилица. Пф.
Всички са гледали филма все пак.
Представете си как забиват отвертка във венеца ви.
Представете си как прокарват тънък конец през предните ви два зъба и рязко го издърпват до венеца, а след като се вреже в него, започват да дърпат нишката напред-назад, все по бързо, все по дълбоко, докато болката не стане непоносима, и през полуотворена, кървяща уста не нададете стон.
Представете си как миете си зъбите и в някой произволен момент, докато пяната се увеличава, не погледнете към тавана, на който се е закрепила гигантска черна, лъскава хлебарка.
Това си е лично мой страх. Мразя хлебарки.
Казах, казах и на себе си - не става.
Не че някога е ставало, но се очакваше да стане.
Фермина Даса се затваряше с банята и плачейки, пушеше. Красота. Красота в придобитите навици. Красотата да правиш нещо определено. Красотата в последствията от тъгата.
Представете си, че слушате Schiller - I feel you, изпълнени с тъмни и невъобразимо ярки чувства, повтаряйки си: "Не искам! Не искам!".
Фактът, че не искате, ви къса на малки парченца сива плът, която е загубила и желанието си, а без него не струвате и няма как да имате.
След това осъзнавате, че искате да искате само защото искате да притежавате.
Предавате се с надеждата желанието да се върне гузно и засрамено, унижено и загубило достойнсвто, да почука на вратата ви, а вие надменно да го пуснете да влезе, без да кажете каквото и да било, но цялото ви излъчване да крещи "Казах ти."
Не искам.
Искам да мога да разказвам както подобава, разделяща моменти на две части, за които едва ли е нужно да споделям.
Нямате идея за какво говоря? И аз.
Знам, че има смисъл, но тъй като съм се научила с определен неприятен период, час или дата да изхвърлям всички последвали го или паралелно родили се мисли, действия и тенекиени кутийки, никога не успявам да уловя най-важното и да приема, че е важно, макар и изникнало от моя гениален ум.
Парадокс:
Ако прочета всичко, изписано с пет удивителни знака накрая, а под публикацията е изографисано нечие друго име, веднага ще се втурна да вярвам в правилността му и как, Боже, как не съм забелязвала досега.
Към всички тръгнали нанякъде - попътен вятър.
Няма да се срещнем, поне не тук, защото аз няма да се върна.
защо да не си измием ръцете и не напишем нещо умопомрачително оригинално в блоговете си, за да забравим, че не може да перифразираме пет смешнолесни изречения, свързани с една Османска империя, отслабване на централната власт, анархия, региони, българска буржоазия, надежди, Русия, Австрия, XVIII век
може би мога, а може би не.
защо да не измием ръцете и нервите си и не постнем в блоговете си колко -някакъв- е светът?
така всичко ще е по-лесно.
може би мога, а може би не.
защо да не измием ръцете и нервите си и не постнем в блоговете си колко -някакъв- е светът?
така всичко ще е по-лесно.
4/06/2009
Back where I belong now
Gledai ti, iskam da spodelq, a kirilicata mi izbqga. Ot polovin chas ne si namiram mqsto nito fizicheski, nito psihicheski, a tolkova hora izvednuj zapochnaha da mi lipsvat. Mnogo po-stari ot novata vulna, a moje bi dori po-cenni?
Da, shtqh da placha s teb, gledaiki "Titanic" - scenata, v koqto vratata se okazva prekaleno krehka, za da udurji Golqmata liubov.
Bratovched mi qdeshe liutenica, a az se oblichah kraino udobno, kogato toi idvashe da mi razkazva vulnuvashtite si istorii, qhnal kolelo dva puti po-malko ot samiq nego. Proshtavai, che zadavah neudobni vuprosi, no bqh malka i glupava i surce ne mi davashe da ubiq vsichkite si kreshtqshti harakteristiki.
O, da, sega sum druga, no kolko, dokoga i shte mi pomogne li - liubim moi chovek, za kogoto iskreno iskah nikoga da ne otkriq opredelenie,.. ne znam.
Stiskaite mi palci, zashtoto, Bobi, kolko te obichah i kolko naistina hlapachka bqh. I oshte mnogo te obicham, podoziram go, dori me topli!
Oh, kolko mi e muchno, sega govorq s nagli hora, s koito trqbva da vnimavash, s koito trqbva da se spravqsh, s koito trqbva da si zul. Sega mi kazvat 'manipulativna', a az prosto chakah v 3 prez noshtta. Glupachka..
Po dqvolite, tolkova mi lipsvat. I kak trepereh v chakane, i kak oburnah garderoba, i kak slushah tennis novinite, i kak absoliutno bezrazsudno si vqrvah. I sega go pravq, moje bi po-seriozno. Vse po-losho i po-losho. Togava pone bqh slqpa.
I tolkova mi lipsva!
Ne iskam da sum takava poveche, nali? Ne iskam. No kakvo mi kostva malkata tuga po vsichki minali, otminali i otleteli vecheri, v koito bqh nai-smeshna na sveta!
Shtqh da placha s nego, a sega vmesto 1001 dumi, az kazvam prosto 5, otkusvam se ot sebe si, a posle jalka se zavrushtam. Zashto vsichko tova se sluchi i otkude vuobshte trqbvashe da zapochna?
Az iskam da te pomnq vse taka bezdomna, beznadejdna i unila
v ruka mi vplela plamnala ruka
i do surce mi skruben lik sklonila
Lipsa, lipsa, lipsa na parcali
Kak shte se subudq utre, sled kato otnovo, sled porednoto bezdeistvie, sum se udavila v sobstvenite si gorchivi, sladki, smeli spomeni?
Taka li se preglushta, taka li pravqt horata?
A az veche sum chovek.. che i poveche..
P.S. Няма да го кирилизирам!
Da, shtqh da placha s teb, gledaiki "Titanic" - scenata, v koqto vratata se okazva prekaleno krehka, za da udurji Golqmata liubov.
Bratovched mi qdeshe liutenica, a az se oblichah kraino udobno, kogato toi idvashe da mi razkazva vulnuvashtite si istorii, qhnal kolelo dva puti po-malko ot samiq nego. Proshtavai, che zadavah neudobni vuprosi, no bqh malka i glupava i surce ne mi davashe da ubiq vsichkite si kreshtqshti harakteristiki.
O, da, sega sum druga, no kolko, dokoga i shte mi pomogne li - liubim moi chovek, za kogoto iskreno iskah nikoga da ne otkriq opredelenie,.. ne znam.
Stiskaite mi palci, zashtoto, Bobi, kolko te obichah i kolko naistina hlapachka bqh. I oshte mnogo te obicham, podoziram go, dori me topli!
Oh, kolko mi e muchno, sega govorq s nagli hora, s koito trqbva da vnimavash, s koito trqbva da se spravqsh, s koito trqbva da si zul. Sega mi kazvat 'manipulativna', a az prosto chakah v 3 prez noshtta. Glupachka..
Po dqvolite, tolkova mi lipsvat. I kak trepereh v chakane, i kak oburnah garderoba, i kak slushah tennis novinite, i kak absoliutno bezrazsudno si vqrvah. I sega go pravq, moje bi po-seriozno. Vse po-losho i po-losho. Togava pone bqh slqpa.
I tolkova mi lipsva!
Ne iskam da sum takava poveche, nali? Ne iskam. No kakvo mi kostva malkata tuga po vsichki minali, otminali i otleteli vecheri, v koito bqh nai-smeshna na sveta!
Shtqh da placha s nego, a sega vmesto 1001 dumi, az kazvam prosto 5, otkusvam se ot sebe si, a posle jalka se zavrushtam. Zashto vsichko tova se sluchi i otkude vuobshte trqbvashe da zapochna?
Az iskam da te pomnq vse taka bezdomna, beznadejdna i unila
v ruka mi vplela plamnala ruka
i do surce mi skruben lik sklonila
Lipsa, lipsa, lipsa na parcali
Kak shte se subudq utre, sled kato otnovo, sled porednoto bezdeistvie, sum se udavila v sobstvenite si gorchivi, sladki, smeli spomeni?
Taka li se preglushta, taka li pravqt horata?
A az veche sum chovek.. che i poveche..
P.S. Няма да го кирилизирам!
Червена светлина
You always love me more miles away
Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.
Miles away!
Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.
Miles away!
4/05/2009
Да, Хапя.
Не се опитвайте, защото знам кога някой ме лъже. Знам кога някой ме лъже нагло и безочливо, студено и хладнокръвно, пронизващо и догарящо. Знам кога някой ме лъже. Знам го толкова добре, а ако този някой е прекрасен и усмихнат, ако се будя насън и събуждам след кошмари, ако притварям очи и отново се гмурвам в тях - значи това ме убива.
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.
Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.
Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.
И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.
Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.
Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.
Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.
Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.
И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.
Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.
Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?
4/04/2009
Four to the floor I was sure..
Чувствам се като хора, като които не би трябвало да се чувствам.
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
Subscribe to:
Posts (Atom)