Ще го довърша.
Инсомния и вероятност. Тишина и мълчание. Ей така, много, много ми харесва. Ще го разгръщам и ще горя очи. Спокойно, случва се. Но това не е съвсем моя фраза. След като мине известно време, може да си присвоиш каквото поискаш.
Купища неоткрити песни чакат да ги намеря.
Не ми трябват свързани изречения. Tова е последното нещо, което ми трябва.
Сбогом и благодаря за бялото платно. Но като се замисля, навсякъде е пълно с тях.
mandalay - beautiful
i've always loved it
30.04.09
Сигурно знаете, че 1/2 от талантливите хора, живеещи на Земята, са преминали и излезнали през тунела към белия свят през Април. Хубаво, да.
Усещам как, стъпка по стъпка, някаква вътрешна сила ме тегли назад бавно и аз, уж съпротивляваща се, не успявам да надделея и се връщам назад. Какво друго мога да направя? Назад в онзи смисъл, който означава, че не ми се пишат цели или въобще някакви думи. Викове, крясъци, музикален епос и много "Ааааааааааааааааааааа!" са толкова, толкова по-подходящи.
Някак не искам да се доизмъчвам. Мне.
4/28/2009
Sim ou não?
Светът е много сложен тези дни. И тези нощи. Въобще напоследък.
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
4/24/2009
Don't worry
Може, да, може.
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
back and forth
Поредица от изречения, които няма дълго да издържат на напрежението и тихомълком ще си заминат.
Клетите, засрамени и толкова безсилни!
в определен момент човек спира да се безпокои за това дали някой ще го разбере и дали ще предаде достоверно чувствата си на широката публика
в определени моменти просто спираш да се интересуваш от това как изглеждаш в чуждите очи и само онзи, който вече е стигнал или дори преминал споменатото състояние, може да открие себеподобните
На косъм съм да дръпна рязко страницата и по телената спирала да остане единствено тънката ивичка ненужна хартия.
Ако се объркаш във вторник, то в сряда пъзелът започва да се нарежда. Закономерности, какво да ви кажа.
"Отрова ми дайте, отрова..!"
Пленително.
Клетите, засрамени и толкова безсилни!
в определен момент човек спира да се безпокои за това дали някой ще го разбере и дали ще предаде достоверно чувствата си на широката публика
в определени моменти просто спираш да се интересуваш от това как изглеждаш в чуждите очи и само онзи, който вече е стигнал или дори преминал споменатото състояние, може да открие себеподобните
На косъм съм да дръпна рязко страницата и по телената спирала да остане единствено тънката ивичка ненужна хартия.
Ако се объркаш във вторник, то в сряда пъзелът започва да се нарежда. Закономерности, какво да ви кажа.
"Отрова ми дайте, отрова..!"
Пленително.
4/22/2009
As good as it gets
Джеймс Макавой може да бъде забележително очарователен и дори добър в някои от филмите си. Джони Деп е истинско изкушение за сетивата и киноочакванията. Ал Пачино вдъхва тонове респект, а в някои от по-старите си филми ти остава възможността просто да гледаш с ококорение очи. Хю Джакман е не само невъобразимо симпатичен, но и удивителен навсякъде и по всяко време. Крисчън Бейл е пич, вдъхва тежка нотка на всички продукции, в които се вмъква, и определено ще продължава да придърпва към себе си вниманието на публиката. Брат Пит изглежда и секси, и мъдър, но каквото и да казват Те, той е много, много над повечето, които някога сте гледали.
Антъни Хопкинс възвисява увлечението ми към злодеи до филмовия Еверест, поклон. Робърт де Ниро незнайно как успява да съчетае бохемска, непукистична усмивка и мафиотска тежест и влияние, а в някои случаи дори те натъжава. Ралф Файнс все още пази мястото си сред големите въпреки някои несполучливи роли, но и това се случва.
С риск да не пропусна още много от всички тях, които в определени моменти са ми били най-любими, спирам да изброявам. /Ех.. Том Ханкс, Морган Фрийман, Мат Деймън, Едуард Нортън, Клинт Ийстууд, Робърт Дауни дори и т.н., и т.н./
Няма никакво значение, днес Джак Никълсън има рожден ден!
И се чувствам егоистично-щастлива, знаейки, че когото и да харесвам, накрая винаги мога да използвам великото му име, без да се чудя в коя посока се реят предпочитанията ми в дадения период.
http://donvito62.deviantart.com/
Whatever, честит рожден ден!
Талантлив, свободен, различен, ироничен, ексцентричен с онази вечна, самодоволна, налудничава усмивка - култов!
П.С. Понеже едва ли мога да сторя много, планирам да гледам нещо с него.
Жалко е, че не познавам такива хора. Но ако познавах, едва ли щях да ги смятам за точно такива..
Да живеят сладките илюзии :)
Антъни Хопкинс възвисява увлечението ми към злодеи до филмовия Еверест, поклон. Робърт де Ниро незнайно как успява да съчетае бохемска, непукистична усмивка и мафиотска тежест и влияние, а в някои случаи дори те натъжава. Ралф Файнс все още пази мястото си сред големите въпреки някои несполучливи роли, но и това се случва.
С риск да не пропусна още много от всички тях, които в определени моменти са ми били най-любими, спирам да изброявам. /Ех.. Том Ханкс, Морган Фрийман, Мат Деймън, Едуард Нортън, Клинт Ийстууд, Робърт Дауни дори и т.н., и т.н./
Няма никакво значение, днес Джак Никълсън има рожден ден!
И се чувствам егоистично-щастлива, знаейки, че когото и да харесвам, накрая винаги мога да използвам великото му име, без да се чудя в коя посока се реят предпочитанията ми в дадения период.
http://donvito62.deviantart.com/
Whatever, честит рожден ден!
Талантлив, свободен, различен, ироничен, ексцентричен с онази вечна, самодоволна, налудничава усмивка - култов!
П.С. Понеже едва ли мога да сторя много, планирам да гледам нещо с него.
Жалко е, че не познавам такива хора. Но ако познавах, едва ли щях да ги смятам за точно такива..
Да живеят сладките илюзии :)
4/20/2009
There are too many of us.
Никога не се оправдавайте.
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
4/19/2009
не се цитирам с двоеточие, remember
знаете ли какво е Жулиет Бинош? Жена.
знаете ли какво е Джони Деп? Шоколад.
а целият филм е едно изкушение.
Джони Деп, колкото и да не ми се иска да го призная, е роден не само за кино, но и за да се носят из въздуха въздишки по негов адрес
плувам там, където е най-дълбоко и вълните са най-големи
не ми се беше случвало от тонове време да напиша нещо без никакви глупави замисли и без да съм извадила линията
завърна се старото ми увлечение към Ралф Файнс и Портисхед, което значи, че все пак са останали хора и групи, на които да съм фенка
уютът в архаичните, природо-описателни похвати на Толкин попива цялата ти жажда като гъба
Хичкок е зловещ, u know
затварям вратата и сънувах началото на един creepy филм, преследващ ме от януари до сега
най-добрият молив е подострен, а една обратна захапка просто чака
скучни сте, но и аз съм такава, така че може спокойно да дишате
никой не ми направи слънчев кекс, а щом не чувам смях, значи не са тук
фрапиращото е, че когато чета онова, което съм написала, го правя така машинално и безчувствено, дори не успявам да се разбера
ако четеш много някой автор и по някаква случайост авторът си ти, започваш да мислиш в своя писмен стил
човек си влияе, пряко и косвено
оранжеви рошави коси
къде сте?
спомени и мънички епохи посърват във времето и забравата, но когато мислиш, че са най-отдалечени, застанали на прага на истинското безследие, то те се завръщат по-големи и ярки от всякога
мога да слушам английски акцент по цяла вечер, да заспивам на псевдоексцентрични филми за Втората световна война, в които участват, ослепителни и обаятелни, Кийра и Сиена
съжалявам, че не се казвам Сирена
бих кръстила момиченцето си Сирена
Сирена, научи ли за утре?
Сирена, защо ме лъжеш?
Сирена, не рови в храната!
Сирена, кой те удари?
Сирена, невъзможна си!
някаква ирония щеше да ме контрира, но аз спрях
Милен Психопата не идва.
тейк ми ту дъ конфешънъл
а'м реди ту адмит ол ма' мистейкс, ол ма' ригретс, ол дет'с стил ънсед
по дяволите, марионетки
знаете ли какво е Джони Деп? Шоколад.
а целият филм е едно изкушение.
Джони Деп, колкото и да не ми се иска да го призная, е роден не само за кино, но и за да се носят из въздуха въздишки по негов адрес
плувам там, където е най-дълбоко и вълните са най-големи
не ми се беше случвало от тонове време да напиша нещо без никакви глупави замисли и без да съм извадила линията
завърна се старото ми увлечение към Ралф Файнс и Портисхед, което значи, че все пак са останали хора и групи, на които да съм фенка
уютът в архаичните, природо-описателни похвати на Толкин попива цялата ти жажда като гъба
Хичкок е зловещ, u know
затварям вратата и сънувах началото на един creepy филм, преследващ ме от януари до сега
най-добрият молив е подострен, а една обратна захапка просто чака
скучни сте, но и аз съм такава, така че може спокойно да дишате
никой не ми направи слънчев кекс, а щом не чувам смях, значи не са тук
фрапиращото е, че когато чета онова, което съм написала, го правя така машинално и безчувствено, дори не успявам да се разбера
ако четеш много някой автор и по някаква случайост авторът си ти, започваш да мислиш в своя писмен стил
човек си влияе, пряко и косвено
оранжеви рошави коси
къде сте?
спомени и мънички епохи посърват във времето и забравата, но когато мислиш, че са най-отдалечени, застанали на прага на истинското безследие, то те се завръщат по-големи и ярки от всякога
мога да слушам английски акцент по цяла вечер, да заспивам на псевдоексцентрични филми за Втората световна война, в които участват, ослепителни и обаятелни, Кийра и Сиена
съжалявам, че не се казвам Сирена
бих кръстила момиченцето си Сирена
Сирена, научи ли за утре?
Сирена, защо ме лъжеш?
Сирена, не рови в храната!
Сирена, кой те удари?
Сирена, невъзможна си!
някаква ирония щеше да ме контрира, но аз спрях
Милен Психопата не идва.
тейк ми ту дъ конфешънъл
а'м реди ту адмит ол ма' мистейкс, ол ма' ригретс, ол дет'с стил ънсед
по дяволите, марионетки
4/18/2009
Missing someone?
Христос Воскресе за всички, които ще четат тук.
Просто защото трябва да го кажа.
във капка синя тишина се давя
а светлите лъчи загубиха се на повърхността
пречупена, събрана и отново разпиляна
върху подводните скали полагам сънена глава
Геройство е да преодолееш умората, горчивината от взиране в небе, съзвездия и думи, събрала се в очите, и да разкажеш за всички онези сцени, които въртиш наум или ненадейно се играят пред погледа ти; за всички случайности, които правят слънцето по-топло, а сенките по-хладни и дебели; и най-вече за проклетите неслучайности, спуснали се из всички живи и мъртви души в някаква необятна мрежа, подобна на паяжина, нежна и крехка, но милиони пъти по-непробиваема.
Нито едно явление, предмет или пък същество не заслужава да бъде описано с обикновени думи.
Ако случайно се заклещите между три песни, които просто не искат да се откъснат от мислите ви, то да направите крачка, да се отърсите от тях и да откриете нова музика, в която да се влюбите, би било най-доброто решение.
Хващам папките с непрослушани тракове и психически се подготвям да открия новия си заслон, новото пристанище в морето на въображението. Христос Воскресе от сутрешната ми гледна точка, която е много по-светла, но скоро надвисналият дъжд ще я промие. Някакъв приятен преддъждовен пролетен дневен мрак се е спуснал и безочливо нахлува през прозорците, отразява се в очите на братовчед ми, който със стиснати юмручета е събрал целия ентусиазъм и вълнение на света само защото със заблуждаваща сила ще пропука красивобоядисаните черупки на десетина яйца. Аз минавам през стаите и погледите им, очакваща един също толкова малък провал да не се е променил до непознаваемост и просто да съм се объркала, подведена от нюансите на тъмнината и бетоненопълзящите учични светлини.
По някаква ирония на съдбата неделя щеше да бъде денят, който да излезе последен от този период на бързане и перманентно безсъние, щеше да заключи вратата и демонстративно да изхвърли ключа в някоя препускаща по стръмен склон река. Тогава се очакваше аз да си отдъхна, да избърша пот от чело и след заветна доза сънища да отворя очи, без да гоня автобуса, след като вече е тръгнал и хвърля възкресена прах от мръсния асфалт в лицето ми.
До този момент поведението ми се връзва най-вече с епитетите пасивно-доброжелателна и пасивно-усещаща-липса, което никога не е по-добрият вариант, защото колкото и забележителни и проникновени същества да са хората, те не умеят да четат липсата в бездействието.
Ще се опитам да разнищя божиите слова като скъсан ръкав от тънка прежда; ще опитам да хвърля няколко мълнии върху вредните си навици и да въведа ред в хаоса, прикрит под спокоен тон и видима уравновесеност. От вчера се носи малко недостоверният слух, че някакъв луд е избягал от някъде и сега се разхожда свободен из града, въоръжен с ножове.
Колкото и смешно да звучи, то аз бях убедена, че ако това е истина, той ще изскочи внезапно пред прозореца ми, а сърцето ми няма да понесе сбъдването на знамението и просто ще се пръсне. И без това страховете трябва постоянно и градивно да се подхранват, защото иначе има вероятност да пропаднат безвъзратно в черна дупка. А животът е скучен без страх, както, надявам се, знаете. Разбира се, всяка вечер, когато остана насаме със себе си, тишината и тъмносиния мрак, нарушаван от незначителна струйка нощна светлина, малките страхови рецептори започват да се пробуждат и тихо да ми шепнат за абсурднонелепите си тревоги. Аз едва забележимо се обръщам към тях, опитваща да ги успокоя някак, защото както кучетата надушват страха, така и страхът надушва себе си. Повтарям си "Бранислав Нушич. Бранислав Нушич.", а после си мисля за всички онези забавни неща, които са ми казвали разни усмихнати хора. Мисля, че след като издадох тайната и триковете си, тази нощ ще остана невъоръжена и безразсъдно бедна откъм идеи, с които някак се спасявам от луди, ножове, прокажени и така нататък плашещи ме видения.
Но тъй като денят е не какъв да е, а Велик, аз прескачам темата за тъмното и стенещите шепоти на вятъра, разнасящи се през витото стълбище към втория етаж, рикоширащи през зловещото огледало в пустия коридор и гмуркащи се в онова на първия етаж, разположено точно срещу леглото ми, през една затворена врата разстояние - и започвам да говоря за други весели и непораждащи буца в гърлото теми.
Едно от важните неща, които трябва да споделя, е, че ароматът от шоколадово яйце разбърква чувствата като миш-маш и ме бута към летището с билет в ръка, направо към любимото ми място - кралство Носталгия. Там летя над дъгите и жадно се упоявам с всички видове опиати, като най-големите ми предпочитания клонят към аромати от миналото. Дали от първия ми компютър, шоколадово яйце, кутии от темперни боички или червилата на мама, които наблюдавах с невъобразимо възхищение, след като ги разпиляваше върху леглото, за да ги сложи отново в дамската си чанта - това няма никакво значение. Важното е, че е кратко като дежа ву и с всеки следващ път опитът да уловя носталгичното усещане става все по-жалък и все по-жалък, защото това, което ме дели от него, са някакви нищожни сантиметри. Както когато изпуснах първия и последен хелиев балон, който притежавах, така и тези спомени съществуват, за да се реят утопично сред въздуха и облаците с форма на Мики Маус, човка на патица или пък гигантска лъжица и аз никога да не ги стигна.
Освен спомени, вършеещи в неочаквани времена, съществуват една шепа очаквани хора и моменти, които са в състояние да ме побъркат или пък да не докоснат нито един клавиш, принадлежащ на величествения орган на душата ми.
Тук гордо и смразяващо Бах разкъсва въздушната идилия и разни заглушени писъци и блестящи погледи ме пронизват през далечината. Напрежението расте, а аз, потънала в истерия и могъща липса на ориентация, се мъча да запуша ушите си, за да не доловя смъртоносната честота в гласовете им. С мъка и гърчове някак достигам дистанционното и успявам да премина към следваща мелодия, която носи етикет "реге", напълно контрастираща на предишните кризисни звуци. "Следваща", мисля си аз. Това не се вписва в цялата апокалиптична живопис, рисуваща се сама с похвати на да Винчи и хъс, присъщ на най-големия безделник, вечно кроящ планове за голямото си бъдеще.
Та, тези хора, намиращи се тук и там, стъпили на произволни свтелочувствителни петна в съзнанието ми, обагрени в различни цветове, отвреме-навреме правят крачка и аз усещам с повърхността на кожата и сетивата си, че нещо или някой се опитва да наруши хомеостазата ми. Харесва ми, разбира се, море без вълни е като залез без ветрове. Невъзможно красиво, знам. Осъзнавам, че някои от тях изглеждат като размиваща се точка, подложена на устоите на времето и мъглявината на погледа ми. Някои от тях са точки, защото аз го пожелах, дори им дадох ново име, за да не цапам света и възприятията си със старото. Други са някъде там, а "там" е все още несигурна дестинация, към която може би някога или може би никога няма да поема.
Към цялата епопея, посветена на случващи се и смугло провиращи се през ежедневието ми явления, прибавям и обичайното изброяване, което винаги ме е спасявало по някакъв начин.
Ще вметна и, че сънувах какво несравнимо задоволство доставя способността да опишеш определено усещане с най-изкривените си думи и резултатът да се окаже абсолютно разбиране и преживяване от читателската публика. После сънувах, че е велико да опишеш колко е велико да опишеш правилно осезание и колко жалки са пишещите хора, които вечтно топлят ръцете си над огньове от лъжовни думи.
Замислям се, оглеждам се, лилавите стени и Кралица Сали, напълно незаинтересовани от безгласните ми спорове, са се отдали на битието си; тефтерите, изпълнени с полусчупени и стоманени вериги от изречения и въздишки, не ме блазнят, затова избирам просто да завърша с поредната плашеща истина, която някога, ако имам сили и желание, ще се опитам да опровергая. И то не по пътя на математиката.
Известен факт беше и все още е този, че всичко се забравя. Все още не искам да вярвам и на това, че всичко минава и с всичко се свиква.
Последният ми нанесен словесен удар беше:
"Всичко се научава".
В какъв машинен свят живеем, заблуден мой мироглед! Всички зъбни колелца са смазани и въртят живота ни с хода на еволюцията и глупостта. Просто следвай проклетите правила и някой ден ще откриеш, че си оцелял.
Всичко гениално е просто.
Просто защото трябва да го кажа.
във капка синя тишина се давя
а светлите лъчи загубиха се на повърхността
пречупена, събрана и отново разпиляна
върху подводните скали полагам сънена глава
Геройство е да преодолееш умората, горчивината от взиране в небе, съзвездия и думи, събрала се в очите, и да разкажеш за всички онези сцени, които въртиш наум или ненадейно се играят пред погледа ти; за всички случайности, които правят слънцето по-топло, а сенките по-хладни и дебели; и най-вече за проклетите неслучайности, спуснали се из всички живи и мъртви души в някаква необятна мрежа, подобна на паяжина, нежна и крехка, но милиони пъти по-непробиваема.
Нито едно явление, предмет или пък същество не заслужава да бъде описано с обикновени думи.
Ако случайно се заклещите между три песни, които просто не искат да се откъснат от мислите ви, то да направите крачка, да се отърсите от тях и да откриете нова музика, в която да се влюбите, би било най-доброто решение.
Хващам папките с непрослушани тракове и психически се подготвям да открия новия си заслон, новото пристанище в морето на въображението. Христос Воскресе от сутрешната ми гледна точка, която е много по-светла, но скоро надвисналият дъжд ще я промие. Някакъв приятен преддъждовен пролетен дневен мрак се е спуснал и безочливо нахлува през прозорците, отразява се в очите на братовчед ми, който със стиснати юмручета е събрал целия ентусиазъм и вълнение на света само защото със заблуждаваща сила ще пропука красивобоядисаните черупки на десетина яйца. Аз минавам през стаите и погледите им, очакваща един също толкова малък провал да не се е променил до непознаваемост и просто да съм се объркала, подведена от нюансите на тъмнината и бетоненопълзящите учични светлини.
По някаква ирония на съдбата неделя щеше да бъде денят, който да излезе последен от този период на бързане и перманентно безсъние, щеше да заключи вратата и демонстративно да изхвърли ключа в някоя препускаща по стръмен склон река. Тогава се очакваше аз да си отдъхна, да избърша пот от чело и след заветна доза сънища да отворя очи, без да гоня автобуса, след като вече е тръгнал и хвърля възкресена прах от мръсния асфалт в лицето ми.
До този момент поведението ми се връзва най-вече с епитетите пасивно-доброжелателна и пасивно-усещаща-липса, което никога не е по-добрият вариант, защото колкото и забележителни и проникновени същества да са хората, те не умеят да четат липсата в бездействието.
Ще се опитам да разнищя божиите слова като скъсан ръкав от тънка прежда; ще опитам да хвърля няколко мълнии върху вредните си навици и да въведа ред в хаоса, прикрит под спокоен тон и видима уравновесеност. От вчера се носи малко недостоверният слух, че някакъв луд е избягал от някъде и сега се разхожда свободен из града, въоръжен с ножове.
Колкото и смешно да звучи, то аз бях убедена, че ако това е истина, той ще изскочи внезапно пред прозореца ми, а сърцето ми няма да понесе сбъдването на знамението и просто ще се пръсне. И без това страховете трябва постоянно и градивно да се подхранват, защото иначе има вероятност да пропаднат безвъзратно в черна дупка. А животът е скучен без страх, както, надявам се, знаете. Разбира се, всяка вечер, когато остана насаме със себе си, тишината и тъмносиния мрак, нарушаван от незначителна струйка нощна светлина, малките страхови рецептори започват да се пробуждат и тихо да ми шепнат за абсурднонелепите си тревоги. Аз едва забележимо се обръщам към тях, опитваща да ги успокоя някак, защото както кучетата надушват страха, така и страхът надушва себе си. Повтарям си "Бранислав Нушич. Бранислав Нушич.", а после си мисля за всички онези забавни неща, които са ми казвали разни усмихнати хора. Мисля, че след като издадох тайната и триковете си, тази нощ ще остана невъоръжена и безразсъдно бедна откъм идеи, с които някак се спасявам от луди, ножове, прокажени и така нататък плашещи ме видения.
Но тъй като денят е не какъв да е, а Велик, аз прескачам темата за тъмното и стенещите шепоти на вятъра, разнасящи се през витото стълбище към втория етаж, рикоширащи през зловещото огледало в пустия коридор и гмуркащи се в онова на първия етаж, разположено точно срещу леглото ми, през една затворена врата разстояние - и започвам да говоря за други весели и непораждащи буца в гърлото теми.
Едно от важните неща, които трябва да споделя, е, че ароматът от шоколадово яйце разбърква чувствата като миш-маш и ме бута към летището с билет в ръка, направо към любимото ми място - кралство Носталгия. Там летя над дъгите и жадно се упоявам с всички видове опиати, като най-големите ми предпочитания клонят към аромати от миналото. Дали от първия ми компютър, шоколадово яйце, кутии от темперни боички или червилата на мама, които наблюдавах с невъобразимо възхищение, след като ги разпиляваше върху леглото, за да ги сложи отново в дамската си чанта - това няма никакво значение. Важното е, че е кратко като дежа ву и с всеки следващ път опитът да уловя носталгичното усещане става все по-жалък и все по-жалък, защото това, което ме дели от него, са някакви нищожни сантиметри. Както когато изпуснах първия и последен хелиев балон, който притежавах, така и тези спомени съществуват, за да се реят утопично сред въздуха и облаците с форма на Мики Маус, човка на патица или пък гигантска лъжица и аз никога да не ги стигна.
Освен спомени, вършеещи в неочаквани времена, съществуват една шепа очаквани хора и моменти, които са в състояние да ме побъркат или пък да не докоснат нито един клавиш, принадлежащ на величествения орган на душата ми.
Тук гордо и смразяващо Бах разкъсва въздушната идилия и разни заглушени писъци и блестящи погледи ме пронизват през далечината. Напрежението расте, а аз, потънала в истерия и могъща липса на ориентация, се мъча да запуша ушите си, за да не доловя смъртоносната честота в гласовете им. С мъка и гърчове някак достигам дистанционното и успявам да премина към следваща мелодия, която носи етикет "реге", напълно контрастираща на предишните кризисни звуци. "Следваща", мисля си аз. Това не се вписва в цялата апокалиптична живопис, рисуваща се сама с похвати на да Винчи и хъс, присъщ на най-големия безделник, вечно кроящ планове за голямото си бъдеще.
Та, тези хора, намиращи се тук и там, стъпили на произволни свтелочувствителни петна в съзнанието ми, обагрени в различни цветове, отвреме-навреме правят крачка и аз усещам с повърхността на кожата и сетивата си, че нещо или някой се опитва да наруши хомеостазата ми. Харесва ми, разбира се, море без вълни е като залез без ветрове. Невъзможно красиво, знам. Осъзнавам, че някои от тях изглеждат като размиваща се точка, подложена на устоите на времето и мъглявината на погледа ми. Някои от тях са точки, защото аз го пожелах, дори им дадох ново име, за да не цапам света и възприятията си със старото. Други са някъде там, а "там" е все още несигурна дестинация, към която може би някога или може би никога няма да поема.
Към цялата епопея, посветена на случващи се и смугло провиращи се през ежедневието ми явления, прибавям и обичайното изброяване, което винаги ме е спасявало по някакъв начин.
Ще вметна и, че сънувах какво несравнимо задоволство доставя способността да опишеш определено усещане с най-изкривените си думи и резултатът да се окаже абсолютно разбиране и преживяване от читателската публика. После сънувах, че е велико да опишеш колко е велико да опишеш правилно осезание и колко жалки са пишещите хора, които вечтно топлят ръцете си над огньове от лъжовни думи.
Замислям се, оглеждам се, лилавите стени и Кралица Сали, напълно незаинтересовани от безгласните ми спорове, са се отдали на битието си; тефтерите, изпълнени с полусчупени и стоманени вериги от изречения и въздишки, не ме блазнят, затова избирам просто да завърша с поредната плашеща истина, която някога, ако имам сили и желание, ще се опитам да опровергая. И то не по пътя на математиката.
Известен факт беше и все още е този, че всичко се забравя. Все още не искам да вярвам и на това, че всичко минава и с всичко се свиква.
Последният ми нанесен словесен удар беше:
"Всичко се научава".
В какъв машинен свят живеем, заблуден мой мироглед! Всички зъбни колелца са смазани и въртят живота ни с хода на еволюцията и глупостта. Просто следвай проклетите правила и някой ден ще откриеш, че си оцелял.
Всичко гениално е просто.
I wake up every evening with a big smile on my face
Струва ми се, че днес е събота. Събота е.
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
4/17/2009
Тринайсет плачещи върби
Ръцете ми отново са поразяващо студени, но друго е онова, което се плъзга под кожата ми, зловещо и вледеняващо.
Чувствам се едновременно напълно неизаинтересована и абсолютно запленена от всичко и всички. Боли ме, когато разбера, че улиците, по които минавам и ароматите, които вдишвам, парят дълбоко и ме препращат години назад във времето, когато обикновени неща са се случвали, но сега вече ги няма и носталгията ме тресе и разтърсва, разтърсва и тресе. Пак и пак. А аз нямам похвати, думи и нищожна идея как да разкрия тайната й магичност.
Днес е ден, в който съм готова да боготворя всичко ярко и отличаващо се, бих се вклюбила в люляковите храсти, цветно надвиснали над оградите; в другите цветя, чиито имена не знам, но отдалече превръщат света в най-прекрасния шеджовър, който някога съзнанието ми е запечатвало; във всички брези, тополи и плачещи върби, молежи да ги обичаш с нежните си, посърнали от меланхолия и нежност клони. Имам неописуемо голяма нужда от свръхдоза кино, музика, любов по книжни страници и тръпка. Въображение и вдъхновение са двете най-големи думи; думите на този ден, в който някакво сладко удовлетворение ме гони само защото успях да събера парчетата на един текст, среднощно надрскан върху жълта хартия с черен химикал. Да, щом свършиш нещо, дори едно-единствено нещо, всички останали задачи тежат някак по-малко на съвестта. Разбрах го.
Другата теза, до която веднъж случайно достигнах и за малко повярвах в нея, е, че колкото по-хубаво изглежда нещо отблизо, толкова по-зле изглежда отдалеч. Обратна пропорционалност, но все пак не забравяйте, има изключения.
И в каквито и бури, урагани и въпроси да се забъркате и оплетете, помнете, някои неща не се променят.
Класика.
Чувствам се едновременно напълно неизаинтересована и абсолютно запленена от всичко и всички. Боли ме, когато разбера, че улиците, по които минавам и ароматите, които вдишвам, парят дълбоко и ме препращат години назад във времето, когато обикновени неща са се случвали, но сега вече ги няма и носталгията ме тресе и разтърсва, разтърсва и тресе. Пак и пак. А аз нямам похвати, думи и нищожна идея как да разкрия тайната й магичност.
Днес е ден, в който съм готова да боготворя всичко ярко и отличаващо се, бих се вклюбила в люляковите храсти, цветно надвиснали над оградите; в другите цветя, чиито имена не знам, но отдалече превръщат света в най-прекрасния шеджовър, който някога съзнанието ми е запечатвало; във всички брези, тополи и плачещи върби, молежи да ги обичаш с нежните си, посърнали от меланхолия и нежност клони. Имам неописуемо голяма нужда от свръхдоза кино, музика, любов по книжни страници и тръпка. Въображение и вдъхновение са двете най-големи думи; думите на този ден, в който някакво сладко удовлетворение ме гони само защото успях да събера парчетата на един текст, среднощно надрскан върху жълта хартия с черен химикал. Да, щом свършиш нещо, дори едно-единствено нещо, всички останали задачи тежат някак по-малко на съвестта. Разбрах го.
Другата теза, до която веднъж случайно достигнах и за малко повярвах в нея, е, че колкото по-хубаво изглежда нещо отблизо, толкова по-зле изглежда отдалеч. Обратна пропорционалност, но все пак не забравяйте, има изключения.
И в каквито и бури, урагани и въпроси да се забъркате и оплетете, помнете, някои неща не се променят.
Класика.
4/16/2009
Resist the world. The only way you can be saved.
На западния фронт нищо ново. На източния също.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."
Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."
Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.
4/14/2009
четене и писане - ужас и злини
Така се почва - с чужди думи и чужди похвати - расте, четеш, попиваш.
Кратко и ясно винаги е най-добре и бих излъгала адски нагло, ако не кажа, че съм повлияна и ме разяжда вътрешно разочарование, че нямам толкова римъм в думите и толкова думи в ритъма!
Кофти, но започвам!
Кратко и ясно винаги е най-добре и бих излъгала адски нагло, ако не кажа, че съм повлияна и ме разяжда вътрешно разочарование, че нямам толкова римъм в думите и толкова думи в ритъма!
Кофти, но започвам!
4/13/2009
"Скица на Чудомир"
Усещам, че днес ще пиша. Макар да трябва да пиша на съвсем друго място, напълно други думи, по съвършено различна тема. Защото тук тема няма.
А аз съм все същата - напред-назад, надолу-нагоре, щастлива-тъжна, упорита и смирена.
В процес на търсене и на претърсване се спирам пред въпроси, чиито отговори предусещам и с болка си признавам, че не мога да променя, дори чрез силата на внушението.
Представете си, че правите нещо, както и колкото можете, и изведнъж ви осенява мисълта, че няма как да отидете по-нататък, защото сте просто неспособни.
Така се чувствам аз. Така пиша, когато съм далеч от дългите изречения, в които обичам да се оплитам. Така се спасявам. С кратки, точни факти.
Имам си черта. За жалост доста рано го забелязвам. Трябваше да се случи след като зад гърба ми са останали..
Както и да е.
Всички, и то на всички места, където могат, са излели чувствата си в строфи, лирики или изписани гневни викове. Обобщено звучат като "Искам те, но, по дяволите, животът е скапан и съм толкова щастлив/щастлива, so would you be my baby?"
Хората са полудели и желаят ли, желаят някого или пък се правят, че не е така със смешни, трагични, а понякога и драматични многоточия. Не ги виня.
Нямам желание да пиша повече, но необходимостта, строгата необходимост ме принуждава, заставам между чук и наковалня и в точно тези моменти, в които не знам с кое и как да започна, кога ще свърша и как въобще се случи да съм такава - тогава ми се иска да осъществя поне още някоя от онези малки натрапчиви мечти, които понякога са адски безценни и те събуждат като горещо и ароматно кафе, а в други случаи хората ги слагат като украшения на егото и индивидуалността си, защото е по-приятно да си някакъв със стил и стил върху стила.
Ще бъда старомодна и ще се концентрирам върху обикновените разговори, но преди това се съветвам да напиша нещо мъдро; нещо, което да се блъсне и рикошира някъде; нещо, което има силата да промени.
На прага на молитва съм. Не защото съм отчаяна, безбожно уморена или просто безсилна.
Преди време бях разбрала, че хората ще са много по-щастливи, ако отделят три минути на ден, през които да бъдат искрени. Напълно искрени. И не, не отделят. Ако просто бъдат искрени, когато искат да са. Ей така, за три минути.
Три, много ли са?
Обичам дядо си. Но той започва да ме притеснява.
Луната вие, боже, прости ми.
И нека винаги, винаги рисува, защото много го обичам!
. мъчно ми е
. слушам вокала на Savage Garden - Darren Hayes очевидно
. не ми се пише правилно, на кирилица, но се научих и свикнах
. трябваше да съм в Пловдив. Утре
. души
. думи
. толкова малко думи, но има нещо съдбовно с "епи"
И "епи" означава "над". Боби.
. копеле
. представете си, че казвах "копеле"
. понякога трябва да те чуят
. за да разбереш, че никога не е трябвало да проговаряш
. my love for you insatiableee!
. иде ми да се захапя
Многоточие!
А аз съм все същата - напред-назад, надолу-нагоре, щастлива-тъжна, упорита и смирена.
В процес на търсене и на претърсване се спирам пред въпроси, чиито отговори предусещам и с болка си признавам, че не мога да променя, дори чрез силата на внушението.
Представете си, че правите нещо, както и колкото можете, и изведнъж ви осенява мисълта, че няма как да отидете по-нататък, защото сте просто неспособни.
Така се чувствам аз. Така пиша, когато съм далеч от дългите изречения, в които обичам да се оплитам. Така се спасявам. С кратки, точни факти.
Имам си черта. За жалост доста рано го забелязвам. Трябваше да се случи след като зад гърба ми са останали..
Както и да е.
Всички, и то на всички места, където могат, са излели чувствата си в строфи, лирики или изписани гневни викове. Обобщено звучат като "Искам те, но, по дяволите, животът е скапан и съм толкова щастлив/щастлива, so would you be my baby?"
Хората са полудели и желаят ли, желаят някого или пък се правят, че не е така със смешни, трагични, а понякога и драматични многоточия. Не ги виня.
Нямам желание да пиша повече, но необходимостта, строгата необходимост ме принуждава, заставам между чук и наковалня и в точно тези моменти, в които не знам с кое и как да започна, кога ще свърша и как въобще се случи да съм такава - тогава ми се иска да осъществя поне още някоя от онези малки натрапчиви мечти, които понякога са адски безценни и те събуждат като горещо и ароматно кафе, а в други случаи хората ги слагат като украшения на егото и индивидуалността си, защото е по-приятно да си някакъв със стил и стил върху стила.
Ще бъда старомодна и ще се концентрирам върху обикновените разговори, но преди това се съветвам да напиша нещо мъдро; нещо, което да се блъсне и рикошира някъде; нещо, което има силата да промени.
На прага на молитва съм. Не защото съм отчаяна, безбожно уморена или просто безсилна.
Преди време бях разбрала, че хората ще са много по-щастливи, ако отделят три минути на ден, през които да бъдат искрени. Напълно искрени. И не, не отделят. Ако просто бъдат искрени, когато искат да са. Ей така, за три минути.
Три, много ли са?
Обичам дядо си. Но той започва да ме притеснява.
Луната вие, боже, прости ми.
И нека винаги, винаги рисува, защото много го обичам!
. мъчно ми е
. слушам вокала на Savage Garden - Darren Hayes очевидно
. не ми се пише правилно, на кирилица, но се научих и свикнах
. трябваше да съм в Пловдив. Утре
. души
. думи
. толкова малко думи, но има нещо съдбовно с "епи"
И "епи" означава "над". Боби.
. копеле
. представете си, че казвах "копеле"
. понякога трябва да те чуят
. за да разбереш, че никога не е трябвало да проговаряш
. my love for you insatiableee!
. иде ми да се захапя
Многоточие!
4/11/2009
Run for your life
Моля ви, не казвайте на никого, но той.. той плаче.
И може би просто трябваше да го видя.
Цялата горя, но след някакви минути високата температура ще спадне, а светът отново ще се закрепи и уравновеси пред потъналите в мерло очи.
Няма да треперя въобще, нищо, нито трепет, няма да си мисля, че виното е причината за другите причини и ще се върна към старите навици и новите въпроси.
Тук аз спрях. И толкова много искам да спра. Жадувам да повдигна рамката и да излезна от картината, да пробягам по бялата стена и да открия друга композиция, в която да се впиша.
Но не, не е виното. Ако бях пияна, нямаше да успея да напиша и една дума, и жалкото е, че аз дори не искам да съм пияна. Но пък е успокояващо и странно приятно, че когато пиеш вино, не те боли. Буквално. Врязах бирена капачка в пръста си и дори не забелязах как кървя. Да, бих го правила отново и отново, но защо?
Следа.
Защото имам чувството, че всичко започна с руския. И ако не е така, то просто трябва да си измисля начало.
Сънят не спира да бъде недостатъчен, но думите, които търся, са много, много далеч от изписаните досега. Вероятно няма да ги открия, но се очаква да мина през девет планини в десета, девет езера в десето, девет океана в десети и така нататък.
Снощи се прибирах, затворена между небе и земя, замислена - без саундтрак, без илюзии.
Над мен тегнеше тъмносиня шир, обсипана с малки и блещукащи точици. Въздухът бе хладен и сравнително лек, а аз се прибирах с полузамъглено зрение и полузамъглено съзнание. Тогава осъзнах великата истина за губенето и печеленето, но както с всичко останало, което се отнася до мен и считам за велико, я забравих. Страхувах се от тъмните дворове, шумящите листа и орязаните дървета. Кучетата лаеха, а синджирите им жулеха оградите. Радиата в потъналите в тишина, сън и мрак къщи излъчваха и вледеняваха с ужаса си. Но аз бях почти свободна, без илюзии.
От десет до сега всяка секунда загивам за сън, а след това отново се прераждам в себе си, молеща за тишина. На единия бряг са застанали всички доводи, които Трябва да ме накарат да направя нещо, каквото и да е, просто нещо наистина полезно, което може и да отрази или пречупи светлината.
Но аз преплувах, стигнах до другия бряг и избрах да пиша тук - напук очеизбождащите обстоятелства.
Да, да, да...
Щом затворя очи, светът внезапно се покрива с черен плащ, а след това изчезва като фантом. Но отворя ли ги, разбирам как някой, някъде там, очаква аз да бъда нещо повече.
Дори самата аз го очаквах неизмеримо дълго време, вярвах във факта, но ето че уликите са милиарди пъти по-силни от онова, което някои наричат съдба или пък магия.
Най-добрите точки, на които да застанеш и да се провикнеш "Старт", изпълзяват пред погледа ти, когато:
- е понеделник;
- е първи януари;
- е утре;
- си се изкъпал.
Животът е много по-хубав, когато се изкъпеш. Факт. Сякаш сваляш вината, пропуснатите шансове, безумно глупавото си поведение и пренебрегнатите хора и възможности, лудостта, ирационалността, действието, бездействието - всичките товари.
Излиташ с парата и се молиш, когато отвориш очи, да са се изпарили и онези кипящи въпроси, които избиват като огромни мехури по крехката ти психика.
Животът е по-хубав, когато:
- се изкъпеш;
- се наспиш след дълго безсъние;
- имаш нова мечта;
- си чертаеш красиво бъдеще и вярваш в него;
- имаш обещаващ план;
- се движиш по плана;
- планът ти проработи;
- си достатъчно свободен, за да разбереш, че плановете могат да провалят всичко;
- не вярваш на обещания;
- не обещаваш;
- вдигаш телефона;
- не си възлагаш срокове за щастие;
- правиш всичко, за да можеш да кажеш "да", когато и да е;
- не отлагаш;
- някой те изненада;
- откриеш песен, която дълго си търсил;
- откриеш забравена любов;
- се отдадеш на нещо с цялата си същност;
- просто не можеш да правиш нищо друго, освен да мислиш за някого; мисли, които сладко те разграждат;
- се движиш;
- топлиш ръцете си с чаша горещ чай/шоколад/ мляко с нес;
- имаш силите да гледаш в очите до болка;
- помниш и това е хубаво въпреки всичко;
- създадеш нещо;
- изненадаш приятно себе си;
- изненадаш приятно някой друг;
- откриеш, че си се променил в сънищата си - към по-добро;
- захапеш някого;
- всичко казано е смешно;
- откриеш вдъхновение;
- и го сграбчиш, без да пускаш;
- задраскаш задачите в списъка;
- изхвърлиш целия списък;
- и направиш нов, още по-добър;
- пишеш без необходимостта да мислиш;
- четеш и неусетно потъваш;
- мислиш в стила на автора в продължение на 20 минути, след като си затворил книгата;
- заспиш с книга в ръка, защото клепачите ти едва се държат, но наум историята продължава да се разказва с твои думи;
- мислиш в рими;
- гледаш прекрасен филм, който те следва навсякъде;
- вярваш в знаци и хора;
- увеличиш звука докрай и крещиш с музиката;
- скъсаш любимата си гривна и после откриеш, че така е дори по-хубава;
- се отървеш от вредните навици;
- но запазиш един за черни нощи;
- откриеш разликите;
- научиш, че някой все още, все пак или просто помни;
- се усмихваш;
- нахвърляш щрихи, а след като погледнеш, откриваш колко много приличат на действителността;
- си способен да избягаш от себе си, а после щастлив да се завърнеш;
- говориш бавно.
И когато просто започнеш.
И може би просто трябваше да го видя.
Цялата горя, но след някакви минути високата температура ще спадне, а светът отново ще се закрепи и уравновеси пред потъналите в мерло очи.
Няма да треперя въобще, нищо, нито трепет, няма да си мисля, че виното е причината за другите причини и ще се върна към старите навици и новите въпроси.
Тук аз спрях. И толкова много искам да спра. Жадувам да повдигна рамката и да излезна от картината, да пробягам по бялата стена и да открия друга композиция, в която да се впиша.
Но не, не е виното. Ако бях пияна, нямаше да успея да напиша и една дума, и жалкото е, че аз дори не искам да съм пияна. Но пък е успокояващо и странно приятно, че когато пиеш вино, не те боли. Буквално. Врязах бирена капачка в пръста си и дори не забелязах как кървя. Да, бих го правила отново и отново, но защо?
Следа.
Защото имам чувството, че всичко започна с руския. И ако не е така, то просто трябва да си измисля начало.
Сънят не спира да бъде недостатъчен, но думите, които търся, са много, много далеч от изписаните досега. Вероятно няма да ги открия, но се очаква да мина през девет планини в десета, девет езера в десето, девет океана в десети и така нататък.
Снощи се прибирах, затворена между небе и земя, замислена - без саундтрак, без илюзии.
Над мен тегнеше тъмносиня шир, обсипана с малки и блещукащи точици. Въздухът бе хладен и сравнително лек, а аз се прибирах с полузамъглено зрение и полузамъглено съзнание. Тогава осъзнах великата истина за губенето и печеленето, но както с всичко останало, което се отнася до мен и считам за велико, я забравих. Страхувах се от тъмните дворове, шумящите листа и орязаните дървета. Кучетата лаеха, а синджирите им жулеха оградите. Радиата в потъналите в тишина, сън и мрак къщи излъчваха и вледеняваха с ужаса си. Но аз бях почти свободна, без илюзии.
От десет до сега всяка секунда загивам за сън, а след това отново се прераждам в себе си, молеща за тишина. На единия бряг са застанали всички доводи, които Трябва да ме накарат да направя нещо, каквото и да е, просто нещо наистина полезно, което може и да отрази или пречупи светлината.
Но аз преплувах, стигнах до другия бряг и избрах да пиша тук - напук очеизбождащите обстоятелства.
Да, да, да...
Щом затворя очи, светът внезапно се покрива с черен плащ, а след това изчезва като фантом. Но отворя ли ги, разбирам как някой, някъде там, очаква аз да бъда нещо повече.
Дори самата аз го очаквах неизмеримо дълго време, вярвах във факта, но ето че уликите са милиарди пъти по-силни от онова, което някои наричат съдба или пък магия.
Най-добрите точки, на които да застанеш и да се провикнеш "Старт", изпълзяват пред погледа ти, когато:
- е понеделник;
- е първи януари;
- е утре;
- си се изкъпал.
Животът е много по-хубав, когато се изкъпеш. Факт. Сякаш сваляш вината, пропуснатите шансове, безумно глупавото си поведение и пренебрегнатите хора и възможности, лудостта, ирационалността, действието, бездействието - всичките товари.
Излиташ с парата и се молиш, когато отвориш очи, да са се изпарили и онези кипящи въпроси, които избиват като огромни мехури по крехката ти психика.
Животът е по-хубав, когато:
- се изкъпеш;
- се наспиш след дълго безсъние;
- имаш нова мечта;
- си чертаеш красиво бъдеще и вярваш в него;
- имаш обещаващ план;
- се движиш по плана;
- планът ти проработи;
- си достатъчно свободен, за да разбереш, че плановете могат да провалят всичко;
- не вярваш на обещания;
- не обещаваш;
- вдигаш телефона;
- не си възлагаш срокове за щастие;
- правиш всичко, за да можеш да кажеш "да", когато и да е;
- не отлагаш;
- някой те изненада;
- откриеш песен, която дълго си търсил;
- откриеш забравена любов;
- се отдадеш на нещо с цялата си същност;
- просто не можеш да правиш нищо друго, освен да мислиш за някого; мисли, които сладко те разграждат;
- се движиш;
- топлиш ръцете си с чаша горещ чай/шоколад/ мляко с нес;
- имаш силите да гледаш в очите до болка;
- помниш и това е хубаво въпреки всичко;
- създадеш нещо;
- изненадаш приятно себе си;
- изненадаш приятно някой друг;
- откриеш, че си се променил в сънищата си - към по-добро;
- захапеш някого;
- всичко казано е смешно;
- откриеш вдъхновение;
- и го сграбчиш, без да пускаш;
- задраскаш задачите в списъка;
- изхвърлиш целия списък;
- и направиш нов, още по-добър;
- пишеш без необходимостта да мислиш;
- четеш и неусетно потъваш;
- мислиш в стила на автора в продължение на 20 минути, след като си затворил книгата;
- заспиш с книга в ръка, защото клепачите ти едва се държат, но наум историята продължава да се разказва с твои думи;
- мислиш в рими;
- гледаш прекрасен филм, който те следва навсякъде;
- вярваш в знаци и хора;
- увеличиш звука докрай и крещиш с музиката;
- скъсаш любимата си гривна и после откриеш, че така е дори по-хубава;
- се отървеш от вредните навици;
- но запазиш един за черни нощи;
- откриеш разликите;
- научиш, че някой все още, все пак или просто помни;
- се усмихваш;
- нахвърляш щрихи, а след като погледнеш, откриваш колко много приличат на действителността;
- си способен да избягаш от себе си, а после щастлив да се завърнеш;
- говориш бавно.
И когато просто започнеш.
точка, запетая;
И не заспах. И не заспах отново.
Прелиствах спомени, потънали във прах и заглушени обещания.
Събуждах се в безсънието си сурово
и против волята си се отдръпвах във истеричнотихи пререкания.
Уплаших нощите, уплаших дните
със паметта си, тъй отровносилна, прогоних духовете на луната,
а пък онези - най-добрите -
заточих хладнокръвно във вселената на самотата.
Но те ме питаха, с очите си безплътножадни,
очакващи да чуят истината, съвършено друга,
за плоските лъжи, свирепи, гладни -
аз просто заявявах, че съм луда.
Невярващи, рисувайки провала,
те плъзгаха ръцете си към крепостните ми стени.
Аз смеех се, как бих се дала?
И чаках ги да се обърнат, но съм смирени, сведени глави.
Преплитах пръсти уморена там, където
клепачите ме молеха да ги затворя.
Безсънието оковах и хвърлих във морето,
присъдата бе вечно нямо да говори.
Здравейте, казвам се Измислица.
И нямам кратко име.
Едва родила се, една орисница
прокле ме да не спирам, а аз се счупих –
събери ме.
----------------
Рисуваше ми залези по пясъка,
когато приливът се спусна, бурно и стремглаво,
и мразеше се, щом вълните скриха блясъка
в очите ми - знам, бяхме свързани с вериги здрави.
Но всички песъчинки тръгват уморени,
разнасяни от ветрове и от молитви,
във морските вълни се скитат защитени,
по пътища, с които, искат или не, ще свикнат.
Загубих те тогава с отлива,
не помня датата, дори часа забравих.
Но нямах силите да пусна котвата -
жадувах с теб и само с теб да се удавя.
По стъпките чертаех ти история,
с която да открия тайна и магична карта,
и пак да стигна нейде в коридорите,
където срещнах те и, помня, вярвах.
Сега небето ми рисува залези
и изгреви, когато съм му нужна,
но твоите, отмити, пазя ги,
за да не мога никога да съм ти чужда.
Прелиствах спомени, потънали във прах и заглушени обещания.
Събуждах се в безсънието си сурово
и против волята си се отдръпвах във истеричнотихи пререкания.
Уплаших нощите, уплаших дните
със паметта си, тъй отровносилна, прогоних духовете на луната,
а пък онези - най-добрите -
заточих хладнокръвно във вселената на самотата.
Но те ме питаха, с очите си безплътножадни,
очакващи да чуят истината, съвършено друга,
за плоските лъжи, свирепи, гладни -
аз просто заявявах, че съм луда.
Невярващи, рисувайки провала,
те плъзгаха ръцете си към крепостните ми стени.
Аз смеех се, как бих се дала?
И чаках ги да се обърнат, но съм смирени, сведени глави.
Преплитах пръсти уморена там, където
клепачите ме молеха да ги затворя.
Безсънието оковах и хвърлих във морето,
присъдата бе вечно нямо да говори.
Здравейте, казвам се Измислица.
И нямам кратко име.
Едва родила се, една орисница
прокле ме да не спирам, а аз се счупих –
събери ме.
----------------
Рисуваше ми залези по пясъка,
когато приливът се спусна, бурно и стремглаво,
и мразеше се, щом вълните скриха блясъка
в очите ми - знам, бяхме свързани с вериги здрави.
Но всички песъчинки тръгват уморени,
разнасяни от ветрове и от молитви,
във морските вълни се скитат защитени,
по пътища, с които, искат или не, ще свикнат.
Загубих те тогава с отлива,
не помня датата, дори часа забравих.
Но нямах силите да пусна котвата -
жадувах с теб и само с теб да се удавя.
По стъпките чертаех ти история,
с която да открия тайна и магична карта,
и пак да стигна нейде в коридорите,
където срещнах те и, помня, вярвах.
Сега небето ми рисува залези
и изгреви, когато съм му нужна,
но твоите, отмити, пазя ги,
за да не мога никога да съм ти чужда.
4/10/2009
It's been, it's been, it's been su-su-such a long time..
Животът беше смешен, жълто-зелен, а те не спираха да викат. Крещяха, без да се интересуват, че ще осуетят опитите на всички онези, забравили тръпката, хора да спят.
Ужасно е да не чакаш нещо, или това, което чакаш, да не успее да задържи интереса ти.
Напрежение? Спортен стрес? Тръпки и треперене.
Бих избягала, но къде ще отида?
Сега е моментът.
43 - прекрасна песен, ще запомня.
Счупих любимата си ваза. Бутнах корниза. Скъсах гривната, която никога не съм носила, но много исках да.
Когато съм ядосана, гледката пред очите ми се размазва, а ценните предмети стават на парчета, губят се или пък падат с гръм и трясък.
След около година усилено писане за това как съм, какво правя, какво се случва, какво не се случва, мисля, че стигнах до онази точка, в която всички изхабени часове се свеждат до:
писна ми.
Не съм си интересна, не искам да се чета.
Вакуумирах писъците си, честито.
Знам какво трябва да направя.
Лека нощ, довиждане.
Ако някога се уговорим, трябва да знаете, че или закъснявам, или подранявам. Никога, никога не съм точна.
Ужасно е да не чакаш нещо, или това, което чакаш, да не успее да задържи интереса ти.
Напрежение? Спортен стрес? Тръпки и треперене.
Бих избягала, но къде ще отида?
Сега е моментът.
43 - прекрасна песен, ще запомня.
Счупих любимата си ваза. Бутнах корниза. Скъсах гривната, която никога не съм носила, но много исках да.
Когато съм ядосана, гледката пред очите ми се размазва, а ценните предмети стават на парчета, губят се или пък падат с гръм и трясък.
След около година усилено писане за това как съм, какво правя, какво се случва, какво не се случва, мисля, че стигнах до онази точка, в която всички изхабени часове се свеждат до:
писна ми.
Не съм си интересна, не искам да се чета.
Вакуумирах писъците си, честито.
Знам какво трябва да направя.
Лека нощ, довиждане.
Ако някога се уговорим, трябва да знаете, че или закъснявам, или подранявам. Никога, никога не съм точна.
4/08/2009
Представи си, че той пише по прозорци, а после се върни назад във времето, когато още си рисувала образи без прототип
Ето защо мозъкът ми обожава да прекратява дейност, когато му се моля. Слага си слушалките и се прави, че не чува; разглежда списания и дори най-нагло си тананика.
Играта понякога загрубява и аз с ритници разбивам вратата, за да го измъкна от удобното място, на което се е настанил, и отново да го вкарам в играта.
За щастие сега с него се разбираме доста добре.
Последният ни разговор беше малко лаконичен, но това улеснява отношенията ни, особено по това време.
- Съжалявам, но нито аз мога да ти дам повече, нито пък ти на мен.. - каза учтиво той.
- М-ммм-мда. Сигурно е така - съгласих се аз.
- Мисля да си лягам. И ти трябва да направиш същото - мъдро ме посъветва сивият приятел.
- М-мммм-да. Предполагам - казах отново в знак на съгласие.
И така. Съвсем в реда на нещата, мисля си.
След като пратих смс за нещо нелепо, се увенчавам сама с отговора, без дори да чакам повече.
Според хороскопа ми /да, аз почти вярвам на Този хороскоп/ днешният /или по-скоро предният/ ден трябваше да промени представата ми за нещо, в което сляпо съм вярвала. Бях го позанемарила и съвсем забравила, но след 40-минутна поредица от "Кое е излишното число?" аз открих, че интелектът ми е решил, че вече всичко е свършено, но все пак тайно ме обича и се завръща в моменти, в които ми е всичко друго, но не и потребен.
И тъй.
Затова смятам, че ще е адски разумно, ако прескоча всички суховати изречения, а може би всички изречения, които не планирам да напиша, но нещо със сигурност ще ме подведе и ще го направя.
Сигурно мачът е свършил отдавна, а колко един милион неща ме чакат тези дни ... просто страхотно.
Ще спя или ще слушам Джъстин?
Когато ентусиазмът ми прескочи границите, като "живакът" в онези силометри, които хората удрят с чук, ставам ужасно вярваща си и вглъбена. Добре, че знам кога да си напомня, че на земята е много удобно и няма смисъл да се правя на птица, самолет, супераз.
Кой го казва това нещо? Съжалявам, не съм аз. Цяла вечер спорих с нашите, че живеят със заученото си, изпълнително мислене, при което разни хора създават правила и в живота просто трябва да се подчиняваш.
Идеалистично отвръщам "Как може да смятате някой за по-висш, след като е индивид, не по-различен от вас? Да, може да е умен, много умен, но всеки започва отнякъде и това не означава, че и вие не можете да промените нещо. Ако човек живее с тези представи за света, как очаква да бъде нещо повече от това, което се очаква да бъде?"
Незнайно как една мравка падна в отвореното ми шише с вода, а сега се дави!
Спасих я! Знам, знам, това е добро дело и ако е безкористно, не трябва да се хвалиш!
Но съм толкова щастлива - спасих я!
Онзи ден един охлюв умря по моя вина, за което съжалявам.
Наистина, наистина трябва да спя.
If you needed love, well then ask for love!
П.С. Препрочитайки поста, искам да се застраховам от неверни предположения и да кажа: не съм пращала смс, за да разбера каква е моята карма, за кого ще се омъжа и т.н.
Исках просто да разбера IQ-то си, но явно скоро няма да се случи. Поне не по този начин.
Играта понякога загрубява и аз с ритници разбивам вратата, за да го измъкна от удобното място, на което се е настанил, и отново да го вкарам в играта.
За щастие сега с него се разбираме доста добре.
Последният ни разговор беше малко лаконичен, но това улеснява отношенията ни, особено по това време.
- Съжалявам, но нито аз мога да ти дам повече, нито пък ти на мен.. - каза учтиво той.
- М-ммм-мда. Сигурно е така - съгласих се аз.
- Мисля да си лягам. И ти трябва да направиш същото - мъдро ме посъветва сивият приятел.
- М-мммм-да. Предполагам - казах отново в знак на съгласие.
И така. Съвсем в реда на нещата, мисля си.
След като пратих смс за нещо нелепо, се увенчавам сама с отговора, без дори да чакам повече.
Според хороскопа ми /да, аз почти вярвам на Този хороскоп/ днешният /или по-скоро предният/ ден трябваше да промени представата ми за нещо, в което сляпо съм вярвала. Бях го позанемарила и съвсем забравила, но след 40-минутна поредица от "Кое е излишното число?" аз открих, че интелектът ми е решил, че вече всичко е свършено, но все пак тайно ме обича и се завръща в моменти, в които ми е всичко друго, но не и потребен.
И тъй.
Затова смятам, че ще е адски разумно, ако прескоча всички суховати изречения, а може би всички изречения, които не планирам да напиша, но нещо със сигурност ще ме подведе и ще го направя.
Сигурно мачът е свършил отдавна, а колко един милион неща ме чакат тези дни ... просто страхотно.
Ще спя или ще слушам Джъстин?
Когато ентусиазмът ми прескочи границите, като "живакът" в онези силометри, които хората удрят с чук, ставам ужасно вярваща си и вглъбена. Добре, че знам кога да си напомня, че на земята е много удобно и няма смисъл да се правя на птица, самолет, супераз.
Кой го казва това нещо? Съжалявам, не съм аз. Цяла вечер спорих с нашите, че живеят със заученото си, изпълнително мислене, при което разни хора създават правила и в живота просто трябва да се подчиняваш.
Идеалистично отвръщам "Как може да смятате някой за по-висш, след като е индивид, не по-различен от вас? Да, може да е умен, много умен, но всеки започва отнякъде и това не означава, че и вие не можете да промените нещо. Ако човек живее с тези представи за света, как очаква да бъде нещо повече от това, което се очаква да бъде?"
Незнайно как една мравка падна в отвореното ми шише с вода, а сега се дави!
Спасих я! Знам, знам, това е добро дело и ако е безкористно, не трябва да се хвалиш!
Но съм толкова щастлива - спасих я!
Онзи ден един охлюв умря по моя вина, за което съжалявам.
Наистина, наистина трябва да спя.
If you needed love, well then ask for love!
П.С. Препрочитайки поста, искам да се застраховам от неверни предположения и да кажа: не съм пращала смс, за да разбера каква е моята карма, за кого ще се омъжа и т.н.
Исках просто да разбера IQ-то си, но явно скоро няма да се случи. Поне не по този начин.
She who does not weep..
Вярвам ли си? А на всички свръххай състояния, в които животът е какафония от цветове и кратки, ясни и високи тонове?
Вярвам ли?
Знаете.. Титаник вече се накланя вертикално, а надеждите една по една започват ритуално да се самоубиват. Тогава отнякъде чувате вик на оцелял и животът става точно такъв.
Друг пример. Тъкмо когато сте се убедили, че няма как всичко да не е възможно, нещо крупно и тежко изведнъж се сгромолясва върху детинските ви илюзии.
Тогава, след емоционалната травма и поредната загуба на вяра, чувате любимата си песен, която ви напомня за онези забравени щастливи времена, а на всичкото отгоре текстът й е зареден с позитивни послания; междувременно часовникът на телефона ви твърди, че е точно 18:18 и вие отново сте в играта.
Нищо не е невъзможно, адреналинът и серотонинът са се оплели в бесен, огнен танц, а на крилете на щастието се носете вие, докато не установите, че не обичате да летите.
Вярвам ли на тези настроения?
Ако спра да вярвам в тях, ще осакатя още една осъзната, но адски сладка заблуда, с която хората се топлят в студените дни и в студените по душа горещи нощи.
Какво да направя? Какво да направя?
Интересува ме. Да, все още ме интересува. Но простостата на изказа и смехотворните, уж сложни връзки, които се опитвам да прокарам между случайни събития и неслучайно измислени хора, се търкалят върху въображаемия си, прашен под и ме сочат с пръст.
- Пхаха! Тя се опитва да мисли!
Захапала химикал, вглъбена в плитките си дълбочини, закрепила молив зад ухото, непредприемаща нищо, застанала под слънчевите лъчи, огряващи ме под ъгъл от 60 градуса, аз наистина ги разбирам.
Представете си, че вадят окото ви с лъжица.
Това не е гадно.
Представете как вадят окото ви с нагорещена вилица. Пф.
Всички са гледали филма все пак.
Представете си как забиват отвертка във венеца ви.
Представете си как прокарват тънък конец през предните ви два зъба и рязко го издърпват до венеца, а след като се вреже в него, започват да дърпат нишката напред-назад, все по бързо, все по дълбоко, докато болката не стане непоносима, и през полуотворена, кървяща уста не нададете стон.
Представете си как миете си зъбите и в някой произволен момент, докато пяната се увеличава, не погледнете към тавана, на който се е закрепила гигантска черна, лъскава хлебарка.
Това си е лично мой страх. Мразя хлебарки.
Казах, казах и на себе си - не става.
Не че някога е ставало, но се очакваше да стане.
Фермина Даса се затваряше с банята и плачейки, пушеше. Красота. Красота в придобитите навици. Красотата да правиш нещо определено. Красотата в последствията от тъгата.
Представете си, че слушате Schiller - I feel you, изпълнени с тъмни и невъобразимо ярки чувства, повтаряйки си: "Не искам! Не искам!".
Фактът, че не искате, ви къса на малки парченца сива плът, която е загубила и желанието си, а без него не струвате и няма как да имате.
След това осъзнавате, че искате да искате само защото искате да притежавате.
Предавате се с надеждата желанието да се върне гузно и засрамено, унижено и загубило достойнсвто, да почука на вратата ви, а вие надменно да го пуснете да влезе, без да кажете каквото и да било, но цялото ви излъчване да крещи "Казах ти."
Не искам.
Искам да мога да разказвам както подобава, разделяща моменти на две части, за които едва ли е нужно да споделям.
Нямате идея за какво говоря? И аз.
Знам, че има смисъл, но тъй като съм се научила с определен неприятен период, час или дата да изхвърлям всички последвали го или паралелно родили се мисли, действия и тенекиени кутийки, никога не успявам да уловя най-важното и да приема, че е важно, макар и изникнало от моя гениален ум.
Парадокс:
Ако прочета всичко, изписано с пет удивителни знака накрая, а под публикацията е изографисано нечие друго име, веднага ще се втурна да вярвам в правилността му и как, Боже, как не съм забелязвала досега.
Към всички тръгнали нанякъде - попътен вятър.
Няма да се срещнем, поне не тук, защото аз няма да се върна.
Вярвам ли?
Знаете.. Титаник вече се накланя вертикално, а надеждите една по една започват ритуално да се самоубиват. Тогава отнякъде чувате вик на оцелял и животът става точно такъв.
Друг пример. Тъкмо когато сте се убедили, че няма как всичко да не е възможно, нещо крупно и тежко изведнъж се сгромолясва върху детинските ви илюзии.
Тогава, след емоционалната травма и поредната загуба на вяра, чувате любимата си песен, която ви напомня за онези забравени щастливи времена, а на всичкото отгоре текстът й е зареден с позитивни послания; междувременно часовникът на телефона ви твърди, че е точно 18:18 и вие отново сте в играта.
Нищо не е невъзможно, адреналинът и серотонинът са се оплели в бесен, огнен танц, а на крилете на щастието се носете вие, докато не установите, че не обичате да летите.
Вярвам ли на тези настроения?
Ако спра да вярвам в тях, ще осакатя още една осъзната, но адски сладка заблуда, с която хората се топлят в студените дни и в студените по душа горещи нощи.
Какво да направя? Какво да направя?
Интересува ме. Да, все още ме интересува. Но простостата на изказа и смехотворните, уж сложни връзки, които се опитвам да прокарам между случайни събития и неслучайно измислени хора, се търкалят върху въображаемия си, прашен под и ме сочат с пръст.
- Пхаха! Тя се опитва да мисли!
Захапала химикал, вглъбена в плитките си дълбочини, закрепила молив зад ухото, непредприемаща нищо, застанала под слънчевите лъчи, огряващи ме под ъгъл от 60 градуса, аз наистина ги разбирам.
Представете си, че вадят окото ви с лъжица.
Това не е гадно.
Представете как вадят окото ви с нагорещена вилица. Пф.
Всички са гледали филма все пак.
Представете си как забиват отвертка във венеца ви.
Представете си как прокарват тънък конец през предните ви два зъба и рязко го издърпват до венеца, а след като се вреже в него, започват да дърпат нишката напред-назад, все по бързо, все по дълбоко, докато болката не стане непоносима, и през полуотворена, кървяща уста не нададете стон.
Представете си как миете си зъбите и в някой произволен момент, докато пяната се увеличава, не погледнете към тавана, на който се е закрепила гигантска черна, лъскава хлебарка.
Това си е лично мой страх. Мразя хлебарки.
Казах, казах и на себе си - не става.
Не че някога е ставало, но се очакваше да стане.
Фермина Даса се затваряше с банята и плачейки, пушеше. Красота. Красота в придобитите навици. Красотата да правиш нещо определено. Красотата в последствията от тъгата.
Представете си, че слушате Schiller - I feel you, изпълнени с тъмни и невъобразимо ярки чувства, повтаряйки си: "Не искам! Не искам!".
Фактът, че не искате, ви къса на малки парченца сива плът, която е загубила и желанието си, а без него не струвате и няма как да имате.
След това осъзнавате, че искате да искате само защото искате да притежавате.
Предавате се с надеждата желанието да се върне гузно и засрамено, унижено и загубило достойнсвто, да почука на вратата ви, а вие надменно да го пуснете да влезе, без да кажете каквото и да било, но цялото ви излъчване да крещи "Казах ти."
Не искам.
Искам да мога да разказвам както подобава, разделяща моменти на две части, за които едва ли е нужно да споделям.
Нямате идея за какво говоря? И аз.
Знам, че има смисъл, но тъй като съм се научила с определен неприятен период, час или дата да изхвърлям всички последвали го или паралелно родили се мисли, действия и тенекиени кутийки, никога не успявам да уловя най-важното и да приема, че е важно, макар и изникнало от моя гениален ум.
Парадокс:
Ако прочета всичко, изписано с пет удивителни знака накрая, а под публикацията е изографисано нечие друго име, веднага ще се втурна да вярвам в правилността му и как, Боже, как не съм забелязвала досега.
Към всички тръгнали нанякъде - попътен вятър.
Няма да се срещнем, поне не тук, защото аз няма да се върна.
защо да не си измием ръцете и не напишем нещо умопомрачително оригинално в блоговете си, за да забравим, че не може да перифразираме пет смешнолесни изречения, свързани с една Османска империя, отслабване на централната власт, анархия, региони, българска буржоазия, надежди, Русия, Австрия, XVIII век
може би мога, а може би не.
защо да не измием ръцете и нервите си и не постнем в блоговете си колко -някакъв- е светът?
така всичко ще е по-лесно.
може би мога, а може би не.
защо да не измием ръцете и нервите си и не постнем в блоговете си колко -някакъв- е светът?
така всичко ще е по-лесно.
4/06/2009
Back where I belong now
Gledai ti, iskam da spodelq, a kirilicata mi izbqga. Ot polovin chas ne si namiram mqsto nito fizicheski, nito psihicheski, a tolkova hora izvednuj zapochnaha da mi lipsvat. Mnogo po-stari ot novata vulna, a moje bi dori po-cenni?
Da, shtqh da placha s teb, gledaiki "Titanic" - scenata, v koqto vratata se okazva prekaleno krehka, za da udurji Golqmata liubov.
Bratovched mi qdeshe liutenica, a az se oblichah kraino udobno, kogato toi idvashe da mi razkazva vulnuvashtite si istorii, qhnal kolelo dva puti po-malko ot samiq nego. Proshtavai, che zadavah neudobni vuprosi, no bqh malka i glupava i surce ne mi davashe da ubiq vsichkite si kreshtqshti harakteristiki.
O, da, sega sum druga, no kolko, dokoga i shte mi pomogne li - liubim moi chovek, za kogoto iskreno iskah nikoga da ne otkriq opredelenie,.. ne znam.
Stiskaite mi palci, zashtoto, Bobi, kolko te obichah i kolko naistina hlapachka bqh. I oshte mnogo te obicham, podoziram go, dori me topli!
Oh, kolko mi e muchno, sega govorq s nagli hora, s koito trqbva da vnimavash, s koito trqbva da se spravqsh, s koito trqbva da si zul. Sega mi kazvat 'manipulativna', a az prosto chakah v 3 prez noshtta. Glupachka..
Po dqvolite, tolkova mi lipsvat. I kak trepereh v chakane, i kak oburnah garderoba, i kak slushah tennis novinite, i kak absoliutno bezrazsudno si vqrvah. I sega go pravq, moje bi po-seriozno. Vse po-losho i po-losho. Togava pone bqh slqpa.
I tolkova mi lipsva!
Ne iskam da sum takava poveche, nali? Ne iskam. No kakvo mi kostva malkata tuga po vsichki minali, otminali i otleteli vecheri, v koito bqh nai-smeshna na sveta!
Shtqh da placha s nego, a sega vmesto 1001 dumi, az kazvam prosto 5, otkusvam se ot sebe si, a posle jalka se zavrushtam. Zashto vsichko tova se sluchi i otkude vuobshte trqbvashe da zapochna?
Az iskam da te pomnq vse taka bezdomna, beznadejdna i unila
v ruka mi vplela plamnala ruka
i do surce mi skruben lik sklonila
Lipsa, lipsa, lipsa na parcali
Kak shte se subudq utre, sled kato otnovo, sled porednoto bezdeistvie, sum se udavila v sobstvenite si gorchivi, sladki, smeli spomeni?
Taka li se preglushta, taka li pravqt horata?
A az veche sum chovek.. che i poveche..
P.S. Няма да го кирилизирам!
Da, shtqh da placha s teb, gledaiki "Titanic" - scenata, v koqto vratata se okazva prekaleno krehka, za da udurji Golqmata liubov.
Bratovched mi qdeshe liutenica, a az se oblichah kraino udobno, kogato toi idvashe da mi razkazva vulnuvashtite si istorii, qhnal kolelo dva puti po-malko ot samiq nego. Proshtavai, che zadavah neudobni vuprosi, no bqh malka i glupava i surce ne mi davashe da ubiq vsichkite si kreshtqshti harakteristiki.
O, da, sega sum druga, no kolko, dokoga i shte mi pomogne li - liubim moi chovek, za kogoto iskreno iskah nikoga da ne otkriq opredelenie,.. ne znam.
Stiskaite mi palci, zashtoto, Bobi, kolko te obichah i kolko naistina hlapachka bqh. I oshte mnogo te obicham, podoziram go, dori me topli!
Oh, kolko mi e muchno, sega govorq s nagli hora, s koito trqbva da vnimavash, s koito trqbva da se spravqsh, s koito trqbva da si zul. Sega mi kazvat 'manipulativna', a az prosto chakah v 3 prez noshtta. Glupachka..
Po dqvolite, tolkova mi lipsvat. I kak trepereh v chakane, i kak oburnah garderoba, i kak slushah tennis novinite, i kak absoliutno bezrazsudno si vqrvah. I sega go pravq, moje bi po-seriozno. Vse po-losho i po-losho. Togava pone bqh slqpa.
I tolkova mi lipsva!
Ne iskam da sum takava poveche, nali? Ne iskam. No kakvo mi kostva malkata tuga po vsichki minali, otminali i otleteli vecheri, v koito bqh nai-smeshna na sveta!
Shtqh da placha s nego, a sega vmesto 1001 dumi, az kazvam prosto 5, otkusvam se ot sebe si, a posle jalka se zavrushtam. Zashto vsichko tova se sluchi i otkude vuobshte trqbvashe da zapochna?
Az iskam da te pomnq vse taka bezdomna, beznadejdna i unila
v ruka mi vplela plamnala ruka
i do surce mi skruben lik sklonila
Lipsa, lipsa, lipsa na parcali
Kak shte se subudq utre, sled kato otnovo, sled porednoto bezdeistvie, sum se udavila v sobstvenite si gorchivi, sladki, smeli spomeni?
Taka li se preglushta, taka li pravqt horata?
A az veche sum chovek.. che i poveche..
P.S. Няма да го кирилизирам!
Червена светлина
You always love me more miles away
Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.
Miles away!
Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.
Miles away!
4/05/2009
Да, Хапя.
Не се опитвайте, защото знам кога някой ме лъже. Знам кога някой ме лъже нагло и безочливо, студено и хладнокръвно, пронизващо и догарящо. Знам кога някой ме лъже. Знам го толкова добре, а ако този някой е прекрасен и усмихнат, ако се будя насън и събуждам след кошмари, ако притварям очи и отново се гмурвам в тях - значи това ме убива.
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.
Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.
Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.
И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.
Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.
Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.
Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.
Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.
И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.
Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.
Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?
4/04/2009
Four to the floor I was sure..
Чувствам се като хора, като които не би трябвало да се чувствам.
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
3/30/2009
Март и т.н.
Колко потресаващо различни са пролетта и зимата. Чувам как децата от улицата играят навън, понякога до късни, тъмни часове, докато аз уча, съпътствана с огромна липса на желание. Но е факт – пролетта е толкова по-друга. Имам чувството, че животът е монета и някой най-накрая е решил отново да я хвърли, за да падне, обърната на другата страна.
Мирише ми на лято, но знам, че все още е рано. Мирише ми на път и магистрали, прах и Казанлък. Не очаквах да ми е толкова мъчно за града и гледките, които тайно съм запомнила, но е така. Виждам остарели сцени и забравени думи, времето е прекрасно, а наум си повтарям „Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави,”
Малко по-късно през пролетта, миналата година четях „За Япония, като за Япония”. Сега чета други - някои полезни, някои – не чак толкова полезни работи - но предполагам, че това не е някаква загуба.
Март е месецът на промените, сигурна съм в това.
Март е хубав месец, въпреки изненадващите дъждове, снегове и ветрове в началото му. Март е истинско начало, без значение, че е по-студен от Февруари, през който слънцето огряваше всичко и то с топлина.
Човек просто свиква с времената и сезоните, с датите и часовете и не може да се измъкне от клопката на заблудата, която всички доукрасяват с още свои „неписани” правила.
Усещам, че презирам, което е ужасно; усещам, че търся причини у другите да бъда друга, но аз знам, че не трябва, защото.. така.
Ако се нуждаеш от нещо, поискай го. И винаги, когато се чувстваш ужасно, направи всичко възможно да стане по-добре, вместо да влошаваш ситуацията. Хората не издържат на това напрежение, аз не издържам на това напрежение. Но времето, пролиляно в грешки, е време, за което е нормално да съжаляваш. И не че има някой, който не прави грешки; не че е сладко без тях – не е. Но когато започнеш да ги повтаряш, започваш и да се усъмняваш в смисъла на повечето неща и в много от способностите си. Не ми се вика, не ми се крещи, не искам да нахвърлям произволните си впечатления от цялата мартенска атмосфера. Спокойна съм, както невинаги, но както често успявам да изглеждам.
И, да, презирам. Ако знаех, че нямам право или че е лошо, сигурно щях да се чувствам виновна, но сега усещам точно обратното.
Какво доказва това? Че няма норми и стандарти – пространството е изкривено, всичко е относително, а ако се движиш със скоростта на светлината, времето ще спре.
Мирише ми на лято, но знам, че все още е рано. Мирише ми на път и магистрали, прах и Казанлък. Не очаквах да ми е толкова мъчно за града и гледките, които тайно съм запомнила, но е така. Виждам остарели сцени и забравени думи, времето е прекрасно, а наум си повтарям „Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави,”
Малко по-късно през пролетта, миналата година четях „За Япония, като за Япония”. Сега чета други - някои полезни, някои – не чак толкова полезни работи - но предполагам, че това не е някаква загуба.
Март е месецът на промените, сигурна съм в това.
Март е хубав месец, въпреки изненадващите дъждове, снегове и ветрове в началото му. Март е истинско начало, без значение, че е по-студен от Февруари, през който слънцето огряваше всичко и то с топлина.
Човек просто свиква с времената и сезоните, с датите и часовете и не може да се измъкне от клопката на заблудата, която всички доукрасяват с още свои „неписани” правила.
Усещам, че презирам, което е ужасно; усещам, че търся причини у другите да бъда друга, но аз знам, че не трябва, защото.. така.
Ако се нуждаеш от нещо, поискай го. И винаги, когато се чувстваш ужасно, направи всичко възможно да стане по-добре, вместо да влошаваш ситуацията. Хората не издържат на това напрежение, аз не издържам на това напрежение. Но времето, пролиляно в грешки, е време, за което е нормално да съжаляваш. И не че има някой, който не прави грешки; не че е сладко без тях – не е. Но когато започнеш да ги повтаряш, започваш и да се усъмняваш в смисъла на повечето неща и в много от способностите си. Не ми се вика, не ми се крещи, не искам да нахвърлям произволните си впечатления от цялата мартенска атмосфера. Спокойна съм, както невинаги, но както често успявам да изглеждам.
И, да, презирам. Ако знаех, че нямам право или че е лошо, сигурно щях да се чувствам виновна, но сега усещам точно обратното.
Какво доказва това? Че няма норми и стандарти – пространството е изкривено, всичко е относително, а ако се движиш със скоростта на светлината, времето ще спре.
3/29/2009
Неделя е денят след събота, а събота е любимият ми ден в почти всички случаи.
Любимият ден от цялата седмица, която така или иначе е очертана много ясно, знам какво се очаква от всеки един ден. Точно тези характеристики карат хората да се събуждат с нормални или адски високи очаквания. А това е голям проблем.
Както и да е, исках да кажа само "Оффффффффф". Звучи мега отвратително - не е заради смяната на часа, не е заради прословутата пролетна умора, с която някои замаскират мързела си.
Заради моето огромно желание да правя нищо е. Искам да правя нииищо. Може би трябва да се срамувам, защото сама съм се свръхвдъхновявала с неоспоримите факти, че светът е пълен, изпълнен, препълнен с хора, цветове, картини, чувства, страхове, любови, музика, изкуство и още милиони непознати понятия, в които да потънеш.
Има толкова много за правене и да четеш/гледаш нещо изглежда като най-бледата и незначителна опция пред пъстротата на безкрайния избор, който животът ни навира така нахално в лицето, а ние извръщаме глави.
Но. Но аз искам да правя нищо. Не ми се чете. Чувствам се гузна, но не ми се прави нищо интелектуално, не ми се занимава с глупости. Днес съм по-голяма егоистка и е толкова прекрасно да не правиш нищо.
А навън е пролет..
Любимият ден от цялата седмица, която така или иначе е очертана много ясно, знам какво се очаква от всеки един ден. Точно тези характеристики карат хората да се събуждат с нормални или адски високи очаквания. А това е голям проблем.
Както и да е, исках да кажа само "Оффффффффф". Звучи мега отвратително - не е заради смяната на часа, не е заради прословутата пролетна умора, с която някои замаскират мързела си.
Заради моето огромно желание да правя нищо е. Искам да правя нииищо. Може би трябва да се срамувам, защото сама съм се свръхвдъхновявала с неоспоримите факти, че светът е пълен, изпълнен, препълнен с хора, цветове, картини, чувства, страхове, любови, музика, изкуство и още милиони непознати понятия, в които да потънеш.
Има толкова много за правене и да четеш/гледаш нещо изглежда като най-бледата и незначителна опция пред пъстротата на безкрайния избор, който животът ни навира така нахално в лицето, а ние извръщаме глави.
Но. Но аз искам да правя нищо. Не ми се чете. Чувствам се гузна, но не ми се прави нищо интелектуално, не ми се занимава с глупости. Днес съм по-голяма егоистка и е толкова прекрасно да не правиш нищо.
А навън е пролет..
3/25/2009
Криви 2
"Не изпитвам страаааах от твоя смях
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
3/23/2009
Sinnerman
Светът беше гъста мъгла, а през мрачните й сиви молекули си проправяха път песните на Нина Симон. Ася се намираше зад цигарената завеса и се опитваше да гледа. Да гледа или да вижда – понякога понятията я объркваха. Но със сигурност опитваше. Не искаше да чува никакви гласове, не искаше да отговаря на никакви въпроси, дори на своите собствени. Беше се вторачила в чифт непостоянни, зелени очи, от които нямаше сила да избяга. Решена да не се откъсне от тях, беше призовала цялото самообладание, скрито по тъмните места на душата и тялото си. Моментът бе на път да достигне безсмъртието, когато кичур коса падна и затрупа светлината и блясъка на гледката като лавина. Жалко, всичко трябваше да започне отначало.
- Защо хората лъжат? – сякаш от нищото запита тя.
- Аз не лъжа.
- Всеки лъже.
- Явно познаваш твърде малко хора.
- Понякога и един човек стига, за да разбереш достатъчно.
- Глупости.
„По дяволите, винаги е прав” – помисли тя и издиша.
Тишината беше на косъм да стане тягостна, но Ася нямаше да й позволи да изтръгне корените на непоколебимостта й. Цигареният дим продължаваше да се извива, а очите й се пълнеха със сълзи от раздразнение. Винаги се чудеше дали плачът не се появява в най-удобните моменти, напълно неподвластен на емоциите. Дали заради цигарите, заради музиката или пък приятната светлина, Ася копнееше да прехапе устни, изпълнена с яд и горчилка, да остави сълзите да се спуснат по отредените им траектории. Разбира се, нямаше да го направи.
Малко по-рано, в същия ден, тя се събуди от мига, който някои наричаха сън. Сърцето й скришом биеше все по-учестено и учестено, но тя не показваше никакъв признак, че го усеща. Вършеше ежедневните си дейности сякаш мускулът се бе превърнал в камък и с много изпросени от себе си усмивки се чувстваше тайно щастлива.
Успя да разкървави три от пръстите си за няколко часа и това й се стори някак подозрително. Рисуваше наум, рисуваше преди да потъне в лирика и мисли, рисуваше след като затвореше очите си. Рисуваше картини, рисуваше живот. Кухненските шкафове, стълбището, столовете, скрити в полумрака, и силуетът на големия диван криеха някакъв смисъл, а целият компас на света беше насочен в посоката, към която тя се лъжеше, че не гледа. Беше психически подготвена, но въпреки това мънички тръпки се спускаха по кожата й, докато не започна да се усмихва още по-безумно. И наистина беше така. Лудост, безумие. Винаги бе знаела, че това е най-наивната й, глуповата черта, но обичаше изкуството си повече, отколкото обичаше да наблюдава отражението на светлините в локвите.
Щеше да говори бавно и да въздиша нямо, щеше да се взира в процепите и да открива четирилистни детелини. Боже, понякога всичко губеше идиотския си смисъл.
Мракът се спусна с аромата на нежност, а хормоните започнаха да се тресат и разбъркват като погълнати от торнадо. Всичко се случваше под циментова обвивка, а парата излизаше по малко, под формата на кратки и среднократки изречения.
Механизмите на въображението бяха силно напрегнати и тъкмо започваха да се усмиряват. Тик-так. Беше вечер.
„Искам да знам какъв е бил учителят ти в пети клас. (…) Искам да знам защо слушаш Нина Симон, когато си тъжна.”
Виждаше движенията на каданс, а диалогът от „Point of no return” тихомълком я водеше.
Беше скрила вулкан в себе си. Жесток вулкан, който нямаше силата да изригне наведнъж, а бавно я изпълваше с гореща лава. През цялото време се чувстваше добре.
Ася бе корава, въпреки че си доказваше точно обратното и то толкова многократно. Бе готова да остави вятърът да обрули кухините й, без значение, че после щеше да съжалява.
- Не казваш нищо – и отново я погледна за секунда.
- Не обичам да говоря.
„Хората трябва да гледат в очите” – ръмжеше наум Ася.
- За какво искаш да говорим? – запита той, опитвайки за пореден път.
- Това не е добър въпрос. Не може да решаваме за какво да говорим. – отряза го тя.
- Какво предлагаш тогава? – вече малко ядосано каза Йоан.
- Защо просто не слушаш музиката?
- Трудна си.
Настъпи мълчание, а пред погледа й се изписа думата „груба”.
Да, така правеше и така щеше да прави, докато лавата не избие през погледа й, през жестовете й, през думите й. Щеше да наказва хората, още преди да са я наранили.
Преди три минути беше станало осем. Лицата се сливаха в огромна усмивка и кратък смях. Ася стоеше доволна, щастлива, нюанс от всичко това. Съвсем малка част от нея се бе свила в дълбините и се гърчеше в по-различно щастие.
Телефонът звънеше. Сигурно е Милена. Или пък Желана.
Беше едно забравено име, за което наистина й беше почти все едно, но след като го видя, се развълнува. Разбира се, не вдигна.
Малко по-късно, зашлевена от моментално прозрение и угризение на съвестта, тя набра познатия номер.
Събуди го с милия си глас и едва доловимо му показа, че й липсва. „Колко глупаво, нали?” – каза си тя и не заспа.
Някакви хора постоянно отиваха до закачалката, за да оставят якетата и палтата си. Ася несъзнателно се обръщаше. След шестия път реши, че е абсолютно безсмислено.
В един от всички среднотъмни и живи моменти, безшумните му стъпки отекнаха в погледите на останалите.
„Да, прекрасно” – въздъхна, а след това си прошепна „Добре”.
Йоан беше от онези хора, които са убили момчетата в себе си, а на тяхно място се е настанил мъж, пращящ от тестостерон. От всички техни жилки витаят феромони, а ужасните им криви носове възбуждат мъжествеността им до полуда.
За какво й беше да бъде мил, когато нямаше да докосва устните с върховете на пръстите си, спомняйки си как ту грубо, ту нежно си е играл с невинността й в някоя потна, тежкодиханна нощ?
За какво й беше да бъде мил, след като нямаше да забива ноктите си в здравите му ръце, страстно да ги прокарва по гърба му, докато всяка част от тялото му докосва всяка част от нейното тяло?
За какво й беше да слуша гласа му, когато нямаше с тих, пронизващ шепот да гали сетивата й и да подкосява краката й?
Не можеше да свърже причини и следствия, а още по-малко можеше да си обясни защо животът е толкова несправедлив, отнемащ й дори надеждата да го притежава.
Искаше го, искаше го с всяко кратко сърцебиене, с всяко изтласкване на кръвта.
Писъкът се носеше из най-дълбоките пещери на душата й, после рикошираше в сталактитите отхвърлени напразни надежди, а ехото отекваше навсякъде, почти достигащо премрежените й очи. Зеленият проблясък я заслепяваше, а тя проклинаше ли, проклинаше. Чувстваше се безсилна.
- Знаеш ли.. – с треперещ глас отрони Ася. Мъчно ми е за теб.
- Какво? – сякаш това бе някаква изненада за него.
- Не, не те съжалявам или нещо такова.. Просто ми е мъчно..
Усети как вече трудно сдържа сълзите, подбудени от дима, обърна се и събра последните си капчици устойчивост.
Гледаше го, гледаше право в него. Ася не се страхуваше да го гледа. Кичурите се освобождаваха, а тя между другото ги поставяше на мястото им.
Йоан се мъчеше да я разбере, да открие причината, която обръща вътрешната й мембрана; заради която пращаше странни вибрации в цялото помещение.
Сепаретата бяха хубави, а останалите компании потъваха в шумните си глъчки, неспособни да чуят мелодията на Нина Симон.
Нина Симон и арфата, които спасяваха Ася от пагубната й смърт, сипеща се като пепел. Може би навън ветровете забързано тичаха из спрелия въздух, може би звездите искряха ярко в тъмното небе, незасенчвани от уличната светлина. Може би хората на бара пиеха уиски и търсеха своето щастие в нечий случаен и продължителен поглед. Тя имаше своето олицетворение на тестостерон, точно до нея, изгарящо цигара след цигара.
Щеше да гори в ада заради всичко това, щеше да се поти и извива в казана на собствените си желания, на затворените си врати.
За пореден път фиксира всичките му черти – ужасната черна коса, наболата брада, кривия нос, малките очи. Зелени с изящни, извити мигли. Червената уста и странно-чаровните зъби. Усмивката, с която я наблюдаваше, под съпровода на която я жигосваше с лаконичния си тон.
Затвори очи и се реши – вече нямаше да се опитва да вижда. Замени онзи поглед с празен, а вечерта продължи с мелодраматичен джаз и мирис на цигари.
- Защо хората лъжат? – сякаш от нищото запита тя.
- Аз не лъжа.
- Всеки лъже.
- Явно познаваш твърде малко хора.
- Понякога и един човек стига, за да разбереш достатъчно.
- Глупости.
„По дяволите, винаги е прав” – помисли тя и издиша.
Тишината беше на косъм да стане тягостна, но Ася нямаше да й позволи да изтръгне корените на непоколебимостта й. Цигареният дим продължаваше да се извива, а очите й се пълнеха със сълзи от раздразнение. Винаги се чудеше дали плачът не се появява в най-удобните моменти, напълно неподвластен на емоциите. Дали заради цигарите, заради музиката или пък приятната светлина, Ася копнееше да прехапе устни, изпълнена с яд и горчилка, да остави сълзите да се спуснат по отредените им траектории. Разбира се, нямаше да го направи.
Малко по-рано, в същия ден, тя се събуди от мига, който някои наричаха сън. Сърцето й скришом биеше все по-учестено и учестено, но тя не показваше никакъв признак, че го усеща. Вършеше ежедневните си дейности сякаш мускулът се бе превърнал в камък и с много изпросени от себе си усмивки се чувстваше тайно щастлива.
Успя да разкървави три от пръстите си за няколко часа и това й се стори някак подозрително. Рисуваше наум, рисуваше преди да потъне в лирика и мисли, рисуваше след като затвореше очите си. Рисуваше картини, рисуваше живот. Кухненските шкафове, стълбището, столовете, скрити в полумрака, и силуетът на големия диван криеха някакъв смисъл, а целият компас на света беше насочен в посоката, към която тя се лъжеше, че не гледа. Беше психически подготвена, но въпреки това мънички тръпки се спускаха по кожата й, докато не започна да се усмихва още по-безумно. И наистина беше така. Лудост, безумие. Винаги бе знаела, че това е най-наивната й, глуповата черта, но обичаше изкуството си повече, отколкото обичаше да наблюдава отражението на светлините в локвите.
Щеше да говори бавно и да въздиша нямо, щеше да се взира в процепите и да открива четирилистни детелини. Боже, понякога всичко губеше идиотския си смисъл.
Мракът се спусна с аромата на нежност, а хормоните започнаха да се тресат и разбъркват като погълнати от торнадо. Всичко се случваше под циментова обвивка, а парата излизаше по малко, под формата на кратки и среднократки изречения.
Механизмите на въображението бяха силно напрегнати и тъкмо започваха да се усмиряват. Тик-так. Беше вечер.
„Искам да знам какъв е бил учителят ти в пети клас. (…) Искам да знам защо слушаш Нина Симон, когато си тъжна.”
Виждаше движенията на каданс, а диалогът от „Point of no return” тихомълком я водеше.
Беше скрила вулкан в себе си. Жесток вулкан, който нямаше силата да изригне наведнъж, а бавно я изпълваше с гореща лава. През цялото време се чувстваше добре.
Ася бе корава, въпреки че си доказваше точно обратното и то толкова многократно. Бе готова да остави вятърът да обрули кухините й, без значение, че после щеше да съжалява.
- Не казваш нищо – и отново я погледна за секунда.
- Не обичам да говоря.
„Хората трябва да гледат в очите” – ръмжеше наум Ася.
- За какво искаш да говорим? – запита той, опитвайки за пореден път.
- Това не е добър въпрос. Не може да решаваме за какво да говорим. – отряза го тя.
- Какво предлагаш тогава? – вече малко ядосано каза Йоан.
- Защо просто не слушаш музиката?
- Трудна си.
Настъпи мълчание, а пред погледа й се изписа думата „груба”.
Да, така правеше и така щеше да прави, докато лавата не избие през погледа й, през жестовете й, през думите й. Щеше да наказва хората, още преди да са я наранили.
Преди три минути беше станало осем. Лицата се сливаха в огромна усмивка и кратък смях. Ася стоеше доволна, щастлива, нюанс от всичко това. Съвсем малка част от нея се бе свила в дълбините и се гърчеше в по-различно щастие.
Телефонът звънеше. Сигурно е Милена. Или пък Желана.
Беше едно забравено име, за което наистина й беше почти все едно, но след като го видя, се развълнува. Разбира се, не вдигна.
Малко по-късно, зашлевена от моментално прозрение и угризение на съвестта, тя набра познатия номер.
Събуди го с милия си глас и едва доловимо му показа, че й липсва. „Колко глупаво, нали?” – каза си тя и не заспа.
Някакви хора постоянно отиваха до закачалката, за да оставят якетата и палтата си. Ася несъзнателно се обръщаше. След шестия път реши, че е абсолютно безсмислено.
В един от всички среднотъмни и живи моменти, безшумните му стъпки отекнаха в погледите на останалите.
„Да, прекрасно” – въздъхна, а след това си прошепна „Добре”.
Йоан беше от онези хора, които са убили момчетата в себе си, а на тяхно място се е настанил мъж, пращящ от тестостерон. От всички техни жилки витаят феромони, а ужасните им криви носове възбуждат мъжествеността им до полуда.
За какво й беше да бъде мил, когато нямаше да докосва устните с върховете на пръстите си, спомняйки си как ту грубо, ту нежно си е играл с невинността й в някоя потна, тежкодиханна нощ?
За какво й беше да бъде мил, след като нямаше да забива ноктите си в здравите му ръце, страстно да ги прокарва по гърба му, докато всяка част от тялото му докосва всяка част от нейното тяло?
За какво й беше да слуша гласа му, когато нямаше с тих, пронизващ шепот да гали сетивата й и да подкосява краката й?
Не можеше да свърже причини и следствия, а още по-малко можеше да си обясни защо животът е толкова несправедлив, отнемащ й дори надеждата да го притежава.
Искаше го, искаше го с всяко кратко сърцебиене, с всяко изтласкване на кръвта.
Писъкът се носеше из най-дълбоките пещери на душата й, после рикошираше в сталактитите отхвърлени напразни надежди, а ехото отекваше навсякъде, почти достигащо премрежените й очи. Зеленият проблясък я заслепяваше, а тя проклинаше ли, проклинаше. Чувстваше се безсилна.
- Знаеш ли.. – с треперещ глас отрони Ася. Мъчно ми е за теб.
- Какво? – сякаш това бе някаква изненада за него.
- Не, не те съжалявам или нещо такова.. Просто ми е мъчно..
Усети как вече трудно сдържа сълзите, подбудени от дима, обърна се и събра последните си капчици устойчивост.
Гледаше го, гледаше право в него. Ася не се страхуваше да го гледа. Кичурите се освобождаваха, а тя между другото ги поставяше на мястото им.
Йоан се мъчеше да я разбере, да открие причината, която обръща вътрешната й мембрана; заради която пращаше странни вибрации в цялото помещение.
Сепаретата бяха хубави, а останалите компании потъваха в шумните си глъчки, неспособни да чуят мелодията на Нина Симон.
Нина Симон и арфата, които спасяваха Ася от пагубната й смърт, сипеща се като пепел. Може би навън ветровете забързано тичаха из спрелия въздух, може би звездите искряха ярко в тъмното небе, незасенчвани от уличната светлина. Може би хората на бара пиеха уиски и търсеха своето щастие в нечий случаен и продължителен поглед. Тя имаше своето олицетворение на тестостерон, точно до нея, изгарящо цигара след цигара.
Щеше да гори в ада заради всичко това, щеше да се поти и извива в казана на собствените си желания, на затворените си врати.
За пореден път фиксира всичките му черти – ужасната черна коса, наболата брада, кривия нос, малките очи. Зелени с изящни, извити мигли. Червената уста и странно-чаровните зъби. Усмивката, с която я наблюдаваше, под съпровода на която я жигосваше с лаконичния си тон.
Затвори очи и се реши – вече нямаше да се опитва да вижда. Замени онзи поглед с празен, а вечерта продължи с мелодраматичен джаз и мирис на цигари.
Oh God it feels like forever
But no one ever tells you that forever feels like home,
sitting all alone inside your head
За сто седемдесет и шести път.
Бури, ветрове, градушки, урагани - чакам ги да се изсипят върху мен. Безсилна съм сега, безсилна ще бъда и тогава.
Крещя без глас и кървя без кръв, проклинам наум, сънувам наяве, летя насън, събуждам се и пак, и пак.
Don't know how much time has passed
All I know is that it feels like forever
But no one ever tells you that forever feels like homeeee..
Когато усещаш сладък вкус, всъщност всичко е горчиво, а когато броиш отчайващо дългите три секунди, впили се в нечий поглед, не осъзнаваш колко живот се събира в тях. Без значение за какви ги смяташ.
Не планирам да се връщам назад.
sitting all alone inside your head
За сто седемдесет и шести път.
Бури, ветрове, градушки, урагани - чакам ги да се изсипят върху мен. Безсилна съм сега, безсилна ще бъда и тогава.
Крещя без глас и кървя без кръв, проклинам наум, сънувам наяве, летя насън, събуждам се и пак, и пак.
Don't know how much time has passed
All I know is that it feels like forever
But no one ever tells you that forever feels like homeeee..
Когато усещаш сладък вкус, всъщност всичко е горчиво, а когато броиш отчайващо дългите три секунди, впили се в нечий поглед, не осъзнаваш колко живот се събира в тях. Без значение за какви ги смяташ.
Не планирам да се връщам назад.
3/21/2009
It's all gone Pete Tong
Единственото, което ми остана от него, е цигарен дим. Цигареният дим в косата, цигареният дим в очите, цигареният дим в мислите, цигареният дим в тишината. Навсякъде. По мен, около мен. Виеща се мъгла от пречки, недовиждане и кашлица. Цигарен дим.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
3/20/2009
Затворено
Спрях да правя онова. Спрях да правя и другото нещо. От около седмица и половина. Сега е празно. Нямам смелостта да напиша дори глупавите имена на смешните си занимания.
"I wanna know what your fifth grade teacher was like?"
Ще спра ли да пиша? А ще започна ли въобще някога?
Wild is the wind
So wild is the wind
You touch me.........!
Нина Симон и пак Нина Симон, и о, да! Нина Симон.
Завийте се през глава и заспивайте - wild is the wind, а моите клепачи се сипят като прах от умора, заспивам.
"I wanna know what your fifth grade teacher was like?"
Ще спра ли да пиша? А ще започна ли въобще някога?
Wild is the wind
So wild is the wind
You touch me.........!
Нина Симон и пак Нина Симон, и о, да! Нина Симон.
Завийте се през глава и заспивайте - wild is the wind, а моите клепачи се сипят като прах от умора, заспивам.
3/14/2009
Разлей кафето и цигарите
върху филийките под масата
и със салфетка скрий забравите -
тъй сутрините слагат си украсата.
Налей си в чиста чаша вино
и съзерцавай кървавия блясък;
море от нерви в тъмносиньо
и болничният глух човешки крясък.
Търси със допир светлините,
блещукащи отвъд пердето влажно,
пусни ги, да, на свобода сълзите
нима останалото е по-важно?
върху филийките под масата
и със салфетка скрий забравите -
тъй сутрините слагат си украсата.
Налей си в чиста чаша вино
и съзерцавай кървавия блясък;
море от нерви в тъмносиньо
и болничният глух човешки крясък.
Търси със допир светлините,
блещукащи отвъд пердето влажно,
пусни ги, да, на свобода сълзите
нима останалото е по-важно?
Wild is the wind
Let me fly away with you.
Когато тя заспи зимен сън, ти ще се събудиш.
Ще се разминавате напук жалките опити на съдбата да ви срещне.
Когато тя е готова, ти ще си заключен.
Когато ти я потърсиш, тя ще се заключи.
Ще се гоните, ще се катерите по земната ос. Вятърът ще развява косите ви, но кичурите ви никога няма да се оплетат.
Когато нарисуваш потрета й, тя ще е сляпа.
Когато ти ослепееш, тя ще започне да те гледа в очите.
Когато пееш любимите й песни, тя няма да може да те чуе.
Когато тя започне да ти шепти на ухо, ти ще си изгубил ума си.
Ще се въртите до припадък на тази жестока въртележка.
Ще плувате в дълбоките си агонии в търсене на бряг.
Ще се уморявате, ще спирате.
На една и съща улица. Тя на своята спирка, ти - на тази срещу нея.
Но времето ще лети между вас и няма да се видите.
Някой ден, когато тя брои бръчките в ъгълчетата на очите си, ще падне дърво. Шумът му ще запее стари песни, ще понесе забравени мелодии.
Ти ще стоиш там, с надеждата да видиш колко чакане и скрити вопли е събрала в ъгълчетата на очите си.
Тогава въртележката ще спре, а паралелите и медианите ще съвпаднат.
Ветровете, слънцето и дъждът ще се слеят.
Тя ще излезне. Ти ще си там.
Погледите ви ще се открият.
Застанали неподвижно.
Двамата.
Свободни да умрете.
Това наричам миг.
Когато тя заспи зимен сън, ти ще се събудиш.
Ще се разминавате напук жалките опити на съдбата да ви срещне.
Когато тя е готова, ти ще си заключен.
Когато ти я потърсиш, тя ще се заключи.
Ще се гоните, ще се катерите по земната ос. Вятърът ще развява косите ви, но кичурите ви никога няма да се оплетат.
Когато нарисуваш потрета й, тя ще е сляпа.
Когато ти ослепееш, тя ще започне да те гледа в очите.
Когато пееш любимите й песни, тя няма да може да те чуе.
Когато тя започне да ти шепти на ухо, ти ще си изгубил ума си.
Ще се въртите до припадък на тази жестока въртележка.
Ще плувате в дълбоките си агонии в търсене на бряг.
Ще се уморявате, ще спирате.
На една и съща улица. Тя на своята спирка, ти - на тази срещу нея.
Но времето ще лети между вас и няма да се видите.
Някой ден, когато тя брои бръчките в ъгълчетата на очите си, ще падне дърво. Шумът му ще запее стари песни, ще понесе забравени мелодии.
Ти ще стоиш там, с надеждата да видиш колко чакане и скрити вопли е събрала в ъгълчетата на очите си.
Тогава въртележката ще спре, а паралелите и медианите ще съвпаднат.
Ветровете, слънцето и дъждът ще се слеят.
Тя ще излезне. Ти ще си там.
Погледите ви ще се открият.
Застанали неподвижно.
Двамата.
Свободни да умрете.
Това наричам миг.
Мелодии по вятъра
Отговорът? Не, не го искаш.
Пада прах, вали прах, сипе се прах.
Не е пепел от ексхумирани тела, не е сняг, не са конфети.
Зарядите са толкова много, така цветни, че всичко се слива в ярка, заслепяваща бяла светлина. Сияе, блести, сияе, блести, докато не се превърне в точка, която изчезва за по-малко от момент.
Момент ли?
Хиляди моменти.
Сега вече някой ми липсва. Сега вече мразя някого.
Иска ми се да го гравирам върху небето с искри, изпратени от широко отворени, гневно-тъжни очи.
Не влизай, не викай, дори не чукай на вратата.
Не ме интересува какво дават по някоя си програма, интересува ме, че утре е утре, а днес е днес. Днес е затворено, а утре ще е малко по-друго, но може би също така подобно.
Върнете ме, нека да е девети ноември 2008 г. Има ли шанс да се случи? Да се събудя и да е тогава?
Отказвам се.
'Cause Annie you are star but just not going very far
Ще премина оттук, оттам, ще прочета безброй много красиви послания и безброй много изгубени думи, изгубили се, намерили мен. Знаци ли? Съжалявам, не, благодаря.
А аз мразя, мразя и знам, че в някоя тайна кутийка, на някое тайно, забравено място няма пропуснати писма - всичко е прегледано, прочетено, прочетено отново, а след това отново и отново. Всичко е изтрито и загубено и сега аз си мисля, непособна да ръмжа: тихо е.
Тихо е, тихо е да. Колкото и да насилваш времето, да го пришпорваш, да дърпаш юздите на смешната си псевдолудост, да се заливаш в смях от сълзи и сълзи от смях, да се облепваш със сцени от ужас, за да не заспиш до труп, не ти си този, който върти света.
Ето така е, това е всичкото всичко, което обладава малките моменти, в които гониш ли, гониш своите мълчания, но те вече са пуснали корени - по-дълбоко, отколкото очакваш.
От малка го правя - тогава малко по-нескопосано, сега - все така хаотично. От малка хващам лист /какъвто и да е/ и пиша всичките си нужни и ненужни мисли. Пиша, изливам, оставям, забравям, подарвявам.. Все едно.
Да, подарявам ти омразата си. Все едно.
Да, подарявам гордостта си.
Все едно.
Да, подарявам присъствието си.
Учтивостта.
И тишината.
Пренебрежението.
И очевидното отлагане.
Очевидното отказване.
И повече от очевидното нежелание.
Няма нищо по-сладко от джаз и маслени бои, които безплътно присъстват в пространството.
Няма нищо по-смущаващо от забравената живопис на детската носталгия.
Няма нищо по-белязващо от последни страници, попили хаотични вдъхновения.
Няма нищо по-дълбоко от двуизмерния образ на пренесените мисли.
И едва ли има нещо по-разрушаващо от логични обяснения за сладко-горчивите явления в твоя уж прогресиращ живот.
Защото отговорите затварят въпросите, а затворените въпроси са равни на смърт.
no hero in her sky
Пада прах, вали прах, сипе се прах.
Не е пепел от ексхумирани тела, не е сняг, не са конфети.
Зарядите са толкова много, така цветни, че всичко се слива в ярка, заслепяваща бяла светлина. Сияе, блести, сияе, блести, докато не се превърне в точка, която изчезва за по-малко от момент.
Момент ли?
Хиляди моменти.
Сега вече някой ми липсва. Сега вече мразя някого.
Иска ми се да го гравирам върху небето с искри, изпратени от широко отворени, гневно-тъжни очи.
Не влизай, не викай, дори не чукай на вратата.
Не ме интересува какво дават по някоя си програма, интересува ме, че утре е утре, а днес е днес. Днес е затворено, а утре ще е малко по-друго, но може би също така подобно.
Върнете ме, нека да е девети ноември 2008 г. Има ли шанс да се случи? Да се събудя и да е тогава?
Отказвам се.
'Cause Annie you are star but just not going very far
Ще премина оттук, оттам, ще прочета безброй много красиви послания и безброй много изгубени думи, изгубили се, намерили мен. Знаци ли? Съжалявам, не, благодаря.
А аз мразя, мразя и знам, че в някоя тайна кутийка, на някое тайно, забравено място няма пропуснати писма - всичко е прегледано, прочетено, прочетено отново, а след това отново и отново. Всичко е изтрито и загубено и сега аз си мисля, непособна да ръмжа: тихо е.
Тихо е, тихо е да. Колкото и да насилваш времето, да го пришпорваш, да дърпаш юздите на смешната си псевдолудост, да се заливаш в смях от сълзи и сълзи от смях, да се облепваш със сцени от ужас, за да не заспиш до труп, не ти си този, който върти света.
Ето така е, това е всичкото всичко, което обладава малките моменти, в които гониш ли, гониш своите мълчания, но те вече са пуснали корени - по-дълбоко, отколкото очакваш.
От малка го правя - тогава малко по-нескопосано, сега - все така хаотично. От малка хващам лист /какъвто и да е/ и пиша всичките си нужни и ненужни мисли. Пиша, изливам, оставям, забравям, подарвявам.. Все едно.
Да, подарявам ти омразата си. Все едно.
Да, подарявам гордостта си.
Все едно.
Да, подарявам присъствието си.
Учтивостта.
И тишината.
Пренебрежението.
И очевидното отлагане.
Очевидното отказване.
И повече от очевидното нежелание.
Няма нищо по-сладко от джаз и маслени бои, които безплътно присъстват в пространството.
Няма нищо по-смущаващо от забравената живопис на детската носталгия.
Няма нищо по-белязващо от последни страници, попили хаотични вдъхновения.
Няма нищо по-дълбоко от двуизмерния образ на пренесените мисли.
И едва ли има нещо по-разрушаващо от логични обяснения за сладко-горчивите явления в твоя уж прогресиращ живот.
Защото отговорите затварят въпросите, а затворените въпроси са равни на смърт.
no hero in her sky
3/13/2009
Опаковки и боклуци
ПИСЪК! ПИСЪК! ПИСЪК!
Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.
Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.
Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.
Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.
3/10/2009
"Одисея"
Ако можех да изпитвам онова прекрасно чувство, както когато открия забравените си любови, щях да съм вечно щастлива.
Ако можех да мисля така, както когато вярвам във всичко и всички, щях да съм неспирна.
Ако всички тези моменти траеха повече от секунда, щеше да е толкова различно.
Ако винаги гледах с широко отворени очи и ако винаги пречупвах света през призмата на неговото влияние.
От толкова години живея в тази къща, толкова пъти ровя за книги и чак сега откривам как в края на рафта срещу мен е застанала огромната "Одисея"
Чак сега.
Още ме топли и още го слушам. Още и още.
Но ще има и други.
Животът е одисея.
Ако можех да мисля така, както когато вярвам във всичко и всички, щях да съм неспирна.
Ако всички тези моменти траеха повече от секунда, щеше да е толкова различно.
Ако винаги гледах с широко отворени очи и ако винаги пречупвах света през призмата на неговото влияние.
От толкова години живея в тази къща, толкова пъти ровя за книги и чак сега откривам как в края на рафта срещу мен е застанала огромната "Одисея"
Чак сега.
Още ме топли и още го слушам. Още и още.
Но ще има и други.
Животът е одисея.
"So I can watch all my heroes sell a car on TV"
Цяла нощ валя и цяла нощ капките последователно се стичаха по каналчетата на моята умора, за да я изгонят и за да се наспя. Вятърът пронизващо свистеше така, че успя да ме измами и аз помислих, че в тази свирепа идилия най-невероятното нещо, което бих могла да направя, е да стана в 6:45.
Но все пак станах. Станах, отидох на училище, където за пореден и безсмислен път се противопоставих на очакваното и зарових пръсти и коси в моите си работи. Прибрах се разрошена с вуудуу сърце и едно кълбо от чувства за разплитане.
Обичам училището, защото там съсредоточавам всичките си тъкани в тъканта на живота.
Сякаш всяка секунда е програмирана да ме преобръща наопаки, а после снизходително да ме връща в начално положение. Късам се като опъната струна, а после със сетни сили се превръщам в нова, здрава корда. Устните ми треперят, ръцете още повече, малки буквички скачат и тръпнат в очакване да ги освободя от тъмната им бездна и да ги захвърля в белия свят, понесли се на вълнов фронт с невероятно висока честота.
Искат да изпъкнат, всяка по отделно в моя писък, пробождащ слуха на всички, които не таят стихии в душата си.
Имам си вуудуу сърце, пробито с карфици, и имам хартия, която да смачкам, която да превърна в поредното запълнено пространство; равнина, която да даря с милиони прави и наклонени.
Имам книги за четене през нощта и пътеписи за четене в скучните часове по литература. Черупки за оформяне и дрехи за подреждане. Имам, да. Но не ми е до тях, не ми е до национална гордост, не ми е до важните решения за бъдещето.
О, не, не, не..
едно вуудуу сърце бие
Но все пак станах. Станах, отидох на училище, където за пореден и безсмислен път се противопоставих на очакваното и зарових пръсти и коси в моите си работи. Прибрах се разрошена с вуудуу сърце и едно кълбо от чувства за разплитане.
Обичам училището, защото там съсредоточавам всичките си тъкани в тъканта на живота.
Сякаш всяка секунда е програмирана да ме преобръща наопаки, а после снизходително да ме връща в начално положение. Късам се като опъната струна, а после със сетни сили се превръщам в нова, здрава корда. Устните ми треперят, ръцете още повече, малки буквички скачат и тръпнат в очакване да ги освободя от тъмната им бездна и да ги захвърля в белия свят, понесли се на вълнов фронт с невероятно висока честота.
Искат да изпъкнат, всяка по отделно в моя писък, пробождащ слуха на всички, които не таят стихии в душата си.
Имам си вуудуу сърце, пробито с карфици, и имам хартия, която да смачкам, която да превърна в поредното запълнено пространство; равнина, която да даря с милиони прави и наклонени.
Имам книги за четене през нощта и пътеписи за четене в скучните часове по литература. Черупки за оформяне и дрехи за подреждане. Имам, да. Но не ми е до тях, не ми е до национална гордост, не ми е до важните решения за бъдещето.
О, не, не, не..
едно вуудуу сърце бие
3/09/2009
I'm watching you breathing
Случва се. Случа се на всеки. Започва от нищото и свършва в нищото. По какви калдъръмени улички върви, как се накланя към най-тъмните, тесни пресечки - не знам. Но се случва и почти всеки успява.
Чета живота по ръбовете на локвите, а той отдавна е описан в книгите. Разнищвам облаците като къдели въображение и небесна живопис, а те отдавна са начертали плана си да ме удавят в дъждове.
Едва ли има значение, едва ли има значение..
Ще те счупят на парченца. Ще пребият до смърт детето в теб. Малките късчета остатъци ще счупят на още по-незабележими такива. А накрая ще те стъпчат; с бесните си, налудничави усмивки ще скачат върху последните руини от заличеното ти съществуване. Когато частиците загубят свойство да се чупят, те ще те протрият по асфалта, докато врящата ти плът не остави последните си капчици изстрадала кръв по сивата алея, не обере праха и някой не я помете при пепелта и останалите изгорени боклуци.
Вятърът ще те разнася - безличен и безплътен. Но спокойно, в природата няма празни пространства - все някога малките изсъхнали, загубили цвят късчета живот ще се открият, ще се съединят отново. Ще възкръснеш - нищо и никакъв - празен, изстинал, изгнил и прозрачен. А техните души отдавна ще са прелели от катранената течност на свирепото щастие, виреещо над заровените им болки.
Случва се.
Нямам време да гледам как дишаш, нямам време да гледам как отново ще погубваш другите.
Седмица каро и всички останали мокри кални карти лежат, плоски и захвърлени, на пътя, а аз ги гледам, гледам..
Как е възможно и не е ли смешно? - се питам. Над всичките тези малки и големи, ниски и високи, ожулени, обелени, потрошени и рушащи се сгради, над всички тях е надвиснало безкрайното поглъщащо синьо небе. А ти, бедни човеко, се притесняваш за своя дребен и нищожен свят.
Случва се, нали?
Тонове изкуство събират прах от предразсъдъците на тези, които нямат смелостта да видят красотата в чуждите действия. За жалост този тип хора трудно се променя.
Ще се срещнем в 7:30, и после пак, и после пак..
А дните и бързането, сънят и червените очи - ще се оправим.
Не са страшни мъртвите, не. Страшни са живите. Не защото могат да са алчни, егоистични и завистливи. А защото се страхуват от себе си. Малките им големи страхове оплитат като бръшлян крехките им чувства, свитите им души. Чувам стъпките, шума от влачещите им се тела, заедно с всичките им мръсни тайни. Крият ги в полите на нощта и треперят в собствената си тягостна тишина.
Моят сладолед на клечка няма да се разтопи, защото е март, но аз чувам.
Едва ли щеше да е толкова мътно и гротескно, ако всички черни води изпълзяваха през каналите на дневна светлина. Не опорочавайте нощта.
Недейте.
Ех, къде е смисълът в проклетите думи?
Чета живота по ръбовете на локвите, а той отдавна е описан в книгите. Разнищвам облаците като къдели въображение и небесна живопис, а те отдавна са начертали плана си да ме удавят в дъждове.
Едва ли има значение, едва ли има значение..
Ще те счупят на парченца. Ще пребият до смърт детето в теб. Малките късчета остатъци ще счупят на още по-незабележими такива. А накрая ще те стъпчат; с бесните си, налудничави усмивки ще скачат върху последните руини от заличеното ти съществуване. Когато частиците загубят свойство да се чупят, те ще те протрият по асфалта, докато врящата ти плът не остави последните си капчици изстрадала кръв по сивата алея, не обере праха и някой не я помете при пепелта и останалите изгорени боклуци.
Вятърът ще те разнася - безличен и безплътен. Но спокойно, в природата няма празни пространства - все някога малките изсъхнали, загубили цвят късчета живот ще се открият, ще се съединят отново. Ще възкръснеш - нищо и никакъв - празен, изстинал, изгнил и прозрачен. А техните души отдавна ще са прелели от катранената течност на свирепото щастие, виреещо над заровените им болки.
Случва се.
Нямам време да гледам как дишаш, нямам време да гледам как отново ще погубваш другите.
Седмица каро и всички останали мокри кални карти лежат, плоски и захвърлени, на пътя, а аз ги гледам, гледам..
Как е възможно и не е ли смешно? - се питам. Над всичките тези малки и големи, ниски и високи, ожулени, обелени, потрошени и рушащи се сгради, над всички тях е надвиснало безкрайното поглъщащо синьо небе. А ти, бедни човеко, се притесняваш за своя дребен и нищожен свят.
Случва се, нали?
Тонове изкуство събират прах от предразсъдъците на тези, които нямат смелостта да видят красотата в чуждите действия. За жалост този тип хора трудно се променя.
Ще се срещнем в 7:30, и после пак, и после пак..
А дните и бързането, сънят и червените очи - ще се оправим.
Не са страшни мъртвите, не. Страшни са живите. Не защото могат да са алчни, егоистични и завистливи. А защото се страхуват от себе си. Малките им големи страхове оплитат като бръшлян крехките им чувства, свитите им души. Чувам стъпките, шума от влачещите им се тела, заедно с всичките им мръсни тайни. Крият ги в полите на нощта и треперят в собствената си тягостна тишина.
Моят сладолед на клечка няма да се разтопи, защото е март, но аз чувам.
Едва ли щеше да е толкова мътно и гротескно, ако всички черни води изпълзяваха през каналите на дневна светлина. Не опорочавайте нощта.
Недейте.
Ех, къде е смисълът в проклетите думи?
Все едно
I'm watching you breathing for the last time
Малко улици са еднопосочни. Малко.
Разбирам, разбирам какво светотатство е да изразяваш плоските си чувства, без да си способен да ги нарисуваш, изрежеш, оцветиш.
Кощунство.
Разбирам го много добре, но не мисля, че моментът е подходящ, за да ме интересува.
Напук на нормите и фактори за добро и лошо настроение аз съм много доволна, дори прекалено доволна. Не трябва да е така? Много заблудена съм?
Все едно.
Нека ви е. Аз съм много щастлива.
:>
Малко улици са еднопосочни. Малко.
Разбирам, разбирам какво светотатство е да изразяваш плоските си чувства, без да си способен да ги нарисуваш, изрежеш, оцветиш.
Кощунство.
Разбирам го много добре, но не мисля, че моментът е подходящ, за да ме интересува.
Напук на нормите и фактори за добро и лошо настроение аз съм много доволна, дори прекалено доволна. Не трябва да е така? Много заблудена съм?
Все едно.
Нека ви е. Аз съм много щастлива.
:>
3/06/2009
Винаги има моменти, в които думите излизат по две или по три, спират се, поглеждат предпазливо наляво и надясно и едва-едва пресичат. Но моите думи много добре знаят, че една метафора не би ги направила силни. Затова малко повече предпочитат да ги блъсне тир, отколкото да преминат.
И затова. Затова, да.
Затова така и затова иначе. Затова нокти дерат и погледът се свежда. Затова толкова много вечери зрението ми изтича.
А и защо не?
Насилени писма върху жълти страници, насилено мислене под изкуствени жълти лъчи.
А целият свят е една огромна шумоляща найлонова опаковка.
Чернова след чернова след чернова.
Тихо, тихо, тихо, докато той рисува!
И затова. Затова, да.
Затова така и затова иначе. Затова нокти дерат и погледът се свежда. Затова толкова много вечери зрението ми изтича.
А и защо не?
Насилени писма върху жълти страници, насилено мислене под изкуствени жълти лъчи.
А целият свят е една огромна шумоляща найлонова опаковка.
Чернова след чернова след чернова.
Тихо, тихо, тихо, докато той рисува!
3/05/2009
I could have lied
Не го очаквах.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
3/03/2009
Не ме бройте
Моливите са подострени, ръкавите - заптретнати.
Ще споделя за няколко елемента, повтарящи се и до болка дразнещи ме, на които искрено благодаря.
Прибирам се с премръзнали пръсти с единствената мечта да влезна вкъщи, незабелязана от гостите на тати, да събуя обувките си, да сваля палта, шалове и ръкавици и да се измия.
Но не. Прибирам се с премръзнали пръсти след петминутно полумислене. На небето няма никакви звезди или ако има, аз не им обръщам внимание. Отключвам и тъкмо се протягам, за да заключа, и ключът ми пада на мокрия цимент. В тъмнината. Пръстите ми са се слели в една заледена форма, а аз тепърва трябва да им заповядвам да търсят проклетия ключ в мокротията на земята.
Второ нещо, което със сигурност ще ми спечели първите бели косми някой ден, са първите три минути в банята. Влизам с цялото желание на света да се изпаря с парата на вряща, преминаваща към топла вода. А всъщност се случва това:
Завъртам кранчето за топлата вода и нищо.
След това въртя и това за студената, за да не се излее кипяща течност и да ме свари.
Нищо. Душът започва да се тресе, сякаш водата вътре има някакво неземно високо налягане и се готви да се пръсне заедно с мен и цялата баня.
Аз продължавам да чакам, умираща от студ и напрежение.
Трусовете се засилват.
И чак тогава за моя огромна (или не чак толкова огромна) радост пада капка вода.
Ледена.
Аз треперя и настръхвам, мисля на високи обороти, за да забравя колко сту-де-но е.
След това падат още една-две капки. Започва да тече нищожна, грозна, полутопла струйка.
Аз, вече бясна и безразсъдна, въртя кранчетата с надежда да завали порой и, разбира се, това става, но всичко кипи, а от парата не мога да видя какво и накъде въртя.
Последното нещо, за което нито душът, нито студът ми е виновен, е малко по-различно.
Всъщност за него някой друг път. Май само разгрявам, а дори не знам докъде ще стигна. Не трябва да правя така!
Не бъдете цинични, моля. Малките деца ще ви се обидят.
Нищо чудно, че ми се чете за психопати.
P.S Пластмасата на шишето, пълно с вода, се е огънала по някакъв абсолютно обикновен начин, но ако се вгледаш във формата й, покрита със сянка и светлина от лапмата, изглежда точно като глава на Оскар. Боже, колко неща си струва да нарисуваш.
P.S. 2 "Raging Bull" - Де Ниро, Пеши и онази култова сцена, която си мечтая да гледам!
Гр! Стискам зъби! Ще бъда добра!
Ще споделя за няколко елемента, повтарящи се и до болка дразнещи ме, на които искрено благодаря.
Прибирам се с премръзнали пръсти с единствената мечта да влезна вкъщи, незабелязана от гостите на тати, да събуя обувките си, да сваля палта, шалове и ръкавици и да се измия.
Но не. Прибирам се с премръзнали пръсти след петминутно полумислене. На небето няма никакви звезди или ако има, аз не им обръщам внимание. Отключвам и тъкмо се протягам, за да заключа, и ключът ми пада на мокрия цимент. В тъмнината. Пръстите ми са се слели в една заледена форма, а аз тепърва трябва да им заповядвам да търсят проклетия ключ в мокротията на земята.
Второ нещо, което със сигурност ще ми спечели първите бели косми някой ден, са първите три минути в банята. Влизам с цялото желание на света да се изпаря с парата на вряща, преминаваща към топла вода. А всъщност се случва това:
Завъртам кранчето за топлата вода и нищо.
След това въртя и това за студената, за да не се излее кипяща течност и да ме свари.
Нищо. Душът започва да се тресе, сякаш водата вътре има някакво неземно високо налягане и се готви да се пръсне заедно с мен и цялата баня.
Аз продължавам да чакам, умираща от студ и напрежение.
Трусовете се засилват.
И чак тогава за моя огромна (или не чак толкова огромна) радост пада капка вода.
Ледена.
Аз треперя и настръхвам, мисля на високи обороти, за да забравя колко сту-де-но е.
След това падат още една-две капки. Започва да тече нищожна, грозна, полутопла струйка.
Аз, вече бясна и безразсъдна, въртя кранчетата с надежда да завали порой и, разбира се, това става, но всичко кипи, а от парата не мога да видя какво и накъде въртя.
Последното нещо, за което нито душът, нито студът ми е виновен, е малко по-различно.
Всъщност за него някой друг път. Май само разгрявам, а дори не знам докъде ще стигна. Не трябва да правя така!
Не бъдете цинични, моля. Малките деца ще ви се обидят.
Нищо чудно, че ми се чете за психопати.
P.S Пластмасата на шишето, пълно с вода, се е огънала по някакъв абсолютно обикновен начин, но ако се вгледаш във формата й, покрита със сянка и светлина от лапмата, изглежда точно като глава на Оскар. Боже, колко неща си струва да нарисуваш.
P.S. 2 "Raging Bull" - Де Ниро, Пеши и онази култова сцена, която си мечтая да гледам!
Гр! Стискам зъби! Ще бъда добра!
3/02/2009
Love me, love me, love me.. Say you do.
Let me fly away with you.
Тъй като съм душевно гола по всички други теми в последните няколко дни, представям малката си утеха за великото бездействие.
Изглежда изпълнен с липса на движение, скучен и натрапващ баналния си сюжет при големите. Изглежда.
Грешно или не, Сам Мендес ми се струва малко притеснен. Явно нестабилността ражда нестабилни ядра, които се разпадат, а радиацията отнася крехки и зависими хора като мен.
Майкъл Шанън прави голямо впечатление, а цялата тази полирана, плоска атмосфера накрая ти се смее в лицето жестоко, защото е много по-сложна, отколкото мислиш.
И въпреки детинското у Лео, за коeто всички говорят, май се готви да стъпи на следващо стъпало. Ще се радвам, ако е така.
P.S. Снимките са хубави, а сънят ме приковава.
Тъй като съм душевно гола по всички други теми в последните няколко дни, представям малката си утеха за великото бездействие.
Изглежда изпълнен с липса на движение, скучен и натрапващ баналния си сюжет при големите. Изглежда.
Грешно или не, Сам Мендес ми се струва малко притеснен. Явно нестабилността ражда нестабилни ядра, които се разпадат, а радиацията отнася крехки и зависими хора като мен.
Майкъл Шанън прави голямо впечатление, а цялата тази полирана, плоска атмосфера накрая ти се смее в лицето жестоко, защото е много по-сложна, отколкото мислиш.
И въпреки детинското у Лео, за коeто всички говорят, май се готви да стъпи на следващо стъпало. Ще се радвам, ако е така.
P.S. Снимките са хубави, а сънят ме приковава.
Blackout
И ако вените прозират през кожата, а очите се затварят, за да уталожат сълзите от взиране; ако мислите са се спрели и почиват в своя кратък мир; ако водата е по-безвкусна от описанията в учебниците по химия, a музиката се слива с предметите и губи своето значение; ако мирише на лятно безсъние, но бързината подсказва друго.. Ако искаш да разкажеш своята проста, мимолетна, произволна изповед, но заставаш пред себе си със знак "Стоп"?
Тогава какво?
Тогава тя иска да признае нещо.
Тя те мрази, защото не си гледал "Американски прелести" и едва ли би оценил "Revolutionary Road". Тя много иска да извърти глава или да разглежда ноктите си сякаш са най-любопитното нещо на света, но вече й омръзна от добре познатите стратегии.
Въобще не й се крещи, защото е разбрала, че това няма никакво значение. Но и е наясно с това, че ако иска някой да я разбере, трябва да го направи по традиционен начин. Иначе всички биха решили, че лъже. Мисля, че понякога й е все едно и това я кара да се чувства несигурна. Мисли си, че така губи своя контрол. Тя иска те да видят всичко, което обича, за да се докоснат до нея. А после съжалява, защото са я ограбили. Тя не харесва факта, че смешните неща които й разказва, показват слабост, но после винаги съжалява, че го е казала на глас.
Тогава какво?
Тогава тя иска да признае нещо.
Тя те мрази, защото не си гледал "Американски прелести" и едва ли би оценил "Revolutionary Road". Тя много иска да извърти глава или да разглежда ноктите си сякаш са най-любопитното нещо на света, но вече й омръзна от добре познатите стратегии.
Въобще не й се крещи, защото е разбрала, че това няма никакво значение. Но и е наясно с това, че ако иска някой да я разбере, трябва да го направи по традиционен начин. Иначе всички биха решили, че лъже. Мисля, че понякога й е все едно и това я кара да се чувства несигурна. Мисли си, че така губи своя контрол. Тя иска те да видят всичко, което обича, за да се докоснат до нея. А после съжалява, защото са я ограбили. Тя не харесва факта, че смешните неща които й разказва, показват слабост, но после винаги съжалява, че го е казала на глас.
it's about time
Не обичам корейска музика и не ми се спи. Изпари се цялото ми желание да питам хората разни неща, а те да ми отговарят скучно.
Пролет е, а с пролетта идват промени. С промените идва някакъв край, а с края - лятото. За много нови начала.
Знаете ли, знаете ли, знаете ли..
Няма никакво значение дали има хора, които ще знаят или не, понякога просто трябва да чуеш гласа си. Гласа на всички свои мисли наяве. Силен, плътен, мек или разсичащ.
Няма значение дали ще те разберат, няма значение дали ще са там, твоят глас трепти и се излива.
I'm watching you breathing.
Мразя лъскавите опаковки да се смесват с пастелните цветове. Просто нямат място там. Мразя, когато трябва да се смея на истории, които не са смешни, и когато забравям да обърна внимание на мили жестове.
Мразя, когато се правя, че не знам, а всъщност знам, колкото и невярно да е това, което знам.
Мразя да пестя думите си според определен човек, защото мога да го накарам да се чувства неудобно.
И тук някъде ще свършат всички мои безплодни опити.. Иска ми се да имах цялата земя, за да чувам тропот на копита, препускайки бясно, защото камшикът жигосва изваяните конски хълбоци.
Липсва ми.
И ми се иска да кажа няколко неща.
Да видя дали мога да се огъна.
Когато нещо, върху което работиш, изглежда добре отблизо, то отдалеч е пълен боклук.
Но коя перспектива е по-добра?
Заспивам, изправя ли се пред буца в гърлото. Тишина в думите и безмълвие в разговора.
Времето лети и оставя във въздуха след себе си следи, но всичко се размива.
Аз съм една объркана, объркана..
Вероятно е просто - ако искаш 6 по физика, учиш определенията в оранжевите полета и никой не се пита разбираш ли ги. Откакто дълбая при корените на явленията и чета много повече от нужното съм още по-объркана. Има правила - научи ги и ги спазвай.
Какво се случва, ако избереш другия път? Нима не е еднакво в края?
Прехапи устни, преглътни, прошепни си наум, че утре ще е по-добре, и се приготви за следващите заблуди.
По дяволите.
Пролет е, а с пролетта идват промени. С промените идва някакъв край, а с края - лятото. За много нови начала.
Знаете ли, знаете ли, знаете ли..
Няма никакво значение дали има хора, които ще знаят или не, понякога просто трябва да чуеш гласа си. Гласа на всички свои мисли наяве. Силен, плътен, мек или разсичащ.
Няма значение дали ще те разберат, няма значение дали ще са там, твоят глас трепти и се излива.
I'm watching you breathing.
Мразя лъскавите опаковки да се смесват с пастелните цветове. Просто нямат място там. Мразя, когато трябва да се смея на истории, които не са смешни, и когато забравям да обърна внимание на мили жестове.
Мразя, когато се правя, че не знам, а всъщност знам, колкото и невярно да е това, което знам.
Мразя да пестя думите си според определен човек, защото мога да го накарам да се чувства неудобно.
И тук някъде ще свършат всички мои безплодни опити.. Иска ми се да имах цялата земя, за да чувам тропот на копита, препускайки бясно, защото камшикът жигосва изваяните конски хълбоци.
Липсва ми.
И ми се иска да кажа няколко неща.
Да видя дали мога да се огъна.
Когато нещо, върху което работиш, изглежда добре отблизо, то отдалеч е пълен боклук.
Но коя перспектива е по-добра?
Заспивам, изправя ли се пред буца в гърлото. Тишина в думите и безмълвие в разговора.
Времето лети и оставя във въздуха след себе си следи, но всичко се размива.
Аз съм една объркана, объркана..
Вероятно е просто - ако искаш 6 по физика, учиш определенията в оранжевите полета и никой не се пита разбираш ли ги. Откакто дълбая при корените на явленията и чета много повече от нужното съм още по-объркана. Има правила - научи ги и ги спазвай.
Какво се случва, ако избереш другия път? Нима не е еднакво в края?
Прехапи устни, преглътни, прошепни си наум, че утре ще е по-добре, и се приготви за следващите заблуди.
По дяволите.
3/01/2009
razzle-dazzle, nonsense
Ноктите ми са твърди като скала. А аз.. Аз слушам Джеймс Блънт. За пореден път всичко се върти в пералнята.
Джеймс Блънт е доста приятен и успокояващ. Отново пих кафе и считам това действие за генерална грешка. Но пък денят беше хубав. И времето. И мартениците.
Радвам се, когато разбера, че дори самотните хора на 41 години, родени на датата, на която са родени на пръв поглед обикновени младежи, не искат да са самотни.
Спазват диета, слушат италианска музика, стоят по цял ден сами, но вярват, че няма да бъдат.
Това е хубаво. Хубаво е, нали?
Някой ден ще разбия вратата и с треперещи глас и ръце ще се разкрещя.
После ще започне Misirlou.
- All right, everybody be cool, this is a robbery!
- Any of you fucking pricks move, and I'll execute every motherfucking last one of ya!
Връщам се на старото си място, при Джеймс Блънт.
Пролетта е.. някак, хм, аз,..
Скоро мисля да изтръгна малко повече от себе си.
"..from a place as private as a bathtub to a place as public as a courtroom.."
Джеймс Блънт е доста приятен и успокояващ. Отново пих кафе и считам това действие за генерална грешка. Но пък денят беше хубав. И времето. И мартениците.
Радвам се, когато разбера, че дори самотните хора на 41 години, родени на датата, на която са родени на пръв поглед обикновени младежи, не искат да са самотни.
Спазват диета, слушат италианска музика, стоят по цял ден сами, но вярват, че няма да бъдат.
Това е хубаво. Хубаво е, нали?
Някой ден ще разбия вратата и с треперещи глас и ръце ще се разкрещя.
После ще започне Misirlou.
- All right, everybody be cool, this is a robbery!
- Any of you fucking pricks move, and I'll execute every motherfucking last one of ya!
Връщам се на старото си място, при Джеймс Блънт.
Пролетта е.. някак, хм, аз,..
Скоро мисля да изтръгна малко повече от себе си.
"..from a place as private as a bathtub to a place as public as a courtroom.."
Naked
Ще поема дълбоко въздух, ще затворя очи и ще заговоря бавно.
Продавам мечтите си. Съвсем евтино. Търся само малко по-учестен пулс и любов към меланхолията. Големите очаквания също са за предпочитане. Както и кратката, поетична реч.
Притежавате ли ги, аз ще ви дам мечтите си. Носете ги, мразете ги, изпускайте ги, чупете ги, а след това ги лепете - те са свикнали.
В началото ще минавам, за да им хвърлям по едно око, но спокойно - с времето привързаността изветрява.
А вие харесвате ли голи мъже?
Продавам мечтите си. Съвсем евтино. Търся само малко по-учестен пулс и любов към меланхолията. Големите очаквания също са за предпочитане. Както и кратката, поетична реч.
Притежавате ли ги, аз ще ви дам мечтите си. Носете ги, мразете ги, изпускайте ги, чупете ги, а след това ги лепете - те са свикнали.
В началото ще минавам, за да им хвърлям по едно око, но спокойно - с времето привързаността изветрява.
А вие харесвате ли голи мъже?
Subscribe to:
Posts (Atom)