Моето високо момче скоро си отива. Отива си, за да пусне брада и чертите му отново да се изпият. За да сече дърва, да се смее високо, да пие ракия и да изглежда като най-обикновения мъж. Непретенциозен, силен, тих.
Аз оставам сама, макар и с него. Оставам с мисълта, че когато не мога и не искам да спя сама, няма да има къде да се скрия. Оставам за малко сама със себе си. От страшно много време не ми се е случвало. Забравих каква бях. Забравих как се пише. Забравих какво обичах да правя. Забравих, съвсем честно, да вярвам в себе си. Спрях да лющя кожата си и да сменям козината си. Така ме боли от това.
Запълвам паузите, пукнатините, празните пространства с големи количества безсмислен и безполезен шум. Слушан стотици пъти и вече научен наизуст. Когато съм вкъщи, каквото и да правя, почти винаги слушам филми. Не ги гледам, а ги слушам. През повечето време вече дори не ги слушам. Ползвам ги за фон, за заглушител. Филми и сериали, които мога да рецитирам, мога да предположа какво се случва на седемнадесетата минута на осми епизод от шести сезон и в три от пет случая да съм много близо до истината или права. Този навик се превърна в тумор. Някакъв мой опит да не оставам с тишината. Тишината започна да ме плаши - парадоксалното е, че я обичам. Тишината кънти и гласът й извайва ярко и заслепяващо факта, че живея сама. Самотата ми не е досада, но започва да ме убива. Затова тишината има нужда от заглушител. Дори и привиден.
Спрях да използвам категорични фрази и като цяло да бъда категорична. Разкъсвам се в двойственост. Презирам космите, подкожните косми, мазните коси, мухъла и смачканите възглавници. Чистотата ме отвлича и чрез нея се заблуждавам, че вкарвам света в някакъв правилен коловоз, но трябва още много, много да се помъча, за да влея в битието си мъничко лекота.
Влюбена съм и искам да целувам, да целувам дълго. Тези дни искам само аз да го правя, без да ме докосват. Да целувам дълго, да галя, да се катеря гола върху широкия мъжки гръб, оставяйки влажни следи като път на охлюви, да говоря до болка нежно, почти като дете, но без да ми го връщат чрез докосвания. Еднопосочно.
Мечтая си за улегнал, скучен и уютен живот. След това полудявам, червата ми се обръщат, преплитат, знам ли и аз, и ми иде да се отдам на всичките си неуютни, грешни, мрачни, жестоки, интензивни и извратени фантазии. Тогава скачам на трамплин и слушам бясна музика, за да избия от себе си всичките тези демони на непостоянството и противоречивостта.
Имам трамплин, намиращ се горе-долу по средата на стаята, с около метър диаметър, черен и сравнително запазен, върху който изливам всякакви видове енергия, просто седя, лежа или вечерям.
Издържам, поривът утихва, а аз разказвам за девети, за шести, втори, пети и други произволни класове. Липсва ми, липсва ми да се чувствам поне малко умна и така ми липсва детското вълнение.
Отделям частички от себе си: една част при топлата и светла представа за малък апартамент, в който имаме пералня и сушилня, стени в меки, есенни багри, аз приготвям вечеря и гледаме филми на огромен монитор, а после спим скрити дълбоко и интимно един в друг; друга част се стресира и трепери (отново недостатъчно) заедно с бързо свършващите дни и все по-бързо идващите изпити и нощи; и третата част отлита при една стара фантазия, в която никога нищо не достига до кулминация, но с едно смугло момче вътрешно се тресем от непотушени гняв и страст, докато горим с цигари ръцете си, втренчени един в друг.
Радвам се, че моето високо момче си заминава. Иначе нямаше да понеса толкова монотонност. Радвам се, че ще се отдалечи от цялата тази гнус и когато го целувам, ще боде и ще мирише на гора.
Радвам се, че ще остана сама за малко.
Но колкото и да е хубаво да си влюбен и да започваш отначало, без шума на филми и сериали, без повтарящи се дни и безпочвено почистване на едни и същи отминали усещания, понякога толкова ми се иска да съм малка и оправданието ми за отдръпване от целувка да е "Напукани са ми устните", а не да отговарям на пияни обаждания, за да ме питат "Обичаш ли сперма?"
Всичко красиво трябва да умре навреме, някой да го среже, за да поникне отново, още по-красиво - иначе изгнива и повтаряш една и съща песен до откат - сериали и пиянски обаждания относно сперма.
Вълнувам се и съм щастлива, че си тръгваш.
1/20/2013
12/30/2012
''izprazvam se v dushata ti i te celuvam''
01.02.2011
Аз сигурно ще умра млада, защото прекалено много обичам живота, а хората, които обичат живота или пък тези, които наистина го живеят, умират млади.
Аз сигурно ще умра млада, защото толкова нощи се страхувам да не загубя някой близък и обикалям стаята, за да го предпазя по някакъв начин. Когато ме е страх, че може нещо лошо да се случи, се опитвам да се лиша от нещо, за да предпазя някого.
Не съм добра, не съм милосърдна, не съм никаква. Егоистично е, че ти пиша сега, но понякога просто трябва да говоря на хората, когато ги няма - толкова по-лесно е.
Може би бъркам правилните реакции, може би сега трябва да изпитвам нещо съвсем различно, но аз просто имам нужда да кажа всичко, което не мога да кажа по друг начин.
Наистина не помня кога си ми казал, че касетката ми на ЛП вече не става, но помня тоооолкова други неща, че паметта ми някой ден ще натежи и просто ще се срине.
Помня, когато започвах да слушам Доорс. Тогава разбрах, че Джим е умрял на 27, тогава, без да те познавам добре и да имаме нещо, осъзнах, че го свързвам с теб и че може би и ти ще умреш на 27. Тогава написах ''Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25'' и ми се стори най-хубавото нещо, което можеш да кажеш на човек. А ако аз не умра на 27, нали и ти няма да умреш на 28?
Ужасно тъжно е, Морисън. Аз не нося супи на хората, за да се чувстват длъжни да направят нещо за мен, нито пък за да ме помислят за добра. Аз не пиша писма на хората, за да ме харесват. Аз искам просто да ги прочетат и да запомнят нещо. Аз не искам да повръщат в тоалетната ми, за да ги виждам слаби. Искам просто.. не знам, искам да съм хероин :)
Обичам Доорс, защото са болни, защото са трудни, защото са отминали, защото идват от една свободна епоха, в която хората са се целували много, без да им пука. Обичам ги, защото са огромна метафора.
Пиша ти това и ме е страх, че ще ме помислиш за нещо, което не съм. Аз не съм богата, не съм превзета, не ме харесват всички, не ме обичат всички и така, така, така нататък.
Аз съм малко момиченце, което много обича Нова Генерация. Много, много. Защото има нещо толкова необяснимо в тях. Помня, когато ми разказваше за съня си, в който не си бил човек и си бил тромав. Нямам идея какво е, никой не разбира никого, ми каза един човек, аз му повярвах. И все пак го усещам, усещам го и е толкова страшно и тъжно.
Преди, когато пушехме трева, си мислех ужасни неща и се страхувах, и исках да не ги мисля. Сега мисля красиво, макар че не мога да кажа две думи :)
Не знам дали е важно и дали трябва да знаеш дори едно от всички тези неща. Но има моменти, в които наистина искаш да говориш - просто ей така. На мен ми се случва малко след като съм била ядосана или безчувствена. Всичко се стапя и спирам да съм ядосана. Ставам много тъжна и много чуплива, не мисля и се самоубивам с изкуство.
Затова сигурно ще умра млада - защото, ако отворя сърцето си, в него няма да остане място за въздух. Защото ме е страх за другите, защото ставам през нощта, защото ме боли ужасно много заради тати, защото изпитвам нужда да давам на хората хубавите неща, които съм открила.
Затова обичам да чистя - защото, когато изхвърлям боклука си, ставам по-чиста и аз. Започвам отначало, изтривам се като мазните петна по чиниите.
Живея много нездравословно не само защото пуша, но и защото се отварям за света.
Изненадвам себе си и ми се иска да го правя по хубав начин.
Ако някой разбере какво е в мен, може би няма да повярва. Аз съм много щастливо момиче и едновременно съм толкова тъжна. Това ме убива :)
Няма да умра сега, защото трябва да направя още много неща. Трябва да се случи всичко, което съм искала и в което съм вярвала.
Не ме питай за лесни начини за самоубийство - знам само трудни :)
Моля ти се, моля ти се, когато четеш това, не ме мрази. И ако започна да спя с 35-годишни мъже, знай, че все още съм чиста.
Една позната беше написала, че най-страшното обяснение в любов е "имам нужда от теб". Нямам идея дали е така.
За мен най-хубавото нещо, което мога да кажа на някого, е "Моля те, не умирай на 27 и аз няма да умра на 25''.
А най-хубавото, което могат да кажат на мен, сигурно е "Ако умреш на 27, ще дойда с теб".
не искам никой да ме разбира
обичам живота, обичам да дишам, обичам много неща, нова генерация и твоите студени очи
Аз сигурно ще умра млада, защото прекалено много обичам живота, а хората, които обичат живота или пък тези, които наистина го живеят, умират млади.
Аз сигурно ще умра млада, защото толкова нощи се страхувам да не загубя някой близък и обикалям стаята, за да го предпазя по някакъв начин. Когато ме е страх, че може нещо лошо да се случи, се опитвам да се лиша от нещо, за да предпазя някого.
Не съм добра, не съм милосърдна, не съм никаква. Егоистично е, че ти пиша сега, но понякога просто трябва да говоря на хората, когато ги няма - толкова по-лесно е.
Може би бъркам правилните реакции, може би сега трябва да изпитвам нещо съвсем различно, но аз просто имам нужда да кажа всичко, което не мога да кажа по друг начин.
Наистина не помня кога си ми казал, че касетката ми на ЛП вече не става, но помня тоооолкова други неща, че паметта ми някой ден ще натежи и просто ще се срине.
Помня, когато започвах да слушам Доорс. Тогава разбрах, че Джим е умрял на 27, тогава, без да те познавам добре и да имаме нещо, осъзнах, че го свързвам с теб и че може би и ти ще умреш на 27. Тогава написах ''Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25'' и ми се стори най-хубавото нещо, което можеш да кажеш на човек. А ако аз не умра на 27, нали и ти няма да умреш на 28?
Ужасно тъжно е, Морисън. Аз не нося супи на хората, за да се чувстват длъжни да направят нещо за мен, нито пък за да ме помислят за добра. Аз не пиша писма на хората, за да ме харесват. Аз искам просто да ги прочетат и да запомнят нещо. Аз не искам да повръщат в тоалетната ми, за да ги виждам слаби. Искам просто.. не знам, искам да съм хероин :)
Обичам Доорс, защото са болни, защото са трудни, защото са отминали, защото идват от една свободна епоха, в която хората са се целували много, без да им пука. Обичам ги, защото са огромна метафора.
Пиша ти това и ме е страх, че ще ме помислиш за нещо, което не съм. Аз не съм богата, не съм превзета, не ме харесват всички, не ме обичат всички и така, така, така нататък.
Аз съм малко момиченце, което много обича Нова Генерация. Много, много. Защото има нещо толкова необяснимо в тях. Помня, когато ми разказваше за съня си, в който не си бил човек и си бил тромав. Нямам идея какво е, никой не разбира никого, ми каза един човек, аз му повярвах. И все пак го усещам, усещам го и е толкова страшно и тъжно.
Преди, когато пушехме трева, си мислех ужасни неща и се страхувах, и исках да не ги мисля. Сега мисля красиво, макар че не мога да кажа две думи :)
Не знам дали е важно и дали трябва да знаеш дори едно от всички тези неща. Но има моменти, в които наистина искаш да говориш - просто ей така. На мен ми се случва малко след като съм била ядосана или безчувствена. Всичко се стапя и спирам да съм ядосана. Ставам много тъжна и много чуплива, не мисля и се самоубивам с изкуство.
Затова сигурно ще умра млада - защото, ако отворя сърцето си, в него няма да остане място за въздух. Защото ме е страх за другите, защото ставам през нощта, защото ме боли ужасно много заради тати, защото изпитвам нужда да давам на хората хубавите неща, които съм открила.
Затова обичам да чистя - защото, когато изхвърлям боклука си, ставам по-чиста и аз. Започвам отначало, изтривам се като мазните петна по чиниите.
Живея много нездравословно не само защото пуша, но и защото се отварям за света.
Изненадвам себе си и ми се иска да го правя по хубав начин.
Ако някой разбере какво е в мен, може би няма да повярва. Аз съм много щастливо момиче и едновременно съм толкова тъжна. Това ме убива :)
Няма да умра сега, защото трябва да направя още много неща. Трябва да се случи всичко, което съм искала и в което съм вярвала.
Не ме питай за лесни начини за самоубийство - знам само трудни :)
Моля ти се, моля ти се, когато четеш това, не ме мрази. И ако започна да спя с 35-годишни мъже, знай, че все още съм чиста.
Една позната беше написала, че най-страшното обяснение в любов е "имам нужда от теб". Нямам идея дали е така.
За мен най-хубавото нещо, което мога да кажа на някого, е "Моля те, не умирай на 27 и аз няма да умра на 25''.
А най-хубавото, което могат да кажат на мен, сигурно е "Ако умреш на 27, ще дойда с теб".
не искам никой да ме разбира
обичам живота, обичам да дишам, обичам много неща, нова генерация и твоите студени очи
12/27/2012
12/23/2012
12/09/2012
когато не спя сама, всичко е добре.
когато съм сама, сънувам кошмари.
сънувам сови в мрачно време, които ме гледат втренчено, кацнали на стъкления капак на колата, докато карам.
сова, кацнала на кола в насрещното, се е обърнала към мен и гледа, гледа. аз карам и от време на време се обръщам, за да видя дали още е там. там е и ме гледа.
страх ме е от сови и сколопендри. другите животни не ме плашат особено, но тези снощи ме ужасяваха.
и ей така, понеже нямах причина да сънувам сова, реших да проверя в съновник.
Никога повече не искам да сънувам.
Трябва да отида на църква. Но и да се моля не искам.
когато съм сама, сънувам кошмари.
сънувам сови в мрачно време, които ме гледат втренчено, кацнали на стъкления капак на колата, докато карам.
сова, кацнала на кола в насрещното, се е обърнала към мен и гледа, гледа. аз карам и от време на време се обръщам, за да видя дали още е там. там е и ме гледа.
страх ме е от сови и сколопендри. другите животни не ме плашат особено, но тези снощи ме ужасяваха.
и ей така, понеже нямах причина да сънувам сова, реших да проверя в съновник.
Никога повече не искам да сънувам.
Трябва да отида на църква. Но и да се моля не искам.
12/05/2012
11/25/2012
"Градски устроени, празни съдби.."
За "Улица Нов живот - 20 години след Димитър Воев" и специално за вечерта на 27-ми октомври исках да съм бяла като пролет, чиста като първото поникнало кокиче, женствена и момичешка, светла и дантелена, но най-вече чиста. Затова исках да си купя светла дантелена рокля, върху която да се сипе красива и бушуваща коса, и да мога да пея до изнемогване. Другото нямаше голямо значение.
Не знам защо ми се стори толкова важно да си купя дрехи. Всичко в гардероба ми се струваше до болка носено и грозно. Запалих колата по никое време следобед и докато карах, си мислех колко скорпионски и отровен е този ден, колко мрачен е, колко криво-любовен е, колко свеж и белязан е въздухът, колко тъжно, сиво и разпиляно е небето. И се появи отново мастиленото ми, размазано, хаотично и болезнено светоусещане.
Не си купих нищо светло за жалост, преоблякох се в колата, паркирала на една малка улица, без да ме интересува дали някой ще ме види гола, или не, слушах силно Клас на отворени прозорци, гледах минаващите хора, без да ми е неудобно, и вдишвах октомври дълбоко, за да ме спаси от ежедневната гнус.
От самия концерт имам много произволни спомени, които мога да вкарам в ред, но не искам. През почти цялата вечер се бях вдигнала на облегалката, на която трябва да са ръцете ми, половината ми тяло болеше, а косата ми постоянно се разпиляваше и трябваше да я отмятам. Гледах лицата на хората, които всъщност виждат публиката, и осъзнавах нищожността си, осъзнавах колко глупаво е да мислиш, че любовта ти е нещо повече, с нещо по-специална и неразбрана от нечия друга. Гледах млади момичета с черни клепачи и ясни лица, всяка една потенциална Арлина, мислех си за всички статии, които се изписаха за Димитър Воев и Нова Генерация през октомври, и разбирах, че най-вероятно трябва да се скрия и да не казвам никога нищо повече за това.
Над леглото до прозореца на пирон виси една гипсова отливка на Дева Мария, която взех от дядо в Казанлък. Много по-красива, земна и топла от най-познатите образи на иконите. Понякога ми се струва кичозно до червените плътни завеси да виждам смирената и страдаща Дева Мария с притворени очи и нежно чело.
Лежала съм с момче на това легло след пиянска вечер, защото другото беше оповръщано, лежала съм и съм гледала в светлината обгърнатата в нюансите на червено отливка. Като в лошо режисиран драматичен момент от нискобюджетен филм, като в мизерия и духовна нищета, като моментен болнав кадър на Алмодовар, като в гротеска, граничеща с ретро порно с проблясъци на леопардови щампи и грозен маникюр - така се чувствах и ме беше срам, че насред полупразни чаши, пълни пепелници и висящ шал на лампата ме гледа Богородица.
Така понякога си мисля, че ако мъртвите гледат, ме съдят, че нямам право да слушам Нова Генерация. Не ме е срам, че закъснявам за лекции или че понякога почти псувам в колата, когато нещо ме дразни, не ме е срам от пиянските вечери, защото тогава съм чиста - все си мисля, че ако мъртвите виждат, Митко Воев ще ме разбере. Дори го знам.
Но понякога, в други ситуации се чувствам недостойна.
Моят миниатюрен tribute щяха да бъдат светлата дантела и нежната кожа, бяла и уханна, и косата, неподредена, без лак, без пяна, без балсами и боклуци.
Трябваше да се чувствам като девойка от 80-те, на каквато ми каза, че му напомням, един рокер на 40 и няколко - истинска.
Но бях по-скоро преливаща. Лилаво-зелено-сиво-розово-бежова, с буйна коса, качена на облегалката или както се казва това нещо на количката, отмятаща коса и пееща.
Пях Соня и Сала в унес, запленена и сляпа за почти всичко, сектантка, Ева, секунди преди да отхапе от ябълката.
Изпуснах последните няколко изпълнения и недовършена и кисела карах, без да съм била поне за малко Арлина, поне за малко нечия Безнадеждност.
Може би съм тъмна като в Тъмна земя - будна през нощта и обладана от кошмари.
Напоследък ги слушам само през нощта, само тогава имам време да се отдам на всичко, от което денят трябва разумно да ме пази.
един мъж, който силно ме притиска и с топли очи ме облива с любов, един мъж, който ме тормози като наркоман за доза заради нуждата си брутално да чука и един, с когото няма да се докоснем, но ще бъде във фантазиите ми за разрушени и забравени сгради, заводи, смляна и счупена сива индустриална тъга
нощта ме прави неудобна, неловка и неподходяща
А Арлина е била проститутка в Амстердам, през '99-та. Това е моята най-красива представа за нея.
Не знам защо ми се стори толкова важно да си купя дрехи. Всичко в гардероба ми се струваше до болка носено и грозно. Запалих колата по никое време следобед и докато карах, си мислех колко скорпионски и отровен е този ден, колко мрачен е, колко криво-любовен е, колко свеж и белязан е въздухът, колко тъжно, сиво и разпиляно е небето. И се появи отново мастиленото ми, размазано, хаотично и болезнено светоусещане.
Не си купих нищо светло за жалост, преоблякох се в колата, паркирала на една малка улица, без да ме интересува дали някой ще ме види гола, или не, слушах силно Клас на отворени прозорци, гледах минаващите хора, без да ми е неудобно, и вдишвах октомври дълбоко, за да ме спаси от ежедневната гнус.
От самия концерт имам много произволни спомени, които мога да вкарам в ред, но не искам. През почти цялата вечер се бях вдигнала на облегалката, на която трябва да са ръцете ми, половината ми тяло болеше, а косата ми постоянно се разпиляваше и трябваше да я отмятам. Гледах лицата на хората, които всъщност виждат публиката, и осъзнавах нищожността си, осъзнавах колко глупаво е да мислиш, че любовта ти е нещо повече, с нещо по-специална и неразбрана от нечия друга. Гледах млади момичета с черни клепачи и ясни лица, всяка една потенциална Арлина, мислех си за всички статии, които се изписаха за Димитър Воев и Нова Генерация през октомври, и разбирах, че най-вероятно трябва да се скрия и да не казвам никога нищо повече за това.
Над леглото до прозореца на пирон виси една гипсова отливка на Дева Мария, която взех от дядо в Казанлък. Много по-красива, земна и топла от най-познатите образи на иконите. Понякога ми се струва кичозно до червените плътни завеси да виждам смирената и страдаща Дева Мария с притворени очи и нежно чело.
Лежала съм с момче на това легло след пиянска вечер, защото другото беше оповръщано, лежала съм и съм гледала в светлината обгърнатата в нюансите на червено отливка. Като в лошо режисиран драматичен момент от нискобюджетен филм, като в мизерия и духовна нищета, като моментен болнав кадър на Алмодовар, като в гротеска, граничеща с ретро порно с проблясъци на леопардови щампи и грозен маникюр - така се чувствах и ме беше срам, че насред полупразни чаши, пълни пепелници и висящ шал на лампата ме гледа Богородица.
Така понякога си мисля, че ако мъртвите гледат, ме съдят, че нямам право да слушам Нова Генерация. Не ме е срам, че закъснявам за лекции или че понякога почти псувам в колата, когато нещо ме дразни, не ме е срам от пиянските вечери, защото тогава съм чиста - все си мисля, че ако мъртвите виждат, Митко Воев ще ме разбере. Дори го знам.
Но понякога, в други ситуации се чувствам недостойна.
Моят миниатюрен tribute щяха да бъдат светлата дантела и нежната кожа, бяла и уханна, и косата, неподредена, без лак, без пяна, без балсами и боклуци.
Трябваше да се чувствам като девойка от 80-те, на каквато ми каза, че му напомням, един рокер на 40 и няколко - истинска.
Но бях по-скоро преливаща. Лилаво-зелено-сиво-розово-бежова, с буйна коса, качена на облегалката или както се казва това нещо на количката, отмятаща коса и пееща.
Пях Соня и Сала в унес, запленена и сляпа за почти всичко, сектантка, Ева, секунди преди да отхапе от ябълката.
Изпуснах последните няколко изпълнения и недовършена и кисела карах, без да съм била поне за малко Арлина, поне за малко нечия Безнадеждност.
Може би съм тъмна като в Тъмна земя - будна през нощта и обладана от кошмари.
Напоследък ги слушам само през нощта, само тогава имам време да се отдам на всичко, от което денят трябва разумно да ме пази.
един мъж, който силно ме притиска и с топли очи ме облива с любов, един мъж, който ме тормози като наркоман за доза заради нуждата си брутално да чука и един, с когото няма да се докоснем, но ще бъде във фантазиите ми за разрушени и забравени сгради, заводи, смляна и счупена сива индустриална тъга
нощта ме прави неудобна, неловка и неподходяща
А Арлина е била проститутка в Амстердам, през '99-та. Това е моята най-красива представа за нея.
Subscribe to:
Posts (Atom)