Миналата година, когато се учех да карам из София с тати, всяка сутрин слушахме БГ радио. Беше пълен ужас. Октомври, ситен дъждец, нон-стоп чистачки, задръствания в осем сутринта, викове, мигачи, парно, изпотени стъкла, студ. И радио. Това ме успокояваше. Още в началото, когато шофирах с него в родния ми град, бях благодарна, че има радиа, които да ме разсейват от виковете му. Тогава разбрах, че музиката страшно ме отклонява от пътя и не трябва да си пускам нищо, докато все още съм начинаеща.
Сега шофирам и паркирам със страшно удоволствие и понякога свалени стъкла, а хората покрай мен гледат ококорено и слушат музиката от колата ми. Колата ми е малка и може би смешна, но аз толкова я обикнах, че няма накъде.
Всеки ден по пътя към СУ или някъде другаде си пускам БГ радио по навик, слушам много готини и напълно жалки нови песни, слушам "Никой" на Графа, която ми се струва като всички останали негови парчета, слушам я особено, когато слизам по Яворов и чакам на левия светофар на Семинарията, за да тръгна по Симеоновско. Тогава си пея "Ааааз без теб не мога, аз без теб съм никой"! Поради всичко това напоследък слушам повече българска музика. Сигурно затова не се възпротивих и отидох с тати на концерта на Михаил Белчев и вместо да умра от скука, заобиколена от хора 40-и набор, аз останах с по-скоро добро впечатление и спомени. И сериозно - Веселин Маринов беше първият, който разцепи публиката.
Но не искам да говоря специално за българската музика, а за миналото. Гледам стари клипове, мисля си за България и ми става мъчно, тананикам си "Любовта, без която не можем" на Тангра, давам линк към нея на една приятелка. Разхождаме се из Гео Милев (между другото много харесвам Гео Милев и някога, ако замина, а след това се върна в България, с удоволствие бих живяла в Гео Милев), аз виждам сива сграда с графити и аптека до нея. Като снимка от 80-те, само че без да е черно-бяла. Но достатъчно сива и тъжна. 80-те.
Винаги съм искала да се върна назад във времето, затова толкова исках да познавам съвременници на Воев, исках да ми разказват за Дружба някога, за София някога, за Графа, Попа, Орлов мост някога, за гарите някога, за поетите и поетесите някога, за Бургас, морето, Дубарова и Фотев някога.
Онази сутрин чух по БГ радио "Река си ти" на Клас и ме обля същата вълна необяснима тъга.
В такива моменти се сещам за миналия октомври, в който с тати се прибирахме към Кнежа, той ми обясняваше тънкостите на магистралата, аз не го слушах, защото ми беше писнало да карам и исках да се отдам на удоволствието да бъдеш возен. Той говореше, аз слушах същото радио, а в песента се пееше "да, така е в малкия град, този град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи. в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи". На мен сигурно ми се е искало да заплача или се е случило, но съм погледнала настрани, за да се скрия - не помня. Но помня, че бях напълно съгласна с лириките.
И покрай цялата тази българска музика и копнеж за болното и мрачно черно-бяло българско минало, което ми се струва като първа дръпка от хашиш, първи път за 16-17-годишни в стара стая с тапети, касетофон и прясно поникнали Бийтълс в крехките възприятия - покрай всичко това се замислих за мъжете над трийсет.
Мъжете над трийсет, които не слушат инди, които не са арт, които не са мутри, които са ужасно жалки, но не те наричат "мила", които пият вино самотни пред лаптопите си и пишат на кирилица, но откриват само тъпи путки, които те поглеждат продължително, докато чакате да стане зелено. Мъжете, които преживяват някаква криза или отчаяно търсят, но все още не са апатични, особено към жените. И разбрах, че освен опита им, освен внимателния им подход към нежността и невинността има още нещо, което ми харесва у тях. И това е цялата им тежест, целият им багаж от миналото. У тях го има това черно-бяло минало, което аз съм усетила за секунда като светкавица на фотоапарат. Те имат 80-те и началото на 90-те във вените си, някои може би излъчват зловещите щастие и болка на това, което ми се струва странно и недостижимо, гротескно и красиво като дагеротип.
Хубавото е, че все пак те не са отломки, не са си отишли, не са спрели в някое "някога". Не те искат, за да те държат нескопосано и да те счупят. Искат те за малко - красива, интелигентна, провокативна, смееща се, плаха, нежна и играеща си с душите им. Искат те като глътка чист въздух в задимена стая. Малко от тях се осмеляват да те искат, камо ли да те имат за повече. Искат да изпиеш отровата на отчаянието от раните им, поне за малко, искат да им дадеш от смеха и желанието си, от ентусиазма си, от цвета на младостта си. Искат да ти дадат мъничко от себе си, дори да е по най-първичния начин.
И после да се сбогувате.
Мъжете над трийсет.
Showing posts with label един гол мъж те чака в тоалетната. Show all posts
Showing posts with label един гол мъж те чака в тоалетната. Show all posts
11/17/2011
11/10/2011
4/15/2010
..always one foot on the ground.
Странно е. Не е ли странно? Някак неудобно и неловко е, стар забравен навик, старо, заровено в тъмниците на съзнанието докосване, нещо, което си изхвърлил и на което си попаднал, не знаейки какво точно да чувстваш. Загубена вещ, която някога си обичал, но привързаността се е изпарила. Която откриваш и те обърква.
Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.
Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.
Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.
Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.
Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".
Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.
(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)
Come on, break my heart
I'm ready.
Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.
Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.
Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.
Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.
Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".
Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.
(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)
Come on, break my heart
I'm ready.
3/12/2010
A mountain never seems to have the need to speak
- Недей. Трябва да спиш. Ще ставаш рано. А и това е първата ми нощ, в която съм с теб, без да бързам. Май че стана късно и може би трябва да си ходя.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
1/20/2010
You want me? Well come on and break the door down.
(...)
Искам да те топля, въпреки че аз съм студената, искам да те галя, искам с нежност да дезинфекцирам драскотината на лицето ти, искам да пиша с нокти по гърба ти, искам да ти казвам неклишираните си идеализирани мили реплики, искам с едва отронени кристални частици глас да ти споделям неща, свързани с теб, мен, хората и чувствата, които ми се струват големи.
(...)
Искам да държа ръката ти, докато слушам любима музика, и в най-силните и изтръгващи сърцето ми моменти да я стискам, стискам, стискам.
(...)
Ще искам мъжкия ти глас, мъжкото ти присъствие и мъжкото ти, малко смущаващо ме поведение. Ще искам мъжката ти нежност, мъжката ти способност да знаеш и можеш всичко, да не ти е студено, да не те е страх.
(...)
Искам да прехапя устни, за да преодолея изчервяващия ме шок, че всичко това наистина се случва и аз участвам в него, и да се потопя в гърдите ти, да слушам всяко твое "туп-туп-туп" и да ти разказвам колко хубаво звучи.
(...)
Искам маршируващите тръпки на сладострастието, привързаността и възбудата от цялата тази интимност да преминат по тялото ми и тогава да се обърна, за да те открия...
(...)
12/28/2009
There's nothing here but what here's mine
ето, точно тук
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
9/23/2009
I am the key to the lock in your house
that keeps your toys in the basement.
Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.
На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.
Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.
Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.
Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.
Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.
От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.
И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.
Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.
Следва друга сцена.
Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.
Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.
I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.
Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.
На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.
Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.
Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.
Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.
Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.
От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.
И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.
Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.
Следва друга сцена.
Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.
Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.
I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.
6/29/2009
Where the wild roses grow
Давя се. Усещам как белите ми дробове се изпълват с водородни и кислородни атоми. Някога бях добър по химия. А сега умирам. По дяволите.
Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.
Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.
Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.
Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.
6/06/2009
4/28/2009
Sim ou não?
Светът е много сложен тези дни. И тези нощи. Въобще напоследък.
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
4/05/2009
3/23/2009
Sinnerman
Светът беше гъста мъгла, а през мрачните й сиви молекули си проправяха път песните на Нина Симон. Ася се намираше зад цигарената завеса и се опитваше да гледа. Да гледа или да вижда – понякога понятията я объркваха. Но със сигурност опитваше. Не искаше да чува никакви гласове, не искаше да отговаря на никакви въпроси, дори на своите собствени. Беше се вторачила в чифт непостоянни, зелени очи, от които нямаше сила да избяга. Решена да не се откъсне от тях, беше призовала цялото самообладание, скрито по тъмните места на душата и тялото си. Моментът бе на път да достигне безсмъртието, когато кичур коса падна и затрупа светлината и блясъка на гледката като лавина. Жалко, всичко трябваше да започне отначало.
- Защо хората лъжат? – сякаш от нищото запита тя.
- Аз не лъжа.
- Всеки лъже.
- Явно познаваш твърде малко хора.
- Понякога и един човек стига, за да разбереш достатъчно.
- Глупости.
„По дяволите, винаги е прав” – помисли тя и издиша.
Тишината беше на косъм да стане тягостна, но Ася нямаше да й позволи да изтръгне корените на непоколебимостта й. Цигареният дим продължаваше да се извива, а очите й се пълнеха със сълзи от раздразнение. Винаги се чудеше дали плачът не се появява в най-удобните моменти, напълно неподвластен на емоциите. Дали заради цигарите, заради музиката или пък приятната светлина, Ася копнееше да прехапе устни, изпълнена с яд и горчилка, да остави сълзите да се спуснат по отредените им траектории. Разбира се, нямаше да го направи.
Малко по-рано, в същия ден, тя се събуди от мига, който някои наричаха сън. Сърцето й скришом биеше все по-учестено и учестено, но тя не показваше никакъв признак, че го усеща. Вършеше ежедневните си дейности сякаш мускулът се бе превърнал в камък и с много изпросени от себе си усмивки се чувстваше тайно щастлива.
Успя да разкървави три от пръстите си за няколко часа и това й се стори някак подозрително. Рисуваше наум, рисуваше преди да потъне в лирика и мисли, рисуваше след като затвореше очите си. Рисуваше картини, рисуваше живот. Кухненските шкафове, стълбището, столовете, скрити в полумрака, и силуетът на големия диван криеха някакъв смисъл, а целият компас на света беше насочен в посоката, към която тя се лъжеше, че не гледа. Беше психически подготвена, но въпреки това мънички тръпки се спускаха по кожата й, докато не започна да се усмихва още по-безумно. И наистина беше така. Лудост, безумие. Винаги бе знаела, че това е най-наивната й, глуповата черта, но обичаше изкуството си повече, отколкото обичаше да наблюдава отражението на светлините в локвите.
Щеше да говори бавно и да въздиша нямо, щеше да се взира в процепите и да открива четирилистни детелини. Боже, понякога всичко губеше идиотския си смисъл.
Мракът се спусна с аромата на нежност, а хормоните започнаха да се тресат и разбъркват като погълнати от торнадо. Всичко се случваше под циментова обвивка, а парата излизаше по малко, под формата на кратки и среднократки изречения.
Механизмите на въображението бяха силно напрегнати и тъкмо започваха да се усмиряват. Тик-так. Беше вечер.
„Искам да знам какъв е бил учителят ти в пети клас. (…) Искам да знам защо слушаш Нина Симон, когато си тъжна.”
Виждаше движенията на каданс, а диалогът от „Point of no return” тихомълком я водеше.
Беше скрила вулкан в себе си. Жесток вулкан, който нямаше силата да изригне наведнъж, а бавно я изпълваше с гореща лава. През цялото време се чувстваше добре.
Ася бе корава, въпреки че си доказваше точно обратното и то толкова многократно. Бе готова да остави вятърът да обрули кухините й, без значение, че после щеше да съжалява.
- Не казваш нищо – и отново я погледна за секунда.
- Не обичам да говоря.
„Хората трябва да гледат в очите” – ръмжеше наум Ася.
- За какво искаш да говорим? – запита той, опитвайки за пореден път.
- Това не е добър въпрос. Не може да решаваме за какво да говорим. – отряза го тя.
- Какво предлагаш тогава? – вече малко ядосано каза Йоан.
- Защо просто не слушаш музиката?
- Трудна си.
Настъпи мълчание, а пред погледа й се изписа думата „груба”.
Да, така правеше и така щеше да прави, докато лавата не избие през погледа й, през жестовете й, през думите й. Щеше да наказва хората, още преди да са я наранили.
Преди три минути беше станало осем. Лицата се сливаха в огромна усмивка и кратък смях. Ася стоеше доволна, щастлива, нюанс от всичко това. Съвсем малка част от нея се бе свила в дълбините и се гърчеше в по-различно щастие.
Телефонът звънеше. Сигурно е Милена. Или пък Желана.
Беше едно забравено име, за което наистина й беше почти все едно, но след като го видя, се развълнува. Разбира се, не вдигна.
Малко по-късно, зашлевена от моментално прозрение и угризение на съвестта, тя набра познатия номер.
Събуди го с милия си глас и едва доловимо му показа, че й липсва. „Колко глупаво, нали?” – каза си тя и не заспа.
Някакви хора постоянно отиваха до закачалката, за да оставят якетата и палтата си. Ася несъзнателно се обръщаше. След шестия път реши, че е абсолютно безсмислено.
В един от всички среднотъмни и живи моменти, безшумните му стъпки отекнаха в погледите на останалите.
„Да, прекрасно” – въздъхна, а след това си прошепна „Добре”.
Йоан беше от онези хора, които са убили момчетата в себе си, а на тяхно място се е настанил мъж, пращящ от тестостерон. От всички техни жилки витаят феромони, а ужасните им криви носове възбуждат мъжествеността им до полуда.
За какво й беше да бъде мил, когато нямаше да докосва устните с върховете на пръстите си, спомняйки си как ту грубо, ту нежно си е играл с невинността й в някоя потна, тежкодиханна нощ?
За какво й беше да бъде мил, след като нямаше да забива ноктите си в здравите му ръце, страстно да ги прокарва по гърба му, докато всяка част от тялото му докосва всяка част от нейното тяло?
За какво й беше да слуша гласа му, когато нямаше с тих, пронизващ шепот да гали сетивата й и да подкосява краката й?
Не можеше да свърже причини и следствия, а още по-малко можеше да си обясни защо животът е толкова несправедлив, отнемащ й дори надеждата да го притежава.
Искаше го, искаше го с всяко кратко сърцебиене, с всяко изтласкване на кръвта.
Писъкът се носеше из най-дълбоките пещери на душата й, после рикошираше в сталактитите отхвърлени напразни надежди, а ехото отекваше навсякъде, почти достигащо премрежените й очи. Зеленият проблясък я заслепяваше, а тя проклинаше ли, проклинаше. Чувстваше се безсилна.
- Знаеш ли.. – с треперещ глас отрони Ася. Мъчно ми е за теб.
- Какво? – сякаш това бе някаква изненада за него.
- Не, не те съжалявам или нещо такова.. Просто ми е мъчно..
Усети как вече трудно сдържа сълзите, подбудени от дима, обърна се и събра последните си капчици устойчивост.
Гледаше го, гледаше право в него. Ася не се страхуваше да го гледа. Кичурите се освобождаваха, а тя между другото ги поставяше на мястото им.
Йоан се мъчеше да я разбере, да открие причината, която обръща вътрешната й мембрана; заради която пращаше странни вибрации в цялото помещение.
Сепаретата бяха хубави, а останалите компании потъваха в шумните си глъчки, неспособни да чуят мелодията на Нина Симон.
Нина Симон и арфата, които спасяваха Ася от пагубната й смърт, сипеща се като пепел. Може би навън ветровете забързано тичаха из спрелия въздух, може би звездите искряха ярко в тъмното небе, незасенчвани от уличната светлина. Може би хората на бара пиеха уиски и търсеха своето щастие в нечий случаен и продължителен поглед. Тя имаше своето олицетворение на тестостерон, точно до нея, изгарящо цигара след цигара.
Щеше да гори в ада заради всичко това, щеше да се поти и извива в казана на собствените си желания, на затворените си врати.
За пореден път фиксира всичките му черти – ужасната черна коса, наболата брада, кривия нос, малките очи. Зелени с изящни, извити мигли. Червената уста и странно-чаровните зъби. Усмивката, с която я наблюдаваше, под съпровода на която я жигосваше с лаконичния си тон.
Затвори очи и се реши – вече нямаше да се опитва да вижда. Замени онзи поглед с празен, а вечерта продължи с мелодраматичен джаз и мирис на цигари.
- Защо хората лъжат? – сякаш от нищото запита тя.
- Аз не лъжа.
- Всеки лъже.
- Явно познаваш твърде малко хора.
- Понякога и един човек стига, за да разбереш достатъчно.
- Глупости.
„По дяволите, винаги е прав” – помисли тя и издиша.
Тишината беше на косъм да стане тягостна, но Ася нямаше да й позволи да изтръгне корените на непоколебимостта й. Цигареният дим продължаваше да се извива, а очите й се пълнеха със сълзи от раздразнение. Винаги се чудеше дали плачът не се появява в най-удобните моменти, напълно неподвластен на емоциите. Дали заради цигарите, заради музиката или пък приятната светлина, Ася копнееше да прехапе устни, изпълнена с яд и горчилка, да остави сълзите да се спуснат по отредените им траектории. Разбира се, нямаше да го направи.
Малко по-рано, в същия ден, тя се събуди от мига, който някои наричаха сън. Сърцето й скришом биеше все по-учестено и учестено, но тя не показваше никакъв признак, че го усеща. Вършеше ежедневните си дейности сякаш мускулът се бе превърнал в камък и с много изпросени от себе си усмивки се чувстваше тайно щастлива.
Успя да разкървави три от пръстите си за няколко часа и това й се стори някак подозрително. Рисуваше наум, рисуваше преди да потъне в лирика и мисли, рисуваше след като затвореше очите си. Рисуваше картини, рисуваше живот. Кухненските шкафове, стълбището, столовете, скрити в полумрака, и силуетът на големия диван криеха някакъв смисъл, а целият компас на света беше насочен в посоката, към която тя се лъжеше, че не гледа. Беше психически подготвена, но въпреки това мънички тръпки се спускаха по кожата й, докато не започна да се усмихва още по-безумно. И наистина беше така. Лудост, безумие. Винаги бе знаела, че това е най-наивната й, глуповата черта, но обичаше изкуството си повече, отколкото обичаше да наблюдава отражението на светлините в локвите.
Щеше да говори бавно и да въздиша нямо, щеше да се взира в процепите и да открива четирилистни детелини. Боже, понякога всичко губеше идиотския си смисъл.
Мракът се спусна с аромата на нежност, а хормоните започнаха да се тресат и разбъркват като погълнати от торнадо. Всичко се случваше под циментова обвивка, а парата излизаше по малко, под формата на кратки и среднократки изречения.
Механизмите на въображението бяха силно напрегнати и тъкмо започваха да се усмиряват. Тик-так. Беше вечер.
„Искам да знам какъв е бил учителят ти в пети клас. (…) Искам да знам защо слушаш Нина Симон, когато си тъжна.”
Виждаше движенията на каданс, а диалогът от „Point of no return” тихомълком я водеше.
Беше скрила вулкан в себе си. Жесток вулкан, който нямаше силата да изригне наведнъж, а бавно я изпълваше с гореща лава. През цялото време се чувстваше добре.
Ася бе корава, въпреки че си доказваше точно обратното и то толкова многократно. Бе готова да остави вятърът да обрули кухините й, без значение, че после щеше да съжалява.
- Не казваш нищо – и отново я погледна за секунда.
- Не обичам да говоря.
„Хората трябва да гледат в очите” – ръмжеше наум Ася.
- За какво искаш да говорим? – запита той, опитвайки за пореден път.
- Това не е добър въпрос. Не може да решаваме за какво да говорим. – отряза го тя.
- Какво предлагаш тогава? – вече малко ядосано каза Йоан.
- Защо просто не слушаш музиката?
- Трудна си.
Настъпи мълчание, а пред погледа й се изписа думата „груба”.
Да, така правеше и така щеше да прави, докато лавата не избие през погледа й, през жестовете й, през думите й. Щеше да наказва хората, още преди да са я наранили.
Преди три минути беше станало осем. Лицата се сливаха в огромна усмивка и кратък смях. Ася стоеше доволна, щастлива, нюанс от всичко това. Съвсем малка част от нея се бе свила в дълбините и се гърчеше в по-различно щастие.
Телефонът звънеше. Сигурно е Милена. Или пък Желана.
Беше едно забравено име, за което наистина й беше почти все едно, но след като го видя, се развълнува. Разбира се, не вдигна.
Малко по-късно, зашлевена от моментално прозрение и угризение на съвестта, тя набра познатия номер.
Събуди го с милия си глас и едва доловимо му показа, че й липсва. „Колко глупаво, нали?” – каза си тя и не заспа.
Някакви хора постоянно отиваха до закачалката, за да оставят якетата и палтата си. Ася несъзнателно се обръщаше. След шестия път реши, че е абсолютно безсмислено.
В един от всички среднотъмни и живи моменти, безшумните му стъпки отекнаха в погледите на останалите.
„Да, прекрасно” – въздъхна, а след това си прошепна „Добре”.
Йоан беше от онези хора, които са убили момчетата в себе си, а на тяхно място се е настанил мъж, пращящ от тестостерон. От всички техни жилки витаят феромони, а ужасните им криви носове възбуждат мъжествеността им до полуда.
За какво й беше да бъде мил, когато нямаше да докосва устните с върховете на пръстите си, спомняйки си как ту грубо, ту нежно си е играл с невинността й в някоя потна, тежкодиханна нощ?
За какво й беше да бъде мил, след като нямаше да забива ноктите си в здравите му ръце, страстно да ги прокарва по гърба му, докато всяка част от тялото му докосва всяка част от нейното тяло?
За какво й беше да слуша гласа му, когато нямаше с тих, пронизващ шепот да гали сетивата й и да подкосява краката й?
Не можеше да свърже причини и следствия, а още по-малко можеше да си обясни защо животът е толкова несправедлив, отнемащ й дори надеждата да го притежава.
Искаше го, искаше го с всяко кратко сърцебиене, с всяко изтласкване на кръвта.
Писъкът се носеше из най-дълбоките пещери на душата й, после рикошираше в сталактитите отхвърлени напразни надежди, а ехото отекваше навсякъде, почти достигащо премрежените й очи. Зеленият проблясък я заслепяваше, а тя проклинаше ли, проклинаше. Чувстваше се безсилна.
- Знаеш ли.. – с треперещ глас отрони Ася. Мъчно ми е за теб.
- Какво? – сякаш това бе някаква изненада за него.
- Не, не те съжалявам или нещо такова.. Просто ми е мъчно..
Усети как вече трудно сдържа сълзите, подбудени от дима, обърна се и събра последните си капчици устойчивост.
Гледаше го, гледаше право в него. Ася не се страхуваше да го гледа. Кичурите се освобождаваха, а тя между другото ги поставяше на мястото им.
Йоан се мъчеше да я разбере, да открие причината, която обръща вътрешната й мембрана; заради която пращаше странни вибрации в цялото помещение.
Сепаретата бяха хубави, а останалите компании потъваха в шумните си глъчки, неспособни да чуят мелодията на Нина Симон.
Нина Симон и арфата, които спасяваха Ася от пагубната й смърт, сипеща се като пепел. Може би навън ветровете забързано тичаха из спрелия въздух, може би звездите искряха ярко в тъмното небе, незасенчвани от уличната светлина. Може би хората на бара пиеха уиски и търсеха своето щастие в нечий случаен и продължителен поглед. Тя имаше своето олицетворение на тестостерон, точно до нея, изгарящо цигара след цигара.
Щеше да гори в ада заради всичко това, щеше да се поти и извива в казана на собствените си желания, на затворените си врати.
За пореден път фиксира всичките му черти – ужасната черна коса, наболата брада, кривия нос, малките очи. Зелени с изящни, извити мигли. Червената уста и странно-чаровните зъби. Усмивката, с която я наблюдаваше, под съпровода на която я жигосваше с лаконичния си тон.
Затвори очи и се реши – вече нямаше да се опитва да вижда. Замени онзи поглед с празен, а вечерта продължи с мелодраматичен джаз и мирис на цигари.
3/21/2009
It's all gone Pete Tong
Единственото, което ми остана от него, е цигарен дим. Цигареният дим в косата, цигареният дим в очите, цигареният дим в мислите, цигареният дим в тишината. Навсякъде. По мен, около мен. Виеща се мъгла от пречки, недовиждане и кашлица. Цигарен дим.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
Subscribe to:
Posts (Atom)