тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.
сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.
някъде нещо не е наред
Showing posts with label веднага след. Show all posts
Showing posts with label веднага след. Show all posts
6/08/2011
5/14/2010
"Защото всяка искреност.."
Май ще имам още едно срещане с българската литература и това е. Поне официално такова. А може би не трябва да предричам нищо? Ех.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
3/23/2010
I usually put titles here
Следобед е, малко мрачен, но пролетен, чакам дъжд, днес е денят, който си избрах, времето днес според суеверието ще определи характера и нюансите на цялата ми година, затова чакам дъжд, пролетен дъжд, примесен с пролетен вятър, сливите още нямат листа, които да раздуха, но ако знаете как мирише, ще простите на нераззеленилите се дръвчета и ще разберете защо искам годината ми да се идентифицира с мирис на пролет, пролетен дъжд и пролетен вятър. Ще бъде жива и горяща, боляща и прекрасна, вечна и незапочнала, ще бъде самото начало, ще бъде бесен, бурен и луд копнеж, хормони, разтресени до изригване, ще бъде любов от тук до Йерусалим пр. Хр, от Йерусалим до тук и до безкрайност.
Следобед е, тихичко и накъсано си пея, седя на терасата и пуша бяло Виктори, каква идилия, най-средностатистическите цигари от всички, които можеш да си купиш, най-пристрастявящите, казват, най-хубавите, също са ми споделяли. Седя на терасата, сива и мозаечна, отдолу от време на време минават хора, малко от които поглеждат към мен, понякога минават и коли, бавно и невълнуващо ме. Мисленето ми се отключва още повече, въображението разтваря влажни стени, лигавицата му набъбва и започвам да редя мисли по петолинието, почти като музика, само че днес е тихо. Поглеждам настрани, към празното пространство до мен, и си представям, представям си така, че почти усещам. Живея във филм, качествен и реалистичен, пренасям се пред камерите, прожекторите, гледат ме статистите и случайните наблюдатели, режисьорът седи на ниското си столче, 1..2...3 Камера! Начало! И цялата публика изчезва, аз съм в своя филм, чудя се защо хората обвиняват киното за разбитите си представи за любов, омраза и така нататък изконни човешки движещи или възпиращи сили. Защо се оплакват, че няма принцове, принцеси, близки кадри, паузи и саундтрак, завръзка, развой, кулминация, развръзка, няма толкова драматични сцени като тези, заснети някъде под големите "H", "O", "L", "L" и така нататък, няма пречистващи и отрезвяващи финални надписи, пресушаващи сълзите, съпричастни към чуждата неземна болка или радост. Не са ли чували за социален реализъм, не могат ли да прозрат, че реалността е много по-богата от мечтите, че непринудеността й извира от всички възможни пролуки и дупки, че специални думи се разнасят насам-натам почти непрекъснато, сигурно всяка трета секунда някой плаче от любов, друг върви, без да знае къде отива, ражда се дете, умира дете, ражда се възрастен, умира възрастен, друг гълта хапчета, двама се напиват, някой простира изпраното си бельо, докато мисли за всичко, от което се е отказал, втори копнее да прегризе решетките на невъзможностите си, трети реже вените си, трепери, преди да го направи, сам се блъска пред въпросите "Как стигнах до тук?", "А исках ли го?", "Господи, аз наистина ли съм аз?". Тъпата и умъртвяваща идилия на спрелите вечери, малките градчета, сивите, миришещи умопомрачително зле подлези с ниските си тавани, долнопробните си магазини и флуоресцентното студено и прашно осветление - това е толкова реално и трудно за пресъздаване, че съвършенството на действителността понякога е просто недостижимо за киноиндустрията. Драмата и любовта са толкова много, за празнотата да не говорим, празнотата е тук и там, във всички пространства, където е останало място за нея, освободи ли се нещо, тя го надушва и засяда, за да не я изпревари някое чувство или заблудена и заблуждаваща мисъл.
Седя и се оглеждам, надясно, ето. Теб те няма, или по-скоро няма никого, но това не е важно, аз дърпам от цигарата, когато пуша сама, винаги е бавно и тежко, винаги е съкровено и прераждащо. Замислям се и разбирам, че всяко всмукване е стъпка към преждевременно състарила се кожа, пожълтели зъби, лош дъх, рак тук и там, рак там и тук - не ми пука. Питам се дали един такъв момент се оказва преломен, дали това е мигът, в който нещо се пречупва и се отказваш от идеята да спреш? Дали е така, защото във всички други моменти си вършил лошата дейност (каквато и да е тя) с малко притеснение, с подсъзнателния товар на знанието, че нещата трябва да бъдат други, че промяна трябва да настъпи? Питам се и си отговарям - не. Това не е преломен момент, никакъв обрат не е настъпил, това е просто момент, в който не ти пука, не те е грижа и толкова.
Отново се обръщам надясно и се чувствам спокойна, сякаш държа ръката ти, сякаш усещам топлината й, сякаш съм я научила наизуст, сякаш е текст, който знам, сякаш тихо си казвам наум "Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя празните химери..", сякаш е мирис, който усещам и в съзнанието си. Усещам те до себе си, ще ме бъдеш прегърнал, ще пушиш, ще ти казвам някакви неща, без да съм направила нищо повече, в този момент ще съм, ще бъда с мисълта, че всичко, което съм искала да е, вече е и с ясното съзнание, че още много, ужасно много може да бъде направено. Двете противоположности ще се сливат в някаква достатъчност, а дали тази достатъчност не се нарича празнота?
Дали аз се промених, дали е механизъм на самозащита всеки път, щом нещо премине относително добре, да започвам да го анализирам, да ровя с пръчка в него, да го човърквам, докато не го изведа до тихата красота на една прозаична формула?
Представям си как си до мен, как се опитвам да ти кажа всичко, което съм си представяла, че казвам, и всичко, което спонтанно съм изпитала нуждата да изрека. Все още е празно, пушим заедно, по-скоро аз пуша и ти пушиш, но димът ни не е едно, не образува хомогенна последица от дифузията. Застанал е между двама ни като завеса, която едновременно ни разделя и обединява в самотата ни. А тя обща ли е? Вероятно не. Жалко е, че съм способна да помогна на толкова много хора, думите, съветите, които ще им дам, погледите, докосванията дори, моята слабост пред тях, моята сила пред тях - всичко това ще ги окуражи, ще бъде важно за тях, ще ги замисли, вдъхнови, а пред теб, пред теб съм въздух. Всичко, което бих искала да направя, сякаш не е конструирано да помогне на някого като теб, говоря и се опитвам - с това, което е трудно, с това, което е лесно, за което към копнеела дълго, което ме е удряло като внезапен романтичен проблясък. И не се получава. Не е ли иронично тогава, че се намираш точно до мен, че ми задаваш въпроси, че искам да ме разбереш, че може би ти също искаш да те разбера, че сме почти до нужната граница, нужната точка на пропукване откровени, а е толкова празно? Като вектори с противоположен знак, ти отиваш на изток, аз тръгвам на запад, въпреки че не мърдаме. Искам да те помоля единствено да останеш, защото знаеш, казвала съм ти, че нещо в мен се къса и умира, нещо в мен се губи, когато знам и очаквам някой да ми каже "Тръгвам си". Има моменти, в които изпитвам непрежалимата нужда някой да остане, да ми каже "Не отивам никъде, спокойно". Такива дни има, такива нощи сигурно. "Ще бъда тук, няма да чакаме, няма да бързаме". Аз вярвам, че такива дни и нощи има, такива моменти съществуват, но вярвам и, че те се наричат последен път.
Отвъд цялата тази нормална честота на звуците - нито глуха, нито пищяща и заглушаваща - вярвам, има и нещо друго. Не знам дали това е болна надежда, дори като такава не ми изглежда, не изтръпвам, не се моля, сякаш просто знам. А винаги съм смятала, че човек знае. Някак въпреки всичко, което научих, всичко, което не съвсем докрай разбирам, аз усещам, а може би дори знам, че нещата ще бъдат други. Ще бъдем други аз и ти и топлината на ръцете ти ще се прероди, ще спре да бъде научена наизуст, ще я забравя, за да я пожелая пъти повече, а ти ще пожелаеш ключицата ми, твоите очаквания и разочарования от света ще се размият и ще се слеят със същите мои. Ще има момент, преломен момент, точка на кипене, граница, тънък лед и толкова. Ще бъда беззащитна, когато трябва, за да рухна поради липсата на проклети думи - може би тогава ще ме разбереш, може би тогава ще ме разчетеш, може би объркването ще се подпали и ще издими, може би ще ни задуши, но след малко кашляне ще се оправим. Така би трябвало да бъде, нали? И ще се събудим, вгледани в себе си, татуирани - аз на твоето тяло, ти на моето.
Следобед е, тихичко и накъсано си пея, седя на терасата и пуша бяло Виктори, каква идилия, най-средностатистическите цигари от всички, които можеш да си купиш, най-пристрастявящите, казват, най-хубавите, също са ми споделяли. Седя на терасата, сива и мозаечна, отдолу от време на време минават хора, малко от които поглеждат към мен, понякога минават и коли, бавно и невълнуващо ме. Мисленето ми се отключва още повече, въображението разтваря влажни стени, лигавицата му набъбва и започвам да редя мисли по петолинието, почти като музика, само че днес е тихо. Поглеждам настрани, към празното пространство до мен, и си представям, представям си така, че почти усещам. Живея във филм, качествен и реалистичен, пренасям се пред камерите, прожекторите, гледат ме статистите и случайните наблюдатели, режисьорът седи на ниското си столче, 1..2...3 Камера! Начало! И цялата публика изчезва, аз съм в своя филм, чудя се защо хората обвиняват киното за разбитите си представи за любов, омраза и така нататък изконни човешки движещи или възпиращи сили. Защо се оплакват, че няма принцове, принцеси, близки кадри, паузи и саундтрак, завръзка, развой, кулминация, развръзка, няма толкова драматични сцени като тези, заснети някъде под големите "H", "O", "L", "L" и така нататък, няма пречистващи и отрезвяващи финални надписи, пресушаващи сълзите, съпричастни към чуждата неземна болка или радост. Не са ли чували за социален реализъм, не могат ли да прозрат, че реалността е много по-богата от мечтите, че непринудеността й извира от всички възможни пролуки и дупки, че специални думи се разнасят насам-натам почти непрекъснато, сигурно всяка трета секунда някой плаче от любов, друг върви, без да знае къде отива, ражда се дете, умира дете, ражда се възрастен, умира възрастен, друг гълта хапчета, двама се напиват, някой простира изпраното си бельо, докато мисли за всичко, от което се е отказал, втори копнее да прегризе решетките на невъзможностите си, трети реже вените си, трепери, преди да го направи, сам се блъска пред въпросите "Как стигнах до тук?", "А исках ли го?", "Господи, аз наистина ли съм аз?". Тъпата и умъртвяваща идилия на спрелите вечери, малките градчета, сивите, миришещи умопомрачително зле подлези с ниските си тавани, долнопробните си магазини и флуоресцентното студено и прашно осветление - това е толкова реално и трудно за пресъздаване, че съвършенството на действителността понякога е просто недостижимо за киноиндустрията. Драмата и любовта са толкова много, за празнотата да не говорим, празнотата е тук и там, във всички пространства, където е останало място за нея, освободи ли се нещо, тя го надушва и засяда, за да не я изпревари някое чувство или заблудена и заблуждаваща мисъл.
Седя и се оглеждам, надясно, ето. Теб те няма, или по-скоро няма никого, но това не е важно, аз дърпам от цигарата, когато пуша сама, винаги е бавно и тежко, винаги е съкровено и прераждащо. Замислям се и разбирам, че всяко всмукване е стъпка към преждевременно състарила се кожа, пожълтели зъби, лош дъх, рак тук и там, рак там и тук - не ми пука. Питам се дали един такъв момент се оказва преломен, дали това е мигът, в който нещо се пречупва и се отказваш от идеята да спреш? Дали е така, защото във всички други моменти си вършил лошата дейност (каквато и да е тя) с малко притеснение, с подсъзнателния товар на знанието, че нещата трябва да бъдат други, че промяна трябва да настъпи? Питам се и си отговарям - не. Това не е преломен момент, никакъв обрат не е настъпил, това е просто момент, в който не ти пука, не те е грижа и толкова.
Отново се обръщам надясно и се чувствам спокойна, сякаш държа ръката ти, сякаш усещам топлината й, сякаш съм я научила наизуст, сякаш е текст, който знам, сякаш тихо си казвам наум "Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя празните химери..", сякаш е мирис, който усещам и в съзнанието си. Усещам те до себе си, ще ме бъдеш прегърнал, ще пушиш, ще ти казвам някакви неща, без да съм направила нищо повече, в този момент ще съм, ще бъда с мисълта, че всичко, което съм искала да е, вече е и с ясното съзнание, че още много, ужасно много може да бъде направено. Двете противоположности ще се сливат в някаква достатъчност, а дали тази достатъчност не се нарича празнота?
Дали аз се промених, дали е механизъм на самозащита всеки път, щом нещо премине относително добре, да започвам да го анализирам, да ровя с пръчка в него, да го човърквам, докато не го изведа до тихата красота на една прозаична формула?
Представям си как си до мен, как се опитвам да ти кажа всичко, което съм си представяла, че казвам, и всичко, което спонтанно съм изпитала нуждата да изрека. Все още е празно, пушим заедно, по-скоро аз пуша и ти пушиш, но димът ни не е едно, не образува хомогенна последица от дифузията. Застанал е между двама ни като завеса, която едновременно ни разделя и обединява в самотата ни. А тя обща ли е? Вероятно не. Жалко е, че съм способна да помогна на толкова много хора, думите, съветите, които ще им дам, погледите, докосванията дори, моята слабост пред тях, моята сила пред тях - всичко това ще ги окуражи, ще бъде важно за тях, ще ги замисли, вдъхнови, а пред теб, пред теб съм въздух. Всичко, което бих искала да направя, сякаш не е конструирано да помогне на някого като теб, говоря и се опитвам - с това, което е трудно, с това, което е лесно, за което към копнеела дълго, което ме е удряло като внезапен романтичен проблясък. И не се получава. Не е ли иронично тогава, че се намираш точно до мен, че ми задаваш въпроси, че искам да ме разбереш, че може би ти също искаш да те разбера, че сме почти до нужната граница, нужната точка на пропукване откровени, а е толкова празно? Като вектори с противоположен знак, ти отиваш на изток, аз тръгвам на запад, въпреки че не мърдаме. Искам да те помоля единствено да останеш, защото знаеш, казвала съм ти, че нещо в мен се къса и умира, нещо в мен се губи, когато знам и очаквам някой да ми каже "Тръгвам си". Има моменти, в които изпитвам непрежалимата нужда някой да остане, да ми каже "Не отивам никъде, спокойно". Такива дни има, такива нощи сигурно. "Ще бъда тук, няма да чакаме, няма да бързаме". Аз вярвам, че такива дни и нощи има, такива моменти съществуват, но вярвам и, че те се наричат последен път.
Отвъд цялата тази нормална честота на звуците - нито глуха, нито пищяща и заглушаваща - вярвам, има и нещо друго. Не знам дали това е болна надежда, дори като такава не ми изглежда, не изтръпвам, не се моля, сякаш просто знам. А винаги съм смятала, че човек знае. Някак въпреки всичко, което научих, всичко, което не съвсем докрай разбирам, аз усещам, а може би дори знам, че нещата ще бъдат други. Ще бъдем други аз и ти и топлината на ръцете ти ще се прероди, ще спре да бъде научена наизуст, ще я забравя, за да я пожелая пъти повече, а ти ще пожелаеш ключицата ми, твоите очаквания и разочарования от света ще се размият и ще се слеят със същите мои. Ще има момент, преломен момент, точка на кипене, граница, тънък лед и толкова. Ще бъда беззащитна, когато трябва, за да рухна поради липсата на проклети думи - може би тогава ще ме разбереш, може би тогава ще ме разчетеш, може би объркването ще се подпали и ще издими, може би ще ни задуши, но след малко кашляне ще се оправим. Така би трябвало да бъде, нали? И ще се събудим, вгледани в себе си, татуирани - аз на твоето тяло, ти на моето.
1/09/2010
Together we cry
Как ми се мълчи.
I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way
Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".
Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..
Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.
толкова ви обичам
как ще живея без вас?
Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels
п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>
I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way
Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".
Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..
Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.
толкова ви обичам
как ще живея без вас?
Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels
п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>
Subscribe to:
Posts (Atom)