we know notin

Може би не показвам на хората, че понякога са ми нужни. Може би понякога не показвам достатъчно добре на хората, че са ми нужни. Все едно.

Отидох да изхвърля боклука, а се озовах с цигара в ръка, седнала на капака на колата си, на паркинга до БНБ, в 3 през нощта.

Няма да довърша историята. Но продължава интересно.

Предполагам, че ми трябваше вдъхновение и вместо да се моля за него, просто си го създадох.

blue in the afternoon, orange in the evening

"Най-силната сцена е тогава, когато и двамата са надрусани, лежат, филмират се и нямат представа какво се случва. Чиста любов"*

* доста перифразирано.


Това е

..невероятно силно и си мисля, че ако други филми, книги, групи и така нататък страсти от пубертета си някой ден сметна за не толкова добри, колкото са ми се стрували, Реквиема няма как да забравя. А може би просто има неща, които не можем да си позволим да изгубим въпреки всичко, пазим ги, пазим всяка частичка любов към тях, скътаваме я, поставяме я под стъклени похлупаци, излагаме себе си на опасност заради нея, съмняваме се в промяната си и се чувстваме вдетинени или пък наивни, но просто не спираме. Човек трябва да си има нещо, а понякога го има и без да се опитва.
И ако мислите, че сте изгубили всякакво чувство към онзи, за когото не сте могли да дадете определение, когато сте били все още малки седмокласнички, зяпащи в тавана, току-що открили баланса във Вселената и други интересни продукти на "алтернативното" мислене - спокойно, чувствата не се губят толкова лесно. И всяко второ категорично "да" бива опровергано от едно категорично "не". Предполагам, и обратното.

Опитах с два текста + едно кратко блог включване на място, където преди пишех накъсано и на латиницаа, а айди-то ми е 62690778. Повече не мога. Знам какво искам, но ми е ужасно трудно. Някакви несподелени по начина, по който искам да споделя за тях, вечери са преплели шпаги под корените на косата ми и бавно ме убиват, крещейки "Няма ли да създадеш нещо от нас?" Какво да създам от тях, какви изводи да си вадя, до каква истина трябва да достигна? Може би се очаква да изведа формула, не знам. Обаче е болезнено да мислиш, особено болезнено е да мислиш, когато си част от макроскопичната система на сивите улици и отекващите в сградите гласове на няколко младежи, докато всичко друго спи и гасне в пустота и есен.
Просто болезнено.

Днес явно не става, както го искам. Това е от мен, макар да не трябва:

бях затворила очи, облегната на нейното рамо
и си мислех за червените улични лампи, зимните ветрове
и пражките кафената по ъглите на улиците
снежинки по кожата, увита в шал
влизам и се смея, слушайки някаква непозната лежерна музика,
настанявайки се до нови близки хора
в карамелено-червеникави светлинки окъпана, уют -
каква идилия
със затворени очи, свела глава на нейното рамо,
слушах тяхното дишане - на четирите момчета - знаех как изглежда тревата пред нас
знаех, че уличната лампа свети в жълтеникаво-сиво-бяло от лявата ми страна, че е студено и сме само ние и голата пейка,
че шосето е там и че няма нищо, което да ме предпази
и просто бях затворила очи.
- иска ли ти се да имаш лист и химикал? - попита ме момчето, което се намираше най-близо до мен и милата ми облегалка.
- на мен ли говориш? - едва отроних от умората на гласа си.
- на теб, много ясно. кой друг ще попитам такова нещо?
- искам, да. но нямам сила да пиша.
- пиши на глас. говори ни.
- да ви говоря?
- как ще пишеш сценарии, ако не можеш да говориш в такива ситуации? - включи се момчето, седящо до първото.
- но аз мога. мога да говоря. просто не знам какво искате да чуете - произнасях с простенваща болка, бавно и измъчено.
и в главата ми угаснаха всички включващи се и гаснещи дискотечни светлини. чупещи се в чупките на танцуващите, енергични, зашеметени, лъстиви тела. целият бийт, басът се стопи и стана тихо. а толкова мразя да е тихо. мразя, защото е по-ужасно и белязващо от няколкото секунди, в които свалям обецата от възпаленото си ухо и усещам как светът наистина изчезва и се стопява в търпима и неразбираема болка.
- говори за това, което чувстваш. ей така, каквото и да е, говори. не мисли. пиши без лист и без химикал. без клавиатура - отново се обади първият. второто момче палеше цигара с обичайната си намръщено-съсредоточена физиономия (знаех, без дори да го погледна), другите двама бяха тихи, а аз, уморена и отпаднала, не знаех дали са просто отлетели някъде далеч от нас, или не се интересуваха и грам от моето писане на глас.
наместих се още по-удобно на рамото й, отворих очи, за да се уверя, че светът не е спрял да се върти без нас, усетих как тя се притеснява от мен, от свободата, на която може би е изглеждало, че съм се подчинила, и отново затворих очи, за да не злоупотребявам с тях.
после заговорих. гласът ми се чуваше, беше силен, беше ясен, беше забавен:
- кажи ми, че си странен. моля те, моля те, моля те. кажи ми, че у теб има нещо странно. че си малко нещастен. че когато минаваш по тесни, сиви улички, не си мислиш обикновени неща. кажи ми, че си поне малко изкривен. че ти се е случвало нещо тежко, че в семейството ти има луди, че си бил травниран поне веднъж, че другите не могат да познаят какво си мислиш. че когато слушаш музика, те боли поне малко, поне понякога. моля те, моля те, моля те! - изчурулика тя с детински копнеж и хитра примамлива усмивка, хванала го за ръкава. но наистина искаше той да й отговори с "да, странен съм". изпитваше нужда.
- защо ти е да съм странен? - отвърна той с любопитна усмивка, когато тя приключи с въпросите, и се обърна срещу нея, за да успее да я изпита с очи.
- за да мога да ти споделям. и да ме разбираш. поне понякога. и да не се чудя как да опростя думите си така, че да придобият някакво реално звучене. за да мога да разбирам и теб.
- какво искаш от мен? да се събуждам в три часа, плувнал в студена пот, и веднага да грабвам четки и бои, за да се успокоя? да чета книгите отзад-напред? да страдам от клаустрофобия? но все пак да съм готов да се сбия, да изрева с мъжки глас? да съм различен, но не и флегматичен или пък апатичен и пасивен? да те моля да ми споделиш нещо, след като напук си мълчала повече от трийсет минути? не се опитвай да ме проектираш. може би няма да ме харесваш странен.
- аз просто.. съм страшно объркана, трябва ми някакво пристанище.
- ти можеш просто да подходиш с доверие към хората, без да планираш, без да мислиш, без да ги скицираш. дай им някакъв шанс. а ако те разочароват - ок, остави ги. какво ще се случи, ако съм странен, ако съм бил странен, ако съм минал през всичко, през което си минала и ти? винаги мога да те оставя, защото все още не си там, където съм аз. и съм почти убеден - хората минават през еднакви мисли, вървят по сходни пътища и слизат на еднакви спирки. повечето от хората, които си приличат. но аз си мисля, че си друга. затова не ме моли да съм странен.
и те вървяха мълчейки и тя мислеше, че може би ще го обикне. беше такъв, какъвто го искаше. повече от нея. и можеше да спре да рови сама из дълбоката пръст, докато не открие червеи, можеше веднъж да се остави и да се довери. да спре за малко. да си даде почивка.

спрях да говоря не за да помисля, а за оставя топлината да се стече по клепачите ми. ръцете ми бяха студени, лицето ми беше студено - не горях. и продължих.

- и всеки път думите напират, изкачват се на ръба на устните, но са толкова пъзливи и дребни, че не смеят да скочат оттам. и винаги прехапвам устни или нарочно бутам малко от тях. достатъчно, за да стане ясно, че има и още, и недостатъчно, за да пробудят картини в чуждите съзнания.
стояхме в затъмнената стая. главата ми върху гърдите му. той ми каза:
- не си толкова студена, знаеш ли?
- кога съм била студена?
- никога не си била така отпусната досега. не си казвала нищо мило, не си правила нито едно признание. никакво. винаги си била сдържана.
- не може да е вярно. била съм мила с теб.
- не си ми казвала нищо мило.
- казвала съм ти.
- не, не си - заключи той с простота, която не можех да оборя, без да показва, че е обиден. сигурно си е мислел "такава си, но няма нищо, аз те харесвам".
преди да стане време да си ходя, отидох в банята и на огледалото написах с червеното си червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш".

всички ме бяха слушали внимателно или просто се успокояваха от хомогенността на обстановката, от краткото статукво. нямаше какво друго да правим, закъде да бързаме, всички трябваше да слушат и това ги беше успокоило. опитваха се да си преведат думите ми, да разберат защо точно тях така внезапно съм създала. а аз всъщност просто ги бях изровила от мисловните си чернови.
третото момче, което мислех за напълно откъснато от нашия малък защитен слой, се изправи. отворих очите си, затворих ги, а после отново ги отворих и се почувствах будна. той ме погледна и каза:
- може ли да повториш последното?
опитах се да се върна минута назад във времето, да осъзная какво се е случило, за какво съм говорила. мисълта ми всеки път се губеше, падаше безтегловно, а аз се мъчех да я уловя, наистина имах чувството, че ми се изплъзва и се спуска надолу, пропада в бездна, отива си.. и все пак някак я видях, хванах я и я задържах.
- ..на огледалото в банята написах с червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш"
след 10-15 секунди тишина последва отговор:
- хайде да се разходим. стоим тук от толкова дълго време.
всички се съгласиха, но аз и той отбихме в друга посока.

All the muse in myself, my desire I can't hide.

(относително старо и годно за тонове реадакция, с които не ми се занимава..)

Побърквах се в тишината. Всяка мъничка вибрация преминаваше през тялото ми като ураган, след който никога не успявах да се съвзема навреме. Тъкмо когато се изправях, ме връхлиташе ново торнадо – по-бурно, по-силно и по-несломимо. Битието ми беше като на вейка; найлонов плик, намерил убежището си на някой посърнал клон, докато ветровете безжалостно го брулят и разкъсват отвътре.
Така тишината се опитваше да се отърве от мен всеки божи ден. Събуждаше ме рано или пък прекалено късно сутрин – когато и да се случваше, обичаше да надвисва над главата ми и кротко да ме гледа. Аз никога не успях да свикна и да преодолея този й ужасен навик. Зорките й, коварни очи ме следяха уж мило и загрижено, но всъщност просто бяха внимателни. Търсеха пролуката, през която сноп унищожение да премине и да превърне привидното ми спокойствие в история.
Отивах в банята, за да измия зъбите си – тя заставаше зад гърба ми и зловещо издаваше своето присъствие. Отражението в огледалото никога не се променяше – бях сама, но знаех, че някъде там, на сантиметри зад мен, чуждо съзнание витае.
Глътка горещо, ароматно кафе бе единствената обнадеждаваща мисъл в тези светли по модул дни. В главата ми чашата сама се рисуваше – от дъното до извитата дръжка, която щеше да е единствената хладна част от съда. Нямах търпение да затворя очи, а след като отново открехна клепачите си за света, да го направя с онази упояваща течност под съпровода на утринните лъчи, вещаещи изненади и много, много по-малко тишина.
Животът ми започна да се върти. По-скоро животът ми започна да се задвижва. Явно оста, на която се крепеше, се бе оказала твърда и не особено лесна за прекършване. Като дете, настанило се на удобна седалка на виенско колело, аз тръпнех в очакване огромната машина да започне да се движи. Първият лек трус винаги е най-хубав. Тогава знаеш, че след няколко секунди земята ще се отдалечи, докато не се превърне в съвсем различен, леко размазан и откъснат свят, далеч от новия такъв, кръжащ във въздуха.
Бях се зарекла никога да не потъвам в плаващите пясъци на канцеларската работа. В списъка, залепен на хладилника – онзи списък с неща, от които зависи дали животът ми ще се насочи в правилна посока, или пък, напротив, ще полети назад, та дори и надолу, фигурираха няколко точки, които заплашително бяха повдигнали големия си показалец.
Аз трябваше да променя света. Когато бях на шестнайсет, все още неориентирана, но с мозък, пълен до дупка с какви ли не идеи и контрамнения, силно вярвах, че някой ден, вместо да им се изсмея и изхвърля на най-близкото сметище, аз ще си спомня за всичките си залежи на налудничави мечти и ще преобърна цялата вселена.
Най-отгоре, с удебелен шрифт, малко над крива, надраскана с намерение да утрои значението на така или иначе важното понятие, стоеше думата „Изкуство”.
Та, разбира се. Как ще промениш света, ако нямаш набор от гениалност, умопомрачителни таланти и стотици нестандартни идеи, с които да залееш закостенелия, тесногръд и понякога скучноват свят?
Чаках. Чаках в някой хладен и полудъждовен ден вдъхновението ми да се покаже, виновно за това, че толкова дълго се е крило, да отвлече всичките ми планове за действие и да ги превърне в реалност.
Станах на седемнайсет. Нищо невероятно, потресаващо или разтърсващо не се бе случило. В главата ми избухваха вулкани от думи, аз тичах към писалката, за да ги
спася, преди да се вкаменят в студена магма, но никога не успявах да стигна навреме.
Запазих някакви остатъци от миналогодишните си идеи. Другите погледнах с лупата на
възрастта и убедена отсякох: „Детски работи”.
Имаше много дни, адски много седмици, върху които сеех семената на младостта, смехът не ме оставяше и въпреки дъждовните четвъртъци, животът можеше да се нарече хубав.
Лягах късно, ставах рано. С мислени клечки за зъби държах клепачите си, когато се събуждах в тъмнината, но след животворно плискане с вода денят започваше отново, а аз чаках да ми покаже накъде да вървя.
Оставаше ми пренебрежително малко време до края, след който щях да опаковам спомените и части от вещите си и да тръгна по следите на сърцето / в онзи случай – страстта към непознатото/. Последните си свободни месеци, преди да осъзная, че животът на зрял и сериозен човек наистина ме причаква зад ъгли и в тъмни пресечки, аз се хвърлих в своето голямо странстване.
По паркета в стаята ми хвърчаха надраскани листове, скици, проза и поезия. Безброй много книги, струпани накуп, или самотно линеещи, запълваха обема на помещенията, които най-често обитавах. Нямаше минута, в която животът ми да потъне в тишина без своя велик саундтрак. Изтезавайки очите под нощните лампи, студуваща и очакваща развръзката, си повтарях „само още една страница”, а погледнех ли часовника, бяха минали цели тридесет, та и повече, в които сюжетната линия само се усложняваше, вместо да се разкрие.
Биографиите на великите, големи, ненадминати (и така нататък суперлативи, с които увенчавах разни хора като мен и всички останали) личности тропаха със скъпите си обувки по чупливите ми възприятия и минута след минута, ден след ден аз пишех сценарий, с който бях готова да получа „Оскар”. Репетирах дори речта си наум – речта за онези награди, чиято публика е целият свят, но най-важният гост е невидим, защото се крие между камери, предсърдия и вряща кръв. Подозирах, че това бе домът на щастието.
Лятото на 98-ма беше моето голямо Лято. Събрала всичко онова, което светът бе така благосклонен да поднесе пред късогледите ми очи, аз реших, че е време.
И наистина беше време.
Стрелката на часовника направи първата си реална крачка в една нощ, в която липсата на избор владееше, а познатите ми занимания се бяха превърнали в най-отегчителните дейности на света. Имах два избора – да спя или да не спя. Първият беше всичко друго, но не и приемлив. Фокусирах мислите си върху втората алтернатива. Разсъжденията не се проточиха особено дълго и докато надрасках план-тезиса на тази лудост, вече бях събрала в раницата си най-нужното и на пръсти напусках апартамента.
Разни хора започнаха да изплуват на въображаемия ми екран, а аз се мъчех да избера един от тях, който да ме последва в епичното ми първо бягство. Малко бяха тези, които щяха да оставят юргана, загърнат на една страна, и тайно да се запътят към изхода със сдържан глас, който волно да отпуснат, когато всичко, което ни заобикаля, е свободата.
Малката ми лудост изправяше клетките ми пред едно величествено вълнение, но все пак възпитанието и внедрената съобразителност укорително повдигнаха червен знак „Стоп”. Реших, че смелостта ми би надминала очакванията ми само ако тръгна сама в нощта.
Затова го направих.
Нощният въздух не може да се сравнява с дневния. Вървях по празните улици в три през нощта, безстрашна и заредена с огромно количество енергия и адреналин. Нямах идея къде и защо трябва да отида, но бях сигурна, че не трябва да остана, окована от веригите на ежедневието си.
В някои блокове тук-там блещукаха мръсножълти светлинки, но преобладаваше цветът на съня, в който хората блажено бяха потънали. Разминавах се с измършавели бездомни кучета, а в локвите се отразяваха студените и сиви улични лампи.
„Светът щеше да е по-красиво място, ако нямаше улични лампи” – убеждавах се наум
и, разбира се, си вярвах.
Неусетно бяха минали двадесет и пет минути, а въздухът – все по-разреден и все по-хладен – започна да навява тревога в юношеската ми, готова за смях, сълзи и лудост душа.
След като подминах още няколко пресечки, погледнах към лявата си китка. 04:04. Съдбовно.
Пред очите ми, гола и самотна, лежеше магистралата. Магистралата, където хора и истории профучаваха за секунди, хора и истории се губеха навеки, хора и истории се
раждаха. Тогава пред мен се запали крушката на гениалната идея. И вече знаех – щях да пътувам. Макар в неподходящо време, за всеки влак си има пътник, за всеки, бягащ от четирите стени, има човек, който да го качи на стоп.
Настръхнала, губеща смелостта си капка по капка, тихичко си шепнех някакви молитви и с цялото си същество се опитвах да призова каквото и да е превозно средство.
Мина огромен тир, но интуицията ми подсказа, че не той ще е корабът, на който ще осъществя авантюрата си. Отдалече забръмчаха леки коли, но моята вдигната ръка не бе достатъчно умоляваща, за да склонят и да ме качат. 4:18. Времето напредваше, а не можех да се прибера вкъщи в шест, когато всички тепърва започват да търкат сънени очи. Вкъщи. Какво странно понятие. Бях толкова отдалечена от него, най-вече в мислите си.
Отдавна желанието да избягам някъде се стаяваше по ъгълчетата на душата, но никога не му бях дала правото да изкрещи, че съществува. Тази нощ бе идеалният момент, в който да ме уведоми и да предприемем акция заедно.
Без да знам, бях вдигнала ръката си и като по някакво чудо един черен „Ситроен” откликна на повика й.
Колата бавно спря пред мен, а след това вратата се отвори. През наближаващата сутрин две очи ме прободоха.
- Качвай се – изрече младежът, застанал зад волана.
Потреперих, но знаех, че няма връщане назад. Влезнах и се настаних на мястото до него.
Пред мен стоеше около 26-27-годишен мъж. Първото нещо, което си помислих, беше, че е недоспал. Оглеждаше ме с малките си очички сякаш се опитваше да разкрие цялата ми история и всички причини, заради които се намирах до него.
- Малко странно..-подхвана той.
Знаех, че очакваше да попитам за какво става въпрос, но аз търпеливо изчаках.
- Вместо да спиш, стоиш в чужда кола с напълно непознат. Не се ли страхуваш?
- От кого? От теб? – незнайно как събрах кураж да кажа аз.
- Така да е, щом си смела. Аз пътувам към морето. Имам стока за разтоварване.
- Добре. Към морето – наистина обичах морето и се съгласих.
Двигателят изрева, а пътят започна стремглаво да се свлича пред премрежения ми поглед.
С притеснение огледах колата, търсейки нещо необичайно. От малка бях свикнала да се страхувам, да очаквам нещо скрито и мистериозно да се появи. Когато бях на дванайсет, влезнах в една изоставена къща с надеждата да открия някого. Но не намерих призраци или нещо подобно. Остана ми само белегът на ръката, защото ме ухапа огромно бясно куче. Нуждаех се от своя страх.
- Ще запаля цигара. Надявам се да не възразяваш.
- Не, няма проблем. Все пак аз съм излишната тук.
- Никога повече не се наричай така. Ще заживееш с мисълта, че наистина си излишна – каза разпалено той.
- Нима не съм?
- Щом съм решил да спра и да те оставя да влезеш, значи не си. Няма нищо случайно,
нали знаеш?
Не исках да му отговарям.
Наклоних се напред и включих радиото.
Нямах сили да водя сериозни разговори. Ужасна музика, ужасна музика, ужасна музика. Радиата не се интересуваха за безнадеждните стопаджии в пет сутринта.
Под седалката ми се белееше ъгълчето на малка хартийка. Съмнителният непознат изтръскваше цигарата си през отворения прозорец. Обърнах листчето – беше снимка. Две хубави малки момчета, близнаци, и вероятно баща им, застанал зад тях, красив и усмихнат.
Пуснах изображението върху прашния под и се загледах в пътя.
- Явно не искаш да си говорим – малко укорително каза шофьорът ми.
- Уморена съм. А и не знам за какво бихме могли да си говорим.
- Как се казваш например?
- Това не е интересна тема за разговор.
- Това не е задоволителен отговор.
- Олга.
- Милен. Приятно ми е.
Образът започна да се доизгражда. Милен беше странен, пушеше цигара след цигара и през половин минута се обръщаше към мен с несигурно изражение. Беше пет и трийсет сутринта, когато реших, че може би трябва да го опозная. Имаше нещо особено в него.
Изведнъж разби тишината на мислите ми с поредния си въпрос.
- Защо си с мен, Олга?
- Къде трябва да съм? – неразбиращо отвърнах.
- У дома.
- Домът ми е последното място, където бих искала да бъда сега.
- Домът е всичко, за което някога ще се бориш.
- Къде е твоят дом? – попитах аз.
- Аз нямам дом.
- А търсиш ли го?
- Използваш думите ми срещу мен. Харесвам те.
Когато изрече последното изречение, сниши тона си.
- Това не е задоволителен отговор – отговорих веднага.
- Опитвам. Но понякога е сложно.
- Всичко гениално е просто, нали знаеш?
- Не си ли прекалено малка, за да говориш така? – рязко отвърна Милен, оглеждайки ме отгоре-додолу.
- Не мисля, че фактите имат нещо общо с възрастта.
- Когато почнеш да вярваш, че има факти, започваш да остаряваш.
- Значи вече го знаеш?
- Знам много неща, които умирам да не знам.
Сведе глава и затвори очи за секунда. Отвори ги, погледна ме за миг многозначително и отново се фокусира върху пътя.
- Дай ми пример – казах аз.
- Никой не се интересува от нищо друго, освен себе си.
- Това е нещо нормално. И всеки го знае. Искам да ми дадеш по-добър пример – продължавах да настоявам.
- Хората искат другите да страдат.
- Някои хора.
- Всички хора.
- Някои хора – натъртено повторих.
- Сестра ми беше много влюбена в едно момче. В последствие и той се влюби в нея. Но тя винаги се бе страхувала да покаже любовта си. Получи цялата му отдаденост, но не
смееше да му даде своята. Мина година и половина, откакто бяха заедно. Един ден откриха диабет на въпросния й приятел. Сестра ми трябваше да се грижи за него, да му бие инсулин и така нататък.. Знаеш. Докторите казваха, че ако не нарушава предписанията, ще живее нормално. Но той започна да се влошава. Все повече и повече. Колкото повече го надвиваше болестта, толкова по-любвеобилна ставаше сестра ми. Вкараха го в болница. Ася не спеше по цели нощи, а просто стоеше, хванала ръката му, и му говореше. След три седмици той умря. Тя започна да ходи на гроба му и да му разказва всички онези неща, които не бе могла, когато беше жив. Говореше му с часове.
- Чувствала се е свободна да обича човек, който няма как да реагира?
- Не ме прекъсвай – изръмжа Милен. - Седмица след погребението главният лекар, който го бе лекувал, позвъня, за да говори с някого от семейството ми. Вдигнах аз. Изследванията сочели, че през последните три месеца Александър не е получавал нужната доза инсулин. Заради това диабетът се развил още повече и той умрял. Погледнах през прозореца. Ася стоеше замислена на една слънчева пейка, държеше негова снимка в ръка и тихо ридаеше. Тогава разбрах.
- Боже. Убила го е. Само за да може да го обича – изумено изрекох аз.
- Жалко, толкова жалко. Хората са нищожни.
- Може би.. може би си прав. Но не всички са такива.
- Всички са такива. Слаби и самосъжаляващи се. И въпреки, че го знаят, никога не спират да повтарят грешките си.
- Много добре знаеш, че всеки греши.
- Знам. И аз греша. Но не повтарям грешките си. Нито пък тези на другите.
- Доста самоуверено, не мислиш ли?
- Не. Просто това е истината.
- Какво се случи със сестра ти след това?
- Омъжи се за някакъв кретен. Родиха им се момчета - близнаци. Прекрасни деца. Но не заслужават да ги отглеждат такива родители. Не заслужават.
- Явно имаш някакъв проблем с нея. Защо просто не преодолееш случилото се? Все пак тя страда и вината е нейна.
- Александър не заслужаваше такава съдба само защото Ася бе недорасла в чувствата си лигла.
Вената на челото му изпъкна, дишането му се учести.
- Струваш ми се прекалено загрижен за него. Няма нищо случайно, нали знаеш?
- Защо не пробваш псевдопсихологическите си умения върху някого другиго? – раздразнено отвърна той. - Малка си. Не го забравяй.
Настъпи мълчание, в което нищо друго освен една-единствена въздишка не успя да нахлуе.
- Щастлива ли си, Олга? – попита Милен изневиделица, като ме следеше с крайчеца на окото си, докато управляваше колата.
- Твърде относителен въпрос.
- Няма относителни въпроси. Отговори ми с „да” или „не” – отсече хладно той.
- Понякога - да, понякога - не.
- А сега?
- Ами.. наистина не мога да.. – мъчех се да смотолевя аз.
- Да или не? – гласът му бе леденостуден и настойчив.
- Да, сега съм щастлива. Свободна съм – излъгах.

Милен изхвърли догарящия фас през прозореца и заби поглед в хоризонта.
Мълчанието тегнеше, бе тягостно и прокарваше смразяващи тръпки по атмосферата.
Наблюдавах дългите пръсти и тънката му кожа, през която вените изпъкваха като тънки реки електричество. Ноктите му се спускаха в ритмична последователност върху таблото на колата. Каменното му, вглъбено изражение вдъхваше уплаха и напрежение.
Може би, ако се усмихнеше, щях да го харесам повече. Но той просто гледаше напред.
- А ти.. щастлив ли си? – едва отроних аз.
- Не си позволявам да бъда много щастлив поради три причини.
- Цели три? Ще ги споделиш ли?
- Първо – и той повдигна десния си палец – не мога да съм щастлив, защото ако се задоволя с това, което имам, никога няма да получа още.
- Какво имаш предвид? – попитах аз.
- Алчен съм и винаги искам още. Никога нищо не е достатъчно. Кажи ми какво ще направиш, ако разбереш, че няма как да бъдеш по-щастлива, дори да си на върха на еуфорията и успеха?
- Не знам, може би ще се отчая.
- Не. Ще се самоубиеш. Винаги, винаги има още. Трябва да е така.
- Коя е втората причина? – продължих аз, защото бях любопитна.
- Ако си призная, че съм щастлив, мога да загубя щастието си – повдигана показалеца на лявата си ръка, с която държеше волана. С другата пушеше. Димът се виеше и отиваше право в очите ми, които не можеха да го понесат и раздразнението се превръщаше в напиращи солени капки.
- Това е.. разбираемо.
- И третата – добави той, като отдели и трети пръст, а цигарата демонстративно изхвърли, сякаш го бях принудила да го направи, а след това накарала да се чувства виновен – не искам да загубя откривателския си талант.
- Откривателският ти талант?
- Ще спра да търся с убеждението, че вече съм намерил. Има нещо общо с първата причина. Би било толкова тъжно, ако спра да се вглеждам в нещата.
- Ти си труден.
- Казах ти. Знам много повече, отколкото трябва.

Сумракът бавно избледняваше и светлината рязко си проби път през развиделяващите се облаци. Часовникът твърдеше, че е седем часа. Облегнах глава на неудобната седалка и заспах.
Три часа по-късно ме събуди гръмотевица. В момента, в който отворих очи, сърцето ми щеше да се пръсне. Милен бе застанал на десет сантиметра разстояние от мен и ме гледаше втренчено.
- Какво, по дяволите, правиш? – стъписано попитах аз.
- Гледах как спиш.
Отдръпна се като малко дете, обвинено в нещо, което не е извършило.
- Просто.. Може би трябва да излезна от колата.
- Не, съжалявам. Беше грешка. Не се сдържах. Изглеждаше все едно цялото спокойствие на света се е вселило в теб.
Погледът му шареше на всички места, различни от очите ми. Ръцете му трепереха.
- Беше грешка. Остани. Приятно ми е да си говорим.
За секунда се почувствах поласкана.
- Не каза ли, че не правиш грешки?
- А после ти каза, че всеки прави грешки.
- И се оказах права. За жалост.
- Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?
Не знаех.
Колата се движеше по гол път в безкрайната пустош. Дъждът мрачно изпълваше облаците, а аз изпитвах нуждата да подишам чист въздух.
- Може ли да спреш за секунда?
- Защо?
- Трябва да отида до тоалетна.
- Добре, но не се бави - посъветва ме Милен.
Спокойно отворих вратата, стъпих на здравата земя и отново усетих как силата тече ведно с кръвта във вените ми. Извървях няколко бавни крачки, а след тях започнах да тичам.
Честотата на пулса ми бе достигнала плюс безкрайност, но нямах време за мисля за това. Нямах време за каквото и да било. Страхът ми отново оживя.
Косите ми се развяваха, всички жили се бяха опънали до нажежаване, но мигът се пропука и започна да се чупи на хиляди парченца. Чух ускорените му стъпки зад себе си. Гонеше ме. Опитах да тичам още по-бързо, но се спънах в някаква прашна, изхвърлена обувка. Ръцете му ме сграбчиха. Усетих как бавно се връщам назад, теглена с все сила от онзи, който можеше никога да не бях срещала. Празнотата навсякъде около мен щеше да вакуумира писъците ми.
Стигнахме до колата, обърна ме към себе си и със свирепо задоволство ме погледна втренчено. През противна усмихна разкри кривите си зъби.
- Май си се объркала. Пътуването не е свършило. Обещах ти превоз, ти ми обеща компания.
- Нищо не съм обещавала! – изкрещях, разгневена и с насълзени очи.
- Виж какво. Цигарите ми свършиха – каза той, пренебрегвайки моето състояние.
- Отивам до онази бензиностанция – ей там. Не мисля, че ще е удачно да бягаш отново. Но все пак ти решаваш какво да правиш.
Наблюдавах как застрашително се отдалечава, а буцата в гърлото ми пречеше да дишам и да мисля. Как бях стигнала дотам? Трябваше да направя нещо. Трябваше да се измъкна по някакъв начин.
- Мисли, Олга, мисли!
Огледах се. Ключовете на колата лежаха на таблото. Не можех да я запаля и да избягам, нямаше да успея. Нямах избор. Взех ги и реших да преровя багажника за нещо, което някак да ми помогне. Пъхнах ключа, после го завъртях.
Повдигнах капака и застинах на място.
Два чифта безплътни, широко отворени очи не ме гледаха. Нежната детска кожа бе започнала да посинява.
Две еднакви, чернокоси и красиви момчешки глави лежаха в багажника, увити в старо и мръсно одеяло. Усетих как ми се повдига.

Чух наближаващите стъпки на Милен. Вървеше бавно зад мен, а смехът му зловещо кънтеше.
Обърнах се и го погледнах с това, което бе останало живо у мен.
Онази налудничава усмивка не слизаше от лицето му.
Не знаех какво се случва, нямах думи.

- Харесват ли ти, Олга? – малките очи ме пронизаха отново. - Но са толкова еднакви. Трябва им разнообразие. Не искам да останат така самотни.
Гласът му разсичаше проникналата паника като острие.
- Мисля, че ще се радват на женско присъствие. Какво ще кажеш?
Пристъпваше все по-близо и по-близо.
„Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?”
Изречението отекваше в съзнанието ми отново и отново. Всички изходи бяха затворени. Паднах на земята и започнах да плача. Тогава го усетих. Откакто ме ухапа онова куче, винаги носех със себе си нож.

I am the key to the lock in your house

that keeps your toys in the basement.

Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.

На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.


Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.

Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.

Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.

Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.

От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.

И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.

Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.

Следва друга сцена.



Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.

Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.

I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.

Like a father to impress, like a mother's mourning dress

Земята се въртеше, но този път и аз го усещах. Цялата стая преливаше в ярки и заглушени светлини. Гласовете на всички останали отекваха от другата стая, от храма на алкохола, музиката и хашиша като размазани, провлачени или изведнъж рязко усилени мелодии. Седях, свита на кълбо на дивана, сякаш бях останала сама в помещението. Опитвах се да мисля по някакъв начин, исках да мисля. Гледах напред, все едно не забелязвах, че той се е подпрял на облегалката и не откъсва очи от мен. Защо искаше да останем само двамата, а сега не казваше и дума? Миговете, докато чаках да изпуши цигарата си, бяха вечни. Безкрайни. Мъчителни. Не знаех дали и неговият свят така агонично е спрял и се е откъснал от момента, или е останал адекватен и му е интересно да види каква ще е реакцията ми.
Очите ми се пълнеха. Нямаше какво повече да изскубя от волята си. Исках да избягам от пустотата, затова очите ми се пълнеха. Обърнах се и го погледнах. Горделиво, обвинително и уморено.
В обгърналото ме непоносимо бучене на тишината осъзнах, че той продължава да ме гледа. По-втренчено, по-съсредоточено, с някаква привързаност, без да се влияе от това, което опитвах безгласно да предам. Очаквах да каже нещо нескопосано, да ме попита защо плача, а после, неуспял да стигне до друго решение, да ме прегърне с една ръка, докато с другата всмуква отрова в дробовете си. Той не го направи. Помислих, че ако не стори това, трябва просто да дойде и да ме прегърне, защото и преди се е случвало, защото познава и други като мен, защото не се страхува, че ще сбърка. Да ме прегърне в тишината, в безтегловността на предметите, в разклатената полуреална обстановка, за да мога някога да я събирам в очертанията й, да й придам значение, въпреки че никога няма да мога да си спомня момента ясно. Но не направи и това.
Не усещах колко стремглаво се стичаха сълзи по бузите ми, леко потрепваха, прецедени през долните мигли и разбъркани като есенни листа от вила, когато се престрашавах да мигна. Просто се лееха - бързи, гонещи се, мокри.
А той ми каза, напълно спокойно, докато издишаше разтеглени къдрици дим:
- В момента всичко, което искам да направя, е да докосна лицето ти. Да избърша следите. Но знам, че никога не би ми позволила.
Погледнах го с цинично недоверие и тъга, сякаш казвах "Толкова се нуждая да ми подадеш ръка сега, просто не знам дали ще го усетя". Плачех все повече и повече, без да издавам звук, без да опитвам да създам усещане за драма. Него вече го имаше - изчистено и ненатрапчиво. Като филмов шедьовър. Погледнах надолу, а след това отново вдигнах умоляващ, но неразбиращ за какво поглед. Понечих да срутя влажните траектории с пръстите си, но осъзнах, че ще се размажа.
- Бих ти позволила - с усилие отроних. - Просто не ме познаваш.
Последна жадна дръпка, изгаси цигарата в пепелника и го остави на масата зад дивана. Отиде до вратата и пусна райбера. Намали осветлението, огледа се, разбра, че всичко вече е както трябва, и ме погледна за секунда, застанал по средата на стаята с ръце в джобовете. Приближи се бавно и седна на дивана до мен. Обърна се надясно и ме погледна, без да прави каквото и да било друго нещо.
Сложих краката си върху неговите и се облегнах на рамото му, изплашена от възможността да чакам, отвратена от силата на тази си горделива упоритост. Опитах се да избягам от подобни мисли и с бавен, шепотен глас казах:
- Моля ти се, говори ми. Моля те.. Не искам да е тихо.
- Защо? - попита той, без да променя по никакъв начин позата, която беше заел.
- Защото, когато стане тихо, всичко изчезва. И е толкова, толкова празно.
Погледна ме по начин, който не изразяваше никакво отношение към това, което му казвах, към тези толкова важни нишки от живота ми, за които му споделих. Изглеждаше щастлив, безмълвно тържестуващ, сякаш бе готов да ме поведе там, където отдавна е искал.
- Винаги съм знаел.. Винаги съм знаел, че някой ден ще ми позволиш да се приближа достатъчно близо.
Тогава ме прегърна. И усетих топлината му.