(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
Showing posts with label смях сълзи и лудост. Show all posts
Showing posts with label смях сълзи и лудост. Show all posts
7/06/2010
6/18/2010
Leave all your loving and your longing behind
Обичам лук. Чушки. Маслини. Обичам гъби. Нарязани. Домати, краставици. Варени яйца. Обичам лук. Чушки. Царевица. Обичам чушки. Маслини. Лук. А преди не обичах лук. Обичам краставици. Сирене. Настърган кашкавал. Лук. Чушки. Домати. Обичам маслини. Но тези са безвкусни. Обичам безсолни салати. Варени яйца. Лук. Царевица. Чушки. Овчарска салата. Лук. Обичам чушки. Маслини. Не, не искам да убия никого. Домати, гъби. Нарязани. Шунка. Нещо като шунка. Да, напълно спокойна съм. Маслини. Чушки. Да, нищо ми няма. Нарязани, лук, нарязани, чушки, гъби, маслини, нарязани. Добре съм. Обичам чушки, маслини. Лук. А преди не обичах.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
12/28/2009
There's nothing here but what here's mine
ето, точно тук
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
10/06/2009
get your filthy fingers out of my pie
казвам "добре", очакваше се.
писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа
облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия
и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък
всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ
всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.
и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях
и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични
и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят
за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните
и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето
всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин
всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"
всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"
и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"
и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там
а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега
пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче
и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл
нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.
писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа
облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия
и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък
всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ
всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.
и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях
и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични
и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят
за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните
и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето
всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин
всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"
всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"
и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"
и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там
а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега
пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче
и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл
нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.
10/04/2009
"No more buttered scones for me, mate. I'm off to play the grand piano."
...For life is quite absurd and death's the final word.
(http://www.youtube.com/watch?v=4G4XrCZISGQ
http://www.youtube.com/watch?v=RBm_eT9uiSQ
http://www.youtube.com/watch?v=JZZrOYZSr0Y
http://www.youtube.com/watch?v=fsHk9WC7fnQ)
Двайсет години от смъртта на Мъртвия Пайтън.
(за малко да забравя)
Няма да ви казвам какъв е бил Греъм Чапман и какъв е могъл да не бъде, за да е жив все още. Няма да ви преразказвам живота му или пък да ви копирам филмографията му. Няма да описвам какво е забележителното в присъствието му на екран и кои от ролите му са ме разсмивали най-много. Няма да карам никого да гледа клипчето, в което от него са останали само кожата, костите и прекрасната усмивка и в което говори за бъдещите си проекти все едно не осъзнава, че след абсурдно крехък период от време, сякаш равен на мигване, ще "хвърли топа", ще "гушне букета" и така нататък емблематични Пайтън фрази за "ще умре".
Въобще не е важно, няма го.
Аз го "познавам" отскоро, но през едни две седмици беше едно от малкото неща, които ми вдъхваха живот. И го обичах, обичах, обичах. И ме топлеше, усмихваше, радваше, отнемаше част от времето ми, с вглъбени нощни часове можех да замазвам света си в Монти Пайтън, когато ми се налагаше.
Усмихвам се :) Нека не злоупотребявам със суперлативите или пък с големите думи?
Много го обичам и съм емоционално привързана към него. Съвсем нормално за мен.
Well, I feel that I should say, "Nonsense. Good riddance to him, the freeloading bastard! I hope he fries. " - John Cleese
Добре, че сме се отървали от копелето, нали?
"Anything for him but mindless good taste." - John Cleese
Life is piece of shit when you look at it. Life's a laugh and death's a joke, it's true.
Ето такива хора липсват.
(http://www.youtube.com/watch?v=4G4XrCZISGQ
http://www.youtube.com/watch?v=RBm_eT9uiSQ
http://www.youtube.com/watch?v=JZZrOYZSr0Y
http://www.youtube.com/watch?v=fsHk9WC7fnQ)
Двайсет години от смъртта на Мъртвия Пайтън.
(за малко да забравя)
Няма да ви казвам какъв е бил Греъм Чапман и какъв е могъл да не бъде, за да е жив все още. Няма да ви преразказвам живота му или пък да ви копирам филмографията му. Няма да описвам какво е забележителното в присъствието му на екран и кои от ролите му са ме разсмивали най-много. Няма да карам никого да гледа клипчето, в което от него са останали само кожата, костите и прекрасната усмивка и в което говори за бъдещите си проекти все едно не осъзнава, че след абсурдно крехък период от време, сякаш равен на мигване, ще "хвърли топа", ще "гушне букета" и така нататък емблематични Пайтън фрази за "ще умре".
Въобще не е важно, няма го.
Аз го "познавам" отскоро, но през едни две седмици беше едно от малкото неща, които ми вдъхваха живот. И го обичах, обичах, обичах. И ме топлеше, усмихваше, радваше, отнемаше част от времето ми, с вглъбени нощни часове можех да замазвам света си в Монти Пайтън, когато ми се налагаше.
Усмихвам се :) Нека не злоупотребявам със суперлативите или пък с големите думи?
Много го обичам и съм емоционално привързана към него. Съвсем нормално за мен.
Well, I feel that I should say, "Nonsense. Good riddance to him, the freeloading bastard! I hope he fries. " - John Cleese
Добре, че сме се отървали от копелето, нали?
"Anything for him but mindless good taste." - John Cleese
Life is piece of shit when you look at it. Life's a laugh and death's a joke, it's true.
Ето такива хора липсват.
6/29/2009
Where the wild roses grow
Давя се. Усещам как белите ми дробове се изпълват с водородни и кислородни атоми. Някога бях добър по химия. А сега умирам. По дяволите.
Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.
Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.
Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.
Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.
6/22/2009
Me2 (2)
Напоследък е много тихо. Звукоизолирала съм се от налудничавите мисли, че би трябвало да запиша всичко. Не трябва. Нямам нужда. Единственото, което ми трябваше, беше малко истина. Без значение как е постигната, дали е проста и банална; без значение, че авторът звучи дразнещо модерен, а понякога едва ли не комерсиален. Въпреки че след това обръща представата за себе си на сто и осемдесет градуса с едно-единствено хубаво изречение. Толкова много се нуждаех от истина, нищо че беше така аматьорско и нелитературно поднесена.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
5/04/2009
The sharpest lives are the deadliest to live
Избирам си един произволен начин, по който да започна, и силно се надявам да се отдалеча колкото се може повече от всеобщата лицемерна реч, която напоследък непрекъснато се опитва да сипе отрова в повърхностните ми възприятия, но аз не й позволявам.
Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.
Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?
Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..
Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.
Quite shocking.
Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?
Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.
А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.
Честито.
Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.
Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?
Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..
Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.
Quite shocking.
Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?
Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.
А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.
Честито.
4/05/2009
3/25/2009
Криви 2
"Не изпитвам страаааах от твоя смях
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
3/13/2009
Опаковки и боклуци
ПИСЪК! ПИСЪК! ПИСЪК!
Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.
Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.
Не ме е страх.. просто.. Писък!
Да, стоя си, да - абсолютно спокойна, но.. Няма повече "да".
Май съм твърде сляпа, толкова сляпа, че не забелязах как няколко месеца, които бяха вкарани в какви ли не всевъзможно дървени, бронзови, позлатени рамки, се изнизаха. Направо отлетяха. И ще продължава да се случва точно същото. Април, Май? Все едно, ще полетят покрай мен, а докато се обърна, няма да е останала дори следа от следите им.
Ето това ще се случи.
Номер 1.
Номер 2 е всичко останало. Което ми изглежда адски много, уможено по 10 на степен седемнадесета, разделено на някоя константа на непредвидените събития.
Просто... Да.
Преди две-три седмици мислех да излея всичките бушуващи вълни наяве чрез някакви прости съждения, малко застопорени изповеди и притихнал, бездействащ глас.
Не го направих преди две-три седмици, не го направих преди месец, не го направих и предишния месец. Месеците се натрупаха един върху друг под формата на сутрешно ставане пет минути по-късно, отколкото обикновено; под формата на безброй наполовина надраскани листове, събрани на камара непрочетени издания. И така, и така, и така.
Ако цената да напиша нещо нормално е да се успокоя и да се опитам съсредоточено да разкажа за всяка една мъничка точица съществуване, то аз няма да я платя.
Ако това е цената да успееш, то, моля, оставате ме на мира.
Та все едно не ви се е случвало? Знам, че сте кроили малки планове за неосъществени мечти; знам, че не сте смеели да кажете на никого, за да не развалиите магията. А когато не сте удържали на напрежението, споделяйки глуповатите си илюзии, сте се чувствали като предатели на най-съкровените си желания.
Разбира се, днес се прибрах и гледах Фокс Лайф на килима. Хванах края на "Спешно отделение", който представляваше следното: руса жена, обляна в сълзи, казва "Молих се на Господ, опитах да се да му покажа колко много искам.."
Да, това е, нали? Опитваш се да покажеш колко много искаш? Това е важното, нали? Колкото повече искаш, толкова по-голям е шансът разбърканите парчета да се подредят.
Страхуваш се да се откажеш, защото ако имаш тази смелост, не искаш достатъчно, а не искаш ли достатъчно, не заслужаваш.
Боже, свещени глупости!
Толкова много искам да викна на някого, толкова много искам част от всичко, което става, да е по нечия вина. Толкова много искам, а какво..
Човек винаги може да отлага слабостта си, винаги има един момент, в който избираш да устоиш или не.
Но няма да се чувстваме хора, ако винаги успяваме да устоим? Няма да има любов, ако свикнем да не изгаряме в някой произволен върхов момент. Няма върхови моменти, има върхови илюзии, има върхови заблуди.
Имам Нина Симон, която мога да слушам милиони пъти, но точно сега си търся друга песен.
И той, той съвсем не е там, а другите трябва да се научат кога е време да престанат да слушат напомнящи песни.
И като стана дума за спомени, аз много съжалявам. Съжалявам, че те забравих, въпреки че не исках.
Винаги има някой или нещо, което не искаме да забравим, и винаги се случва така, че ги забравяме, оставяме ги доброволно да вдигнат платна, да се понесат по течението и да се скрият зад хорозинта. Не, аз не исках да забравям, дори понякога все още помня, но от ден на ден става все по-безсмислено и напук на всичко и на своето огромно нежелание ще кажа: Лари няма да се върне.
12/26/2008
disenchanted
Бъдете така добри да съберете остатъците от остатъците и ако е възможно да сътворите една нова, цяла и здрава играчка от тях.
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Subscribe to:
Posts (Atom)