disenchanted

Бъдете така добри да съберете остатъците от остатъците и ако е възможно да сътворите една нова, цяла и здрава играчка от тях.
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.

Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:

"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"

За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.





ох