Заглавията никога не важат.

Обичам да късам етикетите по всички шишета с вода. Но другите и по-важни етикети си остават запечатани във възприемането ми на хора, ситуации..
Един самотен ментов бонбон се блъска из кутийката си, докато аз изсмуквам последния от събратята му, чакаща Неро-то, "прелистваща" разни други блогове, чудеща се.
Накъде съм поела из тази необятна шир като нито пиша по-различно от всички авторки на "Как да превърнете дефектите в ефекти - 17 изпитани съвета" например..
Толкова е обяснимо. Накъсаните изречения, описанията на разни шишета, бонбони, светлинки и тем подобни южуъл тингс фром дъ риалити. Светът все още си е свят, все така около мен, в мен - има какво да опишеш, но с това полузаспало, полурешително темпо, поемащо дълбоки глътки въздух след всяко малко по-голямо усилие. Това не е писане. Разбира се, не трябва да очаквам от себе си истинско писане - нямам основа, нямам опит, дори не чета като хората. Между половин литър вода и разпокъсана информация от интересните за мен канали, чакаща не какво да е, а типично женски филм в неделя вечер, аз решавам да чета. Не се чете така. Не се чете и по снобския критерий. Изобщо изборът на критерий си е чист деиндивидуален процес, но за това трудно мога да говоря, колкото и да искам.
Опитвам се да засегна няколко въпроса, свързани с това кога трябва да се оставиш на всичко, което си, кога трябва да се съпротивляваш до безкрай и кога е добре да разбереш, че щом мислиш каква/какъв да си и защо това ти помага в живота, си едно мекотело.
Безхарактерна работа. С всяко обяснение на абсурдното си поведение се адаптирам и чак сега го разбирам. Трудно е да се слушам, дори наум, като през цялото време кроя някакви планове за своето удобство

..следва продължение

Ами ако единственият зачатък на оригиналност се крие в анализирането на собственото ми анализиране?
Не, това не искам да трябва да понеса. Не искам и цялата тема на вечерта, в която не предпочетох студа, да е: защо вените ми започнаха да се виждат повече?
Съмнявам се кожата ми да изтънява, но един господ знае какво реално се случва с мен, докато аз си рисувам невидими композиции на изтъкано от неврони платно.
Хич не си се възхищавам, но и няма да спра, защото веднъж прочетох, че трябва винаги да пишеш /ако обичаш да пишеш по принцип/ - дори да не знаеш как и за какво точно трябва да пишеш. Иначе вероятността някога да отключа вратата на Стаята си остава невероятно малка. Почти колкото едно нещо, свързано с ентропия в учебника по физика, което, ако кажа, че помня, би било пълно лицемерие.
Ох, беше нещо за частици в съд с преграда и каква е вероятността във всяка страна да има равен брой частици.. и имаше нещо общо с ред и хаос и......
ужас, Нищо не помня.
каквото и да се случва, малко неща имат значение в даден момент
един артистичен човек си дава сметка, че всеки момент е едно цяло и в този смисъл човек винаги е достатъчен, както и всичко, изграждащо който и да е миг
но това не би трябвало да бъде оправдание, в което по-късно всеки да топи четките на своето въображение, за да се хипнотизира с мисълта, че колкото и да боли, и да падаш, и да си в калта - това е животът, прекрасен

малко скептично или малко предубедено, или пък малко строго и недобре формулирано

защото аз, като много силна и държаща на незаблудените чувства и представи, смятах, че е хубаво и любовта да не е подкрепа
но понякога тя си остава подкрепа, това не е лошо и за голямо учудване помага на тези, в които никой никога не се е съмнявал

разбрах, че хората си приличат
но не толкова, че да мислиш, че разбираш всичко покрай състоянията им
малко по-малко се побутвам вътрешно, със скритото желание да достигна край, който ще ми помогне някак по склона, ноо
миналият декември реших, че главните букви може и да са добър отличителен белег на някой си стил
след това многократно се самонаказвах като се връщах към старите си изповеди
сега не спирам да трупам думи върху думи, които може би ще ме ужасяват двойно повече след опредено време, ако имам този златен шанс да ги срещна отново

имам или твърде банални, или твърде необмислени, или твърде глупави надежди за бъдещето си
не обръщавам достатъчно внимание на това, което става, и вярвам сляпо в някакви идеали, за които и трохичка не знам
сега, ако искам да съм аз, чиста и наивна, би трябвало да спра всякаква дейност и да премисля наистина ли съм тръгнала по толкова грешен път
Да бъда или да не бъда?


и една неделя почти отлетя