движещата сила е гневът? защото хармонията определено не е (поне когато се отнася за писане).
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
Showing posts with label insomnia. Show all posts
Showing posts with label insomnia. Show all posts
6/22/2009
Me2 (2)
Напоследък е много тихо. Звукоизолирала съм се от налудничавите мисли, че би трябвало да запиша всичко. Не трябва. Нямам нужда. Единственото, което ми трябваше, беше малко истина. Без значение как е постигната, дали е проста и банална; без значение, че авторът звучи дразнещо модерен, а понякога едва ли не комерсиален. Въпреки че след това обръща представата за себе си на сто и осемдесет градуса с едно-единствено хубаво изречение. Толкова много се нуждаех от истина, нищо че беше така аматьорско и нелитературно поднесена.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
6/11/2009
Jazz tunes thru this misery
Разни слънчеви резки са се процедили и полепили по пердето, докато аз слушам Боб Дилън, без да знам дали ще ми хареса скоро, или не.
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.
Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.
Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.
Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.
"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.
Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.
Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.
Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.
"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"
8/04/2008
23/2
Знаете ли, този младеж ми липсва. И усетих, че го оставих недовършен, а фактът, че все още е незабравен, може би значи нещо.
Бялата стая продължаваше да е студена и неприветлива. Не че някога е била топла и уютна, просто когато човек се бори и блъска в нея, търсейки изход, който не съществува, тя ставаше отчайващо зловеща. Но в нея имаше прозорец. Това е твърде странно, тъй като прозорецът пропуска светлината на външния свят, а това е едно огромно спасение от всяка истинска параноя. Но в този случай светлината, която преминаваше, беше загубила своята топла, галеща милувка. Сякаш всеки ден беше мрачен и унил. Всичко освен радост и идея за спасение можеше да проникне през стъклото. Всичко без тях. Така че бялата стая започна да губи сиянието си и да попива сивотата на външните дни. От една страна той се чувстваше добре, знаейки, че не изпуска тръпката от това да си свободен физически. Но замисляше ли се над това, решаваше, че е просто жалък нещастник, който се опитва да изкриви обстоятелствата на своя страна, което във всички случаи беше лъжа.
Дори сивотата на света му се струваше прекрасна пред тази стая, в която беше винаги - когато мислеше, когато не мислеше, когато чувстваше, когато не чувстваше, когато заспиваше, когато се събуждаше. Хранеше се веднъж дневно. Чудеше се колко ли е отслабнал, но след седмия или може би седемнадесетия ден, реши, че това не е никак важно.
В живота му имаше много неща, които се бяха случили. Но се страхуваше, че нещата, които щяха да се случат, бяха никакви. Решеше ли да приеме дори за секунда мисълта, че няма да се измъкне никога, той губеше цялото си желание не само за живот, а за понасяне на всички моменти, дори тези преди самоубийството.
След като почина дядо му, просто отговаряше, че е починал, когато го разпитваха за такива неща. Беше като много други деца и всичко това приемаше като нещо в миналото, нещо нормално. Следствията от тази смърт се появиха малко по-късно, когато си спомни за своята безчувственост и тя започна да го тресе и буди по средата на нощта. Но и от тази криза излезе полупострадал, като за свое оправдание прие това, че хората не трябва да се принуждават в чувствата си и това страдание е една долна манипулация, родена още по времето на Иисус.
Но се случи нещо друго, което отново трябваше да подложи оковите на вижданията на изпитание. Имаше добра компания. Момчета, типични момчета, които бяха заедно в много от приятните и неприятните си моменти. В много пиянски вечери и в много непиянски, в които решаваха да говорят. Беше добре да знае, че има хора, които ще му помогнат, ако се наложи, ще го изслушат, ако е разстроен, а след това ще се правят, че се е държал възможно най-мъжки. Това беше подкрепата, от която всеки има нужда, но дойде моментът, в който се оказа, че някъде в самото начало нещо е куцало. Един от най-близките му приятели, и изобщо, един от най-уважаваните сред другите, реши да им признае своята тайна, Своята тайна, скрита от две години, не само от тях, а от цялото общество. Призна им, че е гей. Шок. Това беше абсолютно невъзможно и неприемливо. Всичко, в което вярваше се обърна на много повече от 360 градуса. Всички го приеха. След това приятелят им си тръгна. И всички казаха, че не го приемат. Той се чудеше. Какво да направи или по-скоро какво да мисли ? Приятелството е над сексуалната ориентация и, общо взето, когато става въпрос за такива възвишени неща, всичко е над сексуалната ориентация. Това беше заблуда и го знаеше. Това, което го притесняваше повече беше не това, че всички започнаха да се изолират и да го отбягват, а това, че той, въпреки, че беше учуден и отвратен отново, не искаше да го оставя. И не само не искаше да го оставя и да върне стария си приятел - щеше да го приеме такъв, какъвто е.
Мислеше все по-често за него. И не, не мислете, че той също беше хомосексуалист, Просто разбра, че границите за него не са проблем. Проблем беше да си го признае.
Бялата стая продължаваше да е студена и неприветлива. Не че някога е била топла и уютна, просто когато човек се бори и блъска в нея, търсейки изход, който не съществува, тя ставаше отчайващо зловеща. Но в нея имаше прозорец. Това е твърде странно, тъй като прозорецът пропуска светлината на външния свят, а това е едно огромно спасение от всяка истинска параноя. Но в този случай светлината, която преминаваше, беше загубила своята топла, галеща милувка. Сякаш всеки ден беше мрачен и унил. Всичко освен радост и идея за спасение можеше да проникне през стъклото. Всичко без тях. Така че бялата стая започна да губи сиянието си и да попива сивотата на външните дни. От една страна той се чувстваше добре, знаейки, че не изпуска тръпката от това да си свободен физически. Но замисляше ли се над това, решаваше, че е просто жалък нещастник, който се опитва да изкриви обстоятелствата на своя страна, което във всички случаи беше лъжа.
Дори сивотата на света му се струваше прекрасна пред тази стая, в която беше винаги - когато мислеше, когато не мислеше, когато чувстваше, когато не чувстваше, когато заспиваше, когато се събуждаше. Хранеше се веднъж дневно. Чудеше се колко ли е отслабнал, но след седмия или може би седемнадесетия ден, реши, че това не е никак важно.
В живота му имаше много неща, които се бяха случили. Но се страхуваше, че нещата, които щяха да се случат, бяха никакви. Решеше ли да приеме дори за секунда мисълта, че няма да се измъкне никога, той губеше цялото си желание не само за живот, а за понасяне на всички моменти, дори тези преди самоубийството.
След като почина дядо му, просто отговаряше, че е починал, когато го разпитваха за такива неща. Беше като много други деца и всичко това приемаше като нещо в миналото, нещо нормално. Следствията от тази смърт се появиха малко по-късно, когато си спомни за своята безчувственост и тя започна да го тресе и буди по средата на нощта. Но и от тази криза излезе полупострадал, като за свое оправдание прие това, че хората не трябва да се принуждават в чувствата си и това страдание е една долна манипулация, родена още по времето на Иисус.
Но се случи нещо друго, което отново трябваше да подложи оковите на вижданията на изпитание. Имаше добра компания. Момчета, типични момчета, които бяха заедно в много от приятните и неприятните си моменти. В много пиянски вечери и в много непиянски, в които решаваха да говорят. Беше добре да знае, че има хора, които ще му помогнат, ако се наложи, ще го изслушат, ако е разстроен, а след това ще се правят, че се е държал възможно най-мъжки. Това беше подкрепата, от която всеки има нужда, но дойде моментът, в който се оказа, че някъде в самото начало нещо е куцало. Един от най-близките му приятели, и изобщо, един от най-уважаваните сред другите, реши да им признае своята тайна, Своята тайна, скрита от две години, не само от тях, а от цялото общество. Призна им, че е гей. Шок. Това беше абсолютно невъзможно и неприемливо. Всичко, в което вярваше се обърна на много повече от 360 градуса. Всички го приеха. След това приятелят им си тръгна. И всички казаха, че не го приемат. Той се чудеше. Какво да направи или по-скоро какво да мисли ? Приятелството е над сексуалната ориентация и, общо взето, когато става въпрос за такива възвишени неща, всичко е над сексуалната ориентация. Това беше заблуда и го знаеше. Това, което го притесняваше повече беше не това, че всички започнаха да се изолират и да го отбягват, а това, че той, въпреки, че беше учуден и отвратен отново, не искаше да го оставя. И не само не искаше да го оставя и да върне стария си приятел - щеше да го приеме такъв, какъвто е.
Мислеше все по-често за него. И не, не мислете, че той също беше хомосексуалист, Просто разбра, че границите за него не са проблем. Проблем беше да си го признае.
Среднощен "шоколад"
Нека започнем с наклонен шрифт, за да придам на това, което ще напиша малко финес, тъй като в главата ми прелива.
Мисля за много свързани и несвързани неща, но важното е, че всички са обединени и сплотени под едно много розово и женско крило.
Или с други думи - току-що изгледах "Sex and the City - The Movie" и като едно средностатистическо момиче със средностатистическо мислене, вярване и убеждения, няма как да не излея цялата си момичешка положителност за приятелите, модата, живота и любовта.
Но нека започнем с филма, защото колкото и пробуждащ всичко розово, сладко и пухкаво в мен да е, все пак е филм, а към всеки филм аз имам критика. Типично :)
Та, значи.
Ужасното качество нахлу доста и повлия в началото с цялата си мощ на заснето в кино, но все пак някъде след първия час започна да губи своето значение.
Историята е същата както и преди, колкото и опровергания на тази теория да се опитвах да открия /а може би някъде открих/. Нещо като втори последен епизод, не задължително нужен, но все пак достатъчно приятен, за да не дразни. Но може и да е бил нужен.. Дали ?
Погледът върху любовта след откриването й и животът след това е, бих казала, нужен, но може би целият обрат в историята /който откровено ме подразни с баналността на елементите си/ доведе до онази отправна точка, където се събират надеждите и мечтите на всички индивиди от женски пол, като започнем от малки момиченца, мечтаещи за булчинска рокля, и свършим с тези, търсещи, търсещи и отново търсещи, въпреки всичко.
Странно защо описвам тези неща, като в реалността съм далеч от всички тях. Но явно беше филмът. Дали заради дрехите, тоновете букли и къдрици, блясък, суета, смях и малко действителност напук на всичко друго, но този завършек на историята успя да въздейства точно така, както е трябвало да въздейства. Като "Сексът и Градът".
Искам да поздравя сценаристите /което е глупаво желание, тъй като никога няма да разберат и да усепя наистина да ги поздравя/. Или май беше сценаристка. Не знам, ще проверя. Но който и да е писал сценария, заслужава моето или чието и да е "Браво", защото въпреки че всичко е както е било и въпреки това, че филмът е плод на огромни очаквания, някак с лекота, простота и неизневеряване на стила се е получило нещо интересно.
Естествено, има ужасно много неподходящи сцени и моменти на драматизация. Може би не чак ужасно много, но достатъчно, за да те накарат да се почувстваш по онзи начин, когато някой каже нещо адски тъпо и несмешно.
Краят е такъв какъвто всеки един /съжалявам, всяка една/ би очаквала да бъде. Но това е нормално. И ако беше свършил по друг начин, може би щеше да е по-стойностен, по-добър, по-трогващ. Но щеше да е друг.
Не знам толкова ли обичам "Сексът и градът" или просто сега съм екзалтирана от girly пропилените си 2 часа. Но някак всичко, което опитах да измисля, докато гледах, реши да се появи тук, плод на бързо писане в 4:11AM.
Трябваше да кажа много повече, много по-задълбочено, но тъй като не се изисква от мен да пиша есе на тази тема, се чувствам почти свободна да спра. Любовта, приятелите, модата и блясъка са много повече от 2-3 клишета и една светла надежда или илюзия, озаряващи всички на този свят. Но пък може би едно нещо е главното и явно някъде там, все още не зная къде, има принцове, принцеси, детски смях и сапунени мехурчета - happily ever after.
Мисля за много свързани и несвързани неща, но важното е, че всички са обединени и сплотени под едно много розово и женско крило.
Или с други думи - току-що изгледах "Sex and the City - The Movie" и като едно средностатистическо момиче със средностатистическо мислене, вярване и убеждения, няма как да не излея цялата си момичешка положителност за приятелите, модата, живота и любовта.
Но нека започнем с филма, защото колкото и пробуждащ всичко розово, сладко и пухкаво в мен да е, все пак е филм, а към всеки филм аз имам критика. Типично :)
Та, значи.
Ужасното качество нахлу доста и повлия в началото с цялата си мощ на заснето в кино, но все пак някъде след първия час започна да губи своето значение.
Историята е същата както и преди, колкото и опровергания на тази теория да се опитвах да открия /а може би някъде открих/. Нещо като втори последен епизод, не задължително нужен, но все пак достатъчно приятен, за да не дразни. Но може и да е бил нужен.. Дали ?
Погледът върху любовта след откриването й и животът след това е, бих казала, нужен, но може би целият обрат в историята /който откровено ме подразни с баналността на елементите си/ доведе до онази отправна точка, където се събират надеждите и мечтите на всички индивиди от женски пол, като започнем от малки момиченца, мечтаещи за булчинска рокля, и свършим с тези, търсещи, търсещи и отново търсещи, въпреки всичко.
Странно защо описвам тези неща, като в реалността съм далеч от всички тях. Но явно беше филмът. Дали заради дрехите, тоновете букли и къдрици, блясък, суета, смях и малко действителност напук на всичко друго, но този завършек на историята успя да въздейства точно така, както е трябвало да въздейства. Като "Сексът и Градът".
Искам да поздравя сценаристите /което е глупаво желание, тъй като никога няма да разберат и да усепя наистина да ги поздравя/. Или май беше сценаристка. Не знам, ще проверя. Но който и да е писал сценария, заслужава моето или чието и да е "Браво", защото въпреки че всичко е както е било и въпреки това, че филмът е плод на огромни очаквания, някак с лекота, простота и неизневеряване на стила се е получило нещо интересно.
Естествено, има ужасно много неподходящи сцени и моменти на драматизация. Може би не чак ужасно много, но достатъчно, за да те накарат да се почувстваш по онзи начин, когато някой каже нещо адски тъпо и несмешно.
Краят е такъв какъвто всеки един /съжалявам, всяка една/ би очаквала да бъде. Но това е нормално. И ако беше свършил по друг начин, може би щеше да е по-стойностен, по-добър, по-трогващ. Но щеше да е друг.
Не знам толкова ли обичам "Сексът и градът" или просто сега съм екзалтирана от girly пропилените си 2 часа. Но някак всичко, което опитах да измисля, докато гледах, реши да се появи тук, плод на бързо писане в 4:11AM.
Трябваше да кажа много повече, много по-задълбочено, но тъй като не се изисква от мен да пиша есе на тази тема, се чувствам почти свободна да спра. Любовта, приятелите, модата и блясъка са много повече от 2-3 клишета и една светла надежда или илюзия, озаряващи всички на този свят. Но пък може би едно нещо е главното и явно някъде там, все още не зная къде, има принцове, принцеси, детски смях и сапунени мехурчета - happily ever after.
8/02/2008
23
Започвам за трети път. Три за щастие!
А кой вярва във феи ?
Питър Пан ?
Пиртялите му ?
АЗ?
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Преди вярвах в Господ, после във вярването, след това в кофеина.
Сега не вярвам в нищо.
Вярвам в музиката и нечетните числа, когато имам настроение да виждам нещата така както искам да ги виждам.
Някакъв младеж беше слушал само Muse и Radiohead за някакъв период от време.
Сега разбирам как му е повлияла тази комбинация. Горкият! Сигурно се е побъркал. Но кой заслужава такова нещо ?
Ако часът е нечетен - никой!
Да видим!
2:54
Възможно ли е?
Макар че понякога точно грешките са правилни. Искам да се събудя. Забавно е да се чувстваш така, но искам вече да съм заспала и да се събудя.
Ето, така, така всичко е по-добре. Няма space dementia, няма побъркани истерични писания, няма нищо.
В една заоблена, бяла стая имаше човек. Може би мислите, че говоря за стая с меки стени, в която стоят определен вид хора. Не. Стените й бяха съвсем твърди, само че малко извити. И там стоеше човек. Мисля, че беше мъж. Млад. На 20-23 може би. Три години не са толкова малък интервал от време, но от различните ъгли на стаята той изглеждаше по различен начин. Всъщност стаята нямаше ъгли. Както и да е. Това ще е една много окъсана и бедна история.
Стоейки там, той нямаше никакъв избор и трябваше да полудее. Мислеше, че след като е постигнал толкова много в човешкия си живот, след като беше видял всякакви низши същества от човешки произход, над които, естествено, парадираше, щеше да успее да не полудее.
Колко смела мисъл за един толкова млад човек.
Та лудостта не е просто състояние на ума, лудостта е състояние на света. И на живота. Рано или късно, неизбежно стига плячката си, завързва я в усмирителна риза. А там, в усмирителната риза, сякаш лудият открива безкрайността. И се чувства като права. Без начало и без край. Младежът в облата стая изобщо не подозираше колко далеч може да стигне като продължава да упорства срещу всички, всичко и, най-вече, лудостта. Колкото повече се убеждаваше, че остава още съвсем малко и така калява качествата си, търпението си, мощта си, толкова повече вярваше в една измислена и смачкана хартийка. Изгнила и скрита при страховете и съответните оправдания за всички въпроси, които ни измъчват оттам, някъде при подсъзнанието.
Вярваше и продължаваше да не е все още толкова луд, колкото трябва, но не знаеше, че започва да потъва в една много черна бездна, по-черна и от бялата стая.
А как всъщност попадна там?
След много постижения, обикновени и необикновени дни. Алкохол, работа, жени, леки жени, жени, които оставиха следа в туптящия му орган, приятели, които да псуват с него на някой удобен диван в някоя удобна вечер, родители, които все пак да го издържат, университет, който все пак да е неизменна част от всичко - след целия този уж нормален живот за млад човек, той реши, че ще му се наложи да направи нещо, което да разбие приятния стереотип, който не че не му харесваше толкова, просто понякога го отегчаваше. Докато се чудеше какво да направи, вървеше в една тъмна уличка, решен да се прибере и да се хвърли в леглото направо с дрехите. Бяха приятни мисли, особено когато няма какво друго да те стопли в една тъмна уличка, когато си мислиш как ще се прибереш и ще се хвърлиш в леглото направо с дрехите.
И когато нямаш момиче до себе си, естествено. Не че вярваше в любовта, доставяше му вербално удоволствие да я отрича докрай, особено пред други младежи, които също изглеждаха на 20-23.
Докато стъпваше по неприятно мокрия асфалт, чу стъпки зад гърба си. Изобщо не реши да си въобразява, че може да е нещо добро. Беше реалист и усещаше кога нещо лошо ще се случи и кога нещо лошо вече се случва.
Ритане, ритане, юмруци, ритане, ритане, ритане. Лежеше безсилен и плюещ кръв. Отгоре го гледаха хора, изглеждащи точно както всички си представяте хора, които пребиват някого късно вечерта в самотна тъмна уличка.
Мислеше, че всичко по него е счупено на парчета окървавени и изстрадали кости, но за негово щастие беше цял и все още недостатъчно крехък.
- Идваш с нас, нали знаеш?
- М?
- Тъпак. Ще се научиш да говориш или какво?
И един зъб понесе жестокия удар от крак.
Така след много, малко или относително неопределен период от време той отвори очи. Беше мръсен, болеше го всичко. А къде се намираше? Огледа се. Коридор. Не минаваше никой. Странно. Не беше болница, макар че миришеше точно като в болница. Като малък мразеше да посещава болницата, защото дядо му лежеше там. Почина от рак на дебелото черво и малкият човек, който сега изглеждаше като човек, изглеждащ на около 20-23 години, беше виждал какви ли не ужасни картини, които не подозираше, че ще останат запечатани някъде в мозъка му, колкото и отдавна да се беше случило всичко това.
Тази случка с дядо му беше една от най-мъчителните случки, макар че не се случи пряко с него. Беше една косвена травма, която много пъти го бе карала да се чувства като безчувствено животно, вървящо сред напълно непознати същества, в чиито вени не минава, а кипи кръв. Когато дядо му почина, той беше учуден и донякъде отвратен. Беше твърде малък, за да знае толкова за живота, смъртта и страданието, което без значение дали изпитваме или не, трябва да бъде показано. Явно родители му бяха пропуснали този важен етап във възпитанието - да наложат всичко, което някога е било налагано, за да може човек да се чувства цинично-ужасен и коравосърдечен, когато не направи нещо като всички останали. Но другите хора, заобикалящата го среда или може би нещо отвътре го накараха да се замисли за своята непролята сълза.
И така, много вечери, когато му се струваше, че животът си играе с него на криеница, той се мъчеше да плаче.
Изглеждаше обикновен. С нормални дрехи, нормален глас, нормален външен вид, нормални интереси, нормално поведение. И една нормална травма, която всеки крие някъде в себе си, надяващ се времето да я отмие или тя сама да си тръгне, когато реши. Отново с времето.
Сега този коридор му напомняше не само болницата с изрядните сестри и докторите със слушалки, а и неговата дупка в сърцето, която не беше резултат от огромна болка, а от точно обратното - никаква.
А кой вярва във феи ?
Питър Пан ?
Пиртялите му ?
АЗ?
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Преди вярвах в Господ, после във вярването, след това в кофеина.
Сега не вярвам в нищо.
Вярвам в музиката и нечетните числа, когато имам настроение да виждам нещата така както искам да ги виждам.
Някакъв младеж беше слушал само Muse и Radiohead за някакъв период от време.
Сега разбирам как му е повлияла тази комбинация. Горкият! Сигурно се е побъркал. Но кой заслужава такова нещо ?
Ако часът е нечетен - никой!
Да видим!
2:54
Възможно ли е?
Макар че понякога точно грешките са правилни. Искам да се събудя. Забавно е да се чувстваш така, но искам вече да съм заспала и да се събудя.
Ето, така, така всичко е по-добре. Няма space dementia, няма побъркани истерични писания, няма нищо.
В една заоблена, бяла стая имаше човек. Може би мислите, че говоря за стая с меки стени, в която стоят определен вид хора. Не. Стените й бяха съвсем твърди, само че малко извити. И там стоеше човек. Мисля, че беше мъж. Млад. На 20-23 може би. Три години не са толкова малък интервал от време, но от различните ъгли на стаята той изглеждаше по различен начин. Всъщност стаята нямаше ъгли. Както и да е. Това ще е една много окъсана и бедна история.
Стоейки там, той нямаше никакъв избор и трябваше да полудее. Мислеше, че след като е постигнал толкова много в човешкия си живот, след като беше видял всякакви низши същества от човешки произход, над които, естествено, парадираше, щеше да успее да не полудее.
Колко смела мисъл за един толкова млад човек.
Та лудостта не е просто състояние на ума, лудостта е състояние на света. И на живота. Рано или късно, неизбежно стига плячката си, завързва я в усмирителна риза. А там, в усмирителната риза, сякаш лудият открива безкрайността. И се чувства като права. Без начало и без край. Младежът в облата стая изобщо не подозираше колко далеч може да стигне като продължава да упорства срещу всички, всичко и, най-вече, лудостта. Колкото повече се убеждаваше, че остава още съвсем малко и така калява качествата си, търпението си, мощта си, толкова повече вярваше в една измислена и смачкана хартийка. Изгнила и скрита при страховете и съответните оправдания за всички въпроси, които ни измъчват оттам, някъде при подсъзнанието.
Вярваше и продължаваше да не е все още толкова луд, колкото трябва, но не знаеше, че започва да потъва в една много черна бездна, по-черна и от бялата стая.
А как всъщност попадна там?
След много постижения, обикновени и необикновени дни. Алкохол, работа, жени, леки жени, жени, които оставиха следа в туптящия му орган, приятели, които да псуват с него на някой удобен диван в някоя удобна вечер, родители, които все пак да го издържат, университет, който все пак да е неизменна част от всичко - след целия този уж нормален живот за млад човек, той реши, че ще му се наложи да направи нещо, което да разбие приятния стереотип, който не че не му харесваше толкова, просто понякога го отегчаваше. Докато се чудеше какво да направи, вървеше в една тъмна уличка, решен да се прибере и да се хвърли в леглото направо с дрехите. Бяха приятни мисли, особено когато няма какво друго да те стопли в една тъмна уличка, когато си мислиш как ще се прибереш и ще се хвърлиш в леглото направо с дрехите.
И когато нямаш момиче до себе си, естествено. Не че вярваше в любовта, доставяше му вербално удоволствие да я отрича докрай, особено пред други младежи, които също изглеждаха на 20-23.
Докато стъпваше по неприятно мокрия асфалт, чу стъпки зад гърба си. Изобщо не реши да си въобразява, че може да е нещо добро. Беше реалист и усещаше кога нещо лошо ще се случи и кога нещо лошо вече се случва.
Ритане, ритане, юмруци, ритане, ритане, ритане. Лежеше безсилен и плюещ кръв. Отгоре го гледаха хора, изглеждащи точно както всички си представяте хора, които пребиват някого късно вечерта в самотна тъмна уличка.
Мислеше, че всичко по него е счупено на парчета окървавени и изстрадали кости, но за негово щастие беше цял и все още недостатъчно крехък.
- Идваш с нас, нали знаеш?
- М?
- Тъпак. Ще се научиш да говориш или какво?
И един зъб понесе жестокия удар от крак.
Така след много, малко или относително неопределен период от време той отвори очи. Беше мръсен, болеше го всичко. А къде се намираше? Огледа се. Коридор. Не минаваше никой. Странно. Не беше болница, макар че миришеше точно като в болница. Като малък мразеше да посещава болницата, защото дядо му лежеше там. Почина от рак на дебелото черво и малкият човек, който сега изглеждаше като човек, изглеждащ на около 20-23 години, беше виждал какви ли не ужасни картини, които не подозираше, че ще останат запечатани някъде в мозъка му, колкото и отдавна да се беше случило всичко това.
Тази случка с дядо му беше една от най-мъчителните случки, макар че не се случи пряко с него. Беше една косвена травма, която много пъти го бе карала да се чувства като безчувствено животно, вървящо сред напълно непознати същества, в чиито вени не минава, а кипи кръв. Когато дядо му почина, той беше учуден и донякъде отвратен. Беше твърде малък, за да знае толкова за живота, смъртта и страданието, което без значение дали изпитваме или не, трябва да бъде показано. Явно родители му бяха пропуснали този важен етап във възпитанието - да наложат всичко, което някога е било налагано, за да може човек да се чувства цинично-ужасен и коравосърдечен, когато не направи нещо като всички останали. Но другите хора, заобикалящата го среда или може би нещо отвътре го накараха да се замисли за своята непролята сълза.
И така, много вечери, когато му се струваше, че животът си играе с него на криеница, той се мъчеше да плаче.
Изглеждаше обикновен. С нормални дрехи, нормален глас, нормален външен вид, нормални интереси, нормално поведение. И една нормална травма, която всеки крие някъде в себе си, надяващ се времето да я отмие или тя сама да си тръгне, когато реши. Отново с времето.
Сега този коридор му напомняше не само болницата с изрядните сестри и докторите със слушалки, а и неговата дупка в сърцето, която не беше резултат от огромна болка, а от точно обратното - никаква.
7/08/2008
Pyramid.
Are you afraid to die ?
Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.
Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.
Subscribe to:
Posts (Atom)