The world wants me to feel small. Well, try again later.

движещата сила е гневът? защото хармонията определено не е (поне когато се отнася за писане).

никога, никога не съм била практична.

литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.

И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..

просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.

в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).

опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.

това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:


На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.

- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.

няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.

п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>

ако не те чуват, купи си мегафон

б о л и л и т е ?

мен да.





аз знам, че ще ме слушате. ще спрете да драскате с химикалите по кафявите листи на тетрадките с телчета и ще запазите тишина. ще ме слушате не само защото имам глас, а защото искам да ме слушате.
ще оставите слушалките, ще се облегнете удобно на стола, ще опънете едната си ръка върху плоскостта на последния чин, а другата ще пъхнете в джоба, защото знам, че тези, които най-много бих искала да ме чуят, са хората от последния чин
и ще слушате

ще слушате, защото от толкова боклук, предаващ се по въздушно-капков път, сте останали заблудени и вярвате, че аз няма да ви заразя с помия
ще слушате и тихичко ще отмятате наум грешките ми, доволни, че допускам такива
ще ме слушате, а ако не се решите да го направите, аз ще ви разбера
ще забележа как нервно натискате графита на молива по някой невинен лист, как гравирате нервите си с посредствени щрихи, как заглушавате гласа ми, защото се страхувате

а аз ще ви чета боклуци. ще хвърлям думи както хвърлям стари вещи, когато съм решила да направя есенно почистване, ще ви обстрелвам с експресионистичен бяс, ще викам, въпреки че няма да повиша тона си с нито един децибел
ще викам с трептeнията между паузите, ще викам чрез земетръсното треперене на листа. ще викам и ще изливам своя свят във вашия слух.
а вие няма да успеете да го поемете целия. както и аз не бих успяла да поема вашия, но поне винаги ще мога да се оправдая с това, че не ми е нужен
и когато звънецът бие, ще си кажете "колко бързо мина времето", ще станете и ще излезете на въздух, натежали от моите викове
а аз, натежала от празнотата, останала ми след това, ще затворя очи и ще изчакам няколко секунди
ще се прибера и ще си мисля "моите съболезнования, ще ти е ужасно трудно. късмет, успех и прочие" и ще си мисля, мисля, мисля:
- аз пиша, защото трябва. но каква е твоята причина?
- абсолютно същата.

и ще си мисля.

че ние сме Пикасо, ние сме пепел, ние сме дим, ние сме разложили се частици от гласове, със сетни сили събрани в едно цяло, една изнемощяла жалка останка, защото си държал прекалено дълго
ние сме силни и огнени, ние сме слънчеви лъчи, паднали под ъгъл от 90 градуса
ние се лъжем, че се намираме на полюсите, а всъщност винаги сме на екватора

и ще си мисля, когато уредбата обещаващо разклаща стъклата на секцията, ще чакам
защото ние не сме кулминацията, а онези няколко секунди, преди да е настъпила, когато сърцето се пръска из цялото тяло в див безконечен пулс, когато адреналин и серотонин напират да полетят като струя ледена вода от спукан кран
ние сме неистовото очакване, мокрите сънища, диалозите наум, десетте метра, преди да стигна мястото, където ще те видя
и ето ни отново,
ние сме кулминацията,
ние сме нейният глас, заслепяващ сетивата, ние сме пот и скъсани пружини
ние сме учителите, които минават покрай нас и се питат защо съм увеличила толкова много звука
и аз съм там, седнала върху първия чин, разпадаща се, смела, аз съм там, където вас вече ви няма, и чета, и ви казвам
казвам ви "за мен романтиката е по-различна. за мен е красиво да се прибереш, да минеш покрай вашите възможно най-бързо и да им отговориш на въпроса "как мина навън?" лаконично, сякаш просто си уморен, да оставиш чантите, якетата и всички други аксесоари и да се заключиш в банята. там всичко е ясно - свличаш се на плочките, облягаш се на вратата и жадно и нетърпеливо въртиш крановете докрай, за да успее струята да заглуши хлипането"
ние сме черупката след това, а вие още сте публика
още слушате и очаквате някъде да ви дам съвет, защото другият вид литература е помпозен, претенциозен и невъобразимо безсмислен
вие искате "5 безотказно работещи начина, които ще ви направят по-красиви, умни и щастливи"
вие не искате поеми и писъци за мъже с едно око, защото вие мъдро ще заключите "какво от това, че е писал

"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
",
като след това са го удушили с тел?"

а аз ще ви кажа "какво от това, че са го удушили с тел, след като е написал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
"

и ще бъдем квит.

и аз там, в почти пълната си убеденост, че няма да се случи точно както си го представям, ще ви чета своите признания, ще кажа
"първо, извинявам се за плагиатството, но няколко песни на една група ме вдъхновиха".
ще продължа с "този текст не е искрен. ще бъде такъв само ако добавя "този текст е създаден, за да открия слушатели и за да видя кой не иска, не се интересува или не смее да ме слуша. този текст е като всичко останало - оглеждане в хилядите огледала на действителността. във вашите, в техните.. в нечии други"

ще ви говоря за такива неща, няма да спирам
"аз съм тук и съм аз. всеки друг е "ти". с някои от тях не се познавам, други не съм забелязвала, а трети може би не са забелязвали мен.
но днес аз няма да ви говоря в местоимения и в спрежения, а за това, че "никога няма да те пусна" звучи много по-мило от "обичам те"

и някой отново ще каже, че съм като Пикасо, а пък аз ще си помисля за корицата на тетрадката по история, на която пише "винаги може повече" с молив.
и за плановете си да омастиля набързо полепналите по съзнанието ми думи.

и ще си призная, че моят вечен двигател е моето безпокойство. че дори в най-уединените моменти, в които слънцето е спряло, за да ме топли, и хората са там, за да бъдат, аз отново не мога да си позволя да го загубя
и ще закусвам със супа, а за обяд ще греба с лъжицата из мляко с мюсли. за вечеря ще спя, а когато се събудя след здрач, може би ще успея да разбера защо сънят по това време образува най-отвратителното и смазващо чувство на света.
а ръцете ти ще треперят, също като моите, но моите ще треперят, защото в клетките ми, както ти разказах, е попило безпокойство
а твоите ще се тресат притеснително, ще плашиш другите и ще се наложи аз да ти кажа "може би трябва да спреш. ще спреш ли?", а ти ще отвърнеш: "но ти също трепериш. и е хубаво да сме двама".
и може би затова ме е страх, а може би не е страх, а самият страх от загубата на интерес
и ако ти кажа всичко това, ако ти го прошепна или изкрещя с мегафон, ако си позволя да наруша правилата и ти го изкрещя със мегафон, ще ме чуеш ли?
ще се облегнеш ли удобно на стола, ще гледаш ли с поглед, преведен като "интересна си и няма да отместя очи, защото ми харесва да регистрирам трептенията в тембъра ти, да чета графиките на объркванията ти, да се опитвам да откривам себе си някъде из тази изповед"
и аз, неспирна и наистина трепереща, ще говоря още по-силно, вече без да се опирам в листа, както хората се срутват пред икони и спасителни жилетки. в главата ми ще започне да се надига мощна звукова вълна от "I MUST BECOME A LION-HEARTED GIRL" и ще редуцирам хаоса на всичко до отражението си в теб.
и някъде отзад, при тухлите, тревите, дърветата и бурените ще ти призная "аз вече не треперя. сега си сам. ще спреш ли?"

а мелодията ще утихне, тонът ми плавно ще се свлече и ще завърша така
"ние сме велики, ние сме жалки. ние сме много. ние сме сами.
ние сме вчера и ние бяхме днес.
а утре ние просто ще сме."

Never seen the sea (be quiet and drive)

"Надяваме се правилата и мъдростта ти да те задушат"

Лежа на матрака с геометрични фигури, мама е в кухнята, слушам неподновена музика и не точно музика, разпиляла съм моливи, листи, химикал, тефтер и какви ли не други неща по бюрото, готвя се да се запътя към Йовков, който мисля, че харесах, не знам нищо за вечерта все още, боря се с компютъра си, който изправя търпението ми стоически, и не съм съвсем сигурна защо продължавам да не избухвам в нервен срив. Въобще не виждам какво пиша, защото съм много по-бърза от възпроизвеждането на буквите, и спирам, изчаквайки само когато искам да се върна назад и да изтрия нещо.

Преливам от думи - това не ми харесва, но реших този път да си угодя, да се разглезя и размия и да пиша колкото, когато и където искам. Реших да преодолея срама си от всекидневното публикуване на терапевтично, успокоително и излиятелно писане и да продължа с него, докато не успея да влезна в ритъм (нов ритъм).

Това обаче няма никакво значение. Важното е, че съществуват хора, на които можеш с цялото си сърце и съзнание да се възхищаваш, и то не защото са арогантни и манипулативни.

В колата.. в колата винаги си мисля. Побърквам се от мисли. Не мога да спра. И това ме навява на мисълта, че имам още нещо общо с мама - не искам да променя тази си черта.
От всичко, което съм мислила, че трябва да променя, опитвала съм и съм успявала да променя, никога не съм се замисляла, че трябва Наистина да спра да мисля. Че трябва да изключа за ден-два-три-седмица. Да пробвам, за да разбера. You gotta go there to come back.
Гледах Рила и Родопите, спускаха се над мен, зелени, гъсти и красиви, а аз се виех в смешната човешка машина някъде из тесните им, прашни и сиви артерии. В такива моменти, когато е все още необичайно рано, когато по същото време спя, стига да съм вкъщи, мога да дам шанс на всички онези песни, които съм качила с ясното съзнание, че може би изобщо няма да ги слушам. Музика и мисли. Мисли и музика. Слушалките ме отделят от разговори, на които може би трябва да отдам внимание. Дишам спокойно и сдържам предишното си отвращение от продължителните пътувания. Очите ми са вперени и втренчени в огледалото за задно виждане, гледам се, скланям глава на колана, косата ми пада, усмихвам се, гледам себе си, след това се изправям и гледам пътя. Музиката звучи.
Когато едва издържах и ми идваше да претопя времето и да се озова насред въздух и пешеходци, отново ме нападнаха мисли. От тях ми ставаше дори по-лошо. Адски лошо. Колкото по-стръмни ставаха пътищата, а завоите - резки, толкова повече се опитвах да замажа неизбежността и нетърпимостта с мисли. Мисли за всичко, изхвърчащи от подсъзнанието ми като бейзболни топки. Непоносимо.
Сега съм тук. Тук е различно. Толкова различно. Това се опитвам да кажа безуспешно още отпреди да се озова тук. Опитвам да побера чувствата си някъде, за да продължа напред или за да усетя някаква завършеност. Но вече няма какво повече да очаквам. Имам всичко, от което се нуждая, за да изхвърля мръсотията от себе си, да я рециклирам.. да се дестилирам.

Имам четири златисти гилзи, обрани след полъх на дисциплина и утопична идилия в острия девствен хлад. Искам да е студено. Но не сега. Сега е август. Макар че навсякъде виждам думи, които не искам да виждам, чувам ги и въпреки че се опитвам да се разминем и нищо повече, те се забиват злобно, неизбежно и болезнено някъде дълбоко. Хората слушат "Непознати улици", което допълнително ме натъжава и съвсем леко огорчава.
Аз не мога да си я пусна и да я изслушам по начина, по който чувствам всичко и всички, макар да не си позволявам да го покажа пред самата себе си. Винаги имам по някоя песен, някой разказ, някой тескт, някоя книга, някой портрет, някоя последна страница, някоя сцена, някой епизод, някой сериал, някой филм, някоя, обвита в паяжини страст, някоя картичка, някой сувенир, някоя бележка, някоя дреха, някоя снимка, някой подарък, някоя вещ, някой аромат, някой обичан, изтъркан и отхвърлен навик, някой разговор, някой смс, някой едва отронил се, но означаващ прекалено много жест, някоя случка, някой поглед, някое разминаване, някое очакване, някоя заровена мечта, някоя забрава, някое докосване, някоя тръпка, нечия топлина, нечия близост, нечие отдалечение, някое обещание, някое сбогуване, някоя промяна, нечия реплика, някое усещане, някой човек или просто нещо, което постоянно витае из съзнанието ми, но никога не увеличавам звука докрай, никога не спирам, за да се вгледам в него, никога не му позволявам да се вреже в мен както първия път, когато съм го усетила, преди да е дошло времето му. Когато времето дойде, разбира се, чувствата се объркват напълно, но нещо от мен пази желанието и тържествеността. Онази тържественост, с която допускаш нещо вътре, отключваш красивите златни порти, открехваш ги и пристъпвайки назад, с политаща в плавен и приветстващ реверанс ръка, с носталгично-щастлива и замъглена от полукристални капки усмивка, гледаш как сърцето ти преработва частичката живот, убива я, изпива дъха й и я превръща в спомен. Спомен, който можеш да променяш. Върху който можеш да се катериш, за да наблюдаваш по-ясно хоризонта. Върху който може да се катериш, за да строиш замъци и вили в готически стил с необичайни огради и заострени покриви. Спомен, който може да те облива в морски вълни човешка скръб или да величаеш напразно, когато не получаваш нужната доза достатъчност, копнеж и безсъние, когато са ти най-нужни - тоест винаги.
Разбира се, кой да предположи, че ще се окажа едновременно толкова студена и толкова разлагаща се от носталгия, когато се прибера след смях и жонглиране между плахи и очевидно студени реакции и жестове и когато застана по средата на малка уличка, осветена в булевардно-романтичната и вечно напомняща ми за Прага червена светлина, разливаща се от уличните лампи по средата на България.
Кой да предположи, че ще избягам от твърдото легло, за да слушам внезапните пристъпи разтърсващ шум от хладилника, когато всичко в мен кипи и бушува.
Че няма да кажа нито една инициативна дума, когато почти непознато лице се свива в хиляди младежки и изкуствени бръчки, кой знае дали от притеснение, или от отегчение.
Показалеца, средния и безименния държах плътно прилепени един до друг и с тях втривах силите си в болния й крак.
Затварям очи, когато се уморявам, когато дясното синьо петно ми даде знак, че толкова му стига и започне да сълзи. Не откривам това, което търся, а просто чувам трептенето на вътрешната си мембрана, разливащо се изпод горещината на клепачите ми. Мимолетно и некрайно. Уморително-приспивно и същевременно успокояващо.

Разотиват се хората, други пък идват за малко. За да ги видя (но не знам как ще се чувствам, когато и ако го направя), за да се слеят с миризмата на пуканки и скара, за да изкъпят в чалга хитове и някои от тях да си тръгнат с желание за другия си, обичаен живот, втори - с махмурлук, други пък - със спомени.
След това нямам силата и способностите да предричам и въпреки че напоследък не откривам нищо специално в него, му вярвам. Плановете трябва да се избягват понякога.

В сънищата си съм все същата - гротеска, реалност, ареалност и реалност в ареалността. Сълзи, смърт, мили, добродушни и любвеобилни кучета, Майкъл Джексън, негативи на хора, които слабо откривам да ме засягат, и съвсем други хора, за които в момента бих скъсала нишките на деня си от недоизказаност и вероятна невъзможност; които ме побъркват с тишината си и предположенията, които се раждат в главата ми. В шанс да направя крачка или да водя тази абсурдност, чакайки другият да направи същото.

Студенината не стопява ледове, но винаги когато се появи, всички го усещат. Хората усещат, усещат.
Може би понякога избирате слушатели, а не събеседници, оправдавайки се пред себе си, че няма за какво да говорите с вторите. Може би искате пиедестали, защото се страхувате от равнопоставеността?
Без преструвки и без излишно обтягане и украсяване на ситуацията (за да мога да чета някога този пост и да разбера какво наистина е било) -

много, много, много...

кога ще си говорим?
и какво ще чуем?

много, много, много.
усещам

не че не ми липсва пробуждащата и въртяща ме из леглото миризма, не че не ми липсва онзи глас и онова поведение, което ме превръща в малки частички руменина и в много по-малко глас, отколкото трябва.

не знам какво да мисля за липсите и подходящо ли ще е да вместя още една - стара, огромна и полузабравена..

понякога, въпреки че знам кой номер е песента, която искам да чуя, аз оставям случайността да я доведе при мен.
натиснах "random" бутона и я чух. веднага, без дори да смея да си я пожелая докрай.

Ask her if she wants to stay awhile..
and she will be loved.