ако не те чуват, купи си мегафон

б о л и л и т е ?

мен да.





аз знам, че ще ме слушате. ще спрете да драскате с химикалите по кафявите листи на тетрадките с телчета и ще запазите тишина. ще ме слушате не само защото имам глас, а защото искам да ме слушате.
ще оставите слушалките, ще се облегнете удобно на стола, ще опънете едната си ръка върху плоскостта на последния чин, а другата ще пъхнете в джоба, защото знам, че тези, които най-много бих искала да ме чуят, са хората от последния чин
и ще слушате

ще слушате, защото от толкова боклук, предаващ се по въздушно-капков път, сте останали заблудени и вярвате, че аз няма да ви заразя с помия
ще слушате и тихичко ще отмятате наум грешките ми, доволни, че допускам такива
ще ме слушате, а ако не се решите да го направите, аз ще ви разбера
ще забележа как нервно натискате графита на молива по някой невинен лист, как гравирате нервите си с посредствени щрихи, как заглушавате гласа ми, защото се страхувате

а аз ще ви чета боклуци. ще хвърлям думи както хвърлям стари вещи, когато съм решила да направя есенно почистване, ще ви обстрелвам с експресионистичен бяс, ще викам, въпреки че няма да повиша тона си с нито един децибел
ще викам с трептeнията между паузите, ще викам чрез земетръсното треперене на листа. ще викам и ще изливам своя свят във вашия слух.
а вие няма да успеете да го поемете целия. както и аз не бих успяла да поема вашия, но поне винаги ще мога да се оправдая с това, че не ми е нужен
и когато звънецът бие, ще си кажете "колко бързо мина времето", ще станете и ще излезете на въздух, натежали от моите викове
а аз, натежала от празнотата, останала ми след това, ще затворя очи и ще изчакам няколко секунди
ще се прибера и ще си мисля "моите съболезнования, ще ти е ужасно трудно. късмет, успех и прочие" и ще си мисля, мисля, мисля:
- аз пиша, защото трябва. но каква е твоята причина?
- абсолютно същата.

и ще си мисля.

че ние сме Пикасо, ние сме пепел, ние сме дим, ние сме разложили се частици от гласове, със сетни сили събрани в едно цяло, една изнемощяла жалка останка, защото си държал прекалено дълго
ние сме силни и огнени, ние сме слънчеви лъчи, паднали под ъгъл от 90 градуса
ние се лъжем, че се намираме на полюсите, а всъщност винаги сме на екватора

и ще си мисля, когато уредбата обещаващо разклаща стъклата на секцията, ще чакам
защото ние не сме кулминацията, а онези няколко секунди, преди да е настъпила, когато сърцето се пръска из цялото тяло в див безконечен пулс, когато адреналин и серотонин напират да полетят като струя ледена вода от спукан кран
ние сме неистовото очакване, мокрите сънища, диалозите наум, десетте метра, преди да стигна мястото, където ще те видя
и ето ни отново,
ние сме кулминацията,
ние сме нейният глас, заслепяващ сетивата, ние сме пот и скъсани пружини
ние сме учителите, които минават покрай нас и се питат защо съм увеличила толкова много звука
и аз съм там, седнала върху първия чин, разпадаща се, смела, аз съм там, където вас вече ви няма, и чета, и ви казвам
казвам ви "за мен романтиката е по-различна. за мен е красиво да се прибереш, да минеш покрай вашите възможно най-бързо и да им отговориш на въпроса "как мина навън?" лаконично, сякаш просто си уморен, да оставиш чантите, якетата и всички други аксесоари и да се заключиш в банята. там всичко е ясно - свличаш се на плочките, облягаш се на вратата и жадно и нетърпеливо въртиш крановете докрай, за да успее струята да заглуши хлипането"
ние сме черупката след това, а вие още сте публика
още слушате и очаквате някъде да ви дам съвет, защото другият вид литература е помпозен, претенциозен и невъобразимо безсмислен
вие искате "5 безотказно работещи начина, които ще ви направят по-красиви, умни и щастливи"
вие не искате поеми и писъци за мъже с едно око, защото вие мъдро ще заключите "какво от това, че е писал

"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
",
като след това са го удушили с тел?"

а аз ще ви кажа "какво от това, че са го удушили с тел, след като е написал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
"

и ще бъдем квит.

и аз там, в почти пълната си убеденост, че няма да се случи точно както си го представям, ще ви чета своите признания, ще кажа
"първо, извинявам се за плагиатството, но няколко песни на една група ме вдъхновиха".
ще продължа с "този текст не е искрен. ще бъде такъв само ако добавя "този текст е създаден, за да открия слушатели и за да видя кой не иска, не се интересува или не смее да ме слуша. този текст е като всичко останало - оглеждане в хилядите огледала на действителността. във вашите, в техните.. в нечии други"

ще ви говоря за такива неща, няма да спирам
"аз съм тук и съм аз. всеки друг е "ти". с някои от тях не се познавам, други не съм забелязвала, а трети може би не са забелязвали мен.
но днес аз няма да ви говоря в местоимения и в спрежения, а за това, че "никога няма да те пусна" звучи много по-мило от "обичам те"

и някой отново ще каже, че съм като Пикасо, а пък аз ще си помисля за корицата на тетрадката по история, на която пише "винаги може повече" с молив.
и за плановете си да омастиля набързо полепналите по съзнанието ми думи.

и ще си призная, че моят вечен двигател е моето безпокойство. че дори в най-уединените моменти, в които слънцето е спряло, за да ме топли, и хората са там, за да бъдат, аз отново не мога да си позволя да го загубя
и ще закусвам със супа, а за обяд ще греба с лъжицата из мляко с мюсли. за вечеря ще спя, а когато се събудя след здрач, може би ще успея да разбера защо сънят по това време образува най-отвратителното и смазващо чувство на света.
а ръцете ти ще треперят, също като моите, но моите ще треперят, защото в клетките ми, както ти разказах, е попило безпокойство
а твоите ще се тресат притеснително, ще плашиш другите и ще се наложи аз да ти кажа "може би трябва да спреш. ще спреш ли?", а ти ще отвърнеш: "но ти също трепериш. и е хубаво да сме двама".
и може би затова ме е страх, а може би не е страх, а самият страх от загубата на интерес
и ако ти кажа всичко това, ако ти го прошепна или изкрещя с мегафон, ако си позволя да наруша правилата и ти го изкрещя със мегафон, ще ме чуеш ли?
ще се облегнеш ли удобно на стола, ще гледаш ли с поглед, преведен като "интересна си и няма да отместя очи, защото ми харесва да регистрирам трептенията в тембъра ти, да чета графиките на объркванията ти, да се опитвам да откривам себе си някъде из тази изповед"
и аз, неспирна и наистина трепереща, ще говоря още по-силно, вече без да се опирам в листа, както хората се срутват пред икони и спасителни жилетки. в главата ми ще започне да се надига мощна звукова вълна от "I MUST BECOME A LION-HEARTED GIRL" и ще редуцирам хаоса на всичко до отражението си в теб.
и някъде отзад, при тухлите, тревите, дърветата и бурените ще ти призная "аз вече не треперя. сега си сам. ще спреш ли?"

а мелодията ще утихне, тонът ми плавно ще се свлече и ще завърша така
"ние сме велики, ние сме жалки. ние сме много. ние сме сами.
ние сме вчера и ние бяхме днес.
а утре ние просто ще сме."