Някой ще дойде и ще почисти.

Моля ти се, не умирай на 27. Обещаваш ли?

Някой е рязлял нещо върху снощноотпечатаната реч на Джон Клийз от погребението на Греъм Чапман. Някой си търси война.
Кейт Уинслет е на 34 от днес, а за нея и Джим Кери подозирам, че ще пиша съвсем скоро, но дотогава ще се правя, че не знам.

Есента удари писателите със свръхдоза мрак, промита и неумело концентрирана синина в небесните бяло-сиви петна, купчини мокри листа из празните паркове и следобедни разходки около църквата и къщите, облепени с некролози, намиращи се на пропадналата и изгнила улица до нея. Задави ги с торнадо дим, дръпна примката около гърлата им по тяхна жадна и мазохистична заповед и им изкрещя "Дръж!", докато гласовете им не станаха изтерзано обезобразени, разбити, смазани, замаяни.

И всички те се разписаха.
За дните и нощите си, за ежедневието, училището, университета, за новите риалита и новите им водещи по старите познати телевизии.
За ъндърграунд местата, които преди са пренебрегвали, за умопомрачително гротескните асоциации, които се пробуждат в съзнанията, щом очите зърнат сюрреалистичните скулптури в някоя влажна, празна и тиха неделя. За желанията, които ги задвижват сутринта, и за разлагащото чувство, че тези, същите желания, са започнали да линеят и са се изчерпали в очакването си.
Пишат за Деймиън Марли, понеже смятат, че светът ще се интересува, че е един от новите елементи в плейлистите им.
Пишат за спомените си, значителни и невзрачни, погледнати през чуждите очи; за детството си, издигнато в култа на миналото и чистото, за мечтите си, за невинността, която си въобразяват, че са притежавали, за хората, които са подминали или са ги подминали, за хората, с които винаги са имали възможност да взаимодействат по специален начин (защото точно това е безспорно важно и няма философ, който да ме разубеди), но не са се намирали на подходящото място, от което изгледът да им разкрие тайната, че някога ще съжаляват за пропуснатия шанс.
Пишат поезия, с която смятат, че трупат единици красота в полза на света, и тръпнат в очакване някой да ги открие.
Или пишат текстове на песни на последната страница на тетрадката по литература, защото поезията изведнъж им се е видяла безкрайно и неразбираемо отдалечена от същността им. Пишат текстове на песни и се чудят защо се опитват да се поставят на мястото на Смирненски (например), след като някога са се намирали наблизо. Явно някой им е отнел способността да си правят автопортрети в стихове.
Пишат за минутите, преди сънят да ги похити, в които, стиснали зъби и нокти, сурово белязващи дланите, отронвайки капки пот по челото, слушат песента, към която са се пристрастили, и се опитват да бъдат в реалността, не затваряйки очи, за да не потънат в нещо неслучило се.
Пишат за новите си навици, които от известно време са видимо утвърдяващи се и това ужасно ги обезличава.
Пишат за рисунките по кориците на другите тетрадки, които пресъздават мотива за апокалиптичната тежест на знанието и частичното осъзнаване, които водят до силно разклатено разбиране на света.
Общо-взето, да. Хората пишат.

И се молят другите хора да не умират на 27. Надяват се момичетата, които нито харесват особено, нито познават особено, да са добре. И им е малко тъжно за останалите, които, след като се изправят усмихнати и вдъхнат някаква стабилност и спокойствие у близките си, отново се сриват върху леглото. Този път може би завинаги.

Моля те, не умирай на 27 и се опитай да върнеш изпепеляващия яд, който ме гори, преди да заспя и когато излизам, бързаща и мигаща, защото всичките коли, които идват срещу мен, заслепяват с дълги фарове. Не умирай на 27 и аз ще запомня номера на колата ти. Не умирай на 27 и ще започна да пиша за нещата, за които не пиша. Не умирай на 27 и ще използвам думата "обичам". Не умирай на 27 като Джим Морисън и ще ти призная, че ми липсваше през цялото това време. Не умирай на 27 и сама ще те потърся, без да чакам знак, че няма да нараня достойнството си, ако го направя. Не умирай на 27 и ще ти разкажа колко харесвам учебника си по история. Ще ти покажа някои от нещата, които съм писала. Ще ти напиша писмо, ако поискаш. И с кадифена нежност ще те поправям, когато грешиш. Не умирай на 27 и с непоносими спазми ще се опитвам да сдържа ироничната си горчива усмивка или пък бурната течна смес от щастливи хормони, която едва успява да не прелее на ръба на плитката ми душа.
Не умирай на 27 и ще ти кажа защо пуша, усмихваща се и издишаща дим. Ще ти дам една от моите, а може дори да я запаля. Не умирай на 27 и ще те накарам да слушаш някоя песен, която харесвам. Ще гледам филм, който ти ми препоръчаш. Ще ти звънна за рождения ден и ще ти пожелая нещо с доловимо специална честота на гласа, а ако те видя, ще те прегърна по различен от предишните начини. Не умирай на 27 и ще стъпча принципите си, ще претопя решетката на килията и ще пиша за нея или доволна ще замълча. Не умирай на 27 и ще се чувствам виновна, че предаваш някого, че предаваш и мен. Не умирай на 27 и ще загубя лаконичната искреност, която напоследък ме е омотала, ще споделя някои от тайните си, а с теб може би ще споделя две от трите си минути на ден. Ще бъда такава, каквато искам и трябва. Не умирай на 27 и ще направя това, за което и преди си ме молил. Ще споделя с теб нещо, което обичаш. Не умирай на 27 и ще ти вдигна скандал, а накрая ще се пръсна като хиляди конфети истерични и момичешки сълзи в утехата на топлия ти дъх по кожата ми, галещ я с успокоителни шепоти. Не умирай на 27 и ще те гледам сякаш нямам нужда от теб. А после ще ти докажа това, в което едва ли ще се усъмниш - въпреки че умело се маскират в актьорска игра, хората са уязвими.
Не умирай на 18, 19, 20, 21... Нито пък на 27.
И знаеш ли, ако не умреш до или на 27, съществува някакъв малък, адски малък, но все пак вероятен шанс и аз да имам пръст в това. Не знам обаче дали ще ти го кажа. Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25.