бъркотията в стаята ми е безкрайна. направо е плашещо, като погледна часа и като погледна малко по-напред - към сутринта.
чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч
о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.
Showing posts with label Ох. Show all posts
Showing posts with label Ох. Show all posts
10/21/2010
When you аre ready I will surrender
..пее тя, Ройшин Мърфи, с разперени ръце, и ми вдъхва усещането, че предстои нещо размазващо.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
3/12/2010
A mountain never seems to have the need to speak
- Недей. Трябва да спиш. Ще ставаш рано. А и това е първата ми нощ, в която съм с теб, без да бързам. Май че стана късно и може би трябва да си ходя.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
12/28/2009
There's nothing here but what here's mine
ето, точно тук
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
11/28/2009
blue in the afternoon, orange in the evening
"Най-силната сцена е тогава, когато и двамата са надрусани, лежат, филмират се и нямат представа какво се случва. Чиста любов"*
* доста перифразирано.
Това е
..невероятно силно и си мисля, че ако други филми, книги, групи и така нататък страсти от пубертета си някой ден сметна за не толкова добри, колкото са ми се стрували, Реквиема няма как да забравя. А може би просто има неща, които не можем да си позволим да изгубим въпреки всичко, пазим ги, пазим всяка частичка любов към тях, скътаваме я, поставяме я под стъклени похлупаци, излагаме себе си на опасност заради нея, съмняваме се в промяната си и се чувстваме вдетинени или пък наивни, но просто не спираме. Човек трябва да си има нещо, а понякога го има и без да се опитва.
И ако мислите, че сте изгубили всякакво чувство към онзи, за когото не сте могли да дадете определение, когато сте били все още малки седмокласнички, зяпащи в тавана, току-що открили баланса във Вселената и други интересни продукти на "алтернативното" мислене - спокойно, чувствата не се губят толкова лесно. И всяко второ категорично "да" бива опровергано от едно категорично "не". Предполагам, и обратното.
Опитах с два текста + едно кратко блог включване на място, където преди пишех накъсано и на латиницаа, а айди-то ми е 62690778. Повече не мога. Знам какво искам, но ми е ужасно трудно. Някакви несподелени по начина, по който искам да споделя за тях, вечери са преплели шпаги под корените на косата ми и бавно ме убиват, крещейки "Няма ли да създадеш нещо от нас?" Какво да създам от тях, какви изводи да си вадя, до каква истина трябва да достигна? Може би се очаква да изведа формула, не знам. Обаче е болезнено да мислиш, особено болезнено е да мислиш, когато си част от макроскопичната система на сивите улици и отекващите в сградите гласове на няколко младежи, докато всичко друго спи и гасне в пустота и есен.
Просто болезнено.
Днес явно не става, както го искам. Това е от мен, макар да не трябва:
бях затворила очи, облегната на нейното рамо
и си мислех за червените улични лампи, зимните ветрове
и пражките кафената по ъглите на улиците
снежинки по кожата, увита в шал
влизам и се смея, слушайки някаква непозната лежерна музика,
настанявайки се до нови близки хора
в карамелено-червеникави светлинки окъпана, уют -
каква идилия
със затворени очи, свела глава на нейното рамо,
слушах тяхното дишане - на четирите момчета - знаех как изглежда тревата пред нас
знаех, че уличната лампа свети в жълтеникаво-сиво-бяло от лявата ми страна, че е студено и сме само ние и голата пейка,
че шосето е там и че няма нищо, което да ме предпази
и просто бях затворила очи.
- иска ли ти се да имаш лист и химикал? - попита ме момчето, което се намираше най-близо до мен и милата ми облегалка.
- на мен ли говориш? - едва отроних от умората на гласа си.
- на теб, много ясно. кой друг ще попитам такова нещо?
- искам, да. но нямам сила да пиша.
- пиши на глас. говори ни.
- да ви говоря?
- как ще пишеш сценарии, ако не можеш да говориш в такива ситуации? - включи се момчето, седящо до първото.
- но аз мога. мога да говоря. просто не знам какво искате да чуете - произнасях с простенваща болка, бавно и измъчено.
и в главата ми угаснаха всички включващи се и гаснещи дискотечни светлини. чупещи се в чупките на танцуващите, енергични, зашеметени, лъстиви тела. целият бийт, басът се стопи и стана тихо. а толкова мразя да е тихо. мразя, защото е по-ужасно и белязващо от няколкото секунди, в които свалям обецата от възпаленото си ухо и усещам как светът наистина изчезва и се стопява в търпима и неразбираема болка.
- говори за това, което чувстваш. ей така, каквото и да е, говори. не мисли. пиши без лист и без химикал. без клавиатура - отново се обади първият. второто момче палеше цигара с обичайната си намръщено-съсредоточена физиономия (знаех, без дори да го погледна), другите двама бяха тихи, а аз, уморена и отпаднала, не знаех дали са просто отлетели някъде далеч от нас, или не се интересуваха и грам от моето писане на глас.
наместих се още по-удобно на рамото й, отворих очи, за да се уверя, че светът не е спрял да се върти без нас, усетих как тя се притеснява от мен, от свободата, на която може би е изглеждало, че съм се подчинила, и отново затворих очи, за да не злоупотребявам с тях.
после заговорих. гласът ми се чуваше, беше силен, беше ясен, беше забавен:
- кажи ми, че си странен. моля те, моля те, моля те. кажи ми, че у теб има нещо странно. че си малко нещастен. че когато минаваш по тесни, сиви улички, не си мислиш обикновени неща. кажи ми, че си поне малко изкривен. че ти се е случвало нещо тежко, че в семейството ти има луди, че си бил травниран поне веднъж, че другите не могат да познаят какво си мислиш. че когато слушаш музика, те боли поне малко, поне понякога. моля те, моля те, моля те! - изчурулика тя с детински копнеж и хитра примамлива усмивка, хванала го за ръкава. но наистина искаше той да й отговори с "да, странен съм". изпитваше нужда.
- защо ти е да съм странен? - отвърна той с любопитна усмивка, когато тя приключи с въпросите, и се обърна срещу нея, за да успее да я изпита с очи.
- за да мога да ти споделям. и да ме разбираш. поне понякога. и да не се чудя как да опростя думите си така, че да придобият някакво реално звучене. за да мога да разбирам и теб.
- какво искаш от мен? да се събуждам в три часа, плувнал в студена пот, и веднага да грабвам четки и бои, за да се успокоя? да чета книгите отзад-напред? да страдам от клаустрофобия? но все пак да съм готов да се сбия, да изрева с мъжки глас? да съм различен, но не и флегматичен или пък апатичен и пасивен? да те моля да ми споделиш нещо, след като напук си мълчала повече от трийсет минути? не се опитвай да ме проектираш. може би няма да ме харесваш странен.
- аз просто.. съм страшно объркана, трябва ми някакво пристанище.
- ти можеш просто да подходиш с доверие към хората, без да планираш, без да мислиш, без да ги скицираш. дай им някакъв шанс. а ако те разочароват - ок, остави ги. какво ще се случи, ако съм странен, ако съм бил странен, ако съм минал през всичко, през което си минала и ти? винаги мога да те оставя, защото все още не си там, където съм аз. и съм почти убеден - хората минават през еднакви мисли, вървят по сходни пътища и слизат на еднакви спирки. повечето от хората, които си приличат. но аз си мисля, че си друга. затова не ме моли да съм странен.
и те вървяха мълчейки и тя мислеше, че може би ще го обикне. беше такъв, какъвто го искаше. повече от нея. и можеше да спре да рови сама из дълбоката пръст, докато не открие червеи, можеше веднъж да се остави и да се довери. да спре за малко. да си даде почивка.
спрях да говоря не за да помисля, а за оставя топлината да се стече по клепачите ми. ръцете ми бяха студени, лицето ми беше студено - не горях. и продължих.
- и всеки път думите напират, изкачват се на ръба на устните, но са толкова пъзливи и дребни, че не смеят да скочат оттам. и винаги прехапвам устни или нарочно бутам малко от тях. достатъчно, за да стане ясно, че има и още, и недостатъчно, за да пробудят картини в чуждите съзнания.
стояхме в затъмнената стая. главата ми върху гърдите му. той ми каза:
- не си толкова студена, знаеш ли?
- кога съм била студена?
- никога не си била така отпусната досега. не си казвала нищо мило, не си правила нито едно признание. никакво. винаги си била сдържана.
- не може да е вярно. била съм мила с теб.
- не си ми казвала нищо мило.
- казвала съм ти.
- не, не си - заключи той с простота, която не можех да оборя, без да показва, че е обиден. сигурно си е мислел "такава си, но няма нищо, аз те харесвам".
преди да стане време да си ходя, отидох в банята и на огледалото написах с червеното си червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш".
всички ме бяха слушали внимателно или просто се успокояваха от хомогенността на обстановката, от краткото статукво. нямаше какво друго да правим, закъде да бързаме, всички трябваше да слушат и това ги беше успокоило. опитваха се да си преведат думите ми, да разберат защо точно тях така внезапно съм създала. а аз всъщност просто ги бях изровила от мисловните си чернови.
третото момче, което мислех за напълно откъснато от нашия малък защитен слой, се изправи. отворих очите си, затворих ги, а после отново ги отворих и се почувствах будна. той ме погледна и каза:
- може ли да повториш последното?
опитах се да се върна минута назад във времето, да осъзная какво се е случило, за какво съм говорила. мисълта ми всеки път се губеше, падаше безтегловно, а аз се мъчех да я уловя, наистина имах чувството, че ми се изплъзва и се спуска надолу, пропада в бездна, отива си.. и все пак някак я видях, хванах я и я задържах.
- ..на огледалото в банята написах с червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш"
след 10-15 секунди тишина последва отговор:
- хайде да се разходим. стоим тук от толкова дълго време.
всички се съгласиха, но аз и той отбихме в друга посока.
* доста перифразирано.
Това е
..невероятно силно и си мисля, че ако други филми, книги, групи и така нататък страсти от пубертета си някой ден сметна за не толкова добри, колкото са ми се стрували, Реквиема няма как да забравя. А може би просто има неща, които не можем да си позволим да изгубим въпреки всичко, пазим ги, пазим всяка частичка любов към тях, скътаваме я, поставяме я под стъклени похлупаци, излагаме себе си на опасност заради нея, съмняваме се в промяната си и се чувстваме вдетинени или пък наивни, но просто не спираме. Човек трябва да си има нещо, а понякога го има и без да се опитва.
И ако мислите, че сте изгубили всякакво чувство към онзи, за когото не сте могли да дадете определение, когато сте били все още малки седмокласнички, зяпащи в тавана, току-що открили баланса във Вселената и други интересни продукти на "алтернативното" мислене - спокойно, чувствата не се губят толкова лесно. И всяко второ категорично "да" бива опровергано от едно категорично "не". Предполагам, и обратното.
Опитах с два текста + едно кратко блог включване на място, където преди пишех накъсано и на латиницаа, а айди-то ми е 62690778. Повече не мога. Знам какво искам, но ми е ужасно трудно. Някакви несподелени по начина, по който искам да споделя за тях, вечери са преплели шпаги под корените на косата ми и бавно ме убиват, крещейки "Няма ли да създадеш нещо от нас?" Какво да създам от тях, какви изводи да си вадя, до каква истина трябва да достигна? Може би се очаква да изведа формула, не знам. Обаче е болезнено да мислиш, особено болезнено е да мислиш, когато си част от макроскопичната система на сивите улици и отекващите в сградите гласове на няколко младежи, докато всичко друго спи и гасне в пустота и есен.
Просто болезнено.
Днес явно не става, както го искам. Това е от мен, макар да не трябва:
бях затворила очи, облегната на нейното рамо
и си мислех за червените улични лампи, зимните ветрове
и пражките кафената по ъглите на улиците
снежинки по кожата, увита в шал
влизам и се смея, слушайки някаква непозната лежерна музика,
настанявайки се до нови близки хора
в карамелено-червеникави светлинки окъпана, уют -
каква идилия
със затворени очи, свела глава на нейното рамо,
слушах тяхното дишане - на четирите момчета - знаех как изглежда тревата пред нас
знаех, че уличната лампа свети в жълтеникаво-сиво-бяло от лявата ми страна, че е студено и сме само ние и голата пейка,
че шосето е там и че няма нищо, което да ме предпази
и просто бях затворила очи.
- иска ли ти се да имаш лист и химикал? - попита ме момчето, което се намираше най-близо до мен и милата ми облегалка.
- на мен ли говориш? - едва отроних от умората на гласа си.
- на теб, много ясно. кой друг ще попитам такова нещо?
- искам, да. но нямам сила да пиша.
- пиши на глас. говори ни.
- да ви говоря?
- как ще пишеш сценарии, ако не можеш да говориш в такива ситуации? - включи се момчето, седящо до първото.
- но аз мога. мога да говоря. просто не знам какво искате да чуете - произнасях с простенваща болка, бавно и измъчено.
и в главата ми угаснаха всички включващи се и гаснещи дискотечни светлини. чупещи се в чупките на танцуващите, енергични, зашеметени, лъстиви тела. целият бийт, басът се стопи и стана тихо. а толкова мразя да е тихо. мразя, защото е по-ужасно и белязващо от няколкото секунди, в които свалям обецата от възпаленото си ухо и усещам как светът наистина изчезва и се стопява в търпима и неразбираема болка.
- говори за това, което чувстваш. ей така, каквото и да е, говори. не мисли. пиши без лист и без химикал. без клавиатура - отново се обади първият. второто момче палеше цигара с обичайната си намръщено-съсредоточена физиономия (знаех, без дори да го погледна), другите двама бяха тихи, а аз, уморена и отпаднала, не знаех дали са просто отлетели някъде далеч от нас, или не се интересуваха и грам от моето писане на глас.
наместих се още по-удобно на рамото й, отворих очи, за да се уверя, че светът не е спрял да се върти без нас, усетих как тя се притеснява от мен, от свободата, на която може би е изглеждало, че съм се подчинила, и отново затворих очи, за да не злоупотребявам с тях.
после заговорих. гласът ми се чуваше, беше силен, беше ясен, беше забавен:
- кажи ми, че си странен. моля те, моля те, моля те. кажи ми, че у теб има нещо странно. че си малко нещастен. че когато минаваш по тесни, сиви улички, не си мислиш обикновени неща. кажи ми, че си поне малко изкривен. че ти се е случвало нещо тежко, че в семейството ти има луди, че си бил травниран поне веднъж, че другите не могат да познаят какво си мислиш. че когато слушаш музика, те боли поне малко, поне понякога. моля те, моля те, моля те! - изчурулика тя с детински копнеж и хитра примамлива усмивка, хванала го за ръкава. но наистина искаше той да й отговори с "да, странен съм". изпитваше нужда.
- защо ти е да съм странен? - отвърна той с любопитна усмивка, когато тя приключи с въпросите, и се обърна срещу нея, за да успее да я изпита с очи.
- за да мога да ти споделям. и да ме разбираш. поне понякога. и да не се чудя как да опростя думите си така, че да придобият някакво реално звучене. за да мога да разбирам и теб.
- какво искаш от мен? да се събуждам в три часа, плувнал в студена пот, и веднага да грабвам четки и бои, за да се успокоя? да чета книгите отзад-напред? да страдам от клаустрофобия? но все пак да съм готов да се сбия, да изрева с мъжки глас? да съм различен, но не и флегматичен или пък апатичен и пасивен? да те моля да ми споделиш нещо, след като напук си мълчала повече от трийсет минути? не се опитвай да ме проектираш. може би няма да ме харесваш странен.
- аз просто.. съм страшно объркана, трябва ми някакво пристанище.
- ти можеш просто да подходиш с доверие към хората, без да планираш, без да мислиш, без да ги скицираш. дай им някакъв шанс. а ако те разочароват - ок, остави ги. какво ще се случи, ако съм странен, ако съм бил странен, ако съм минал през всичко, през което си минала и ти? винаги мога да те оставя, защото все още не си там, където съм аз. и съм почти убеден - хората минават през еднакви мисли, вървят по сходни пътища и слизат на еднакви спирки. повечето от хората, които си приличат. но аз си мисля, че си друга. затова не ме моли да съм странен.
и те вървяха мълчейки и тя мислеше, че може би ще го обикне. беше такъв, какъвто го искаше. повече от нея. и можеше да спре да рови сама из дълбоката пръст, докато не открие червеи, можеше веднъж да се остави и да се довери. да спре за малко. да си даде почивка.
спрях да говоря не за да помисля, а за оставя топлината да се стече по клепачите ми. ръцете ми бяха студени, лицето ми беше студено - не горях. и продължих.
- и всеки път думите напират, изкачват се на ръба на устните, но са толкова пъзливи и дребни, че не смеят да скочат оттам. и винаги прехапвам устни или нарочно бутам малко от тях. достатъчно, за да стане ясно, че има и още, и недостатъчно, за да пробудят картини в чуждите съзнания.
стояхме в затъмнената стая. главата ми върху гърдите му. той ми каза:
- не си толкова студена, знаеш ли?
- кога съм била студена?
- никога не си била така отпусната досега. не си казвала нищо мило, не си правила нито едно признание. никакво. винаги си била сдържана.
- не може да е вярно. била съм мила с теб.
- не си ми казвала нищо мило.
- казвала съм ти.
- не, не си - заключи той с простота, която не можех да оборя, без да показва, че е обиден. сигурно си е мислел "такава си, но няма нищо, аз те харесвам".
преди да стане време да си ходя, отидох в банята и на огледалото написах с червеното си червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш".
всички ме бяха слушали внимателно или просто се успокояваха от хомогенността на обстановката, от краткото статукво. нямаше какво друго да правим, закъде да бързаме, всички трябваше да слушат и това ги беше успокоило. опитваха се да си преведат думите ми, да разберат защо точно тях така внезапно съм създала. а аз всъщност просто ги бях изровила от мисловните си чернови.
третото момче, което мислех за напълно откъснато от нашия малък защитен слой, се изправи. отворих очите си, затворих ги, а после отново ги отворих и се почувствах будна. той ме погледна и каза:
- може ли да повториш последното?
опитах се да се върна минута назад във времето, да осъзная какво се е случило, за какво съм говорила. мисълта ми всеки път се губеше, падаше безтегловно, а аз се мъчех да я уловя, наистина имах чувството, че ми се изплъзва и се спуска надолу, пропада в бездна, отива си.. и все пак някак я видях, хванах я и я задържах.
- ..на огледалото в банята написах с червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш"
след 10-15 секунди тишина последва отговор:
- хайде да се разходим. стоим тук от толкова дълго време.
всички се съгласиха, но аз и той отбихме в друга посока.
9/23/2009
I am the key to the lock in your house
that keeps your toys in the basement.
Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.
На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.
Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.
Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.
Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.
Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.
От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.
И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.
Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.
Следва друга сцена.
Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.
Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.
I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.
Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.
На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.
Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.
Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.
Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.
Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.
От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.
И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.
Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.
Следва друга сцена.
Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.
Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.
I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.
5/25/2009
Uno
Слагам таговете без дори да съм започнала. И сега разбирам - всички тагове се припокриват и объркват така или иначе объркания ми малък свят.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
4/24/2009
Don't worry
Може, да, може.
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
4/05/2009
4/04/2009
Four to the floor I was sure..
Чувствам се като хора, като които не би трябвало да се чувствам.
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
3/21/2009
It's all gone Pete Tong
Единственото, което ми остана от него, е цигарен дим. Цигареният дим в косата, цигареният дим в очите, цигареният дим в мислите, цигареният дим в тишината. Навсякъде. По мен, около мен. Виеща се мъгла от пречки, недовиждане и кашлица. Цигарен дим.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
Subscribe to:
Posts (Atom)