дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
Showing posts with label нормално. Show all posts
Showing posts with label нормално. Show all posts
11/30/2010
11/24/2010
по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках
ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.
8/31/2010
18
В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.
А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.
Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.
А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.
Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.
Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.
А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.
Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.
А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.
Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.
Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.
7/02/2010
Плюеш ли, като говориш?
Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.
Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.
Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.
И така нататък, но не, не сега.
Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.
Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.
И така нататък, но не, не сега.
3/22/2010
just as they play my favourite song
Слуша ми се нещо познато, чете ми се нещо топло, прозаично и издигащо, спи ми се, без да съм капнала от умора, ляга ми се рано, но без да имам непристойна причина за това, усмихва ми се на някого, прокарват ми се пръсти през косата ми, но най-вече ми се открива - всеки ден, всеки час, всяка минута. През секундите ще си почивам.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
10/25/2009
If you don't know my name, you can call me Isabel
Не обичам повторенията (един особен тип повторения, за да не си противореча, защото има и такива, които вероятно харесвам). Не обичам и такива улеснения. През пръсти. Но много искам.
~
бях забравила какво е да те виждам по отблъскващ начин
бях забравила и съжалявам, че си спомних
може би, ако спра да мисля за всичко, ще дам и на теб, и на себе си, и на всичко, което предполагам, че искам, втори шанс
тук е спокойно, защото никой не иска повече. никой не иска структура и теза, тук съм аз, без структура и теза
представи си какъв би бил, ако загубиш способността си да използваш думите. ако онемееш, ако изведнъж умението да пишеш ти се стори непонятно и непознато. ако не чуваш текстовете на песните, ако не четеш по устните прошепнатите съобщения, ако просто изчезнат думите от този свят. какво ще остане от теб?
какво ще кажеш за небето, което има цвят на тежко лилаво, примесено с дим, което зимно е паднало над къщите, дворовете, улиците и дърветата? ако не можеш да опишеш мириса в стаята като такъв от „студена котка" и трябва само с жестове и погледи да се запазваш цял, да се запазваш такъв, какъвто искаш да си?
ако нямаш правото да привличаш нечие внимание със смели, дръзки реплики, ако е просто невъзможно да го направиш, уж случайно да вмъкнеш някой цитат или да споменеш някой човек? какво ще правиш?
представи си, че всичко е премрежени погледи, усмивки и юмруци, удрящи само и само да не прибираш кашон в дрешник, а да изхвърлиш емоциите си по неелгантен, неизискан начин като не-дама?
представи си
представи си, че си изградила образ в съзнанието си, който все пак някога е бил реален, щом си го чувствала така, когато не е било нужно да натискаш копчето на дистанционното и да включваш въображението си?
представи си, че си Стайнбек, който за домашно трябва да пише есе и това му се струва страшно досадно
представи си, че си на терасата и не се плашиш от всеки логичен и нормален за късната вечер шум, че запазваш самобладание и дори се готвиш да продължение по-късно
представи си всичко това и си представи моя ден, пълен с милиони, милиони мисли, които няма къде да дяна, които се точат и стържат, докато преминават, и аз, самата аз усещам, че ако се опитам да ги върна и събера, ще е твърде неестествено, ще е все едно търся спасение в купчина пепел, но все пак се мъча да ги издърпам, за да ги видя все още неизгорели във вселената, макар ясно да съзнавам, че едва ли ще ми помогнат
представяш ли си всичко това
представяш ли си как искаш да увеличиш докрай, когато идва рефренът, и всъщност го правиш, но имаш нуждата и останалите да видят и чуят колко болезнено се нуждаеш от музиката, разрушаваща слухове и мисли
~
Ще го публикувам. Каквото и да напиша. Откъдето и да започна. Не е важно за кадифе или велур ще разказвам. Черно, синьо или пък червено. Парфюмени облачета сладникави пари по кожата. Няма никакво значение.
Важното е, че в чантата имам химикал, но нямам лист. Хубавото е, че кутиите от цигари предоставят достатъчно количество площ, върху което да издишаш поне четвъртинка от това, което съзидателно те задушава.
Започваме ли?
Това, което вбесява другите у нея, е безразличието й към техните схеми и графици, техните ежедневни задължения, тяхното безпокойство, възникнало заради невероятно дребни и пренебрежими явления. Тя може да се запали със само две минути разсеяност и безразличие към останалото, онова, което не я придърпва с изящно протягащи се и бягащи надалеч ръце от мираж. Не я интересува. Обичам нейната апатия.
Защото тя слуша Skin, но напоследък се прибира толкова уморена, че не й остава време да претегли вариантите и автоматично се спира на по-тъмната картина - легло, одеяло като завивка, одеяло като възглавница, черно-синьо-неоново осветление, рандъм въртящи се песни в продължение на около час, от които чува най-много първите две, а след това претопява всичко, което е казала и направила, неказала, непоказала, непосмяла да направи, помислила и непомислила - в лек, сух и незадоволителен полусън, неизпиващ всяка капка изтощение и "вчера", а надграждащ още суша, сеещ къснооктомврийска и алогична за тази година пустота. Сън, навяващ откъслечни спомени за предишни шаблони и дни, сън, напомнящ, че за да вървиш напред, трябва да бързаш, да се учиш от миналото и понякога да спираш за няколко минути, за да опиташ да видиш през и да откриеш какво още би могъл да сториш.
~
да ви кажа ли кое е най-болезнено за един писател - без значение дали е аматьор, в разцвета си, или вече утвърден такъв - най-болезнено е да се спре на свои стари текстове и да не успее да открие и почувства онази причина, подбудила го да ги създаде
тогава подхожда към тях като към ново четиво, от което да се учи, и се пита "къде е смисълът?"
~
обичта избива по хората през октомври
те, те обичат да обичат през есента
когато сутрините са тъмни, а нощите се спускат ниско и беззвездно, когато небето е лилаво и опушено, когато въздухът е студен, когато ухае на зима и гол, сив асфалт
когато кошмари ги пробуждат в 5 сутринта и когато се изправят изпотени и осъзнали ужасната нужда да прогонят самотата с горяща, силна, тежка и промиваща хлада и меланхолията любов
~
чудя се кога една песен е по-хубава
когато за първи път чуеш текста и започнеш да я виждаш от хиляди различни ъгли и си позволиш да се гмурнеш в нея .. или пък когато просто нещо те грабне от първото слушане, без да я опознаваш, без да се опитваш да я разбираш
със сигурност не е когато вече знаеш текста, смисъла и чувствата й наизуст и я пускаш просто защото някога е била току-що проникнала в същността ти, в онези дни и онези техни чувства-предвестници, а сега е останала празна и разкрита, без душа .. поне до следващия път, когато решиш, че си я забравил и имаш нужда да я откриеш отново
~
обичам, когато понякога чувам далечното дрънчене на най-тихите китари (понеже имам хубави слушалки) - звучи все едно телефонът ми звъни от другата стая през плътния калъф, като от друг свят, гъделичкане от реалността, което, както в много редки случаи, не те изнервя
~
пести похвалите си, когато се отнася за нещо добро, защото по-късно може да се появи нещо наистина добро и да не смееш да кажеш, че е такова, защото си горда
~
Позволено ли ми е да не разбирам? Да не съм наясно, да не съм стигнала достатъчно напред в мислите и прозренията и просто да не разбирам. Да изолзвам това изоставане, това недостатъчно осмисляне и непорастване в своя полза. Мога ли така да изкривя разочарованието и тихата агония от това, че вероятно няма как да видя нещо, което дори трудно си представям, така, че да се почувствам доволна и спокойна. Позволени ли са такива неща?
Всичко опира до момента, в който, сигурен в себе си, ще си готов да си позволяваш всичко на света или пък да не си. Стига да знаеш, че не го правиш, защото ти е позволено да си го позволиш. Трябва да си готов - без лъжи и измами.
~
И сега разбирам, че както аз съм чувствителна към глупави и необмислено оригинални изказвания, така другите може би са чувствителни към глупави и недодялани реакции и действия.
~
Не защото някой трябва да знае как се чувсттвам точно аз, а защото е чувство трудно и неясно, сложно и дълбоко, което си струва да бъде описано.
все едно те няма и по-малко СИ, все едно всички дни с гордо вдигната глава са се претопили пред очите ти за някакъв си малък и нищожен миг, сякаш не можеш да се обърнеш към себе си, понеже се храниш с чужди мисли, вдъхновяват те, дават ти идеи и ги експлоатираш с жалката си способност да попиваш
няма те, няма те тогава
поне когато го осъзнаеш
~
Защото понякога губиш страшно много, ако всичко, за което мислиш, е единствено как ще изглеждаш, как ще звучиш, какво впечатление ще направи работата ти, забравяйки, че хората могат да открият някаква сантиментална стойност в писмото, написано с леко разкривен почерк, в някое изчервяване или притеснение, в някоя уж неудобна за теб ситуация. Могат да открият чар в тези неща и ако се научиш усърдно да работиш за себе си, щом не искаш да грешиш, и едновременно да обичаш сладката наивност и невинност на грешките си, готов понякога отново да допуснеш някоя такава, защото е дори приятно да не си машина - тогава ще разбереш колко много прашно щастие може да изровиш от боклука на заровените си спомени и колко огромно количество несътворено такова ще си готов да изваеш от влажните дъждовни дни, които накъдрят изправената ти коса, до неочакваните срещи, болката, неловкостта от нечие докосване и страха от близостта.
~
Иска ми се да имам цялото време на света, ей така, за една вечер, или поне половината от него, за да мога да се влюбя във всичката музика, в която знам, че мога да се влюбя.
~
Никога не си бе позволявала очите й да бъдат късния октомври или пък средата на ноември. Винаги са отразявали и рисували първите седмици на кафяво-жълто-червения сезон в себе си, в посоките и пътищата, по които поемат. Есенни, смрачаващи се, но и светли, топли, вдъхновяващи. Никога не си бе позволявала да заприличат на развилнялата се есен. Не им бе дала да попият ледните ноемврийски тръпки. Ситният дъжд, блъскан и отклоняван от свирепия, хищен вятър, хилядите пръски и усойните кичури коса, влизащи в очите и затрудняващи разговорите.
Малки депресиращи бури, смесени с истеричен студ. Викове на недостатъчност щяха да бъдат очите й, ако се бе оставила на подобно време да нахлуе в погледа й, да се вмести и слее с него. Щеше да заприлича на разплакано малко дете с горящи пламъци там, където през лятото те поглъща бездна от синьо - пламъци на егоизъм и потиснати, вакуумирани писъци, много скрити и задавени съобщителни изречения от рода на "Искам" и грамове болка и недоверие заради постоянно стиснатите зъби.
~
Онези, за които оставаш нисък, въпреки че си се облякъл във вертикални райета с цел да ги манипулираш и да манипулираш себе си, са хората, които най-много те смущават. Хората, които имат някакво странно усещане за справедливост, обективност и реалност. Които, без дълго и сложно да претеглят плюсовете и минусите, знаят какво е най-добре да бъде направено.
И от тях е толкова трудно да се скриеш, защото те знаят какво целиш с поведението си, какво опитваш да построиш с думи и актьорска игра. Те не виждат нищо съзидателно в маскирането, защото са минали отдавна през него и са успели да излезнат чисти или са просто хора, които никога не са се докосвали до същинския боклук и са твърде чувствителни към отпадъци. И винаги пронизват с поглед, който необвинително, а просто разбиращо, но не и съпричастно казва "Знам какво правиш."
Ако се виждаш красив и в най-грозните моменти, значи криеш нещо специално у себе си.
~
Съществува един момент, в който усмивката е на границата на логичното и нелогичното. Момент, в който няма нищо нередно в това да се усмихваш, но след две-три секунди осъзнаваш, че точно тази усмивка, проточила се в последните няколко минути и плавно размила се и попила в изражението на лицето, в момента те завлича някъде и единственият правилен извод, до който можеш бързо и безпроблемно да стигнеш, е, че това е мигът на откъсването.
(...)
Клепачите се спускат флегматично, самотно и вглъбено. Те са само твои и само те разбират тежестта, на която си ги осъдил. Когато паднат с дъх на покой и утеха, гравитацията яростно се задвижда със зъбните си колела, изпуска пара и надава страшно начално бучене, с което рязко и поглъщащо те дърпа надолу, и надолу, и надолу. Няма ги тръпките по кръвоносните съдове, стрелкащи се из вътрешния слой на кожата, но я има ужасната умора, сънливост, крехкото изтощение и безсилието. Опитваш да отвориш очите си и да погледнеш хората през диоптъра на действителността и на трезвата преценка, но разбираш, че е невъзможно. Няма как животът да проникне в погледа ти в точно този момент. И ти стават ясни всички описания на загубили искрата си погледи, изпуснали живеца, блясъка и светлината си, забравили пулсиращото следене и съсредоточаване в света.
Не, не можеш да закрепиш клепачите си, не можеш да ги задържиш отворени. Очите вече нямат бадемовидна форма, защото дори тя изисква твърде много физически и психически усилия, за да бъде поддържана.
В гърлото се е заклещил облак прах или може би облак дим. Тежък и плътен, тровещ и смътно погубващ вярата ти в хубавия край на вечерта.
Но цигарените вдишвания са придобили различен вкус. Не се утаяват, не тежат, а просто ледено преминават по горната рамка на устната кухина и се спират при онзи облак дим, само че с дъх на планински въздух, на изгаряща студенина.
~
За жалост, заглавията, които ми се струват най-подходящи за моментните ми неудържими желания да напиша нещо, винаги биват заглушени от хода на времето и някак избледняват, а на тяхно място откривам нови, много по-пасващи на момента.
И така стигнах до тук, докато чакам половин литър вода да изкипи.
~
Понякога всичко, което ти трябва да знаеш, е кога да смяташ хората за еднакви и кога да си припомняш, че все пак са различни.
Ако можеш да преживееш всяко нещо, защо твърдиш, че искаш да променяш?
~
Знам какво правя и колко нередно е, знам, че използвам само 40%, защото, както написах преди малко - " мисля, че е така. ако КПД-то ти е 70%, а използваш само 40 от тях, опитвайки се да го скриеш от себе си, накрая оставаш нещастен". Знам, че трябва да се хванеш за жиците и стълбовете, за канапетата и тапицерията им, за стъклото над масата и формите, които са образували отпечатъците от пожълтели груби пръсти, ухаещи на глицеринов крем. Знам, че в единиците нещо има още толкова, което да опишеш. Знам, че след като си задълбал твърде отвъд нормалното според някои, е възможно да се отделиш на космическо отдалечено разстояние, за да погледнеш земята и онова стъкло над масата като от спътник и да обобщиш всичко, свеждайки близките и далечните му характеристики към ситуацията, към реалността и илюзията, към живота. Всички ние очакваме да можеш да си такъв, а аз очаквам да съм способна да съм такава. Но сега. Сега просто ми дайте право да отмия съня.
~
бях забравила какво е да те виждам по отблъскващ начин
бях забравила и съжалявам, че си спомних
може би, ако спра да мисля за всичко, ще дам и на теб, и на себе си, и на всичко, което предполагам, че искам, втори шанс
тук е спокойно, защото никой не иска повече. никой не иска структура и теза, тук съм аз, без структура и теза
представи си какъв би бил, ако загубиш способността си да използваш думите. ако онемееш, ако изведнъж умението да пишеш ти се стори непонятно и непознато. ако не чуваш текстовете на песните, ако не четеш по устните прошепнатите съобщения, ако просто изчезнат думите от този свят. какво ще остане от теб?
какво ще кажеш за небето, което има цвят на тежко лилаво, примесено с дим, което зимно е паднало над къщите, дворовете, улиците и дърветата? ако не можеш да опишеш мириса в стаята като такъв от „студена котка" и трябва само с жестове и погледи да се запазваш цял, да се запазваш такъв, какъвто искаш да си?
ако нямаш правото да привличаш нечие внимание със смели, дръзки реплики, ако е просто невъзможно да го направиш, уж случайно да вмъкнеш някой цитат или да споменеш някой човек? какво ще правиш?
представи си, че всичко е премрежени погледи, усмивки и юмруци, удрящи само и само да не прибираш кашон в дрешник, а да изхвърлиш емоциите си по неелгантен, неизискан начин като не-дама?
представи си
представи си, че си изградила образ в съзнанието си, който все пак някога е бил реален, щом си го чувствала така, когато не е било нужно да натискаш копчето на дистанционното и да включваш въображението си?
представи си, че си Стайнбек, който за домашно трябва да пише есе и това му се струва страшно досадно
представи си, че си на терасата и не се плашиш от всеки логичен и нормален за късната вечер шум, че запазваш самобладание и дори се готвиш да продължение по-късно
представи си всичко това и си представи моя ден, пълен с милиони, милиони мисли, които няма къде да дяна, които се точат и стържат, докато преминават, и аз, самата аз усещам, че ако се опитам да ги върна и събера, ще е твърде неестествено, ще е все едно търся спасение в купчина пепел, но все пак се мъча да ги издърпам, за да ги видя все още неизгорели във вселената, макар ясно да съзнавам, че едва ли ще ми помогнат
представяш ли си всичко това
представяш ли си как искаш да увеличиш докрай, когато идва рефренът, и всъщност го правиш, но имаш нуждата и останалите да видят и чуят колко болезнено се нуждаеш от музиката, разрушаваща слухове и мисли
~
Ще го публикувам. Каквото и да напиша. Откъдето и да започна. Не е важно за кадифе или велур ще разказвам. Черно, синьо или пък червено. Парфюмени облачета сладникави пари по кожата. Няма никакво значение.
Важното е, че в чантата имам химикал, но нямам лист. Хубавото е, че кутиите от цигари предоставят достатъчно количество площ, върху което да издишаш поне четвъртинка от това, което съзидателно те задушава.
Започваме ли?
Това, което вбесява другите у нея, е безразличието й към техните схеми и графици, техните ежедневни задължения, тяхното безпокойство, възникнало заради невероятно дребни и пренебрежими явления. Тя може да се запали със само две минути разсеяност и безразличие към останалото, онова, което не я придърпва с изящно протягащи се и бягащи надалеч ръце от мираж. Не я интересува. Обичам нейната апатия.
Защото тя слуша Skin, но напоследък се прибира толкова уморена, че не й остава време да претегли вариантите и автоматично се спира на по-тъмната картина - легло, одеяло като завивка, одеяло като възглавница, черно-синьо-неоново осветление, рандъм въртящи се песни в продължение на около час, от които чува най-много първите две, а след това претопява всичко, което е казала и направила, неказала, непоказала, непосмяла да направи, помислила и непомислила - в лек, сух и незадоволителен полусън, неизпиващ всяка капка изтощение и "вчера", а надграждащ още суша, сеещ къснооктомврийска и алогична за тази година пустота. Сън, навяващ откъслечни спомени за предишни шаблони и дни, сън, напомнящ, че за да вървиш напред, трябва да бързаш, да се учиш от миналото и понякога да спираш за няколко минути, за да опиташ да видиш през и да откриеш какво още би могъл да сториш.
~
да ви кажа ли кое е най-болезнено за един писател - без значение дали е аматьор, в разцвета си, или вече утвърден такъв - най-болезнено е да се спре на свои стари текстове и да не успее да открие и почувства онази причина, подбудила го да ги създаде
тогава подхожда към тях като към ново четиво, от което да се учи, и се пита "къде е смисълът?"
~
обичта избива по хората през октомври
те, те обичат да обичат през есента
когато сутрините са тъмни, а нощите се спускат ниско и беззвездно, когато небето е лилаво и опушено, когато въздухът е студен, когато ухае на зима и гол, сив асфалт
когато кошмари ги пробуждат в 5 сутринта и когато се изправят изпотени и осъзнали ужасната нужда да прогонят самотата с горяща, силна, тежка и промиваща хлада и меланхолията любов
~
чудя се кога една песен е по-хубава
когато за първи път чуеш текста и започнеш да я виждаш от хиляди различни ъгли и си позволиш да се гмурнеш в нея .. или пък когато просто нещо те грабне от първото слушане, без да я опознаваш, без да се опитваш да я разбираш
със сигурност не е когато вече знаеш текста, смисъла и чувствата й наизуст и я пускаш просто защото някога е била току-що проникнала в същността ти, в онези дни и онези техни чувства-предвестници, а сега е останала празна и разкрита, без душа .. поне до следващия път, когато решиш, че си я забравил и имаш нужда да я откриеш отново
~
обичам, когато понякога чувам далечното дрънчене на най-тихите китари (понеже имам хубави слушалки) - звучи все едно телефонът ми звъни от другата стая през плътния калъф, като от друг свят, гъделичкане от реалността, което, както в много редки случаи, не те изнервя
~
пести похвалите си, когато се отнася за нещо добро, защото по-късно може да се появи нещо наистина добро и да не смееш да кажеш, че е такова, защото си горда
~
Позволено ли ми е да не разбирам? Да не съм наясно, да не съм стигнала достатъчно напред в мислите и прозренията и просто да не разбирам. Да изолзвам това изоставане, това недостатъчно осмисляне и непорастване в своя полза. Мога ли така да изкривя разочарованието и тихата агония от това, че вероятно няма как да видя нещо, което дори трудно си представям, така, че да се почувствам доволна и спокойна. Позволени ли са такива неща?
Всичко опира до момента, в който, сигурен в себе си, ще си готов да си позволяваш всичко на света или пък да не си. Стига да знаеш, че не го правиш, защото ти е позволено да си го позволиш. Трябва да си готов - без лъжи и измами.
~
И сега разбирам, че както аз съм чувствителна към глупави и необмислено оригинални изказвания, така другите може би са чувствителни към глупави и недодялани реакции и действия.
~
Не защото някой трябва да знае как се чувсттвам точно аз, а защото е чувство трудно и неясно, сложно и дълбоко, което си струва да бъде описано.
все едно те няма и по-малко СИ, все едно всички дни с гордо вдигната глава са се претопили пред очите ти за някакъв си малък и нищожен миг, сякаш не можеш да се обърнеш към себе си, понеже се храниш с чужди мисли, вдъхновяват те, дават ти идеи и ги експлоатираш с жалката си способност да попиваш
няма те, няма те тогава
поне когато го осъзнаеш
~
Защото понякога губиш страшно много, ако всичко, за което мислиш, е единствено как ще изглеждаш, как ще звучиш, какво впечатление ще направи работата ти, забравяйки, че хората могат да открият някаква сантиментална стойност в писмото, написано с леко разкривен почерк, в някое изчервяване или притеснение, в някоя уж неудобна за теб ситуация. Могат да открият чар в тези неща и ако се научиш усърдно да работиш за себе си, щом не искаш да грешиш, и едновременно да обичаш сладката наивност и невинност на грешките си, готов понякога отново да допуснеш някоя такава, защото е дори приятно да не си машина - тогава ще разбереш колко много прашно щастие може да изровиш от боклука на заровените си спомени и колко огромно количество несътворено такова ще си готов да изваеш от влажните дъждовни дни, които накъдрят изправената ти коса, до неочакваните срещи, болката, неловкостта от нечие докосване и страха от близостта.
~
Иска ми се да имам цялото време на света, ей така, за една вечер, или поне половината от него, за да мога да се влюбя във всичката музика, в която знам, че мога да се влюбя.
~
Никога не си бе позволявала очите й да бъдат късния октомври или пък средата на ноември. Винаги са отразявали и рисували първите седмици на кафяво-жълто-червения сезон в себе си, в посоките и пътищата, по които поемат. Есенни, смрачаващи се, но и светли, топли, вдъхновяващи. Никога не си бе позволявала да заприличат на развилнялата се есен. Не им бе дала да попият ледните ноемврийски тръпки. Ситният дъжд, блъскан и отклоняван от свирепия, хищен вятър, хилядите пръски и усойните кичури коса, влизащи в очите и затрудняващи разговорите.
Малки депресиращи бури, смесени с истеричен студ. Викове на недостатъчност щяха да бъдат очите й, ако се бе оставила на подобно време да нахлуе в погледа й, да се вмести и слее с него. Щеше да заприлича на разплакано малко дете с горящи пламъци там, където през лятото те поглъща бездна от синьо - пламъци на егоизъм и потиснати, вакуумирани писъци, много скрити и задавени съобщителни изречения от рода на "Искам" и грамове болка и недоверие заради постоянно стиснатите зъби.
~
Онези, за които оставаш нисък, въпреки че си се облякъл във вертикални райета с цел да ги манипулираш и да манипулираш себе си, са хората, които най-много те смущават. Хората, които имат някакво странно усещане за справедливост, обективност и реалност. Които, без дълго и сложно да претеглят плюсовете и минусите, знаят какво е най-добре да бъде направено.
И от тях е толкова трудно да се скриеш, защото те знаят какво целиш с поведението си, какво опитваш да построиш с думи и актьорска игра. Те не виждат нищо съзидателно в маскирането, защото са минали отдавна през него и са успели да излезнат чисти или са просто хора, които никога не са се докосвали до същинския боклук и са твърде чувствителни към отпадъци. И винаги пронизват с поглед, който необвинително, а просто разбиращо, но не и съпричастно казва "Знам какво правиш."
Ако се виждаш красив и в най-грозните моменти, значи криеш нещо специално у себе си.
~
Съществува един момент, в който усмивката е на границата на логичното и нелогичното. Момент, в който няма нищо нередно в това да се усмихваш, но след две-три секунди осъзнаваш, че точно тази усмивка, проточила се в последните няколко минути и плавно размила се и попила в изражението на лицето, в момента те завлича някъде и единственият правилен извод, до който можеш бързо и безпроблемно да стигнеш, е, че това е мигът на откъсването.
(...)
Клепачите се спускат флегматично, самотно и вглъбено. Те са само твои и само те разбират тежестта, на която си ги осъдил. Когато паднат с дъх на покой и утеха, гравитацията яростно се задвижда със зъбните си колела, изпуска пара и надава страшно начално бучене, с което рязко и поглъщащо те дърпа надолу, и надолу, и надолу. Няма ги тръпките по кръвоносните съдове, стрелкащи се из вътрешния слой на кожата, но я има ужасната умора, сънливост, крехкото изтощение и безсилието. Опитваш да отвориш очите си и да погледнеш хората през диоптъра на действителността и на трезвата преценка, но разбираш, че е невъзможно. Няма как животът да проникне в погледа ти в точно този момент. И ти стават ясни всички описания на загубили искрата си погледи, изпуснали живеца, блясъка и светлината си, забравили пулсиращото следене и съсредоточаване в света.
Не, не можеш да закрепиш клепачите си, не можеш да ги задържиш отворени. Очите вече нямат бадемовидна форма, защото дори тя изисква твърде много физически и психически усилия, за да бъде поддържана.
В гърлото се е заклещил облак прах или може би облак дим. Тежък и плътен, тровещ и смътно погубващ вярата ти в хубавия край на вечерта.
Но цигарените вдишвания са придобили различен вкус. Не се утаяват, не тежат, а просто ледено преминават по горната рамка на устната кухина и се спират при онзи облак дим, само че с дъх на планински въздух, на изгаряща студенина.
~
За жалост, заглавията, които ми се струват най-подходящи за моментните ми неудържими желания да напиша нещо, винаги биват заглушени от хода на времето и някак избледняват, а на тяхно място откривам нови, много по-пасващи на момента.
И така стигнах до тук, докато чакам половин литър вода да изкипи.
~
Понякога всичко, което ти трябва да знаеш, е кога да смяташ хората за еднакви и кога да си припомняш, че все пак са различни.
Ако можеш да преживееш всяко нещо, защо твърдиш, че искаш да променяш?
~
Знам какво правя и колко нередно е, знам, че използвам само 40%, защото, както написах преди малко - " мисля, че е така. ако КПД-то ти е 70%, а използваш само 40 от тях, опитвайки се да го скриеш от себе си, накрая оставаш нещастен". Знам, че трябва да се хванеш за жиците и стълбовете, за канапетата и тапицерията им, за стъклото над масата и формите, които са образували отпечатъците от пожълтели груби пръсти, ухаещи на глицеринов крем. Знам, че в единиците нещо има още толкова, което да опишеш. Знам, че след като си задълбал твърде отвъд нормалното според някои, е възможно да се отделиш на космическо отдалечено разстояние, за да погледнеш земята и онова стъкло над масата като от спътник и да обобщиш всичко, свеждайки близките и далечните му характеристики към ситуацията, към реалността и илюзията, към живота. Всички ние очакваме да можеш да си такъв, а аз очаквам да съм способна да съм такава. Но сега. Сега просто ми дайте право да отмия съня.
7/26/2009
Come on Eileen
Имам нужда от Робин Уилямс. Наистина. Сега мога да изкупя суетното и прибързано писане от онази нощ, в която гледах "Dead Poets Society".
Случвало ли ти се е? Да стоиш и просто да не знаеш какво е следващото нещо. Какво да направиш. Най-прости неща. Да спя, да излезна, да чета, пиша. Какво? Сякаш съзнанието ми е в плазмено състояние, влизам тук, пиша изречение или две, излизам, после отново и пак, и отново. Единствено, което не спирам и не саботирам, е музиката, музиката като фон на това безтегловно странно и задушаващо "не знам". Бих задала логичния въпрос, който не си позволявам да ме остави на мира, но логично ще си отговоря, като приключа засега с това.
Да, имам нужда от Робин Уилямс. Робин Уилямс като Джон Кийтинг и Робин Уилямс като терапевта на добрия Уил Хънтинг. Въпреки че пожертвах яснотата на света, разкрит в погледа ми, пишейки за Обществото съмнителни бележкии или пък ревю, аз не съжалявам, че ги оставих да вехнат в забрава. Просто силно се надявам, с наум сключени пръсти, че хубавите филми се разпръскват постепенно из тялото ти, думите им постепенно навлизат в ценностната и всяка друга система, която те изгражда като нещо повече от животно. Иска ми се да разбера, че съм оценила прекрасната игра на Уилямс и думите му, защото си мисля за тях през дните, а не защото веднага след финалните надписи опитвам да изтръгна всичко, което съм видяла и ми е направило впечатление.
(и не, филмът не беше прекрасен, но аз реших, че има какво да научиш от него. резултатът - seize the day - под кожата)
Започва нова песен, а аз връщам старата. Чета отминали малки изповеди и се питам възможно ли е. Оглеждам се наляво, надясно, затварям очи за секунда, не искам да заспя.
Мисля си за хората, които познавам, и онези, които не познавам. За онези, които не познавам, мисля повече.
Преди два часа видях две падащи звезди. Едната падна като всички други падащи звезди - красиво и изведнъж. Другата помислих за самолет и наблюдавах поне десет секунди. Възможно ли е да е било падаща звезда? Защото може би ми хареса да е самолет. Самолет, който се носи из тъмносините летни, големи и разкъсани облаци, а хората в него чакат. Някой може би чака да бъде посрещнат от някого на летището. Друг иска да се прибере, да се изкъпе и да потъне в сън. Представям си всички пасажери, представям си стюардесите, представям си бученето и мрака навън. Онези хора, които може би гледат през прозорчетата, а може би спят. Тези, които може би гледат, вероятно си мислят. Защото в такива моменти е подходящо да мислиш по такъв начин: Дали някъде под това безкрайно красиво и бекрайно небе, някъде из целия този мрак, някъде на тази земя, над която летим, в някой град, на някоя тераса, някой е излезнал да изпуши последна цигара, преди да заспи, и ни вижда. Вижда ни и започва да си мисли дали някой в тази жълта блещукаща движещата се точица, някой от този самолет, някой човек, гледа през прозреца и се пита дали има някой..
И дали има шанс тези двама някои да си мислят подобни неща по едно и също време? А дали не се случва прекалено често наистина да сме прави, когато предполагаме, и наистина да усещаме правилно какво се случва, когато се съмняваме в магичността на това чувство? Дали нервите и въпросите просто развалят правилните неща? Дали течението е измислено, за да се пуснеш по него?
И дали, ако в определен момент не искаш да направиш нещо, е по-добре да преодолееш себе си, защото на сутринта може и да съжаляваш?
От друга страна, Итън Хоук не ме впечатли, но във филма играе единият от водещите в "Sports Night", който изключително много харесвам.
Изтеглих си един тон песни на Елиът Смит и за един момент се чувствах прекрасно и спокойно (но това не е свързано единствено с Елиът Смит).
Всеки път, когато на края на филм се разчувствам от баланотрогателна сцена, си повтарям "Мразя, мразя, мразя глупави филми!".
Ако филмът като цяло е докосващ, различен и трогателен по спрял начин, го обиквам, без да си повтарям, че го мразя през сълзи.
Потушавам странните френски гласове, които незнайно как звучат от колоните ми, с Ludovico Einaudi, и си мисля за моята музика.
Притеснителното тази вечер беше отношението ми. И една мисъл. За други неща съм склонна да контраатакувам, понеже.. Се чувствам добре, когато го правя.
Онази нощ небето беше паднало ужасно ниско и създаваше чувството, че е капак на сива и картонета кутия за обувки ( и то не е от най-хубавите). Снощи беше огромно и беззвездно, което ми хареса, въпреки любовта ми към свързването на блещукащи, едва видими точки във форми и със смисъл. Въпреки усещането, че "О, как можеш да се притесняваш за смешния си малък живот, човеко, когато имаш над себе си небе?!".
Сънувах подобни петна и как един приятел го казва в съня ми: "Може би са много малки звезди" Всъщност бяха и не помня имаше ли наистина петна.
Странното чувство, че може би зад тези думи се крие много повече, може би е правилно. И зад неговите думи. "Той е различен. Има приятелка, иска да учи.. В главата му има мисъл. Много е лошо да имаш мисъл в главата."
Да, Боби, знам :)
Сега ми се иска да заспя само за да се събудя, но не мога. Кога ще се начуа да късам безжалостно старите си навици и традиции, приемайки смирено, че вече не работят така, както преди, или както ми се иска?
Ще си простя ли, задето цяла вечер ми се гледа нещо, но една част от мен иска да гледа по онзи консуматорски начин, който търси романтична комедия или нещо такова?
Ще си простя ли, че съм на път да обладая любимо нещо с хищните си, отровни въпроси?
Ще обърна ли всичко това в своя отличителна черта, или ще грабна молив и гума за новата скица?
Ще нарисувам ли онзи, който не заслужава да бъде нарисуван, и ще ми нарисува ли някой Греъм Чапман с прекрасната му усмивка?
Ще отделя ли специален пост за него, а за поетите, а за всичко друго, което не казах, но особено много исках?
Ше ми бъде ли отново по-лесно с точките и подточките, или ще открия хармония в плавните, незапочнати и недовършени изречения?
Нужни са 2-3 часа, вече знам. И още много след това, но като цяло - 2-3 часа. Два-три часа. Буквите са по-силни от цифрите? Едва ли. Липсваш ми, моя, пречупена през същността ми математика. Липсва ми и снощният вятър и нямам търпение отново да закъснея. Не за шанса на живота си, а просто вечерта.
Случвало ли ти се е? Да стоиш и просто да не знаеш какво е следващото нещо. Какво да направиш. Най-прости неща. Да спя, да излезна, да чета, пиша. Какво? Сякаш съзнанието ми е в плазмено състояние, влизам тук, пиша изречение или две, излизам, после отново и пак, и отново. Единствено, което не спирам и не саботирам, е музиката, музиката като фон на това безтегловно странно и задушаващо "не знам". Бих задала логичния въпрос, който не си позволявам да ме остави на мира, но логично ще си отговоря, като приключа засега с това.
Да, имам нужда от Робин Уилямс. Робин Уилямс като Джон Кийтинг и Робин Уилямс като терапевта на добрия Уил Хънтинг. Въпреки че пожертвах яснотата на света, разкрит в погледа ми, пишейки за Обществото съмнителни бележкии или пък ревю, аз не съжалявам, че ги оставих да вехнат в забрава. Просто силно се надявам, с наум сключени пръсти, че хубавите филми се разпръскват постепенно из тялото ти, думите им постепенно навлизат в ценностната и всяка друга система, която те изгражда като нещо повече от животно. Иска ми се да разбера, че съм оценила прекрасната игра на Уилямс и думите му, защото си мисля за тях през дните, а не защото веднага след финалните надписи опитвам да изтръгна всичко, което съм видяла и ми е направило впечатление.
(и не, филмът не беше прекрасен, но аз реших, че има какво да научиш от него. резултатът - seize the day - под кожата)
Започва нова песен, а аз връщам старата. Чета отминали малки изповеди и се питам възможно ли е. Оглеждам се наляво, надясно, затварям очи за секунда, не искам да заспя.
Мисля си за хората, които познавам, и онези, които не познавам. За онези, които не познавам, мисля повече.
Преди два часа видях две падащи звезди. Едната падна като всички други падащи звезди - красиво и изведнъж. Другата помислих за самолет и наблюдавах поне десет секунди. Възможно ли е да е било падаща звезда? Защото може би ми хареса да е самолет. Самолет, който се носи из тъмносините летни, големи и разкъсани облаци, а хората в него чакат. Някой може би чака да бъде посрещнат от някого на летището. Друг иска да се прибере, да се изкъпе и да потъне в сън. Представям си всички пасажери, представям си стюардесите, представям си бученето и мрака навън. Онези хора, които може би гледат през прозорчетата, а може би спят. Тези, които може би гледат, вероятно си мислят. Защото в такива моменти е подходящо да мислиш по такъв начин: Дали някъде под това безкрайно красиво и бекрайно небе, някъде из целия този мрак, някъде на тази земя, над която летим, в някой град, на някоя тераса, някой е излезнал да изпуши последна цигара, преди да заспи, и ни вижда. Вижда ни и започва да си мисли дали някой в тази жълта блещукаща движещата се точица, някой от този самолет, някой човек, гледа през прозреца и се пита дали има някой..
И дали има шанс тези двама някои да си мислят подобни неща по едно и също време? А дали не се случва прекалено често наистина да сме прави, когато предполагаме, и наистина да усещаме правилно какво се случва, когато се съмняваме в магичността на това чувство? Дали нервите и въпросите просто развалят правилните неща? Дали течението е измислено, за да се пуснеш по него?
И дали, ако в определен момент не искаш да направиш нещо, е по-добре да преодолееш себе си, защото на сутринта може и да съжаляваш?
От друга страна, Итън Хоук не ме впечатли, но във филма играе единият от водещите в "Sports Night", който изключително много харесвам.
Изтеглих си един тон песни на Елиът Смит и за един момент се чувствах прекрасно и спокойно (но това не е свързано единствено с Елиът Смит).
Всеки път, когато на края на филм се разчувствам от баланотрогателна сцена, си повтарям "Мразя, мразя, мразя глупави филми!".
Ако филмът като цяло е докосващ, различен и трогателен по спрял начин, го обиквам, без да си повтарям, че го мразя през сълзи.
Потушавам странните френски гласове, които незнайно как звучат от колоните ми, с Ludovico Einaudi, и си мисля за моята музика.
Притеснителното тази вечер беше отношението ми. И една мисъл. За други неща съм склонна да контраатакувам, понеже.. Се чувствам добре, когато го правя.
Онази нощ небето беше паднало ужасно ниско и създаваше чувството, че е капак на сива и картонета кутия за обувки ( и то не е от най-хубавите). Снощи беше огромно и беззвездно, което ми хареса, въпреки любовта ми към свързването на блещукащи, едва видими точки във форми и със смисъл. Въпреки усещането, че "О, как можеш да се притесняваш за смешния си малък живот, човеко, когато имаш над себе си небе?!".
Сънувах подобни петна и как един приятел го казва в съня ми: "Може би са много малки звезди" Всъщност бяха и не помня имаше ли наистина петна.
Странното чувство, че може би зад тези думи се крие много повече, може би е правилно. И зад неговите думи. "Той е различен. Има приятелка, иска да учи.. В главата му има мисъл. Много е лошо да имаш мисъл в главата."
Да, Боби, знам :)
Сега ми се иска да заспя само за да се събудя, но не мога. Кога ще се начуа да късам безжалостно старите си навици и традиции, приемайки смирено, че вече не работят така, както преди, или както ми се иска?
Ще си простя ли, задето цяла вечер ми се гледа нещо, но една част от мен иска да гледа по онзи консуматорски начин, който търси романтична комедия или нещо такова?
Ще си простя ли, че съм на път да обладая любимо нещо с хищните си, отровни въпроси?
Ще обърна ли всичко това в своя отличителна черта, или ще грабна молив и гума за новата скица?
Ще нарисувам ли онзи, който не заслужава да бъде нарисуван, и ще ми нарисува ли някой Греъм Чапман с прекрасната му усмивка?
Ще отделя ли специален пост за него, а за поетите, а за всичко друго, което не казах, но особено много исках?
Ше ми бъде ли отново по-лесно с точките и подточките, или ще открия хармония в плавните, незапочнати и недовършени изречения?
Нужни са 2-3 часа, вече знам. И още много след това, но като цяло - 2-3 часа. Два-три часа. Буквите са по-силни от цифрите? Едва ли. Липсваш ми, моя, пречупена през същността ми математика. Липсва ми и снощният вятър и нямам търпение отново да закъснея. Не за шанса на живота си, а просто вечерта.
6/04/2009
Stop and stare
Сякаш днешният ден продължи векове, а е още само 16:44. Странно. Юни не е юни, събудих се в 3:30, след което веднага заспах, за да се събудя в 4:30 и да започна да уча. Никога досега не ми се беше случвало /всъщност ми се случи веднъж да уча по философия в пет, защото в единайсет нямах сили и паднах на леглото с дрехите/, но сега ми се случва за пръв официален път да стана по средата на нощта/сутринта и да започна да уча. Непонятно, но май се оказва, че понкога изпитвам удоволствие от поети ангажименти, дори да са хиляди, изпитвам удоволствие от отговорността, но ме плаши фактът, че ако свикна твърде много с нея, ще започна да търся спасение в реда, което е такава заблуда понякога.
Ако трябваше да започна с "трябваше", щях да кажа "Трябваше да се прибера от училище, да се измия, преоблека и да се хвърля на леглото, за да се наспя." Вместо това аз някак зарових вниманието си под музика, мисли, хора, Бейрут и така нататък. Което пък ме отвежда до друга мисъл, проследяваща проклетата тенденциозност навсякъде. Дали хората са си изградили такъв свят, дали това е нашата цивилизована природа, от която не можем да избягаме, дали няма случайности - не знам. Но винаги когато започна да харесвам нещо, по някакъв паранормален или твърде нормален начин започва да го харесва и останалата част от света. "Нещо", под което нямам предвид "Беднякът милионер", Депеш Мод или пък лилавите дънки (е, ...).
Остават още само четири минути, вече усещам как клепачите ми ще се сгромолясат като тежки завеси пред зениците посред бял ден; време е да легна поне за малко, макар че знам, че няма да легна както правят други хора.
Признавам, тенденцията явно достигна до мен и сега на рафта на бюрото си имам книга на Буковски. Малко ми е трудно да коментирам подари абсолютното малкото прочетени страници, но засега нещата вървят 50:50 - спряло и изненадващо приятно, некнижно, но някак друго, редуващо се с умопомрачително празни диалози, които оживяват само ако включиш свръхбогатото си въображение, за да вдъхнеш поне малко атмосфера, която положително липсва под формата на "... - каза тя, нервно преплитаща пръсти под покривката, усещаща как цялото й тяло се облива от горещи вълни, а след това бавно се изстудява до следващото пришествие неспособност да се държи достатъчно надменно."
Разбира се, че е ужасно, когато нямаш място за достатъчно песни и трябва да избереш няколко, с които да се сбогуваш, знаейки, че на другия ден отново ще ти се слушат. Ужасно е и да умираш да слушаш определена песен, но проклетото време да ти отнеме възможността, а когато най-накрая си я получиш, да те е напуснало желанието.
Да, днес положително изгубих около два часа и половина, използвах думата "положително" незнайно защо, осъзнам и че напоследък съм по-навътре в литературата, отколкото в киното, което, от една страна, е хубаво, но, от друга, хич не ми харесва. Като със сетивата, наблягаш на едно, другото започва да чезне.
Остава ми една стереометрия, за която да изпиля нервите си, другото е история, мисли, действия и поетичност.
Обичам да чертая пирамиди, обичам да подсказвам също, обичам факта, че юни не е юни, и цялата тази особеност ми се струва като един огромен подарък. Но подаръците трябва да се оценяват.
След 180-минутно чакане, след сто минути, които минаха като 100 години, писане с десен наклон, бързо четене, много самоувереност, която кой знае беше ли подплатена, или не..
Въобще опитвам да запълня тези девет минути, които ми остават, и вместо да се обвинявам, че вече щях да сънувам продължението на съня с пияните учители и художниците, с които жадувах да се запозная, защото идваха на частни уроци вкъщи, аз се правя, че създавам нещо, извършвам полезна дейност. Какво е чакането?
Не, не, не, все още не съм готова да се използвам така жестоко, а след това да се изхвърля и изоставя само защото ще звучи по-добре. Мисля да стане по бавния, естествен начин. Не изгубих навика си да сравнявам всичко с научните доказателства и да търся формули и закономерности навсякъде. Седем минути. Целта е да приключа. И е толкова лесно.
Ако трябваше да започна с "трябваше", щях да кажа "Трябваше да се прибера от училище, да се измия, преоблека и да се хвърля на леглото, за да се наспя." Вместо това аз някак зарових вниманието си под музика, мисли, хора, Бейрут и така нататък. Което пък ме отвежда до друга мисъл, проследяваща проклетата тенденциозност навсякъде. Дали хората са си изградили такъв свят, дали това е нашата цивилизована природа, от която не можем да избягаме, дали няма случайности - не знам. Но винаги когато започна да харесвам нещо, по някакъв паранормален или твърде нормален начин започва да го харесва и останалата част от света. "Нещо", под което нямам предвид "Беднякът милионер", Депеш Мод или пък лилавите дънки (е, ...).
Остават още само четири минути, вече усещам как клепачите ми ще се сгромолясат като тежки завеси пред зениците посред бял ден; време е да легна поне за малко, макар че знам, че няма да легна както правят други хора.
Признавам, тенденцията явно достигна до мен и сега на рафта на бюрото си имам книга на Буковски. Малко ми е трудно да коментирам подари абсолютното малкото прочетени страници, но засега нещата вървят 50:50 - спряло и изненадващо приятно, некнижно, но някак друго, редуващо се с умопомрачително празни диалози, които оживяват само ако включиш свръхбогатото си въображение, за да вдъхнеш поне малко атмосфера, която положително липсва под формата на "... - каза тя, нервно преплитаща пръсти под покривката, усещаща как цялото й тяло се облива от горещи вълни, а след това бавно се изстудява до следващото пришествие неспособност да се държи достатъчно надменно."
Разбира се, че е ужасно, когато нямаш място за достатъчно песни и трябва да избереш няколко, с които да се сбогуваш, знаейки, че на другия ден отново ще ти се слушат. Ужасно е и да умираш да слушаш определена песен, но проклетото време да ти отнеме възможността, а когато най-накрая си я получиш, да те е напуснало желанието.
Да, днес положително изгубих около два часа и половина, използвах думата "положително" незнайно защо, осъзнам и че напоследък съм по-навътре в литературата, отколкото в киното, което, от една страна, е хубаво, но, от друга, хич не ми харесва. Като със сетивата, наблягаш на едно, другото започва да чезне.
Остава ми една стереометрия, за която да изпиля нервите си, другото е история, мисли, действия и поетичност.
Обичам да чертая пирамиди, обичам да подсказвам също, обичам факта, че юни не е юни, и цялата тази особеност ми се струва като един огромен подарък. Но подаръците трябва да се оценяват.
След 180-минутно чакане, след сто минути, които минаха като 100 години, писане с десен наклон, бързо четене, много самоувереност, която кой знае беше ли подплатена, или не..
Въобще опитвам да запълня тези девет минути, които ми остават, и вместо да се обвинявам, че вече щях да сънувам продължението на съня с пияните учители и художниците, с които жадувах да се запозная, защото идваха на частни уроци вкъщи, аз се правя, че създавам нещо, извършвам полезна дейност. Какво е чакането?
Не, не, не, все още не съм готова да се използвам така жестоко, а след това да се изхвърля и изоставя само защото ще звучи по-добре. Мисля да стане по бавния, естествен начин. Не изгубих навика си да сравнявам всичко с научните доказателства и да търся формули и закономерности навсякъде. Седем минути. Целта е да приключа. И е толкова лесно.
4/18/2009
I wake up every evening with a big smile on my face
Струва ми се, че днес е събота. Събота е.
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
3/30/2009
Март и т.н.
Колко потресаващо различни са пролетта и зимата. Чувам как децата от улицата играят навън, понякога до късни, тъмни часове, докато аз уча, съпътствана с огромна липса на желание. Но е факт – пролетта е толкова по-друга. Имам чувството, че животът е монета и някой най-накрая е решил отново да я хвърли, за да падне, обърната на другата страна.
Мирише ми на лято, но знам, че все още е рано. Мирише ми на път и магистрали, прах и Казанлък. Не очаквах да ми е толкова мъчно за града и гледките, които тайно съм запомнила, но е така. Виждам остарели сцени и забравени думи, времето е прекрасно, а наум си повтарям „Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави,”
Малко по-късно през пролетта, миналата година четях „За Япония, като за Япония”. Сега чета други - някои полезни, някои – не чак толкова полезни работи - но предполагам, че това не е някаква загуба.
Март е месецът на промените, сигурна съм в това.
Март е хубав месец, въпреки изненадващите дъждове, снегове и ветрове в началото му. Март е истинско начало, без значение, че е по-студен от Февруари, през който слънцето огряваше всичко и то с топлина.
Човек просто свиква с времената и сезоните, с датите и часовете и не може да се измъкне от клопката на заблудата, която всички доукрасяват с още свои „неписани” правила.
Усещам, че презирам, което е ужасно; усещам, че търся причини у другите да бъда друга, но аз знам, че не трябва, защото.. така.
Ако се нуждаеш от нещо, поискай го. И винаги, когато се чувстваш ужасно, направи всичко възможно да стане по-добре, вместо да влошаваш ситуацията. Хората не издържат на това напрежение, аз не издържам на това напрежение. Но времето, пролиляно в грешки, е време, за което е нормално да съжаляваш. И не че има някой, който не прави грешки; не че е сладко без тях – не е. Но когато започнеш да ги повтаряш, започваш и да се усъмняваш в смисъла на повечето неща и в много от способностите си. Не ми се вика, не ми се крещи, не искам да нахвърлям произволните си впечатления от цялата мартенска атмосфера. Спокойна съм, както невинаги, но както често успявам да изглеждам.
И, да, презирам. Ако знаех, че нямам право или че е лошо, сигурно щях да се чувствам виновна, но сега усещам точно обратното.
Какво доказва това? Че няма норми и стандарти – пространството е изкривено, всичко е относително, а ако се движиш със скоростта на светлината, времето ще спре.
Мирише ми на лято, но знам, че все още е рано. Мирише ми на път и магистрали, прах и Казанлък. Не очаквах да ми е толкова мъчно за града и гледките, които тайно съм запомнила, но е така. Виждам остарели сцени и забравени думи, времето е прекрасно, а наум си повтарям „Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави,”
Малко по-късно през пролетта, миналата година четях „За Япония, като за Япония”. Сега чета други - някои полезни, някои – не чак толкова полезни работи - но предполагам, че това не е някаква загуба.
Март е месецът на промените, сигурна съм в това.
Март е хубав месец, въпреки изненадващите дъждове, снегове и ветрове в началото му. Март е истинско начало, без значение, че е по-студен от Февруари, през който слънцето огряваше всичко и то с топлина.
Човек просто свиква с времената и сезоните, с датите и часовете и не може да се измъкне от клопката на заблудата, която всички доукрасяват с още свои „неписани” правила.
Усещам, че презирам, което е ужасно; усещам, че търся причини у другите да бъда друга, но аз знам, че не трябва, защото.. така.
Ако се нуждаеш от нещо, поискай го. И винаги, когато се чувстваш ужасно, направи всичко възможно да стане по-добре, вместо да влошаваш ситуацията. Хората не издържат на това напрежение, аз не издържам на това напрежение. Но времето, пролиляно в грешки, е време, за което е нормално да съжаляваш. И не че има някой, който не прави грешки; не че е сладко без тях – не е. Но когато започнеш да ги повтаряш, започваш и да се усъмняваш в смисъла на повечето неща и в много от способностите си. Не ми се вика, не ми се крещи, не искам да нахвърлям произволните си впечатления от цялата мартенска атмосфера. Спокойна съм, както невинаги, но както често успявам да изглеждам.
И, да, презирам. Ако знаех, че нямам право или че е лошо, сигурно щях да се чувствам виновна, но сега усещам точно обратното.
Какво доказва това? Че няма норми и стандарти – пространството е изкривено, всичко е относително, а ако се движиш със скоростта на светлината, времето ще спре.
1/29/2009
Книги, чайки и летене
Ако Малкият Принц не беше умрял, книгата може би щеше да бъде втората любима на манекенките след "Алхимикът". Нямам нищо, нищо, наистина нищо против "Малкият принц". Обичам я, много. Първия път, след като я прочетох, просто я затворих и започнах да плача.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
Subscribe to:
Posts (Atom)