б о л и л и т е ?
мен да.
аз знам, че ще ме слушате. ще спрете да драскате с химикалите по кафявите листи на тетрадките с телчета и ще запазите тишина. ще ме слушате не само защото имам глас, а защото искам да ме слушате.
ще оставите слушалките, ще се облегнете удобно на стола, ще опънете едната си ръка върху плоскостта на последния чин, а другата ще пъхнете в джоба, защото знам, че тези, които най-много бих искала да ме чуят, са хората от последния чин
и ще слушате
ще слушате, защото от толкова боклук, предаващ се по въздушно-капков път, сте останали заблудени и вярвате, че аз няма да ви заразя с помия
ще слушате и тихичко ще отмятате наум грешките ми, доволни, че допускам такива
ще ме слушате, а ако не се решите да го направите, аз ще ви разбера
ще забележа как нервно натискате графита на молива по някой невинен лист, как гравирате нервите си с посредствени щрихи, как заглушавате гласа ми, защото се страхувате
а аз ще ви чета боклуци. ще хвърлям думи както хвърлям стари вещи, когато съм решила да направя есенно почистване, ще ви обстрелвам с експресионистичен бяс, ще викам, въпреки че няма да повиша тона си с нито един децибел
ще викам с трептeнията между паузите, ще викам чрез земетръсното треперене на листа. ще викам и ще изливам своя свят във вашия слух.
а вие няма да успеете да го поемете целия. както и аз не бих успяла да поема вашия, но поне винаги ще мога да се оправдая с това, че не ми е нужен
и когато звънецът бие, ще си кажете "колко бързо мина времето", ще станете и ще излезете на въздух, натежали от моите викове
а аз, натежала от празнотата, останала ми след това, ще затворя очи и ще изчакам няколко секунди
ще се прибера и ще си мисля "моите съболезнования, ще ти е ужасно трудно. късмет, успех и прочие" и ще си мисля, мисля, мисля:
- аз пиша, защото трябва. но каква е твоята причина?
- абсолютно същата.
и ще си мисля.
че ние сме Пикасо, ние сме пепел, ние сме дим, ние сме разложили се частици от гласове, със сетни сили събрани в едно цяло, една изнемощяла жалка останка, защото си държал прекалено дълго
ние сме силни и огнени, ние сме слънчеви лъчи, паднали под ъгъл от 90 градуса
ние се лъжем, че се намираме на полюсите, а всъщност винаги сме на екватора
и ще си мисля, когато уредбата обещаващо разклаща стъклата на секцията, ще чакам
защото ние не сме кулминацията, а онези няколко секунди, преди да е настъпила, когато сърцето се пръска из цялото тяло в див безконечен пулс, когато адреналин и серотонин напират да полетят като струя ледена вода от спукан кран
ние сме неистовото очакване, мокрите сънища, диалозите наум, десетте метра, преди да стигна мястото, където ще те видя
и ето ни отново,
ние сме кулминацията,
ние сме нейният глас, заслепяващ сетивата, ние сме пот и скъсани пружини
ние сме учителите, които минават покрай нас и се питат защо съм увеличила толкова много звука
и аз съм там, седнала върху първия чин, разпадаща се, смела, аз съм там, където вас вече ви няма, и чета, и ви казвам
казвам ви "за мен романтиката е по-различна. за мен е красиво да се прибереш, да минеш покрай вашите възможно най-бързо и да им отговориш на въпроса "как мина навън?" лаконично, сякаш просто си уморен, да оставиш чантите, якетата и всички други аксесоари и да се заключиш в банята. там всичко е ясно - свличаш се на плочките, облягаш се на вратата и жадно и нетърпеливо въртиш крановете докрай, за да успее струята да заглуши хлипането"
ние сме черупката след това, а вие още сте публика
още слушате и очаквате някъде да ви дам съвет, защото другият вид литература е помпозен, претенциозен и невъобразимо безсмислен
вие искате "5 безотказно работещи начина, които ще ви направят по-красиви, умни и щастливи"
вие не искате поеми и писъци за мъже с едно око, защото вие мъдро ще заключите "какво от това, че е писал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
",
като след това са го удушили с тел?"
а аз ще ви кажа "какво от това, че са го удушили с тел, след като е написал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
"
и ще бъдем квит.
и аз там, в почти пълната си убеденост, че няма да се случи точно както си го представям, ще ви чета своите признания, ще кажа
"първо, извинявам се за плагиатството, но няколко песни на една група ме вдъхновиха".
ще продължа с "този текст не е искрен. ще бъде такъв само ако добавя "този текст е създаден, за да открия слушатели и за да видя кой не иска, не се интересува или не смее да ме слуша. този текст е като всичко останало - оглеждане в хилядите огледала на действителността. във вашите, в техните.. в нечии други"
ще ви говоря за такива неща, няма да спирам
"аз съм тук и съм аз. всеки друг е "ти". с някои от тях не се познавам, други не съм забелязвала, а трети може би не са забелязвали мен.
но днес аз няма да ви говоря в местоимения и в спрежения, а за това, че "никога няма да те пусна" звучи много по-мило от "обичам те"
и някой отново ще каже, че съм като Пикасо, а пък аз ще си помисля за корицата на тетрадката по история, на която пише "винаги може повече" с молив.
и за плановете си да омастиля набързо полепналите по съзнанието ми думи.
и ще си призная, че моят вечен двигател е моето безпокойство. че дори в най-уединените моменти, в които слънцето е спряло, за да ме топли, и хората са там, за да бъдат, аз отново не мога да си позволя да го загубя
и ще закусвам със супа, а за обяд ще греба с лъжицата из мляко с мюсли. за вечеря ще спя, а когато се събудя след здрач, може би ще успея да разбера защо сънят по това време образува най-отвратителното и смазващо чувство на света.
а ръцете ти ще треперят, също като моите, но моите ще треперят, защото в клетките ми, както ти разказах, е попило безпокойство
а твоите ще се тресат притеснително, ще плашиш другите и ще се наложи аз да ти кажа "може би трябва да спреш. ще спреш ли?", а ти ще отвърнеш: "но ти също трепериш. и е хубаво да сме двама".
и може би затова ме е страх, а може би не е страх, а самият страх от загубата на интерес
и ако ти кажа всичко това, ако ти го прошепна или изкрещя с мегафон, ако си позволя да наруша правилата и ти го изкрещя със мегафон, ще ме чуеш ли?
ще се облегнеш ли удобно на стола, ще гледаш ли с поглед, преведен като "интересна си и няма да отместя очи, защото ми харесва да регистрирам трептенията в тембъра ти, да чета графиките на объркванията ти, да се опитвам да откривам себе си някъде из тази изповед"
и аз, неспирна и наистина трепереща, ще говоря още по-силно, вече без да се опирам в листа, както хората се срутват пред икони и спасителни жилетки. в главата ми ще започне да се надига мощна звукова вълна от "I MUST BECOME A LION-HEARTED GIRL" и ще редуцирам хаоса на всичко до отражението си в теб.
и някъде отзад, при тухлите, тревите, дърветата и бурените ще ти призная "аз вече не треперя. сега си сам. ще спреш ли?"
а мелодията ще утихне, тонът ми плавно ще се свлече и ще завърша така
"ние сме велики, ние сме жалки. ние сме много. ние сме сами.
ние сме вчера и ние бяхме днес.
а утре ние просто ще сме."
Showing posts with label muse. Show all posts
Showing posts with label muse. Show all posts
10/08/2009
6/06/2009
5/28/2009
Roads
Плаче ми се върху пресни маслени бои, умело сплели се в образа на Йерусалим.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
5/25/2009
Uno
Слагам таговете без дори да съм започнала. И сега разбирам - всички тагове се припокриват и объркват така или иначе объркания ми малък свят.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
5/19/2009
Controling my feelings for too long
За секунда, само за секунда, ако спреш, няма да ти коства нищо.
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!
Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.
Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.
Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!
Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.
Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.
Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".
Subscribe to:
Posts (Atom)