На "Попа"
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца
очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
Валери Петров
Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.
Showing posts with label art is love. Show all posts
Showing posts with label art is love. Show all posts
1/20/2011
5/14/2010
"Защото всяка искреност.."
Май ще имам още едно срещане с българската литература и това е. Поне официално такова. А може би не трябва да предричам нищо? Ех.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
1/22/2010
You're so stupid, Rose
Довърши ме с гайди, насочи внимателно енергията си, цялата, цялата, концентрирай я до изтезание и мъка, хвани звука и го изстреляй към сърцето ми - там боли най-много. Там, защото то е единственият барометър, който имаме, казва Крис Куупър, защото филмите са ме научили, когато ми се струва, че не ми остава нищо друго, или когато всяка логика и рационалност ме изоставят, да вярвам в тях.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.
Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.
Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.
Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.
(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.
Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.
Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".
Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.
Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.
Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.
Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."
Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)
Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?
(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")
It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.
Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.
Закон.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.
Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.
Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.
Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.
(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.
Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.
Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".
Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.
Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.
Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.
Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."
Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)
Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?
(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")
It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.
Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.
Закон.
1/06/2010
целувах, че те сънувам
Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
11/08/2009
Здравей, Маделин. Просто се отбивам
..за да видя как си.
Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.
Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.
Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.
Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.
Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.
Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.
8/26/2009
Някой ден. Открий ме. Открий ме.
знаете ли какво? утре.
нека прекрасният филм (двоен) не търпи щетите от умората ми.
все пак.. многоточие :)
~~~
Ето какво стопли сърцето ми.
Не мога да установя мир между себе си и филми, които във всяка една секунда искам да спра, защото са преливащи от моменти за усещане и реплики за цитиране. Ако трябва да цитирам нещо от "Преди залез", което ми е харесало много или има нещо общо с моите мисли, то може би ще се наложи да копирам 95% от текста. Наистина.
С прости думи - толкова докосната съм, че не гледам на този час и двадесет минути (забележете колко малко!) като на успешна работа в екип, добър сценарий, режисура, някакъв си наличен талант от актьорите и като на случайно добър резултат, но не и нещо по-специално. Влезнах вътре, неспосбна да оценявам отвън, и си мисля, че много хора не биха го усетили по същия начин, ако не попиват думите и погледите, жестовете и прекрасните въпроси и примери и красивите диалози, с които е напоен "Before sunset".
Докато гледам подобни човешки творения, се сещам за всичко.. просто всичко. Няма аспект, който да не е засегнат, макар че самата история е крайно (и безкрайно) романтична. И въпреки това няма холивудски хепиенд, няма го момента на затишие преди бурната, отливаща те кулминация. Свръхдоза откровеност и малко истерия, искреност до смях, сълзи и викове; Европа в топлия си, златист блясък, преплитане на гледни точки и философия, като любовна игра и средство за сближаване в противоречивостта си, плюс Нина Симон (Нина Симон.. да).
Без значение, че Итън Хоук беше малко по-различен, улегнал и подстриган, а неговата единствена французойка още по-разпиляна и обсебващо чаровна, или пък изключвайки напълно неочакваното завъртане на колелото във филма, те бяха все така.. същите. Търсещи. По-зрели, по-натежали от опит, мисли и отговорности, но въпреки това млади, искащи до болка. До мазохистично подлагане на разпит собствената си същност. До събуждания, потънали в студена пот по средата на нощта след поредния кошмар, включващ другия, вярващи.
Ужасно е, когато чуеш всичко, което някога се е разхождало из коридорите ти, и се опиташ да го предадеш по същия начин на хората, но ти се струва просто невъзможно. Нали знаете.. онези малки истини, които се гордеете, че откривате. Онези едва доловими с радара за същественост реплики, които отразяват по-добре от най-чистото огледало лутането ви из всичко и сладко-киселия вкус от него. А когато намерите някого, с когото полубезгласно да се разберете и да изключите сетивата си за останалото - тогава усещате, усещате магията на Вселената.
Какво да направя сега, като в самия филм се казва "Love sells"? Може ли да вярвам, че съществуват такива срещи? Може ли?
Не ми отговаряйте. Аз вече вярвам.
7/20/2009
Maggie is a twat
Имам си едно малко правило. Дори хората около мен да нямат и понятие защо харесвам нещо, аз нямам право да замълча сякаш не го харесвам. Не, не им го бутам в лицето, не парадирам, но и не отричам, че го обожавам. Ако наистина ти пука, харесваш, обичаш (каквото и да е), не се съобразяваш с факта, че другите не го правят.
Осъзнах го веднъж, когато бях на Улицата на цветята с мама.
А сега - "This is England".
Какво е Англия? Червени двуетажни автобуси, кралицата, Маргарет Тачър, "десният крак на Дейвид Бекъм, левият крак на Дейвид Бекъм", Хари Потър, две победи в Световните войни, Глоуб Тиътър, Бийтълс или някоя от другите забележителности в учебниците по английски?
Тънките "склещени" устни, почти постоянно лошото време, лири, стерлинги, шилинги, паундове, следобеден чай, Джейн Остин...
и така, така, така нататък.
Англия е малко повече.
Това е филмът, който отне от времето ми сто и една минути, за нито една от които не съжалявам. Беше филм, който ме съсредоточи още с началния си кадър след интрото, началния кадър, на който се вижда една ясна снимка и синьо-зелена стена, а секунди по-късно се появява и малкият рижав, кръвозъб, странно мигащ блед Шон - цяло олицетворение на Англия.
Нямаше нужда да ровя из най-малките детайли, за да открия причина да харесам филма, но все пак те, малките детайли, добавиха още повече атмосфера - някак ясна и същевременно мрачна.
Обожавам такива на пръв поглед спрели филми, в които се фокусира на обикновени моменти до такава степен, че те остават безмълвен, както например страхотният край. Без претенция и излишно натоварване, без напластяване и ненужно обтягане на ситуацията - така плавно, тъжно и красиво се случи всичко. Самият контраст между история и кристалночиста Англия, дъждовна и заснета през някакъв странен бяло-синьо-червен филтър, те упоява по простия си, изтъкан от режисьорска тактика начин.
Годината на развитие на действието - 1983, прекаленият английски акцент и интерпретацията на "fuck" - "fock", скучноватите къщи и празните, но красиви картини, младежите с всички техни характеристики, познати и сега, с техните безкрайни вечери, техния смях и тяхната любов, тяхното доверие и техните заблуди - абсолютно всичко ме грабна.
Грабнаха ме персонажите, грабна ме не на пръв поглед очакваната история, чувствата и тази простота, с която се въвежда идеята, без да се усложнява допълнително. И изведнъж просто оставаш просълзен по време на кулминацията, а още преди това през тялото ти минават топли вълни, подсказвайки ти, че нещо сериозно те е спечелило.
Просълзена, докато музиката не започна да ме дърпа надолу, заедно със самото действие,
открих мокра следа по лицето си
(и нарочно не я избърсах).
Филмът е прекрасен.
Осъзнах го веднъж, когато бях на Улицата на цветята с мама.
А сега - "This is England".
Какво е Англия? Червени двуетажни автобуси, кралицата, Маргарет Тачър, "десният крак на Дейвид Бекъм, левият крак на Дейвид Бекъм", Хари Потър, две победи в Световните войни, Глоуб Тиътър, Бийтълс или някоя от другите забележителности в учебниците по английски?
Тънките "склещени" устни, почти постоянно лошото време, лири, стерлинги, шилинги, паундове, следобеден чай, Джейн Остин...
и така, така, така нататък.
Англия е малко повече.
Това е филмът, който отне от времето ми сто и една минути, за нито една от които не съжалявам. Беше филм, който ме съсредоточи още с началния си кадър след интрото, началния кадър, на който се вижда една ясна снимка и синьо-зелена стена, а секунди по-късно се появява и малкият рижав, кръвозъб, странно мигащ блед Шон - цяло олицетворение на Англия.
Нямаше нужда да ровя из най-малките детайли, за да открия причина да харесам филма, но все пак те, малките детайли, добавиха още повече атмосфера - някак ясна и същевременно мрачна.
Обожавам такива на пръв поглед спрели филми, в които се фокусира на обикновени моменти до такава степен, че те остават безмълвен, както например страхотният край. Без претенция и излишно натоварване, без напластяване и ненужно обтягане на ситуацията - така плавно, тъжно и красиво се случи всичко. Самият контраст между история и кристалночиста Англия, дъждовна и заснета през някакъв странен бяло-синьо-червен филтър, те упоява по простия си, изтъкан от режисьорска тактика начин.
Годината на развитие на действието - 1983, прекаленият английски акцент и интерпретацията на "fuck" - "fock", скучноватите къщи и празните, но красиви картини, младежите с всички техни характеристики, познати и сега, с техните безкрайни вечери, техния смях и тяхната любов, тяхното доверие и техните заблуди - абсолютно всичко ме грабна.
Грабнаха ме персонажите, грабна ме не на пръв поглед очакваната история, чувствата и тази простота, с която се въвежда идеята, без да се усложнява допълнително. И изведнъж просто оставаш просълзен по време на кулминацията, а още преди това през тялото ти минават топли вълни, подсказвайки ти, че нещо сериозно те е спечелило.
Просълзена, докато музиката не започна да ме дърпа надолу, заедно със самото действие,
открих мокра следа по лицето си
(и нарочно не я избърсах).
Филмът е прекрасен.
7/09/2009
Always Look on the Bright Side of Life
"And Monty Python was huge, huge, huge!"
Ето ги! Моите мууви Бийтълс!
Точно така. Филмовите Бийтълс. И аз, готова да напиша нещо.
Първо, имам си нова мания (но искрено се надявам да не е само мания).
Второ, ако искаш да харесаш нещо, успяваш.
И три - да, няма с кого да си говоря за тях, 1/3 от любимите ми актьори са над 65 години и понякога ме е страх да не си отидат. Наистина.
Отпред. Мустак, очила, готина коса и ухилен - Ерик Айдъл. Докато четях за него, нямах представа, че ще ми хареса, но той се оказа много симпатичен и дори забавен. Има вида на малко момченце.
До него е още по-симпатичният Майкъл Палин/Пейлин, който също има вид на малко момченце с някак дестко лице. Малко момченце, което ще стане хубав мъж някой ден.
Определно е в челната ми тройка от всички Пайтънс, от него струи чар, а понякога дори ме разсмива!
Некст - Тери Джоунс. Той е добър и може би, за да не се повтарям, трябва да продължа нататък.
За Тери Гилиъм (жълтото поло) мога да кажа, че има прекрасна усмивка и смехът му от погребението на Греъм Чапман ме изпълни. Анимациите му са малко creepy, наистина, толкова много класика, Ренесанс, барок и всички тези девиации от човешкото с разни умопомрачително гротескни фигури и още по-гротескните им действия. Да, естествено, че го харесвам.
И ето я, моята любима двойка. Прекрасният рус Греъм Чапман, горд притежател на най-добрия полицейски/полковнически глас и едно утвърдено и силно присъствие, без значение какъв играе.
И накрая, но, разбира се, не на последно място - Джон Клийз. Той.. в началото ме обърка. Но след няколко епизода, много клипчета, сериал, филм енд соу он.. Няма да кажа нищо повече, може би някой друг път... :>
Всъщност всичко започна от него и когато неусетно нещо ме заплени, винаги изпитвам нуждата да си припомня как. Ами, започна с "Фолти Тауърс", от който бях гледала разни части, знаейки че този огромен човек, този специфичен английски хумор и абсурдност на сериала са точно за мен. И така от цялостното ми присъствие пред монитора, докато гледах "the sit-com which is the Holy Grail of British TV", се роди огромна заинтересованост и ровене из сайтове, което доведе до Монти Пайтън, "Монти Пайтън'с Флаинг Съркъс", "Монти Пайтън'с Лайф ъф Брайън", "Риба, наречена Уанда" и така нататък.
За малко, наистина бях на косъм да се разочаровам. Дали заради многото вглеждане и прецизно следене на всяка изтънчена английска дума, или пък се дължеше на целия асортимент от високоинтелектуални диалози, които не оставях да са просто толкова различно, иновативно и свободно забавни - да, може би. Вариант е и неизкоренимото ми критично мислене - "Хм, това не е особено смешно", "Може би епохата е проблемът. Но добрите неща не стават по-лоши с годините..", "А ако английският хумор не е за мен?", "Разбирам, че не трябва да е свързано, но защо, по дяволите, говорят такива глупости?", "Боже, какъв ужасен акцент, Джон! Не се лигави!"
Или забравих предразсъдъците си, или се впуснах с търсенето на английска атмосфера от ранните години на 70те, или просто не искам да изгубя манията си и изведнъж ги обикнах. Не желая да знам.
Но знам, че всяка нощ, след като се прибера, умирам да си пусна Летящия цирк и да гледам всички свързани, несвързани, смешни, скучни, прости, интересни, всякакви скечове с Греъм Чапман - мъртвия Пайтън, Ерик Айдъл - вечната усмивка, Тери Джоунс, който се оказа нелош в играта си, Майкъл Палин - сладур, да!, потресаващите анимации на Тери Гилиъм и моя връх на пирамидата - мхм, Клийз.
Иска ми се да е зима. Снежна, а аз да стоя на топло вкъщи. Вкъщи, където няма компютър, няма телефон, не разбирам и едва ли знам много за Интернет. Вкъщи, където не мисля за нищо, а просто скучая в някоя съботна вечер от зимната ваканция, защото още съм малка. И тогава, в цялата липса на алтернативи, по някоя моралноостаряла програма (например БНТ, Канал 1 или "първа телевизия" :)) пускат "Monty Python's Flying Circus".
Аз съм се облегнала на леглото, а тати ми казва "Това е от моето време. Моля ти се гледай го, много е смешно!" И аз избирам да не превключвам. Това искам - ужасните декори и мирисът на прах да се пренесат върху кинескопа и аз да гледам, не мислейки.
Искам да се превърнат в част от детството ми, да се влеят в онзи мирис на носталгия, който винаги необяснимо откъде се процежда през всички пространства, удря ме, а след това ме оставя изпълнена с 16 тона щастие и тъга.
Ах, комедията е сложна.
Впрочем имам една прекрасна kind-of-събирателно-енциклопедична книга, която представлява доста повече от "tiger" заглавието си, и от нея го разбрах окончателно - комедията е сложна.
И ах, този възхитителен, пленителен, затрогващ, очарователен, великолепен, изискан, изтънчен, богат, красив, разкошен, разноцветен, удивителен, стилен и леещ се британски английски, произнесен с невероятен английски акцент - I'm in love.
Да не говорим за гъвкавостта и внушителността на Базил Ф., всичките му недействителни реакции и цялото това надграждане и оплитане до плюс безкрайност в една абсурдна ситуация - не съм вярвала, че ще харесам подобно нещо.
Too much, isn't it? That sketch became too silly.
"He's not the Messiah! He's a very naughty boy!"
Life's a piece of shit when you look at it.
Life's a laugh and death's a joke, it's true.
You'll see it's all a show, keep 'em laughing as you go.
Just remember that the last laugh is on you.
Гениално.
And now for something completely different
Невероятно трудно е да започнеш, когато всичко случващо се, неслучващо се и може би навяващо появяването си заседне в теб и отнеме всичките ти думи. Когато прикове гласа ти към някой стол и залепи устата му с тиско, завърже ръцете му зад гърба и го остави да издава безпомощните си нечленоразделни звуци. Това съм аз. Глас от тишина.
Снощи спря токът и всичко стана непредвидено красиво. Уличните лампи са едно от най-антипатичните ми и неживописни изобретения на човека. Когато хората положат поне малко усилие да се намерят, нещата наистина са по-живописни. Когато видиш оттенъците на блузите и панталоните, опиташ да различиш усмивка, а онази сива, студена, бетонена светлина липсва. Тогава гласовете ви се намират много по-близо, разговорите са много по-близки и престореното отдалечение се стопява.
И ако някой се появи и ме попита "Защо пишеш, момиче?", аз няма да мога да му отговоря. Просто ще се усмихна, виновно и не знаейки.
А защо пиша? Защото ми омръзна от "Защо?". И не само, но това оглавява причините за опитите ми да проникна през дебелия щит тишина и тъмнина, в който дори не се крия, а по-скоро той се крие в мен.
Отскоро дори не разбирам как може да съществуват хора, още много като мен, които седят пред клавиатура или над тефтер, лист, хартия, пясък, асфалт, нещо и пишат "чувствам се щатлив/объркан/нещастен/странно/някак." И какво очакват да им кажат другите, които може би са също като тях? Не разбирам, наистина.
Светът ми се струва болезнено нов, толкова, че се съмнявам във всичко и всеки, който видя. И не, не недоверие, а просто непознанство.
Не познавам думите си, не познавам улиците и пътищата, светлините и картините, хората и как, по дяволите, трябва да говориш с тях, за да разберат, че едва ли е нужно всичко това.
Може би това е причината да мълча и да не пиша за нищо. Защото нямам идея какво е нищо, нито пък всичко, и може би въобще не ми е нужно да знам, но убедя ли се в това, веднага ще си помисля "Защо не ми е нужно?". А още по-лошото е, че нямам идея трябва ли ми онова, за което се боря, и ще ме радва ли онова, което си пожелавам да стане. Явно страдам от хронично нетърпение, което убива сладостта от навлизането на дълбоко. Ще чакам. Ето - малък остров насред бушуващ океан. Едно нещо.
Страх ме е от разочарования, страх ме е да не изгубя страстите си.
- Да забравиш, е по-лошо, отколкото да те забравят.
- Не е вярно.
- Вярно е. Сякаш губиш част от себе си.
- Не е вярно. Но зависи от коя страна се намираш.
- На този, който забравя. Толкова е тъжно да обичаш нещо/някого, а след това да спреш да го обичаш.
- .... Никой не спомена думата "обич"!
- Беше съвсем ясно.
"Днес ще е един, утре ще е друг."
Ето този произвол ме кара да експлоадирам.
Светът беше толкова нов, че нещата все още нямаха имена. Защо някой не дойде и не разнищи всичко със силата на прозрението и познанието в едно изречение, за да си отдъхна. Понеже когато някой дойде и каже със стоманен глас какво мисли, винаги, винаги му вярват.
Затова и той ще се прибере към къщата си с ръце в джобовете, мислейки си колко тъжно е наистина да спреш да обичаш някого.
Както и аз си мисля колко тъжно е някой да спре да те обича.
И колко проклети са желанията, които ти дават топлината, които са се скрили във всички усмивки, които някой ден може би ще бъдат бръчки, но все още те радват, защото ги даваш ти, без дори да знаеш защо.
Да, може би както и да си представям епоха, събиетие, атмосфера, когато се докосна до едно от изброените, то никога няма да е такова, каквото претендира да бъде във въображението ми. Дори да е абсолютно същото.
И сега просто ще се престоря, че не написах толкова много на пръв поглед празни изречения и ще прескоча на тема, където същестува поне частичка конкретност. Поне малко.
(Май наистина е много по-полезно да пишеш за коли, книги, манастири, места в България, дрехи, сламки, свещи.. НЕЩО, отколкото такива необясними и едва видими излияния)
Точно на този ред бях започнала да пиша за кино, но съвсем нямам сила да пиша за кино сега, насред нищото, ей така изведнъж да вмъкна кино размислите си.
Защото колкото и да ме мъчи той с въпроси, от които ме боли, може би е прав.
1. Липсват ми книгите тази седмица.
2. Трябва да оцелея до 8-8:15, когато ще дишам.
3. Том Ханкс и Крис Куупър имат рожден ден. Честито, I really like you :)
4. Обичам, обичам, обичам своето кино.
Наведох се и скрих лице в ръцете си. Отивам.
Снощи спря токът и всичко стана непредвидено красиво. Уличните лампи са едно от най-антипатичните ми и неживописни изобретения на човека. Когато хората положат поне малко усилие да се намерят, нещата наистина са по-живописни. Когато видиш оттенъците на блузите и панталоните, опиташ да различиш усмивка, а онази сива, студена, бетонена светлина липсва. Тогава гласовете ви се намират много по-близо, разговорите са много по-близки и престореното отдалечение се стопява.
И ако някой се появи и ме попита "Защо пишеш, момиче?", аз няма да мога да му отговоря. Просто ще се усмихна, виновно и не знаейки.
А защо пиша? Защото ми омръзна от "Защо?". И не само, но това оглавява причините за опитите ми да проникна през дебелия щит тишина и тъмнина, в който дори не се крия, а по-скоро той се крие в мен.
Отскоро дори не разбирам как може да съществуват хора, още много като мен, които седят пред клавиатура или над тефтер, лист, хартия, пясък, асфалт, нещо и пишат "чувствам се щатлив/объркан/нещастен/странно/някак." И какво очакват да им кажат другите, които може би са също като тях? Не разбирам, наистина.
Светът ми се струва болезнено нов, толкова, че се съмнявам във всичко и всеки, който видя. И не, не недоверие, а просто непознанство.
Не познавам думите си, не познавам улиците и пътищата, светлините и картините, хората и как, по дяволите, трябва да говориш с тях, за да разберат, че едва ли е нужно всичко това.
Може би това е причината да мълча и да не пиша за нищо. Защото нямам идея какво е нищо, нито пък всичко, и може би въобще не ми е нужно да знам, но убедя ли се в това, веднага ще си помисля "Защо не ми е нужно?". А още по-лошото е, че нямам идея трябва ли ми онова, за което се боря, и ще ме радва ли онова, което си пожелавам да стане. Явно страдам от хронично нетърпение, което убива сладостта от навлизането на дълбоко. Ще чакам. Ето - малък остров насред бушуващ океан. Едно нещо.
Страх ме е от разочарования, страх ме е да не изгубя страстите си.
- Да забравиш, е по-лошо, отколкото да те забравят.
- Не е вярно.
- Вярно е. Сякаш губиш част от себе си.
- Не е вярно. Но зависи от коя страна се намираш.
- На този, който забравя. Толкова е тъжно да обичаш нещо/някого, а след това да спреш да го обичаш.
- .... Никой не спомена думата "обич"!
- Беше съвсем ясно.
"Днес ще е един, утре ще е друг."
Ето този произвол ме кара да експлоадирам.
Светът беше толкова нов, че нещата все още нямаха имена. Защо някой не дойде и не разнищи всичко със силата на прозрението и познанието в едно изречение, за да си отдъхна. Понеже когато някой дойде и каже със стоманен глас какво мисли, винаги, винаги му вярват.
Затова и той ще се прибере към къщата си с ръце в джобовете, мислейки си колко тъжно е наистина да спреш да обичаш някого.
Както и аз си мисля колко тъжно е някой да спре да те обича.
И колко проклети са желанията, които ти дават топлината, които са се скрили във всички усмивки, които някой ден може би ще бъдат бръчки, но все още те радват, защото ги даваш ти, без дори да знаеш защо.
Да, може би както и да си представям епоха, събиетие, атмосфера, когато се докосна до едно от изброените, то никога няма да е такова, каквото претендира да бъде във въображението ми. Дори да е абсолютно същото.
И сега просто ще се престоря, че не написах толкова много на пръв поглед празни изречения и ще прескоча на тема, където същестува поне частичка конкретност. Поне малко.
(Май наистина е много по-полезно да пишеш за коли, книги, манастири, места в България, дрехи, сламки, свещи.. НЕЩО, отколкото такива необясними и едва видими излияния)
Точно на този ред бях започнала да пиша за кино, но съвсем нямам сила да пиша за кино сега, насред нищото, ей така изведнъж да вмъкна кино размислите си.
Защото колкото и да ме мъчи той с въпроси, от които ме боли, може би е прав.
1. Липсват ми книгите тази седмица.
2. Трябва да оцелея до 8-8:15, когато ще дишам.
3. Том Ханкс и Крис Куупър имат рожден ден. Честито, I really like you :)
4. Обичам, обичам, обичам своето кино.
Наведох се и скрих лице в ръцете си. Отивам.
6/01/2009
What a quiet world after all..
Или хората като него са безумно прави, или аз съм безумно глупава, не осъзнавайки, че като им вярвам, се отклонявам в безкрайно грешна посока.
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...
Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.
"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."
Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.
"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...
Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.
"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."
Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.
"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."
5/19/2009
Adore, Adore
Една мимолетна усмивка се изписа на лицето ми.*
От колко време не ми се беше случвало да пожелая да напиша нещо и да го направя. Винаги се разкъсвам между две алтернативи и в последно време по-тихата почти винаги взема надмощие. Сега обаче имам нужда да кажа, просто да кажа нещо. Без значение колко кратко и маловажно би било, без значение как и в колко часа.
Помня.
Sing to me of the man, Muse
The man of twists and turns
driven time and again off course
Прекрасно. Защо го обичам толкова? Защо.
Nothing is left of me each time I see her
"Jude, I'm scared."
Because there are too many of us.
Love me, love me, love me, say you do.
Не забелязах ли какво се случва, докато се оказах въвлечена във всичко? Или пък разделите са мънички пиеси.
Все едно. Сигурно ще ми липсва по някакъв начин.
How wrong can you be?
Sing to me of the man, Muse
the man of twists and turns
driven time and again off course
She'd like to be read to.
I'd rather listen to you.
Sing to me of the man, Muse
the man of twists and turns
and again off course
...
Nothing is left of me
each time I see her
I don't know which woman you mean.
No, NO!
It doesn't matter what I think. It doesn't matter what I feel.
Нищо, не.
How wrong can you be?
Сякаш пееш с тях, но това не е песен.
Пожелавам си късмет.
*Мария. Предполагам, благодаря.
Subscribe to:
Posts (Atom)