Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
No comments:
Post a Comment