Простих на декември, сега е ред на януари

Ако се чудите дали аз се чудя как да започна, значи имаме нещо общо. Чудя се как да започна. Не знам как да започна. И не, това не е последен отчаян опит за оригиналничене, това просто е единственият логичен изход от сблъсъците в главата ми - "не знам".

Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.

Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.

През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.

Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.

Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:

Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.

If you needed love, well then ask for love!

Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.

и още много

Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.


Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.

Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>