1 пропуснати повиквания

По въздуха се е спуснала някаква розова нишка, студена, невидима и все пак уловима. Разпънала е крехкото си хилаво съществуване между избелялата червенина на тухлите на отсрещния гараж, ситуиран точно пред прозореца на стаята ми, между покривите на затоплените къщи и къщички със съвсем прясна изолация или без никаква такава. Между крехките, голи и хищни за човешки очи клонки на трите сестри сливи, брулени от вятъра. Нещо розово, нещо като капчица от залез се е просмукало в атмосферата и въпреки снега, въпреки хвърчащите фрагменти от януарския сняг, блъскащи се в предното стъкло на колата, в хорските крехки устои към студа, въпреки замъгленото огледало за задно виждане, въпреки ниския таван и близкоразположените седалки, закрития пепелник и закритата негодна запалка, която страшно изтощава пръстите, въпреки различното разположение на всичко, въпреки факта, че въобще не усетих пътя и не му се насладих, без да го осъзная - все пак долавям топлина.

Междувременно, само докато не съм убила някого, защото нарушава чупливото ми мимолетно равновесие и тишина, набирам скорост и преодолявам страха си. Вече съм готова да призная, че от седмица-седмица и ден-два не пиша наум, не пиша никъде, като изключвам нещо като изброителния си текст за 2009, заемащ 8 непълни сраници от любимия ми непретенциозен БТК тефтер. Изпитвам фобия, а още повече нарасна тя, когато аз, Аз Дребнавата, Аз Критичната, Аз Недоволната се впечатлих от текст, в който нямаше точки, нямаше запетаи, нямаше достатъчно "й", нямаше главни букви, имаше повторения и така, така, така нататък. Или поне бяха достатъчно липсите и ненужните допълнения, че да ги забележа. Но успях, успях да се сдържа. Стоях с молив и го четях, а пръстите ми се изкушаваха да посегнат, да принудят молива, да натиснат мекия графит върху бялото на листа и да коригират. Аз Поправящата прехапа устни и желанието й да убива само умря.
Пречупи ли се нещо в мен, самоунищожи ли се, някой друг ли го унищожи, или по-приемливата версия - роди ли се нещо у мен? Май, че е последното.
Не ми се беше случвало или не бях забелязвала с такава прецизност как сценарии, писани в тъмните ми нощи, в уморените ми прибирания, в спрелите ми взирания пред огледалото, в пяната, докато мия зъбите си, в дима, докато изсмуквам цигарите си, в пепелта, която тръскам извън пепелника, в усмивките, които машинално подарявам, в едва сдържания смях, който с любов се опитвам да потуша, в нервното тракане с нокти по стъклена повърхност, в нечленоразделните и незавършени начала на потенциален писък - всички тези сценарии се превърнаха в полуреалност. И съм благодарна, боже, благодарна съм, дори се радвам, че не станаха същинско копие на малките ми, съединени в една голяма фикции. Радвам се, че успях да се запазя, да си кажа "Стоп", да бъда с една тъничка и уж невзрачна идея по-търпелива. Радвам се, че бях. И въпреки че мъничко съжалявам и че осъзнавам как интерпретирането на тези пресни, но тленни спомени не е достатъчно автентично заради отлагането ми - все пак е хубаво.
Хубави са червените улични светлини и умението да слушаш. Да не говорим за умението наистина да слушаш. Хубаво е да попиваш уж ненужна информация, която по-късно, радостно ще забележиш, ще се окаже и нужна, и красиво напомняща.
Пълен нонсенс, мислила съм си сигурно. А сега и пътищата, и полицията, и солидарното включване на фаровете, и шофьорският език, и шофьорските термини и вицове, и цялата тази мъжка надпревара са ми толкова скъпи.
Скъпо е, хубаво е да знаеш, че някой обича нещо. Че някой притежава специално отношение към нещо, дори това да са капачки от бурканчета лютеница. Хубаво е да откриеш, че не си единственият, който си има страст, който е компетентен, който е надежден, който обича.
И, ах, колко прекрасно е да си момиче с видимо недоразвито чувство за ориентация или скрито такова поради една доза хормони и страха да не объркаш нещо; хубаво е да си такова момиче и някой, с цялала си компетентност, с отдадеността си и вродената вяра, че трябва да контролира, да гради и да спасява, че трябва да е лидер, да е силен и безстрашен, да е покровител - някой такъв да ти обяснява. Някое олицетворение на мъж.
Хубаво е понякога да си позволиш да не знаеш, да си позволиш да не мислиш, да си дадеш правото да изключиш и да се оставиш, да вървиш по инерция, да се пуснеш по течението, по пролетния топъл вятър в навечерието на идната година и да умреш от умопомрачителния мирис на носталгия и цялата любов на света, концентрирана толкова силно и нетърпимо, че ефектът й се е приравнил с този от отрова.
Няма сълзи, но за малко. Има глас в тишината, слушам го, моят ли е?
Има червени лапми, къде без тях, ще ги забравя ли, потракване по черна повърхност, ноктите ми, ето ги. Бели ръце, тъмни ръце. Контраст.
Представям си как имам възможността, вместо да потъвам във фетиша си към набюдаването на пътя, на къщите, на младежите, които вече са свили или след малко ще свиват, застанали на групички пред нонстоповете за бира - да пиша. И се мъча, а в главата ми звучат Смитс ("Shyness is nice and shyness can stop you from doing all the things in life you'd like to.."), а може би и Молоко, в главата си чувам смеха на приятелите си, идентифицирам всеки с присъщото му чувство за хумор, усмихвам се заради тях, а после се усещам и се спирам, отново рисувам и едва забележимо мисля, като успешно притъпявам тишината.
Сърцетуп-туп-туп.

Дядо Коледа е хвърлил чувала си с лирики, цитати и спомени право в комина ми и аз съм го побрала в себе си заедно с прахта, за да го използвам. Задавям се от всичко, кашлям и от мен хвърчат весели прашинки, цялата съм скъсана от мисли, скъсана, закърпена, изподрана, наранена. Колко съм мислила, колко съм полудявала, колко съм се изтезавала по собствено и ничие друго желание, колко пъти съм слушала песни с безобразни и достойни да бъдат осъдени за влиянието си върху такива като мен текстове. Слушала съм ги и съм треперила в леглото, ставала съм в студа на нощта, лягала съм отново. Опитвала съм се някак да издърпам Божията или която и да е воля.
А накрая се оказа, че просто е трябвало да си представя.
Но много зъби, много нокти, много настръхване ми отне, много напрегнати дни. И съм благодарна, защото съм малко слаба.
Събрах коледни подаръци, събрах нови усмивки, родени в споровете в три през нощта на бира, цигари и момичешко мрънкане, защото е студено. Събрах food for thought, и то доста тъжна такава, защото, както каза той, "вече няма интересни хора". При казването на което, разбира се, един квадратен милиметър от сърцето ми изгни и се стопи.
Събрах сладък страх и болки, за-за-зу, интересни неща за разглеждане, за ядене, за поставяне на разни места, за четене и за препрочитане.
Сега Молоко леко лигаво, но влажно и хлъзгаво като чисто удоволствие се спускат по небцето ми, оплитат ме в сладостта си. На 31-ви срещу 1-ви еуфорията завладя, никой не се напи, както се очакваше, аз имах имен ден (благодаря на патерица), за малко да заспя, мислих си добри и лоши неща, отново на терасата, отново вътре, липса на ток, свещи и уют, old school hip-hop, приятелство, ах, безценно приятелство (обещавам, някой ден ще събера любовта си и ще изкрещя на целия свят, че обичам, обичам, ОБОЖАВАМ приятелите си толкова много) и прибиране рано сутринта по мокрите шосета, из меките януарски мъгли.
Изведнъж неделите станаха такива, каквито бях свикнала да са. София, ще те обичам ли някога, или вече те?

Радвам се, че се преодолях, поне за малко. Сега ще мога да се препрочитам, защото, по дяволите, каквото и да съм премълчала или каквото и да не съм се престрашила да направя, казах, че обичам писането - много, много, много. Винаги, винаги, винаги.

За другото отново ще се моля. Защото съм малко слаба. А когато гориш, това те прави силен.

Keep your spirit cold-blooded. At least you can try.

Някъде из Северна централна България се носи аматьорска мелодия, ухаеща на акустична китара и младежки дух. По нея са се разлели думи, по някаква случайност написани от мен, и както се говори, хората я харесват.
Докато хората слушат, някои внимателно, други попивателно и поглъщащо, а трети - просто повърхностно - ноември си проправя път през купчините окапали листа, през междучасията и ранното смрачаване, през всяка, забравена да бъде прикрита празнина и кухина, крещяща у хората.
Сухите устни и празните очи, сивите пространства и цветът на небето, ужасно напомнящ на този на асфалта, са нещата, които със студен и отровен дъх се опитват да ме пресрещнат зад всеки ъгъл и да ме дарят със смразяващо празна целувка против волята ми.
Няма ги мрачните тълпи, некомфортната влага, калта, която е по-дълбока и мътна само защото предният лист от календара е откъснат - тях ги няма такива, каквито трябва да бъдат, за да изкарат едно съзнание извън релсите, направо пренасящи го в бялото усамотение на привидно вечната тишина. На ръба на бавната, няма, миришеща на пушек от комините лудост.
Има само сиво небе и сиви пътища, голи дървета и цветовете в дрехите - недостатъчна доза, неспособна да спаси останките от съзидателното сдържане, от съзерцанието, в което винаги може да откриеш начин да прозреш спасението.
Прехапаните устни изведнъж стават прекалено изнемощели и се отпускат, готови да изпръхнат и да забравят колко много могат да обичат. Усмивките, изплували на повърхността въпреки всичкото "трябва" и "няма време", също полагат уморени глави и се отказват да пробиват почвата с надеждата да открият някакво заровено слънце, някаква причина да се удвоят или утроят, някакъв познат полъх, топъл вятър, лятно упояващо безсъние.
Вече никой не казва "Не искам да се прибирам никога". Но и никой не открива своето най-удобно и подходящо място, щом се озове на топло вкъщи, не съзира уюта, не разбира къде се намират предметите и защо са поставени точно там.
Насред всичкия ноември, който няма, не, няма за пореден път да заклеймя като един от най-антипатичните и апатични месеци в годината (защото този път е различно, сигурна съм), е зинала пропаст, смазваща пустота, а може би е само днес. Може би само днес се е провряла тихата му сивота, някъде между всеобщата кашлица и променените гласове, полепила се е по тъмните карирани листи, които не образуват красив контраст, когато се слеят със светлосиньото мастило на жълтите химикали.
Последното нещо, което написах, беше литературно-интерпретативно съчинение за човека в поемата "Септември", без сериозно да се замисля, че преди четири години пазех темите по същата поема на един приятел, който отдавна завърши, без да осъзная, че четирите години са минали и сега аз се намирам там, където той е бил. Без да се замисля дали моето съчинение има нещо общо с неговото, дали си струва, дали някой ще мисли за мен по същия начин.
А докато четях разпилените напечатани листи с осезаемата липса на каквато и да е идея какво ще напиша, не се притеснявах, защото знаех, че ще напиша нещо. Винаги пиша нещо без значение дали виждам детайлно картините преди това, или пък не.
И се питам, чудно ми е, как е възможно, как написах толкова много, като, докато гледах листа, бях по-празна от бялото по него. Как стават тези неща? Всички есета по произведения, всички досадни съчинения, всички вечерни преписвания - всичко на автопилот, така ли? Оставяме думите сами да ни водят, вместо ние тях, и се чувстваме сигурни в добрия завършек, защото го правим от толкова много време и вероятно скоро няма да спрем да го правим. Кога ще избера да не съм лицемерна и да разхвърлям пориви, скрити в букви, изпълнени с любов, недостойни и неотговарящи на нечии изсъхнали от годините, предразсъдъците и липсата на достатъчна проницателност критерии..
Кога ще спрат да съществуват всички останали - с наглите си миниатюри и с препускащите ежедневия по моето съзнание черна дъска?
Дали има обяснение на въпроса защо отново си пуснах Radiohead? И дали всъщност не се наблюдавам, залисана и смълчана, докато не дойде времето, в което да разтворя очите си и да се начертая в думи, доколкото съм успяла да се разбера?

Всичко друго, написано преди това, беше, защото трябваше и се налагаше. На няколко пъти изпитах нуждата да хвана някакви случки, някакви частици от произволно избрани дни, някакви мимики и жестове, психологически реакции, Набоков на бюрото или презентациите, които преди ненавиждах да правя, а сега едва ли не открих начин да харесвам или поне да маскирам времето си, посветено на тях, с доминото на пълноценната употреба. Щях да хвана едно от всички тези или пък някой сън за тъмни ръце, щях да защриховам отчуждението и студенината на хората с няколко изречения, щях да нарисувам вечерите, пропили студ, влага, температура, кашлица, треска и болка, щях всичко това да объркам в ром и телефонни разговори, в коркови тапи и горчив вкус, в музика преди лягане и музика, от която накрая започна да ми се гади, в ритмично клатене напред-назад, целящо да затопли скованото тяло, в претопяващ се от алогичност и невъзможност смях. Щях да побера зеленикавите газирани вечери и многото текстове на български песни, които избиха по повърхността на силния ми глас, кънтящ из мократа пренаселена, натоварена и все пак важна вечер - щях да ги побера в някакви си думи, в някакъв си половин час. Само мой.

А колко още има и въпреки всичкото неказано само монотонното писане по кафявия кариран лист ми се струва достатъчно тежко, осезаемо и мастилено, за да бележи деня. По-силна от него е единствено нуждата, нуждата нещо чакано незабавно да се случи, някое обръщане настрани да бъде изненадващо, приковано и обляно в тръпки и сълзи от щастие, само нуждата, която всекидневно се подхранва от прехапани устни и стиснати зъби, премълчавания и половин усмивки, преекслоатирана и изцедена музика, затворени очи, зад които образите от непознати и многобройни се свеждат до един - аз, клюмнала и заспиваща в зимния здрач, малко преди работното време да е свършило, уморена от рисуване на композиции без моливи.
И съм уплашена въпреки вярата в "ще се оправя, няма как" (защото има как - по-качествено и по-навреме), много се страхувам от това, че имам толкова много за вършене и само веднъж да се впусна в него, ще забравя да се нуждая, а така и светът ще забрави за мен.

I had a wonderful October. Очаквам същото, че даже повече от тези нови 30.

One of these mornings
Won't be very long
You will look for me
And I'll be gone

№89 - лека нощ от мен и Моби

On sleepless roads the sleepless go

Когато го прочетох миналата година, потръпнах, защото не помнех къде съм го чувала, а имаше някаква странна сила, някакво дежа ву в цитата.
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors."

Диалозите представляваха нещо такова:

- Гледала ли си "The Doors"?
- Не.
- Гледай го.

и

- Гледал ли си "Doors"?
- Да.
- И хубав ли е?
- ...Наркомански. Много наркомански.

Това не са думи на предубеден човек или пък на някого, който няма вкус и не цени изкуството, особено по-изкривеното и екстравагантно такова. Това е най-първичното и реално описание, което мога да дам за 140-минутната лента.

"The Doors" е филм на Оливър Стоун, който е на цели 18 години. Вал Килмър се превъплъщава (отгатнете колко добре) в Джим Морисън, Мег Райън е неговата може би любима Пам, Кайл МакЛоклън пък - Рей Манзарек. Образите са учудващо действителни, не видях сериозни пропуски от биографията и живота на Джим (като изключим онова страшно демонстративно и нереално "Girl, we couldn't get much HIGHER"), а връзките и малките моменти, от които се ражда огромната история на Доорс, са много смело, достоверно, но ненатрапчиво вплетени във филма, без да създават излишна изкуственост и осезаемо дращене към постигането на истинско въздействие.
За режисурата е трудно да се говори, защото тя съвсем се смила и претопява в сцените на пламенност, екстаз, транс и тотално пробиване от другата страна. Сцените, в които публиката приема да бъде обидена, хората приемат да бъдат роби, стига музиката и шоуто да не свършат.
Най-хубавото е, че филмът е наситен с подходящите песни на подходящите места и всичко, което сте усещали, че може да е бил Джим Морисън, но никога не сте си представяли и доразвивали докрай чрез въображението си, тук, във филма, е сякаш довършено. Нишките са хванати, разплетени и завързани на възел, където трябва. Липсата на излишните "Но възможно ли е да е било така?" и "Не, не, преувеличават ужасно много" е почти стопроцентова.
А усещането..

Усещането.
Преди да изпаднете в безсъзнание, няма да поискам още една целувка или проблясващ шанс за блаженство, а просто да запомните образа на Вал Килмър, да го запечатате добре някъде на сухо, тъмно, сигурно и хладно и да се влюбите в него. Имате пълното право да се побърквате по Вал Килмър и бавната му провлачена походка, по цялата тази свръхдоза младост и неизчерпаема духовна и физическа способност да не спира, да се захласвате по гласа му, кожените панталони, спокойния, безкрайно блуждаещ и някак превъзхождащ останалите поглед, по вечните му транспътешествия из времето и пространството. Трябва да си намерите поне една малка, една нищожна причина да обикнете безпорядъка на неадекватността му, поетичния хаос от думи, изплували по необясним ред. Простете му, че понякога прекалява, че не е верен, че раздава прекалено щедро любовта си, а после забравя да го е правил, че ви кара да се чувствате единствени, а след това провокира сълзи и омраза, претопяващи се отново в безвъзвратна, мъчителна и неизлечима зависимост, че бяга по най-лесния и опасен начин и че се друса, че се друса до припадъци на сцената, до свирепа агония и оргазъм със свобода.
Простете му, че за моменти поставя примката на вратовете ви и мислите, че го разбирате, а малко по-късно изгася светлините и драсва клечката на едно ново начало. На поредното лутане из лабиринтите на гърчещата се действителност на един поет, на един фалшив идол, на един велик наркоман.
Косата, очите, цигарите, коза, пурите и брадата в последствие - запомнете всички тях.
И онази някак детска откъснатост от света, която изглежда непокътната и неразбрана от никого. Защото има сцени, в които не можех да остана спокойна - имаше бавни, плавни и относително тихи сцени, в които аз не можех да бъда спокойна и неразвълнувано-съсредоточена и нещо ме тресеше и разбъркваше през почти цялото време.
Изтръгнете, опитайте някак да изкорените склонността си към причинно-следствена дисекция и прекомерно търсене на обяснения и приемете, че точно пълното отсъствие на такива дава криле, упоява, разклаща и накрая изхвърля човека свободен. За жалост, като парцал, преминал през центрофуга. За щастие, всички те оставят полъх на безграничност и любов след себе си. Всички те те мотивират просто да си и да бъдеш, а не да планираш какъв и как да си и да бъдеш. Всички те те бутат към изсушените растения и към малките хапчета, към сподавения писък на стриктно събраните върху гладка повърхност магистрали от прахчета, когато нещо не достига или когато повярваш, че тяхната деформирана романтика прекрасно ще пасне на твоето искащо да бушува в нови експерименти и усещания съзнание.
А те - те просто достигат заветните 27. И това е.

Ако гледате филма само защото искате да гледате филм, но не сте фенове на Доорс, Морисън, рока, музикалната история и епохи или на тази малка революция от 60те - не очаквайте да ви се стори такъв, какъвто се стори на мен, и какъвто е изглеждал и ще бъде в очите на всички като и много повече от мен в това отношение.
Трябва у вас да вирее нещо такова, да сте такъв човек, дори тази ви страна да е дълбоко скрита, защото кадрите са твърде лични, а някои сцени няма как да бъдат попити от някого, ако не се е докосвал поне малко до едно подобно себезагубване и погубване, до подобни полети, до подобна безкрайност и вечно безсмислие на всичко и всички. До такива извори на любов, спокойствие и хармония. До разрушителната нужда от разкъсване, протриване и изкрещяване на белите дробове, на имунната система, на цялото същество. До такова безжалостно и нерационално присъствие, до такъв риск и болезнено-сладко безумие.

"The Doors" е много личен, специален и пробуждащ асоциации с реални хора, действия и картини от живота. Поне за мен. Доорс (и филмът, и групата) са символ на историята такава, каквато винаги съм искала да бъде, на неопорочената от докосване мечта и още една причина да мисля по-често за Джим Морисън по начин, непознат от мен преди, да слушам лириките на песните по-внимателно и да си представям как е писал в полупълна неадекватност след поредната линийка. Как останалите са го гледали и как не е имал сили да се интересува от това, осъзнавайки, трезвен, чист, изкъпан и изпразнен от целия боклук, от който прелива. Причина силно да искам някой ден да посетя гроба му в Париж, да му оставя цвете и портрет и да му говоря. Защото не знам как се случи, но нещо в Доорс и обстоятелствата покрай тях ме дръпна неусетно, привлече ме и ме накара да се интересувам от тях, да увеличавам докрай или да заспивам с тихата им музика следобед, да заспивам с гласа на Джим понякога и вечер, да си откъсна частичка от това, което са, и да я прикрепя към себе си. А превръщането на каквото и да било в мое е дълъг, сложен и леко болезнен процес. И след това ми е ужасно трудно да го забравя, камо ли да го изтрия.

We'll meet again, we'll meet again.

Little girl needs blood

Когато чувам дишането си, не мога да сънувам.

Имаш вкус на болки в гърлото, аз пък - на домашни дрехи.

Опитвам, но не успявам дълбоко и упояващо да заспя, обградена от хиляди смачкани носни кърпички. Дишам тежко и се заслушвам - изсмуквам въздуха през ноздрите и устата, изпивам го, вакуумирам го в себе си, защото свършва твърде бързо и е жизнено важно да се запася с огромни количества за оставащите нощни секунди и минути.
Очите парят, клепачите тежат, зениците са минуси, ирисите са потънали в червени тънки нишки. Боли ме от кашлицата, гърлото ми леко се изпилява със стържеща и простенваща болка. Обръщам сe наляво, после надясно. Продължавам да не сънувам и да се събуждам периодично, за да вдишам, отчаяна от напуканите си, пресъхнали устни.
Четка, гребен, топла вода. Спринцовка във вената. Там, където кожата изглежда плашещо ефирна и тънка. Където всяко докосване е способно да направи път на извираща гореща кръв, като разкъса и раздере прозиращата тъкан рязко и жестоко, докато не се отвори мътна и дълбока рана.
Спринцовка във вената. Взема, не дава.
Разни жълтеникави телца под микроскопа, кръгли и продълговати бактерии. Стъклото за задно виждане и прозорецът са се маскирали във водни капки. Търся отражението си - знам къде са устните, знам къде са очите, косата, носът - но не ги виждам. С носна кърпичка попивам влагата. Отново не съм там. Главата се свежда, с плавно движение надрасква галеща полуокръжност и се подпира на предпазния колан. Не ми се говори. Навсякъде вали. Октомври?
В ушите се чува тихо бучене, а на неговия плътен фон се откроява звучно и ритмично пукане. Светът изчезва за секунда, нямам нужда от лампа в банята, искам да ми е топло и да се събера, да гледам снимки на Ленин, защото преди, когато сънувах, подсъзнанието ми прожектираше образа на Ленин и изразителното му лице.
От друга страна, снощи беше топло и макар че нормалният начин на говорене беше изпитание, ще открием нещо, за което да се хванен и в тази вечер, когато стане тихо, празно и всичко, на което мирише, е мастика от кръчмата по пътя вляво.
Ще пишем думи, които звучат правилно, редно, които трябва да се изпишат, за да подредиш, каквото ти се струва, че трябва да се подреди.
На никого не му пука за сока ананас и останалите течности в жълтеникавия коктейл, не му пука за обикновените грозни, но изключително работещи и удобни запалки с пиезо кристал. Не му пука за влажността на въздуха, за пластмасовите ресни, висящи на входа на магазина, които онзи малкият винаги дърпа встрани, щом влезнат момичета.
Кейт Мос, Нина Симон, Лоурин Хил и онези по средата. Да си спомняш за нещо, което обичаш?

Вятърът пръска светлина и сенки по кожата под формата на пресечени щрихи, тъмни извивки и криви около носа, графитни затъмнения, скрити от хвърчащите кичури коса, и мъглива тъмнина, разливаща се по цялото лице, силно контрастираща на слънчевите петна, блестящи и избеляващи под полилеите.
Отваряш вратата и откриваш, милата ти крепост е консервирала присъствието ти като топлина, освободена енергия и заразни вирусни издишвания.
Вълна се е понесла от колоните, на нея ноти, които успокояват, приспиват, изравняват, вдъхват сигурност и спират времето с дъждовно униние, есенна инертност, смъртен съботен уют.
Винени суетшърти и нокти си играят с хората и представите им за света, носните кърпички се множат. Няма нищо за казване, защото е трудно сега. Улицата, по която се прибирам от толкова много време, никога не е красива, когато вали. Не се потапя в синьо-зеления филтър на водата, не покрусява със сивота, а става някак невидимо прозрачна и безсмислена, еднаква, безхарактерна, нищожна, незабележима.

Функции и усещането, че мозъкът ми се свива. През нощта се случва същото. Търся си тунел, през който да избягам, като си представям хармонично жестикулиращата ръка, държаща дълга цигара.
Тананикам и си пея постоянно, въпроси за миналото, изследване и търсене. Окончателно усещане за край и жаден порив часове по-късно. Нужда, желание, да, не, не знам, рано е да се каже, докато не отпиеш без страх, но кога и ще се случи ли? (Да, да, да, казвам с увереност на човек, който е открил и ще открие различна причина...) Шт.

Плоски равни очи, бездушни рисунки, достойни за изложба на талантливи седмокласнички.
Оживейте и бъдете истински, не чрез банална меланхолия, а чрез истина, истина, истина.

Фюджийс (I play my enemies like a game of chess, where I rest. NO STRESS!), джаз, реге и така нататък нова за обличане в и усещане чрез музика.
Пътуваме бавно, а аз си спомням за един епизод на един сериал, докато сънят ме дърпа за лилавия ръкав, а в същия момент другите говорят, смеят се или просто са, там, на пейката, плуват из сивата локва на уж удавените си отегчение и безнадеждност. Квадратно пакетче, последвал аромат на рози и късмет, стъпалата зад училище, оld school "графитът" FAK и защо чак сега виждам всичко това.
Счупено стъкло, къдрици, моите и чуждите, влажен въздух, въртене в леглото, чай с мед и може би без ром, тишина, тишина, Лари няма да се върне, а за Джейк не знам какво да мисля.

P.S. А положителна съм - нищо чудно след няколко месеца някой да заживее с малко от моята кръв. But beware because I'm special.

Like a father to impress, like a mother's mourning dress

Земята се въртеше, но този път и аз го усещах. Цялата стая преливаше в ярки и заглушени светлини. Гласовете на всички останали отекваха от другата стая, от храма на алкохола, музиката и хашиша като размазани, провлачени или изведнъж рязко усилени мелодии. Седях, свита на кълбо на дивана, сякаш бях останала сама в помещението. Опитвах се да мисля по някакъв начин, исках да мисля. Гледах напред, все едно не забелязвах, че той се е подпрял на облегалката и не откъсва очи от мен. Защо искаше да останем само двамата, а сега не казваше и дума? Миговете, докато чаках да изпуши цигарата си, бяха вечни. Безкрайни. Мъчителни. Не знаех дали и неговият свят така агонично е спрял и се е откъснал от момента, или е останал адекватен и му е интересно да види каква ще е реакцията ми.
Очите ми се пълнеха. Нямаше какво повече да изскубя от волята си. Исках да избягам от пустотата, затова очите ми се пълнеха. Обърнах се и го погледнах. Горделиво, обвинително и уморено.
В обгърналото ме непоносимо бучене на тишината осъзнах, че той продължава да ме гледа. По-втренчено, по-съсредоточено, с някаква привързаност, без да се влияе от това, което опитвах безгласно да предам. Очаквах да каже нещо нескопосано, да ме попита защо плача, а после, неуспял да стигне до друго решение, да ме прегърне с една ръка, докато с другата всмуква отрова в дробовете си. Той не го направи. Помислих, че ако не стори това, трябва просто да дойде и да ме прегърне, защото и преди се е случвало, защото познава и други като мен, защото не се страхува, че ще сбърка. Да ме прегърне в тишината, в безтегловността на предметите, в разклатената полуреална обстановка, за да мога някога да я събирам в очертанията й, да й придам значение, въпреки че никога няма да мога да си спомня момента ясно. Но не направи и това.
Не усещах колко стремглаво се стичаха сълзи по бузите ми, леко потрепваха, прецедени през долните мигли и разбъркани като есенни листа от вила, когато се престрашавах да мигна. Просто се лееха - бързи, гонещи се, мокри.
А той ми каза, напълно спокойно, докато издишаше разтеглени къдрици дим:
- В момента всичко, което искам да направя, е да докосна лицето ти. Да избърша следите. Но знам, че никога не би ми позволила.
Погледнах го с цинично недоверие и тъга, сякаш казвах "Толкова се нуждая да ми подадеш ръка сега, просто не знам дали ще го усетя". Плачех все повече и повече, без да издавам звук, без да опитвам да създам усещане за драма. Него вече го имаше - изчистено и ненатрапчиво. Като филмов шедьовър. Погледнах надолу, а след това отново вдигнах умоляващ, но неразбиращ за какво поглед. Понечих да срутя влажните траектории с пръстите си, но осъзнах, че ще се размажа.
- Бих ти позволила - с усилие отроних. - Просто не ме познаваш.
Последна жадна дръпка, изгаси цигарата в пепелника и го остави на масата зад дивана. Отиде до вратата и пусна райбера. Намали осветлението, огледа се, разбра, че всичко вече е както трябва, и ме погледна за секунда, застанал по средата на стаята с ръце в джобовете. Приближи се бавно и седна на дивана до мен. Обърна се надясно и ме погледна, без да прави каквото и да било друго нещо.
Сложих краката си върху неговите и се облегнах на рамото му, изплашена от възможността да чакам, отвратена от силата на тази си горделива упоритост. Опитах се да избягам от подобни мисли и с бавен, шепотен глас казах:
- Моля ти се, говори ми. Моля те.. Не искам да е тихо.
- Защо? - попита той, без да променя по никакъв начин позата, която беше заел.
- Защото, когато стане тихо, всичко изчезва. И е толкова, толкова празно.
Погледна ме по начин, който не изразяваше никакво отношение към това, което му казвах, към тези толкова важни нишки от живота ми, за които му споделих. Изглеждаше щастлив, безмълвно тържестуващ, сякаш бе готов да ме поведе там, където отдавна е искал.
- Винаги съм знаел.. Винаги съм знаел, че някой ден ще ми позволиш да се приближа достатъчно близо.
Тогава ме прегърна. И усетих топлината му.

Never seen the sea (be quiet and drive)

"Надяваме се правилата и мъдростта ти да те задушат"

Лежа на матрака с геометрични фигури, мама е в кухнята, слушам неподновена музика и не точно музика, разпиляла съм моливи, листи, химикал, тефтер и какви ли не други неща по бюрото, готвя се да се запътя към Йовков, който мисля, че харесах, не знам нищо за вечерта все още, боря се с компютъра си, който изправя търпението ми стоически, и не съм съвсем сигурна защо продължавам да не избухвам в нервен срив. Въобще не виждам какво пиша, защото съм много по-бърза от възпроизвеждането на буквите, и спирам, изчаквайки само когато искам да се върна назад и да изтрия нещо.

Преливам от думи - това не ми харесва, но реших този път да си угодя, да се разглезя и размия и да пиша колкото, когато и където искам. Реших да преодолея срама си от всекидневното публикуване на терапевтично, успокоително и излиятелно писане и да продължа с него, докато не успея да влезна в ритъм (нов ритъм).

Това обаче няма никакво значение. Важното е, че съществуват хора, на които можеш с цялото си сърце и съзнание да се възхищаваш, и то не защото са арогантни и манипулативни.

В колата.. в колата винаги си мисля. Побърквам се от мисли. Не мога да спра. И това ме навява на мисълта, че имам още нещо общо с мама - не искам да променя тази си черта.
От всичко, което съм мислила, че трябва да променя, опитвала съм и съм успявала да променя, никога не съм се замисляла, че трябва Наистина да спра да мисля. Че трябва да изключа за ден-два-три-седмица. Да пробвам, за да разбера. You gotta go there to come back.
Гледах Рила и Родопите, спускаха се над мен, зелени, гъсти и красиви, а аз се виех в смешната човешка машина някъде из тесните им, прашни и сиви артерии. В такива моменти, когато е все още необичайно рано, когато по същото време спя, стига да съм вкъщи, мога да дам шанс на всички онези песни, които съм качила с ясното съзнание, че може би изобщо няма да ги слушам. Музика и мисли. Мисли и музика. Слушалките ме отделят от разговори, на които може би трябва да отдам внимание. Дишам спокойно и сдържам предишното си отвращение от продължителните пътувания. Очите ми са вперени и втренчени в огледалото за задно виждане, гледам се, скланям глава на колана, косата ми пада, усмихвам се, гледам себе си, след това се изправям и гледам пътя. Музиката звучи.
Когато едва издържах и ми идваше да претопя времето и да се озова насред въздух и пешеходци, отново ме нападнаха мисли. От тях ми ставаше дори по-лошо. Адски лошо. Колкото по-стръмни ставаха пътищата, а завоите - резки, толкова повече се опитвах да замажа неизбежността и нетърпимостта с мисли. Мисли за всичко, изхвърчащи от подсъзнанието ми като бейзболни топки. Непоносимо.
Сега съм тук. Тук е различно. Толкова различно. Това се опитвам да кажа безуспешно още отпреди да се озова тук. Опитвам да побера чувствата си някъде, за да продължа напред или за да усетя някаква завършеност. Но вече няма какво повече да очаквам. Имам всичко, от което се нуждая, за да изхвърля мръсотията от себе си, да я рециклирам.. да се дестилирам.

Имам четири златисти гилзи, обрани след полъх на дисциплина и утопична идилия в острия девствен хлад. Искам да е студено. Но не сега. Сега е август. Макар че навсякъде виждам думи, които не искам да виждам, чувам ги и въпреки че се опитвам да се разминем и нищо повече, те се забиват злобно, неизбежно и болезнено някъде дълбоко. Хората слушат "Непознати улици", което допълнително ме натъжава и съвсем леко огорчава.
Аз не мога да си я пусна и да я изслушам по начина, по който чувствам всичко и всички, макар да не си позволявам да го покажа пред самата себе си. Винаги имам по някоя песен, някой разказ, някой тескт, някоя книга, някой портрет, някоя последна страница, някоя сцена, някой епизод, някой сериал, някой филм, някоя, обвита в паяжини страст, някоя картичка, някой сувенир, някоя бележка, някоя дреха, някоя снимка, някой подарък, някоя вещ, някой аромат, някой обичан, изтъркан и отхвърлен навик, някой разговор, някой смс, някой едва отронил се, но означаващ прекалено много жест, някоя случка, някой поглед, някое разминаване, някое очакване, някоя заровена мечта, някоя забрава, някое докосване, някоя тръпка, нечия топлина, нечия близост, нечие отдалечение, някое обещание, някое сбогуване, някоя промяна, нечия реплика, някое усещане, някой човек или просто нещо, което постоянно витае из съзнанието ми, но никога не увеличавам звука докрай, никога не спирам, за да се вгледам в него, никога не му позволявам да се вреже в мен както първия път, когато съм го усетила, преди да е дошло времето му. Когато времето дойде, разбира се, чувствата се объркват напълно, но нещо от мен пази желанието и тържествеността. Онази тържественост, с която допускаш нещо вътре, отключваш красивите златни порти, открехваш ги и пристъпвайки назад, с политаща в плавен и приветстващ реверанс ръка, с носталгично-щастлива и замъглена от полукристални капки усмивка, гледаш как сърцето ти преработва частичката живот, убива я, изпива дъха й и я превръща в спомен. Спомен, който можеш да променяш. Върху който можеш да се катериш, за да наблюдаваш по-ясно хоризонта. Върху който може да се катериш, за да строиш замъци и вили в готически стил с необичайни огради и заострени покриви. Спомен, който може да те облива в морски вълни човешка скръб или да величаеш напразно, когато не получаваш нужната доза достатъчност, копнеж и безсъние, когато са ти най-нужни - тоест винаги.
Разбира се, кой да предположи, че ще се окажа едновременно толкова студена и толкова разлагаща се от носталгия, когато се прибера след смях и жонглиране между плахи и очевидно студени реакции и жестове и когато застана по средата на малка уличка, осветена в булевардно-романтичната и вечно напомняща ми за Прага червена светлина, разливаща се от уличните лампи по средата на България.
Кой да предположи, че ще избягам от твърдото легло, за да слушам внезапните пристъпи разтърсващ шум от хладилника, когато всичко в мен кипи и бушува.
Че няма да кажа нито една инициативна дума, когато почти непознато лице се свива в хиляди младежки и изкуствени бръчки, кой знае дали от притеснение, или от отегчение.
Показалеца, средния и безименния държах плътно прилепени един до друг и с тях втривах силите си в болния й крак.
Затварям очи, когато се уморявам, когато дясното синьо петно ми даде знак, че толкова му стига и започне да сълзи. Не откривам това, което търся, а просто чувам трептенето на вътрешната си мембрана, разливащо се изпод горещината на клепачите ми. Мимолетно и некрайно. Уморително-приспивно и същевременно успокояващо.

Разотиват се хората, други пък идват за малко. За да ги видя (но не знам как ще се чувствам, когато и ако го направя), за да се слеят с миризмата на пуканки и скара, за да изкъпят в чалга хитове и някои от тях да си тръгнат с желание за другия си, обичаен живот, втори - с махмурлук, други пък - със спомени.
След това нямам силата и способностите да предричам и въпреки че напоследък не откривам нищо специално в него, му вярвам. Плановете трябва да се избягват понякога.

В сънищата си съм все същата - гротеска, реалност, ареалност и реалност в ареалността. Сълзи, смърт, мили, добродушни и любвеобилни кучета, Майкъл Джексън, негативи на хора, които слабо откривам да ме засягат, и съвсем други хора, за които в момента бих скъсала нишките на деня си от недоизказаност и вероятна невъзможност; които ме побъркват с тишината си и предположенията, които се раждат в главата ми. В шанс да направя крачка или да водя тази абсурдност, чакайки другият да направи същото.

Студенината не стопява ледове, но винаги когато се появи, всички го усещат. Хората усещат, усещат.
Може би понякога избирате слушатели, а не събеседници, оправдавайки се пред себе си, че няма за какво да говорите с вторите. Може би искате пиедестали, защото се страхувате от равнопоставеността?
Без преструвки и без излишно обтягане и украсяване на ситуацията (за да мога да чета някога този пост и да разбера какво наистина е било) -

много, много, много...

кога ще си говорим?
и какво ще чуем?

много, много, много.
усещам

не че не ми липсва пробуждащата и въртяща ме из леглото миризма, не че не ми липсва онзи глас и онова поведение, което ме превръща в малки частички руменина и в много по-малко глас, отколкото трябва.

не знам какво да мисля за липсите и подходящо ли ще е да вместя още една - стара, огромна и полузабравена..

понякога, въпреки че знам кой номер е песента, която искам да чуя, аз оставям случайността да я доведе при мен.
натиснах "random" бутона и я чух. веднага, без дори да смея да си я пожелая докрай.

Ask her if she wants to stay awhile..
and she will be loved.

Nothing really matters

Strangers on a train и вторник следобед, покрит със задушен дневен мрак, ухае на дъжд и посоки.
Щом включих компютъра си, за да опитам да открия какво искам да направя, значи наистина небето е паднало ниско и с ръце се мъча да избутам похлупака, за да усетя прилив на чист кристален леден кислород. Няма дъжд, няма слънце, няма вятър дори.
Стрейнджърс он ъ трейн. Изваждам гривните, купувам си нови, чакам обеци, слушам Мадона, моливът не пише хубаво в почти изписания тефтер, лежа на килима, гледам леглото, не чувам правилно лириките, днес чаках около половин час, не трябва да закъснявам повече.

Решавам игрословицата на предпоследната страница на едно списание - толкова безполезно и изцеждащо възможности занимание. И мразя да го правя, когато двигателят е изключен, а ние чакаме в колата, слушайки някакво радио, аз, вдишваща мръсния въздух, неспособна да го изкореня от възприятията си поради липсата на движение, молеща се да пуснат някоя хубава песен. Прегъвам вестника, защото вестниците не са като списания, а са по-скоро огромни и неудобни. Ужасна хартия и обикновен шрифт, обикновени снимки, обикновени статии - средно, средно, средностатистически. Огромни и неудобни за разгръщане, особено ако си в кола и чакаш, молещ се да пуснат някоя хубава песен, която да отвлече вниманието ти от липсата на чист въздух и от нажежената обедна гледка към хора, потни, викащи, уморени, забързани, размазани, напечени, обикновени.

А пък цветните хора наистина си струват и не е лошо да прибавиш цвят и контраст към себе си дори в най-сивата вечер, дори във вторник вечер, когато един куп хора не са, където трябва, а и други хора също не са, но не си сигурен трябват ли ти, или просто нощта, ветровете и хладът са те залъгали.

Ако ти липсва доминиращият и отнасящ изказ, намери го, но моля се на себе си, нека спра да си давам съвети, тъй като почти никога не ми служат.
Всичко, което някога е било научено, ще влезне в употреба. Може да възкресиш разговорите, в които си отсъствал не физически, и да чуеш думите по-силни от всякога, по-мъдри, по-изпълнени.
Може да се гмурнеш в детството си и да си признаеш всичко - ще се изчистиш. Поне малко.

Е, ще слушаме ли Елиът Смит, спомняйки си септември, или ще строим нови замъци? А крепостите? Вече не ги искаш, така ли? А смяташ ли, че с това променяш нещо? Смяташ ли, че отразяваш случки, или просто пориви? А може би тези мрачни следобеди не могат да се разтворят достатъчно, за да поберат шума и детския плач? Може би са проекции на примирения и затишия, може би не са вдъхновени, може би са просто думи и нищо повече, нито пък по-малко.
Кого ще излъжеш днес и знаеш ли своята посока?
Защото все пак, ако не говориш за това, което те дращи, без значение колко красиво опитваш с другото, не, не успяваш.

Стани алкохолик и ще изгубиш половината от живота си в опити да се излекуваш (ако си от тези хора, разбира се).
Стани художник и ще прекараш живота си, създавйки, рушейки, блъскайки се, чупейки се и събирайки се.
Стани някакъв, за да посветиш живота си на нещо.
А после си задай въпроса: не изгубих ли страшно много време?
А как иначе би могло да бъде?
Ако не станеш алкохолик, наркоман или просто някакъв, какво ще правиш?
Ще живееш правилно? Няма да изгубиш половин живот в поправяне на грешки?
Ще давам съвети, за да не направят това, заради което аз бих или съм съжалявала, но когато дойде моят ред, няма да се опитам да се предпазя. Ще скоча, за да ме боли и за да помня. Имат ли право да ме слушат тогава?

Прилошава ти от вестника и от тънката второкачествена хартия. Прилошава ти от главната страница, на която новините винаги звучат отегчаващо обикновени. Разминаваш се с безцветни хора, осъзнавайки, че едва ли правиш нещо, като мислиш по въпроса. Уморяваш се дори в мислите си. Моят съвет беше: влюби се. И без да има нужда да потвърждава, че съм права, аз знаех, че съм.

Ще си говорим за пунктуация и песни на Софи Маринова или ще прегръщаме, когато исмаме да прегърнем, ще извикаме, когато искаме да викаме, ще останем, когато усетим, че трябва?

Извади тефтера и гривните, Мадона и Маркес, молива от онази книжарница и опитай.

Няколко кратки и същевременно дълги дни потисках наплива в себе си, не го нарисувах, дори не опитах. Останаха ми Deftones и внезапната нужда да спра да лежа на килима и да ви кажа това.

Find it hard to tell you

тази вечер ще заспя лесно. може би с някакви малки угризения на съвестта, но все пак лесно и бързо.
за утре не искам да мисля.

загубих го. загубих изпепеляващото усещане, че трябва да опиша ураганите, бушуващи в безсънието и въртенето ми из леглото. сега заспивам лесно. тръпките и бученето на тишината, неразбирането и красотата на нощта се загубиха.

новото е, че не съм загубила надежда и съм готова да ги посрещна отново. готова съм всеки ден и ще бъда готова всеки ден, заспивайки без угризения на съвестта.

не исках да кажа това. имам си нови въпроси, но и много по-малко мисли. и така е някак по-сигурно, по-спокойно, по-обещаващо и, най-вече, по-хубаво.

как се чувствам ли? ужасно, защото пиша. но май трябва да напиша нещо. не просто за да се отчета с дейност, а за да надраскам набързо като на залепващо се листче или последна страница от тетрадка, с две-три думи, просто да отбележа последните дни със съществуването им..
онази вечер ми се плачеше. усещах липса, яд, под който се криеше нещо съвсем различно, щастие, любов.
имаше нещо, което ме вбесяваше и едновременно с гнева и объркването, та дори и отвращението, което ми носеше, аз не можех без него.

тишината бучи, а аз се прибирам късно и дори не опитвам да отключа и да отворя вратата по най-безшумния възможен начин.
днес не ми се говори, но ми се слуша дори повече.

чувствайте се поздравени с be quiet and drive.

моят опит се провали за енти път.
за сряда имаме уговорка и ще продължвам да чакам безсъние плюс още нещо непознато и страшно хубаво. сигурна съм.

май само аз виждам падащи звезди.

Wake from your sleep

Today we escape.. we escape

Год блес Рейдиохед. Защото ми връщат главните букви, посоките, връщат ми нуждата да натискам бутони, да не спирам, да се стремя към структура и смисъл, да творя, градя, рисувам, обичам думите.
Онзи ден го усетих, усетих как превърнах песен в своя и колко хубаво е това.
Въпреки малките външни кръвоизливи и прекрачването на границата денят беше сравнително добър. Въпреки глупостите, свързани с равенство, за които малките дългокоси момченца говорят, и въпреки жарките лъчи, с които слънцето ме изгаряше към четири и половина.
Моля ви се, тихо.
Тихо. Допирам показелец до устните си и ви го казвам нежно: тихо.

We hope that you choke, that you choke.
We hope that you choke. That you choke.

Аз давам всичко от себе си да превърна най-тривиалните неща в интригуваща тема и гласът ми да не звучи по никакъв начин ироничен или преиграващо мил. Защото всъщност съм искрена.
И май ми е заложено да съм искрена поне в повечето ситуации.
Нека пропусна частта с разсъжденията, свързани с непрактичността на тази стратегия.
Искрена, откровена, спокойна. Защо?

Защо се побърквам от онази миризма и все още мога да я открия в мислите си, мога да я пресъздам и да я усетя. Но всичко започна постепенно да избледнява.
По-шумно е и ги обичам повече. И ми липсват, и този път мога да им го кажа и мога да ги прегръщам, мога да си представям как ще го направя и да притискам ръце към себе си сякаш искам да се счупя на парченца. А това е просто защото познавам прекалено много прекрасни хора и се случи така, че точно искреността ме отведе до точка осъзнаване и приливи любов.
Но не само това е достатъчно.
Побърквам се. И е тихо. Тихо е. Знам, знам, че е тихо, знам, че се прибирам късно и пак е тихо. Знам, че не умирам от някакъв абсурден срам и неудобство тъкмо когато съм разпръснала дрехи по паркета и умирам от смях и съм щастлива и не мога. Не мога, знаете ли.
И слушам нещата, които ми казват, а всъщност не чувам нищо. Реагирам бавно, говоря бавно, но ми се говори и разговрите приключват, когато трябва, а не когато единият излъже, че го викат, или тайно се моли да викнат другия.

На толкова много хора казах (може би дори малко повече, отколкото трябваше) и не смятам, че трябва да зачерквам темата отново, но някой път, когато реша да ровя из прашни архиви спомени и способност да пресъздавам чувства във ветровити летни вечери, в които се чувствам и жива, и разпиляна - тогава ще трябва да видя поне някакъв малък отпечатък, едва забележим белег, че съм попаднала на онзи поглед. Онзи поглед, който никога няма да забравя. И сега може би наистина трябва да ми е мъчно. Гледам си пръстите - адски бързи, шарят и натискат клавиатурата сякаш нищо не би могло да спре потока на мисълта, няма паузи, няма някой, който да почука, който да отвори, който да изкрещи, който да наруши тази светкавична скорост, с която гравирам мисли, които дори не мога да чуя. Просто прекрасно. За сряда имаме уговорка, да. Уговорка да размажем това, което наричаме текуща скука, а пък аз имам уговорка със себе си да я разбия и да я разбивам на парчета или поне наистина да се опитвам всеки ден. И все пак ще чакам, защото има очи, в които искам да гледам. Да гледам наистина. И има думи, които искам да слушам, да чувам, да разбирам, да усещам. Има хора, които искам да опозная и които искам да ми задават въпроси. И не съжалявам за нищо написано, наистина.

Все пак се завръщаш вкъщи. Там, където твоят най-забавен приятел се появява и веднага разбира какво си правила. Аз се смея, смея и не мога да спра, но това е, защото толкова много го обичам. Твоят друг приятел е също така положително съпричастен, но само ти се усмихва. А аз отново се смея и някак усмихвам, защото го обичам също толкова много.
Тогава си вкъщи. Когато кажеш всичко това и потънеш в изкривеното си щастие. Когато можеш да си го позволиш.
Но. И неудобните моменти, и всички неловки ситуации, всички те, в които мислиш за текущия момент и колко искаш да избягаш или за това как няма да го забравиш - те също важат. И ако не се чувствш всъщи - просто не си им дал втори шанс. А и човек не винаги се нуждае от дом.

Вкъщи си, когато си пуснеш "Exis music (for a film)", а може би и когато се завърнеш към "Outside" на Стейнд.
Но успееш ли да положиш уморена глава на нечие рамо, да се усмихнеш и да кажеш, че обичаш - тогава границите на твоя дом се разширяват и разширяват, и разширяват, докато не ги наречеш просто живот.

наистина нямам търпение и съм много сигурна.
не ме убивайте, трябва да дам толкова много

(и все пак внимавайте с възторжените викове)