преди да стане реалност един странен и все пак не толкова странен, а по-скоро нелогичен и все пак не чак толкова нелогичен мой копнеж, той ме правеше сякаш по-малко инфантилна.
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.
просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.
но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.
тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.
тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.
а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?
Showing posts with label sin(не знам какво искам) = няма решение. Show all posts
Showing posts with label sin(не знам какво искам) = няма решение. Show all posts
5/17/2011
10/16/2009
The world wants me to feel small. Well, try again later.
движещата сила е гневът? защото хармонията определено не е (поне когато се отнася за писане).
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
7/21/2009
Да се уговорим за 9
Край. Събориха Берлинската стена - сгромоли се - пепел, прах и камъни. Струти се и мълчанието между нас.
Сега вече си разменяме реплики и полуусмивки, вече няма нужда да чакам, гледайки някъде, за да не се сблъскаме при разминаването, вече всичко е както преди. С изключението, че паметта ми е по-силна отвсякога.
И е несравнимо неприятно някой да се прави, че нищо никога не е било, след като е било.
На западния фронт други две мълчания лежат едно срещу друго в окопите - неловкото и истинското и красиво мълчание между хора, които могат да споделят тишината помежду си.
Мълчанието напук, изразено с натъртени лаконични изречения, не е тема на тазвечерната дискусия, тъй като отскоро не мълча напук или пък с явна цел.
Слушам филми като музика (нещо, което винаги съм искала) плюс музика от филми и съвсем отделна музика, чудя се ще успея ли да променя начина си на мислене, а след като се замисля, почти окончателно мога да си отговоря с "Не". Което все пак е някакъв признак за промяна, макар и не такава, каквато бих искала. Защото преди не отговарях с "не" на въпросите, задедени с мъничко надежда и почти минимално количество решителност и находчивост.
Дори не се оплаквам от този реализъм, струва ми се, че може би понякога са нужни реалистични спадове за отскок. Понеже колкото и "Не"-та да раздваш насам-натам, в теб винаги крещи, блести и гори едно налудничаво и безумно щастливо "Да".
Днес в колата си мислех какво ще напиша и ми се струваше съвсем правилно. Сега пиша на старата лампа, която не буди у мен особена симпатия, чувствам се мазохист, гледам празния лист на бюрото, тефтера с химикала, напъхан в спиралата му, чашата с моливи и четки, слушалките върху учебника по история, огромния любим принтер и се чудя какво да правя. Тази вечер. Бих се чудила и за утре, деня след утре, а и онзи след него, но мисля, че едно начало ще ми е по-полезно и началото може да е тази нощ.
Жалко е, че хората не дават втори шансове или го правят много рядко. Понякога ми изглежда, че всичко би проработило, би очаровало, стига да му дадеш втори или някой енти шанс.
Музиката е най-простият пример, но една песен трае средно четири минути. А филмите, мечтите и хората?
Днес гледах еидн от любимите си епизоди на OTH. И помня времето, когато гледах ОТХ. Дослуша ми се "23", но не се роди желанието да догледам сериала. Ще изчакам. Може би трябва да му дам втори шанс?
Забих на 24 песни и дотук.
Интернет уби изкуството, но ме е срам да го твърдя, тъй като съм човек, който мрази всички подобни фрази, които се изпозлват само защото навлизат като тенденция в определено миниобщество.
Днес използвах думата "талантлива" в добавка към първо лице, единствено число, макар и с отрицателната частица "не". И все пак това е абсолютно необичайно. Чудно.
Когато очакваш нещо определено от някого, без да се съмняваш, че ще го направи, той не го прави.
Важи и другото - когато направиш нещо изключително мило, или никой не го разбира, или никой не го оценява, или веднага след това човекът ти връща с изключителна глупост.
"Да се отблагодаряваш с умереност, е признак на посредственост" (Бенини). А да превърнеш ощастливяването на хората в игра на шах?
И най-вече ме плаши това, че всеки път, когато започна да пиша, оставям някакви повърхностни следи, превръщам мястото в бележник. Купи мляко, подреди гардероба, напиши какво си мисли днес.
Какво си мислих днес? А какво си мисля сега?
(това го обичам най-много, да!)
Мисля си, че не трябва да оставям всичко така. Не трябва да пиша през два ентъра някакви си изречения. Не трябва да оставя листа празен. Мисля си, че съм способна да създавам земетръси и ми омръзна да правя това, което очаквам да направя. Мисля, че е крайно време да загърбя кривите, с които започвам, или да ги доразвия до изкуство. Че е време да се оттърся от мисли и от скучни и потискащи паузи, когато се наслаждавам на нешо.
Мисля, че имам нуждата да разкажа история, но не знам каква, а се страхувам да не въвлека себе си в някоя потенциална такава.
И че онова чувство, че всичко ще се нареди, защото вече е едва ли не напъпило, понякога е същинска заблуда.
Мисля, че всичко дотук трябва да бъде запазено като чернова, за да не опетня света с произвол и ненасоченост.
Тръгнала съм, за да търся, и ми е повече от интересно.
п р е к р а с н о.
А аз тракам ли тракам, докато не установя енергията си някъде, докато не разбера изпитвам ли отчаяна нужда от Буковски, или само от това да кажа от какво изпитвам отчаяна нужда, какво ми се пише, започва ли се обещаващ текст с диалог и как да го изведеш до точка смисъл. Въобще не ми се спира, защото тогава ще се наложи да реша какво да правя, а знам, че все още не ми се спи толкова, че да заспя. Опитах с музика, с тъмнина, с латински, с Понтийски - някои от тях помогнаха от части, други методи останаха недокоснати, но и не ми се стои тук. Искам да чувам хиляди стъпки и да ме заслепяват неонови светлини, искам лудница и замърсен въздух. Това ли искам?
Обичам да питам хората какво искат. От какво се нуждаят сега. И те понякога ми отговарят. Понякога ми отговарят дори интересно.
for once in my life let me get what i want
Напук на всички правила, подобни на "Пожела ли си нещо? Не, не казвай, няма да се сбъдне!",..
Всъщност не, не мога, а и нямам сили за това :)
(am I just a bloody consumator?)
Сега вече си разменяме реплики и полуусмивки, вече няма нужда да чакам, гледайки някъде, за да не се сблъскаме при разминаването, вече всичко е както преди. С изключението, че паметта ми е по-силна отвсякога.
И е несравнимо неприятно някой да се прави, че нищо никога не е било, след като е било.
На западния фронт други две мълчания лежат едно срещу друго в окопите - неловкото и истинското и красиво мълчание между хора, които могат да споделят тишината помежду си.
Мълчанието напук, изразено с натъртени лаконични изречения, не е тема на тазвечерната дискусия, тъй като отскоро не мълча напук или пък с явна цел.
Слушам филми като музика (нещо, което винаги съм искала) плюс музика от филми и съвсем отделна музика, чудя се ще успея ли да променя начина си на мислене, а след като се замисля, почти окончателно мога да си отговоря с "Не". Което все пак е някакъв признак за промяна, макар и не такава, каквато бих искала. Защото преди не отговарях с "не" на въпросите, задедени с мъничко надежда и почти минимално количество решителност и находчивост.
Дори не се оплаквам от този реализъм, струва ми се, че може би понякога са нужни реалистични спадове за отскок. Понеже колкото и "Не"-та да раздваш насам-натам, в теб винаги крещи, блести и гори едно налудничаво и безумно щастливо "Да".
Днес в колата си мислех какво ще напиша и ми се струваше съвсем правилно. Сега пиша на старата лампа, която не буди у мен особена симпатия, чувствам се мазохист, гледам празния лист на бюрото, тефтера с химикала, напъхан в спиралата му, чашата с моливи и четки, слушалките върху учебника по история, огромния любим принтер и се чудя какво да правя. Тази вечер. Бих се чудила и за утре, деня след утре, а и онзи след него, но мисля, че едно начало ще ми е по-полезно и началото може да е тази нощ.
Жалко е, че хората не дават втори шансове или го правят много рядко. Понякога ми изглежда, че всичко би проработило, би очаровало, стига да му дадеш втори или някой енти шанс.
Музиката е най-простият пример, но една песен трае средно четири минути. А филмите, мечтите и хората?
Днес гледах еидн от любимите си епизоди на OTH. И помня времето, когато гледах ОТХ. Дослуша ми се "23", но не се роди желанието да догледам сериала. Ще изчакам. Може би трябва да му дам втори шанс?
Забих на 24 песни и дотук.
Интернет уби изкуството, но ме е срам да го твърдя, тъй като съм човек, който мрази всички подобни фрази, които се изпозлват само защото навлизат като тенденция в определено миниобщество.
Днес използвах думата "талантлива" в добавка към първо лице, единствено число, макар и с отрицателната частица "не". И все пак това е абсолютно необичайно. Чудно.
Когато очакваш нещо определено от някого, без да се съмняваш, че ще го направи, той не го прави.
Важи и другото - когато направиш нещо изключително мило, или никой не го разбира, или никой не го оценява, или веднага след това човекът ти връща с изключителна глупост.
"Да се отблагодаряваш с умереност, е признак на посредственост" (Бенини). А да превърнеш ощастливяването на хората в игра на шах?
И най-вече ме плаши това, че всеки път, когато започна да пиша, оставям някакви повърхностни следи, превръщам мястото в бележник. Купи мляко, подреди гардероба, напиши какво си мисли днес.
Какво си мислих днес? А какво си мисля сега?
(това го обичам най-много, да!)
Мисля си, че не трябва да оставям всичко така. Не трябва да пиша през два ентъра някакви си изречения. Не трябва да оставя листа празен. Мисля си, че съм способна да създавам земетръси и ми омръзна да правя това, което очаквам да направя. Мисля, че е крайно време да загърбя кривите, с които започвам, или да ги доразвия до изкуство. Че е време да се оттърся от мисли и от скучни и потискащи паузи, когато се наслаждавам на нешо.
Мисля, че имам нуждата да разкажа история, но не знам каква, а се страхувам да не въвлека себе си в някоя потенциална такава.
И че онова чувство, че всичко ще се нареди, защото вече е едва ли не напъпило, понякога е същинска заблуда.
Мисля, че всичко дотук трябва да бъде запазено като чернова, за да не опетня света с произвол и ненасоченост.
Тръгнала съм, за да търся, и ми е повече от интересно.
п р е к р а с н о.
А аз тракам ли тракам, докато не установя енергията си някъде, докато не разбера изпитвам ли отчаяна нужда от Буковски, или само от това да кажа от какво изпитвам отчаяна нужда, какво ми се пише, започва ли се обещаващ текст с диалог и как да го изведеш до точка смисъл. Въобще не ми се спира, защото тогава ще се наложи да реша какво да правя, а знам, че все още не ми се спи толкова, че да заспя. Опитах с музика, с тъмнина, с латински, с Понтийски - някои от тях помогнаха от части, други методи останаха недокоснати, но и не ми се стои тук. Искам да чувам хиляди стъпки и да ме заслепяват неонови светлини, искам лудница и замърсен въздух. Това ли искам?
Обичам да питам хората какво искат. От какво се нуждаят сега. И те понякога ми отговарят. Понякога ми отговарят дори интересно.
for once in my life let me get what i want
Напук на всички правила, подобни на "Пожела ли си нещо? Не, не казвай, няма да се сбъдне!",..
Всъщност не, не мога, а и нямам сили за това :)
(am I just a bloody consumator?)
5/25/2009
Uno
Слагам таговете без дори да съм започнала. И сега разбирам - всички тагове се припокриват и объркват така или иначе объркания ми малък свят.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
4/20/2009
There are too many of us.
Никога не се оправдавайте.
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
3/25/2009
Криви 2
"Не изпитвам страаааах от твоя смях
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
3/05/2009
I could have lied
Не го очаквах.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
2/05/2009
I want more.
И ето. Ето, тук, сега, на черния кожен стол, по пижама, изморена, с новия си скучен план, стоя бясна. Слушам Sing for Absolution и се дера от страдание по това, че не мога да събера всичко, което искам да кажа в пет изречения, а след това да тръшна вратата и всички да тичат, за да ми се извиняват. Не спирам, не съм спирала от много време и съм твърде слаба, за да спра каквото и да е, колкото и коварно да ме разяжда. Лайтмотивът е много отегчителен, а най-големият проблем в историята е, че нямам никаква мъничка, бегла, смътна идея какво искам. От там се раждат всички останали - пуснали са корени, а аз се целя в тъмното, разкъсана на сто парчета. Предпочитам да ме изядат вълците, отколкото да блуждая и да хабя енергия за дейности, откровено безсмислени, на които се научих да слагам ореола на залъгването, за да не остана насаме с твърде много факти. Факти ли? Какви ти факти. От неделя не мога да си намеря място, въпреки привидното си спокойствие. Обичам да уча, обичам. И то не за двигатели с вътрешно горене /макар че и това обичам/ - обичам да уча от глупостите, от мимиките, от думите, от усмивките, от лъжите, от поведението на хората, от болните им постъпки. Обичам.
Явно съм от онези посредствени ученици, които дават доста от себе си, но все не им се получава. И винаги, ама винаги знаеш, че няма как да станат отличници. Отстрани е лесно да определиш какви са другите.
Сигурно съдбата ми е отдавна предначертана, сигурно други смели анализатори на заобикалящите ги индивиди са разбрали много преди мен какви са възможностите ми и докъде ще стигна. Сигурно личи прекалено ясно и от този пост - някои неща са лесни са предвиждане.
Много добре знам, че дълбоко в себе си всеки крие най-жалката последна форма на воля - надеждата. Надеждата да бъде изключение. Без значение, че всичко което прави, заминава някъде в празното пространство, че губи идеи и време, за да се мъчи да реализира невъзможности. Всеки стои и тайно, прекалено тайно се надява, че целият този сбор от безсмислено движение насатм-натам, нагоре-надолу, наляво-надясно ще го поведе по пътя на известността, гениалността.
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота и неделя се нижат и изнизват, а след това започват отначало, докато не навършат 52 и не се събудим с една фиктивна ера повече и с много пропуснати възможности също в плюс. Минаха какви ли не събития, видях какви ли не лица, научих се да гледам право в очите и да не отмествам поглед. Въобще времето прелетя и нито веднъж не ме пожали, когато аз го умолявах да се забави поне за малко. Но въпреки този феноменално бърз ход, не успях да изкореня старите въпроси, а до тях хвърлих семената на нови. Сега там е пренаселено и нито един от тях не фотосинтезира. Всички едва кретат, поддържайки се от моментни проблясъци. Какво от това? Ами, реално погледнато - нищо. Това не ми помогна.
Искрено съжалявам, че нямам неограничени възможности, за да излея вътрешните си кръвоизливи някъде; че не мога да видя отвъд глупостите си и че не мога да осъзная защо и как.
Както се разкъсвам между въпроси, така се разкъсвам и между по-видимите алтернативи в живота.
Не се виждам по никакъв начин.
Не може етикет "Ще уча ТОВА" да ми е лепнат, а аз през цялото време да отбягвам точно Това, защото ме влече абсолютната му противоположност. Ако атомите наистина се движат хаотично, аз, като една съвкупност от такива, не мога да се противопоставя на физиката. Естествено, наред с тази сила на отблъскване добавям и еклектичните си страсти към всичко и всички, защото, нали знаете, няма невъзможни неща.
А примирение има ли?
Ясна съм си.
Явно съм от онези посредствени ученици, които дават доста от себе си, но все не им се получава. И винаги, ама винаги знаеш, че няма как да станат отличници. Отстрани е лесно да определиш какви са другите.
Сигурно съдбата ми е отдавна предначертана, сигурно други смели анализатори на заобикалящите ги индивиди са разбрали много преди мен какви са възможностите ми и докъде ще стигна. Сигурно личи прекалено ясно и от този пост - някои неща са лесни са предвиждане.
Много добре знам, че дълбоко в себе си всеки крие най-жалката последна форма на воля - надеждата. Надеждата да бъде изключение. Без значение, че всичко което прави, заминава някъде в празното пространство, че губи идеи и време, за да се мъчи да реализира невъзможности. Всеки стои и тайно, прекалено тайно се надява, че целият този сбор от безсмислено движение насатм-натам, нагоре-надолу, наляво-надясно ще го поведе по пътя на известността, гениалността.
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота и неделя се нижат и изнизват, а след това започват отначало, докато не навършат 52 и не се събудим с една фиктивна ера повече и с много пропуснати възможности също в плюс. Минаха какви ли не събития, видях какви ли не лица, научих се да гледам право в очите и да не отмествам поглед. Въобще времето прелетя и нито веднъж не ме пожали, когато аз го умолявах да се забави поне за малко. Но въпреки този феноменално бърз ход, не успях да изкореня старите въпроси, а до тях хвърлих семената на нови. Сега там е пренаселено и нито един от тях не фотосинтезира. Всички едва кретат, поддържайки се от моментни проблясъци. Какво от това? Ами, реално погледнато - нищо. Това не ми помогна.
Искрено съжалявам, че нямам неограничени възможности, за да излея вътрешните си кръвоизливи някъде; че не мога да видя отвъд глупостите си и че не мога да осъзная защо и как.
Както се разкъсвам между въпроси, така се разкъсвам и между по-видимите алтернативи в живота.
Не се виждам по никакъв начин.
Не може етикет "Ще уча ТОВА" да ми е лепнат, а аз през цялото време да отбягвам точно Това, защото ме влече абсолютната му противоположност. Ако атомите наистина се движат хаотично, аз, като една съвкупност от такива, не мога да се противопоставя на физиката. Естествено, наред с тази сила на отблъскване добавям и еклектичните си страсти към всичко и всички, защото, нали знаете, няма невъзможни неща.
А примирение има ли?
Ясна съм си.
7/08/2008
Pyramid.
Are you afraid to die ?
Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.
Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.
Subscribe to:
Posts (Atom)