движещата сила е гневът? защото хармонията определено не е (поне когато се отнася за писане).
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
No comments:
Post a Comment