You always love me more miles away
Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.
Miles away!
Showing posts with label 23. Show all posts
Showing posts with label 23. Show all posts
4/06/2009
3/25/2009
Криви 2
"Не изпитвам страаааах от твоя смях
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"
Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.
Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.
*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям
3/05/2009
I could have lied
Не го очаквах.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
Какво стана?
Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.
It's no good
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.
Съвсем, съвсем пусто.
*
Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.
Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.
When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here
Любимата ми част - 1.08-ма минута
Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.
Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.
Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.
Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.
2/10/2009
1/2
Купуваш си рокля за специален случай. Пазиш най-хубавите си обеци за някоя също толкова хубава вечер. Но и криеш таланти и възможности за деня, в който те сами ще те открият, ще те изведат навън и ще те научат как да ги използваш. Криеш идеите си за утре, а после вдругиден. Всичко се завърта, но все някога скоро очакваш летящите предмети да попаднат по местата си, притеглени от гравитацията на всички happy endings. Дотогава живееш с идеята, че ги има. Нали в това се криеше смисълът на живота? Надеждата, че утре винаги ще е по-добре. Няма смисъл да се хабиш за днес.
Well, you'll never find it if you're looking for it.
А ако не знаеш какво търсиш, как се очаква то да те намери?
Смелостта лесно се превръща в безсмислено съпротивление.
Може да си смел или да чакаш всичко да се нареди.
Чакането лесно може да се превърне в оправдание за "Не ми се занимава".
Кога едното, кога другото?
Link it to the world, link it to yourself
Stretch it like a birth squeeze
The love for what you hide
For bitterness inside
Is growing like the new born
When you've seen, seen too much
Too young, young
Soulless is everywhere
Hopeless time to roam
The distance to your home
Fades away to nowhere
How much are you worth?
You can't come down to Earth
You're swelling up
You're unstoppable
'Cause you've seen
Seen too much
And too young
Young
На това не може да се спи :>
И все пак днес избрах алтернативата.
Well, you'll never find it if you're looking for it.
А ако не знаеш какво търсиш, как се очаква то да те намери?
Смелостта лесно се превръща в безсмислено съпротивление.
Може да си смел или да чакаш всичко да се нареди.
Чакането лесно може да се превърне в оправдание за "Не ми се занимава".
Кога едното, кога другото?
Link it to the world, link it to yourself
Stretch it like a birth squeeze
The love for what you hide
For bitterness inside
Is growing like the new born
When you've seen, seen too much
Too young, young
Soulless is everywhere
Hopeless time to roam
The distance to your home
Fades away to nowhere
How much are you worth?
You can't come down to Earth
You're swelling up
You're unstoppable
'Cause you've seen
Seen too much
And too young
Young
На това не може да се спи :>
И все пак днес избрах алтернативата.
1/23/2009
1/19/2009
По-добре късно, отколкото по-късно
Вече мисля да не си вадя кардинални изводи от веднъж случили се събития, да не обещавам, да не давам примери и най-вече да оставя дори най-близките ми да се блъскат колкото искат, въпреки че знам, че е грешно. После всичко ми се връща двойно, тройно, даже в по-големи количества, и аз започвам от самото начало по същия, явно доста посредствен и изпитан начин.
Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат, нали?
Лудост е да пренастройваш съзнанието си, като никога няма да може да смениш цялата честота.
Лудост е да правиш едно и също нещо, очаквайки различен резултат, и то много пъти, и да не забелязваш.
Нищо не се случва за ден или два, дори да се впрегнеш със скоростта на светлината. Само някакъв прах и летящи боклуци, които да ти навяват спомени за мимолетния свръхгламозамайващ успех, който е бил толкова кратко-нереален, че се е превърнал в смътен спомен от може би съществуваща реалност.
Плавните преходи не са толкова култови, но определено правят една творба по-красива, без значение дали блести от оригиналност и кратки, "удрящи" те фрази.
И така. Back to the basics или до някое велико вдъновение, което да ме изведе от стесняващия се, порочен кръг.
Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат, нали?
Лудост е да пренастройваш съзнанието си, като никога няма да може да смениш цялата честота.
Лудост е да правиш едно и също нещо, очаквайки различен резултат, и то много пъти, и да не забелязваш.
Нищо не се случва за ден или два, дори да се впрегнеш със скоростта на светлината. Само някакъв прах и летящи боклуци, които да ти навяват спомени за мимолетния свръхгламозамайващ успех, който е бил толкова кратко-нереален, че се е превърнал в смътен спомен от може би съществуваща реалност.
Плавните преходи не са толкова култови, но определено правят една творба по-красива, без значение дали блести от оригиналност и кратки, "удрящи" те фрази.
И така. Back to the basics или до някое велико вдъновение, което да ме изведе от стесняващия се, порочен кръг.
1/11/2009
Моите шевове
Понякога най-добрият начин, по който можеш да си помогнеш, е да раздереш гърлото си от крещене. Да забиеш глава в юрган, възглавница или друго меко нещо, да вкопчиш пръстите си с нокти в него, сякаш те дърпа смъртта, а ти не искаш и не искаш да тръгнеш. След това може да се разкрещиш така, че да освободиш цялата чернилка, която си трупал в органите така, както се трупа олово, холестерол, мазнина и ненужна информация. Започнеш ли да изхвърляш цялата непотребна своя орис, започваш да чуваш и гласа си. Много е страшно да чуеш гласа си толкова ясно, при положение, че няма други слушатели. Обезпокоително е. Сякаш някой друг е влезнал в стаята и е прекъснал целия процес на пречистване. А всъщност е влезнало твоето чувство за мярка и нормалност.
Аз нямам куража да го направя.
Когато бях малка, гледах филми с тати. Лягах до него, той си играеше с косата ми и заспиваше до мен.
Когато станах малко по-голяма, продължавах да гледам филми с тати, но все по-рядко. Пусках нещо, лягах съсредоточена, той усукваше кичурите ми около пръстта си, аз го карах да престане. После заспиваше, аз започвах да недоволствам, че не гледа, той измрънкваше нещо неразбираемо и се завръщаше към съня си.
Сега нито едно от двете не се случва. Когато ме помоли да гледам филм с него, на мен не ми се гледа или съм уморена и се чудя "Как може да ме пита точно сега?"
Когато аз съм започнала да гледам, той просто се отбива, пита ме какво гледам и стои не повече от 5 минути, защото знае, че бих предпочела да съм сама.
Не, не бих. Не искам да съм сама. Но и не искам да съм с нашите, показвайки им как мислите ми не са насочени, където трябва, а виреят в опасната градина на несигурността. Вече не съм толкова малка, вече ми пука. Те не го разбират. И няма как да им го кажа.
Снощи лежах на кривото легло, почти изцяло облечена в черно.
Бях пуснала едната щора, вдигнала другата около десет сантиметра. Както винаги.
Запалих свещ, но осветяваше твърде много. Духнах към пламъка. Стана идеално тъмно. Пуснах музика, обърнах се към стената и започнах да мисля в спокойствието. Докато слушах, се улових, препречваща с пръст пътя на една стичаща се по бузата ми сълза. Избърсах я. След това втора. Започнах да се чудя. "Защо плача?"
Осъзнах, че не плача, а просто ми се спи и очите ми са се насълзили. Това ме огорчи още повече. Мисля за нещата, които искаме. За това, че ако не ни трябват наистина, животът рано или късно ще ни го покаже. За това, че съм инат и искам това, което искам, да е това, от което имам нужда. Колко е глупава тази философия. Мисля още. Но дори да не сме прави, ако животът винаги ни показва кое е по-добро за нас, кога ще победим? Не може ли да се наложим някак?
Днес разбирам, че не знам какво искам и Айнщайн е бил прав за достатъчно много неща. Днес разбирам, че отново се намирам в средата на нищото, само че с няколко несвършени задачи. Днес определено не виждам в розово.
Отдалечих достатъчно много хора от себе си с невидим щит. Другите, които просто имам нужда да са близо, са някъде, откъдето няма как да ме чуят, дори да имах смелостта да им изпратя съобщение по вятъра.
Черното петно продължаваше да лежи в тъмносинята стая. От едната слушалка далечни звуци показваха, че петното все още мърда и диша. Че в стаята все още има живот. Тя бе косвено заключена, без дори да е пуснато резе или завъртян ключът. Достатъчно беше, че съм легнала в тъмнината, с музиката си. Всички мислеха, че искам да съм сама.
Аз нямам куража да го направя.
Когато бях малка, гледах филми с тати. Лягах до него, той си играеше с косата ми и заспиваше до мен.
Когато станах малко по-голяма, продължавах да гледам филми с тати, но все по-рядко. Пусках нещо, лягах съсредоточена, той усукваше кичурите ми около пръстта си, аз го карах да престане. После заспиваше, аз започвах да недоволствам, че не гледа, той измрънкваше нещо неразбираемо и се завръщаше към съня си.
Сега нито едно от двете не се случва. Когато ме помоли да гледам филм с него, на мен не ми се гледа или съм уморена и се чудя "Как може да ме пита точно сега?"
Когато аз съм започнала да гледам, той просто се отбива, пита ме какво гледам и стои не повече от 5 минути, защото знае, че бих предпочела да съм сама.
Не, не бих. Не искам да съм сама. Но и не искам да съм с нашите, показвайки им как мислите ми не са насочени, където трябва, а виреят в опасната градина на несигурността. Вече не съм толкова малка, вече ми пука. Те не го разбират. И няма как да им го кажа.
Снощи лежах на кривото легло, почти изцяло облечена в черно.
Бях пуснала едната щора, вдигнала другата около десет сантиметра. Както винаги.
Запалих свещ, но осветяваше твърде много. Духнах към пламъка. Стана идеално тъмно. Пуснах музика, обърнах се към стената и започнах да мисля в спокойствието. Докато слушах, се улових, препречваща с пръст пътя на една стичаща се по бузата ми сълза. Избърсах я. След това втора. Започнах да се чудя. "Защо плача?"
Осъзнах, че не плача, а просто ми се спи и очите ми са се насълзили. Това ме огорчи още повече. Мисля за нещата, които искаме. За това, че ако не ни трябват наистина, животът рано или късно ще ни го покаже. За това, че съм инат и искам това, което искам, да е това, от което имам нужда. Колко е глупава тази философия. Мисля още. Но дори да не сме прави, ако животът винаги ни показва кое е по-добро за нас, кога ще победим? Не може ли да се наложим някак?
Днес разбирам, че не знам какво искам и Айнщайн е бил прав за достатъчно много неща. Днес разбирам, че отново се намирам в средата на нищото, само че с няколко несвършени задачи. Днес определено не виждам в розово.
Отдалечих достатъчно много хора от себе си с невидим щит. Другите, които просто имам нужда да са близо, са някъде, откъдето няма как да ме чуят, дори да имах смелостта да им изпратя съобщение по вятъра.
Черното петно продължаваше да лежи в тъмносинята стая. От едната слушалка далечни звуци показваха, че петното все още мърда и диша. Че в стаята все още има живот. Тя бе косвено заключена, без дори да е пуснато резе или завъртян ключът. Достатъчно беше, че съм легнала в тъмнината, с музиката си. Всички мислеха, че искам да съм сама.
1/04/2009
това е чернова и толкова.
Уплаших се от себе си и от онова, което става, въпреки внедрената от възпитание гравитация, която все още ме държи в рамките на относителната нормалност. Няма как, трябва да продължа с опитите да променя нещо или да докарам времето до онзи момент, в който най-накрая му е времето. Държа си старата мечта в шепа - дребна, гола, като новородено ридаеща, малка като орех, силна като корените му. Страхувам се от нея, страхувам се от всички причини, виновни за наличието й в торбата с мечти. Искам да говоря с някого. В такива моменти, когато изпитваш неутолимата, изпиваща нужда да излееш всичко от себе си върху някой невинен, никому нищо лошо сторил човек, избираш най-най-близкия, който винаги ще приеме с лекота да бъде използван, а ти ще отдъхнеш, след цялата тази мръсотия на самотата. Но в главата ми не се появява Човекът, към когото да се обърна, без дори да чакам импулсите да изрекат името му наум, преди гласът ми да отекне в тишината, която бавно ме обгръща. Има и други хора, разбира се. Мисля и за тях, не са един или двама. Но знам, че нещо ме дели от тях по някакъв зловещо-порицателен начин. И това ме убива. Аз го усещам, разрязва въжетата, които само чакат последната нишка да се изплъзне от здравото усукване и започват да секат глави. В моя случай - човещината и онова, обратното на лудост. Буквички, подредени в нелепи редици, малки интервали, още букви, цели, строги и сурови думи - всички те, в някакъв безумен заговор сплотени, са решили да ме погубят така, както само аз мога да се погубя. Всъщност те, погледнати от малко по-далече, малко по-високо, казват: ти вече се погуби. Опасявам се, че е заради нервите, заради цялото безумно искане, заради онова, което мисля за добро, и онова, в което виждам лицето на злото - пробито, изгорено, изгнило и утаено на дъното на неизмита чаша.
Не мога и не мога с тези тежки мисли да живея със себе си. Прибягвам до писане, до тук и там, до самота и още тонове самота, които, мисля, ще ме утешат или пък превърнат в една легенда на съвременността. Но тук, в този момент, когато откривам себе си в плашещи описания за зависими от нещо хора, не се чувствам легенда. Чувствам се като онази кръв, излизаща от шахтите във филма "То". Когато тези кадри се запечатаха завинаги върху мен, аз бях малка. След това никога не гледах филма, нито пък прочетох книгата. Но тази кръв, онзи клоун - те са нещо страшно, страшно и ужасно. Сега се сравнявам с плашещ детски спомен. Какво по-лошо от това?
Не мога и не мога с тези тежки мисли да живея със себе си. Прибягвам до писане, до тук и там, до самота и още тонове самота, които, мисля, ще ме утешат или пък превърнат в една легенда на съвременността. Но тук, в този момент, когато откривам себе си в плашещи описания за зависими от нещо хора, не се чувствам легенда. Чувствам се като онази кръв, излизаща от шахтите във филма "То". Когато тези кадри се запечатаха завинаги върху мен, аз бях малка. След това никога не гледах филма, нито пък прочетох книгата. Но тази кръв, онзи клоун - те са нещо страшно, страшно и ужасно. Сега се сравнявам с плашещ детски спомен. Какво по-лошо от това?
1/03/2009
100 градуса по Целзий
Рано или късно пускаш котва, защото колкото и напрегнато да е и колкото и красиви да са вълните, когато се разбиват на милиони късчета бурна пяна, не можеш да понесеш толкова много. Не можеш.
Разкъсвам се. Не на две, нито пък на три. Разкъсвам се на много малки и хвърчащи листчета, пълни със смисъл, но само ако се пренаредят, сглобят и залепят. Което няма кой да направи за мен, дори да го черпя с чай с мед и лимон. Нали?
Все още чета и попивам всяка страница с коефицент на полезно действие = аз%. При мисълта, че може да е повече, онази отвратителна жажда за достигане на невъзможното се надига, аз я усещам, а след секунди ми се повдига и главата започва да ме боли. Защо не се наслаждаваш на проклетата книга, на ненадминатите изречения, на намаляващата дясна половина страници? Защо трябва да мислиш, че е могло по друг начин, като въобще не си наясно какъв е той и по-добър ли е наистина?
Вече чета още по-вглъбено и всяка дума е много по-ясно видяна.
Мисля, че алтернативите ще ме унищожат. И всички, които ще продължават да влизат, точно след като съм започнала да чувам мислите си такива, каквито отчаяно се опитват да бъдат.
Не знам има ли нещо вярно в астрлогията /а защо да няма, аз не разбирам от астрология../, но някак тежестта и суровостта на зодията ми започват да ми изглеждат напълно достоверни и всичките им недостатъци се стоварват върху мен. Абсолютно наясно съм, че не съм особено подредена и изпълнителна, за да се щадя с желанията и критиката. Но понякога имам чувството, че самата аз няма да се спра, докато не се озова в някоя бяла стая, където алтернативи няма или поне аз не бих желала да знам за тях.
Изборът е огромен. И никой не налага ограничения. Хората мрънкат и се оплакват, че няма свобода, но колкото и дребна и посредствена да е тази, която виждам, тя съществува. Точно както съществува някой стол, маса или варено яйце.
Стоя и с леден поглед преценявам всичко. "Да, сега е 19:32. Трябва да се къпя, да гледам 2 филма, да прочета още поне 20 страници. Ако това стане, ще бъде добре. Хм, не съм ли много строга? Боже, как може да съм толкова зле? Естествено, че нищо няма да стане, след като си позволявам да си мисля, че заслужавам някаква почивка."
Това се случва в главата ми и, ако си бях читателка /а аз, разбира се, докато пиша, играя ролята на критик/, бих си казала "Та, щом има време да пише, явно не е толкова сурова със себе си?..".
Не съм, ами!
Аз съм въздух под налягане. Махам се!
Разкъсвам се. Не на две, нито пък на три. Разкъсвам се на много малки и хвърчащи листчета, пълни със смисъл, но само ако се пренаредят, сглобят и залепят. Което няма кой да направи за мен, дори да го черпя с чай с мед и лимон. Нали?
Все още чета и попивам всяка страница с коефицент на полезно действие = аз%. При мисълта, че може да е повече, онази отвратителна жажда за достигане на невъзможното се надига, аз я усещам, а след секунди ми се повдига и главата започва да ме боли. Защо не се наслаждаваш на проклетата книга, на ненадминатите изречения, на намаляващата дясна половина страници? Защо трябва да мислиш, че е могло по друг начин, като въобще не си наясно какъв е той и по-добър ли е наистина?
Вече чета още по-вглъбено и всяка дума е много по-ясно видяна.
Мисля, че алтернативите ще ме унищожат. И всички, които ще продължават да влизат, точно след като съм започнала да чувам мислите си такива, каквито отчаяно се опитват да бъдат.
Не знам има ли нещо вярно в астрлогията /а защо да няма, аз не разбирам от астрология../, но някак тежестта и суровостта на зодията ми започват да ми изглеждат напълно достоверни и всичките им недостатъци се стоварват върху мен. Абсолютно наясно съм, че не съм особено подредена и изпълнителна, за да се щадя с желанията и критиката. Но понякога имам чувството, че самата аз няма да се спра, докато не се озова в някоя бяла стая, където алтернативи няма или поне аз не бих желала да знам за тях.
Изборът е огромен. И никой не налага ограничения. Хората мрънкат и се оплакват, че няма свобода, но колкото и дребна и посредствена да е тази, която виждам, тя съществува. Точно както съществува някой стол, маса или варено яйце.
Стоя и с леден поглед преценявам всичко. "Да, сега е 19:32. Трябва да се къпя, да гледам 2 филма, да прочета още поне 20 страници. Ако това стане, ще бъде добре. Хм, не съм ли много строга? Боже, как може да съм толкова зле? Естествено, че нищо няма да стане, след като си позволявам да си мисля, че заслужавам някаква почивка."
Това се случва в главата ми и, ако си бях читателка /а аз, разбира се, докато пиша, играя ролята на критик/, бих си казала "Та, щом има време да пише, явно не е толкова сурова със себе си?..".
Не съм, ами!
Аз съм въздух под налягане. Махам се!
1/02/2009
Добро утро. Ретроспекция!
Имам много свободно време, признавам. Имам и какво да правя, но това ми се прави повече. В името на следващите дни.
Утре, Весела, ще се събудиш и ще се сетиш, че днес съм ти говорила. И ще ти стане малко гузно. Ще искаш бързо да се облечеш, измиеш и всичко, което е свързано с треперене в банята, да премине за секунда. Да отидеш в слънчевата кухня, в която да провериш трета, четвърта, четиринадесета, четиридесет и трета и петдесет и първа програма. Ако няма нищо интересно, може да склониш и към 45-та, въпреки че много добре знаеш как вашите няма да искат да слушат VH1 В 10 сутринта. Най-важното от всичко ще бъде това, че вече е събота и ти остава толкова малко до понеделник. Искаш или не, ще трябва да се стегнеш. Отново ще ставаш в 6:38, след като 5 минути си спала, слушайки нещо събуждащо те, което, подозирам, ще бъде Jem - 24. Колко си ми ясна.
Ще искаш да изядеш някой банан, да прочетеш някоя страница от самотата, да изгледаш "Mamma Mia!", ако случайно не си го направила днес.
Е, Весела, четеш, нали? Как върви денят? По план? По отклонение? По провал? По неочаквано стечение на обстоятелствата..? Съветвам те да направиш нещо, защото много добре знаеш, че вчера, когато написах това, не бях мъдра. Но все пак отново бях права. Така че сега, когато четеш това, знаеш, че съм и съм била права. Надявам се и да ти да бъдеш права и да ме послушаш. Или да послушаш себе си.
Приятен ден.
Утре, Весела, ще се събудиш и ще се сетиш, че днес съм ти говорила. И ще ти стане малко гузно. Ще искаш бързо да се облечеш, измиеш и всичко, което е свързано с треперене в банята, да премине за секунда. Да отидеш в слънчевата кухня, в която да провериш трета, четвърта, четиринадесета, четиридесет и трета и петдесет и първа програма. Ако няма нищо интересно, може да склониш и към 45-та, въпреки че много добре знаеш как вашите няма да искат да слушат VH1 В 10 сутринта. Най-важното от всичко ще бъде това, че вече е събота и ти остава толкова малко до понеделник. Искаш или не, ще трябва да се стегнеш. Отново ще ставаш в 6:38, след като 5 минути си спала, слушайки нещо събуждащо те, което, подозирам, ще бъде Jem - 24. Колко си ми ясна.
Ще искаш да изядеш някой банан, да прочетеш някоя страница от самотата, да изгледаш "Mamma Mia!", ако случайно не си го направила днес.
Е, Весела, четеш, нали? Как върви денят? По план? По отклонение? По провал? По неочаквано стечение на обстоятелствата..? Съветвам те да направиш нещо, защото много добре знаеш, че вчера, когато написах това, не бях мъдра. Но все пак отново бях права. Така че сега, когато четеш това, знаеш, че съм и съм била права. Надявам се и да ти да бъдеш права и да ме послушаш. Или да послушаш себе си.
Приятен ден.
11/30/2008
And so Sally can wait
Започнах да се чудя.. това, което пишем е това, което ни се иска да може да кажем или това, което всъщност казваме?
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?
Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.
Явно не е бил Ноември, била съм аз.
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?
Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.
Явно не е бил Ноември, била съм аз.
11/03/2008
So I think I'll stay.
Би била прекрасна сцена от филм. Би било прекрасно озвучаване за сцена. Момичето със запушени уши и звукът, затаен отвъд притиснатите пръсти. Как искам да е тихо. Да чувам само трептенето на тъпанчето си. Трептенето от силния натиск. От силното желание да не съм тук. Да не чувам. И да не тръпна в очакване.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.
А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.
А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.
10/23/2008
Лесно е да кажеш "чичковите червенотиквеничковчета", но "Не"?
Рано или късно преглъщаме гордостта си. Ставаме толкова самотни, нещастни и повехнали и това, което ни остава, е да се завърнем към прегръдката на доброто старо минало, когато всичко е било малко по-лесно. И не се е налагало да преглъщаме нищо. А след това да бъркаме с пръст в гърлото си, за да се освободим от товара на грешния избор. Понякога ми се иска да бъда толкова свободна, че да успея да избягам от малките неща, които трупат стрес върху стрес, който накрая изригва като вулкан от счупени моменти, а след това още по-счупени, наново съградени, стари надежди.
Липсват ми Линкин Парк. И знам, че не искам онази Аз, която беше твърде безотговорна към всичко и най-вече към себе си. Но какво да правя с тази, която се бори безуспешно и проваля безутешно в опитите да спре времето и да промени света. Само вярата остана, но и тя се превръща в утайка на дъното на една наполовина празна чаша. Как да кажа, че ме е страх от фактите, не по-малко от призраци и прокажени. Страхувам се от провала и се страхувам от това, че въпреки всичко продължавам да се провалям и понякога това не ме плаши достатъчно. Страхувам се от начина, по който ме виждат хората. Страхувам се, когато тишината е породена от липса и когато нямам достатъчно смелост да си тръгна. Страхувам се от зависимостите си, страхувам се и от утехите. Страхувам се, че някой ден ще се срамувам от всичко, което пиша. И се плаша от мисълта, че може би нямам понятие от нищо, нямам с кого да говоря и няма как да напиша хубаво есе.
Страховете трябва да се преодоляват, а лошите черти да се изкореняват. Недостатъците трябва да се преразгледат, а методите трябва да се избират прецизно. Ако всички тези критерии бяха изпълнени, може би щях да съм малко по-различна. Не знам защо продължавам да разчитам на факта, че си тактувам под звука от изреждащи се, мотивиращи изречения и не знам защо смятам, че с изричане на големи думи постигам големи промени.
Нищо не е такова, каквото изглежда. И истината е, че понякога няма значение колко много опитваш. Няма да го намериш, ако го търсиш.
А сега за времето...
Липсват ми Линкин Парк. И знам, че не искам онази Аз, която беше твърде безотговорна към всичко и най-вече към себе си. Но какво да правя с тази, която се бори безуспешно и проваля безутешно в опитите да спре времето и да промени света. Само вярата остана, но и тя се превръща в утайка на дъното на една наполовина празна чаша. Как да кажа, че ме е страх от фактите, не по-малко от призраци и прокажени. Страхувам се от провала и се страхувам от това, че въпреки всичко продължавам да се провалям и понякога това не ме плаши достатъчно. Страхувам се от начина, по който ме виждат хората. Страхувам се, когато тишината е породена от липса и когато нямам достатъчно смелост да си тръгна. Страхувам се от зависимостите си, страхувам се и от утехите. Страхувам се, че някой ден ще се срамувам от всичко, което пиша. И се плаша от мисълта, че може би нямам понятие от нищо, нямам с кого да говоря и няма как да напиша хубаво есе.
Страховете трябва да се преодоляват, а лошите черти да се изкореняват. Недостатъците трябва да се преразгледат, а методите трябва да се избират прецизно. Ако всички тези критерии бяха изпълнени, може би щях да съм малко по-различна. Не знам защо продължавам да разчитам на факта, че си тактувам под звука от изреждащи се, мотивиращи изречения и не знам защо смятам, че с изричане на големи думи постигам големи промени.
Нищо не е такова, каквото изглежда. И истината е, че понякога няма значение колко много опитваш. Няма да го намериш, ако го търсиш.
А сега за времето...
10/20/2008
Look up
Няма пречки пред звездите и няма светлина, която да ме заслепи и да ми попречи да ги видя. Колкото и бяла и студена да е, не е достатъчно силна, за да освети мечтите ми, дори когато заспивам безпомощна пред тях.
Така звучи един идеалистичен увод за всяка видяна гледка и пренебрежение към замъглените бъдещи.
Най-уморената песен, за която успях да се сетя, е Roads на Portishead и мисля да я слушам, докато не реша, че може би най-доброто възможно решение е да спя.
Не ми се водят войни и не съм гоотова за революции, поне не тази вечер. Има определени правила, скрепени с голяма доза спокойствие, които винаги, винаги съм готова да наруша и се чудя какво ще стане този път. Но може би наистина съм твърде уморена. И то буквално. Просто времето, когато може да напишеш нещо и то да се счита за написано от сърце, стана прекалено ограничено, а мислите, които могат да се смятат за различни и окриляващи, станаха прекалено малко. И все се намираше нещо, което да ги спре, точно преди момента, в който има шанс и тяхното бъдеще да бъде светло.
Какво друго да кажа? За объркването, търсенето, английския и стихотворенията наизуст. Естествено, че всичко се върти около мен в моята микровселена, но вероятно понякога това става повече от нужното. А и къде отиваш, ако не запечаташ всяко нощно небе и пърхаща светулка, появили се по пътя към някоя друга спирка, на която те чака не друг, а отново самият Ти. Уморяваме ли се от себе си и въпросите, които си задаваме? Образът в огледалото и целите, които си поставяме. Гласовете и собствените си навици, положителните и отрицателните качества, болните илюзии, с които живеем, съзнателно и несъзнателно, опитите ни да сме малко повече?
И когато се замислим колко всъщност сме самите себе си, се оказва още по-сложно и отдалечено от първоначалната идея, че сме просто егоисти. Мисля, че е по-лошо, но все още не знам какво е. Знам, че има причина да пиша за всичко това и знам, че може да не е толкова интересна, колкото искам да е. Знам, че искам да изпиша още много подобни редове, свързани някъде, структурирани, водещи към някакъв прогрес. Но прогресът, както някой беше казал, е замяната на един проблем с друг. И в този свят, където всяко следващо чувство и действие са определени от някакво минимално усилие на другите да ни накарат да се усмихнем, как може да мислим, че владеем каквото и да било?
Да, пристрастени сме. Към вниманието. На другите и нашето собствено. Другото внимание, което храни вътрешното ни Аз и го подтиква към все повече себелюбие. Не знам каква функция има то и не знам защо е толкова важно да се обожаваме, след като можем да ненавиждаме всеки друг.
Бих искала понякога ситуацията да ми се изяснява и това да се случва под влиянието на нещо нормално, не на грешки или ужасяващо огромна умора. Но явно такива неща не се случват под влияние на нормални събития и колкото и да критикувам себе си за това, че стоя на едно място и всичко лошо се е запазило в мен, може би това е нормално. И може би наистина има определени правила, които трудно биха се променили. Поне не от мен. Поне не сега. А и, когато се състезаваме със себе си, негативно настроение, колкото и напред да стигаме, вероятно няма да успеем да го забележим. А когато нещо не се вижда, то няма никакво значение. Милиони хора и предмети ме заобикалят, а аз дори не подозирам какво значение имат. Докато не реша да отворя очи за тях и да ги допусна вътре.
Изобщо не е лесно. Лесно е, когато ограничиш всичко до простите основи, но и тогава пак намираме начин да се затрудним. Сякак е някаква болезнена мания, мъчителна зависимост към постоянното търсене и рушене на изграденото? Къде е смисълът в това и колко време отнема на човек да се пребори с малодушието и прилива от въпроси. Колкото повече са те, толкова по-трудно и поглъщащо е всичко.
Всяко заключение трябва да съдържа малко надежда, апел и някакво алтернатично решение на проблема, но, изглежда, моят най-голям проблем, е че не знам кой е моят май-голям проблем. Един от всички въпроси или един от всички пъти, в които е по-лесно да затвориш очи и да си кажеш "Още 10 минути". Или по-жалкото - "Още малко", "За последен път".
Не ми се водят войни с безкрайността и Вселената, със светлината и белите крушки, със свободата и зависимостите. Още по-малко с най-нечетните зависимости, които просто те изкушават да си глупав по средата на нощта. Не ми се отговаря и определено не мога да търся сега. Знам, че ще се събудя и както винаги ще мечтая за същите тривиални, поставени от мен, представи за света и за щастието, които биха могли да станат реалност. Но сега просто не знам. Уморена съм и ако някъде има отговори и смисъл, те ще ме намерят. А аз ще спя.
Така звучи един идеалистичен увод за всяка видяна гледка и пренебрежение към замъглените бъдещи.
Най-уморената песен, за която успях да се сетя, е Roads на Portishead и мисля да я слушам, докато не реша, че може би най-доброто възможно решение е да спя.
Не ми се водят войни и не съм гоотова за революции, поне не тази вечер. Има определени правила, скрепени с голяма доза спокойствие, които винаги, винаги съм готова да наруша и се чудя какво ще стане този път. Но може би наистина съм твърде уморена. И то буквално. Просто времето, когато може да напишеш нещо и то да се счита за написано от сърце, стана прекалено ограничено, а мислите, които могат да се смятат за различни и окриляващи, станаха прекалено малко. И все се намираше нещо, което да ги спре, точно преди момента, в който има шанс и тяхното бъдеще да бъде светло.
Какво друго да кажа? За объркването, търсенето, английския и стихотворенията наизуст. Естествено, че всичко се върти около мен в моята микровселена, но вероятно понякога това става повече от нужното. А и къде отиваш, ако не запечаташ всяко нощно небе и пърхаща светулка, появили се по пътя към някоя друга спирка, на която те чака не друг, а отново самият Ти. Уморяваме ли се от себе си и въпросите, които си задаваме? Образът в огледалото и целите, които си поставяме. Гласовете и собствените си навици, положителните и отрицателните качества, болните илюзии, с които живеем, съзнателно и несъзнателно, опитите ни да сме малко повече?
И когато се замислим колко всъщност сме самите себе си, се оказва още по-сложно и отдалечено от първоначалната идея, че сме просто егоисти. Мисля, че е по-лошо, но все още не знам какво е. Знам, че има причина да пиша за всичко това и знам, че може да не е толкова интересна, колкото искам да е. Знам, че искам да изпиша още много подобни редове, свързани някъде, структурирани, водещи към някакъв прогрес. Но прогресът, както някой беше казал, е замяната на един проблем с друг. И в този свят, където всяко следващо чувство и действие са определени от някакво минимално усилие на другите да ни накарат да се усмихнем, как може да мислим, че владеем каквото и да било?
Да, пристрастени сме. Към вниманието. На другите и нашето собствено. Другото внимание, което храни вътрешното ни Аз и го подтиква към все повече себелюбие. Не знам каква функция има то и не знам защо е толкова важно да се обожаваме, след като можем да ненавиждаме всеки друг.
Бих искала понякога ситуацията да ми се изяснява и това да се случва под влиянието на нещо нормално, не на грешки или ужасяващо огромна умора. Но явно такива неща не се случват под влияние на нормални събития и колкото и да критикувам себе си за това, че стоя на едно място и всичко лошо се е запазило в мен, може би това е нормално. И може би наистина има определени правила, които трудно биха се променили. Поне не от мен. Поне не сега. А и, когато се състезаваме със себе си, негативно настроение, колкото и напред да стигаме, вероятно няма да успеем да го забележим. А когато нещо не се вижда, то няма никакво значение. Милиони хора и предмети ме заобикалят, а аз дори не подозирам какво значение имат. Докато не реша да отворя очи за тях и да ги допусна вътре.
Изобщо не е лесно. Лесно е, когато ограничиш всичко до простите основи, но и тогава пак намираме начин да се затрудним. Сякак е някаква болезнена мания, мъчителна зависимост към постоянното търсене и рушене на изграденото? Къде е смисълът в това и колко време отнема на човек да се пребори с малодушието и прилива от въпроси. Колкото повече са те, толкова по-трудно и поглъщащо е всичко.
Всяко заключение трябва да съдържа малко надежда, апел и някакво алтернатично решение на проблема, но, изглежда, моят най-голям проблем, е че не знам кой е моят май-голям проблем. Един от всички въпроси или един от всички пъти, в които е по-лесно да затвориш очи и да си кажеш "Още 10 минути". Или по-жалкото - "Още малко", "За последен път".
Не ми се водят войни с безкрайността и Вселената, със светлината и белите крушки, със свободата и зависимостите. Още по-малко с най-нечетните зависимости, които просто те изкушават да си глупав по средата на нощта. Не ми се отговаря и определено не мога да търся сега. Знам, че ще се събудя и както винаги ще мечтая за същите тривиални, поставени от мен, представи за света и за щастието, които биха могли да станат реалност. Но сега просто не знам. Уморена съм и ако някъде има отговори и смисъл, те ще ме намерят. А аз ще спя.
10/13/2008
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
Истината е, че никога няма да бъда умна. Но какво е умен и колко ти помага това да си така умен е твърде относително. А аз никога не успявам да се оправя с относителните неща, защото или прекалено много задълбавам в тях, или не виждам най-явните им ъгли, от които е удобно да погледнеш.
Стигат ми няколко думи и там свършва всичко. А последиците и реалните изводи идват сами, когато не остава друго, освен да си помислиш "Толкова е очевидно, как не съм видяла?".
Толкова е очевидно, как не съм видяла, че пиша невероятни глупости, че ги пиша всеки ден, и че не спирам да продължавам да пиша. И е толкова очевидно, че обичам повторенията, толкова много, дори изтърках себе си до болка от повтаряне на едни и същи източници на радост и щастие, както и на едни и също източници на противоположни емоции.
Нещата, които научих въобще не са малко. Да, може би са някаква 10^-121212 частица от всеобщото знание за света, Земята и всичко останало, но все пак стигат, когато решиш да опреш наистина до тях. Тъжното е, че рядко мога да опра наистина до тях и ги пазя в склада с ценни мисли, които някой ден могат да бъдат публикувани по нелеп начин някъде, просто за да се освободя от някаква ненужно-дразнеща енергия. Не мога, не мога и не мога да се науча да бъда друга, може би просто защото все още не съм. Но и не си падам по лесните обяснения за внезапно случилите се неща, заради манията ми да властвам над това, над което мога. Защото трябва да вярвам в невъзможното, трябва да знам, че и сама мога да разчитам на себе си. Или просто да не пускам, когато е неизбежно, а и най-логично и разумно да се оставиш на прилива на провала, който понякога, само понякога, носи промяната, за която си изгубил часове наред в безплодни и повърхностни мисли, нищо незначещи, нищо променящи.
"Бягам от света и не знам къде да се скрия
Бягам от себе си и път не мога да открия"
Колкото и да не искам, май други начини не съществуват. Не искам да съм от хората, които мислят за нещо дълго и упорито, опитвайки се да се убедят в лъжа, а накрая просто се успокояват с глупост от рода на "Щом мисля за това, все пак трябва да съм поне малко различен/на."
Е, това не е оправдание, не е нещо уникално, което не минава през главите на още 6 милиарда души. И това, че не е, също не е. Може би може да се продължи още много, много в тази посока, но аз нямам намерение, сила и постоянство дори за това.
А и като се замисля, днес провалих предвещанието си от Яху, провалих плановете си за деня. Какво друго остава да стане и ако случайно събереш капките достойнство, за да се помолиш, ей така, наум и за секунда, ще видя ли The Dark Side of the Moon?
Стигат ми няколко думи и там свършва всичко. А последиците и реалните изводи идват сами, когато не остава друго, освен да си помислиш "Толкова е очевидно, как не съм видяла?".
Толкова е очевидно, как не съм видяла, че пиша невероятни глупости, че ги пиша всеки ден, и че не спирам да продължавам да пиша. И е толкова очевидно, че обичам повторенията, толкова много, дори изтърках себе си до болка от повтаряне на едни и същи източници на радост и щастие, както и на едни и също източници на противоположни емоции.
Нещата, които научих въобще не са малко. Да, може би са някаква 10^-121212 частица от всеобщото знание за света, Земята и всичко останало, но все пак стигат, когато решиш да опреш наистина до тях. Тъжното е, че рядко мога да опра наистина до тях и ги пазя в склада с ценни мисли, които някой ден могат да бъдат публикувани по нелеп начин някъде, просто за да се освободя от някаква ненужно-дразнеща енергия. Не мога, не мога и не мога да се науча да бъда друга, може би просто защото все още не съм. Но и не си падам по лесните обяснения за внезапно случилите се неща, заради манията ми да властвам над това, над което мога. Защото трябва да вярвам в невъзможното, трябва да знам, че и сама мога да разчитам на себе си. Или просто да не пускам, когато е неизбежно, а и най-логично и разумно да се оставиш на прилива на провала, който понякога, само понякога, носи промяната, за която си изгубил часове наред в безплодни и повърхностни мисли, нищо незначещи, нищо променящи.
"Бягам от света и не знам къде да се скрия
Бягам от себе си и път не мога да открия"
Колкото и да не искам, май други начини не съществуват. Не искам да съм от хората, които мислят за нещо дълго и упорито, опитвайки се да се убедят в лъжа, а накрая просто се успокояват с глупост от рода на "Щом мисля за това, все пак трябва да съм поне малко различен/на."
Е, това не е оправдание, не е нещо уникално, което не минава през главите на още 6 милиарда души. И това, че не е, също не е. Може би може да се продължи още много, много в тази посока, но аз нямам намерение, сила и постоянство дори за това.
А и като се замисля, днес провалих предвещанието си от Яху, провалих плановете си за деня. Какво друго остава да стане и ако случайно събереш капките достойнство, за да се помолиш, ей така, наум и за секунда, ще видя ли The Dark Side of the Moon?
9/15/2008
Ето как думите не помагат, но поне губят време
Слабост ли е да пишеш, когато имаш нужда и какво се оказва не-слабост? Защото започнах да живея с чувството, че всичко, което ти прави удоволствие, е вид малодушие, слабост.
Изкривена и прекалена критичност или някаква истина е това? Защото каквото и да е, идва момент, в който въпросите ти идват до гуша и няма значение какви са отговорите.
Много мигове, вечери, дни, периоди са запечатани в съзнанието ми като хубави. До някой идиличен момент, в който решаваш да разровиш из ситуацията, из запаметените картини, реплики, мимики - да я погледнеш отстрани - тогава идеята и споменът се разбиват като айсберг в моя Титаник на илюзиите. И другото лошо нещо е това, че всеки път когато усетиш нещо отрицателно за дадено събитие/човек/очакване се оказва, че е било напълно правилно. Затова се опитвам да видя всички възможни начини, по които мога да бъда разочарована, но след време, ако се появи нова идея, вече знам - права съм, ще бъда разочарована. Защо никога това не се случва с хубавите мисли и защо те никога не са възможен вариант?
А може би са, но никога не забелязвам/е.
Та, както и да е. Не искам да заклеймявам този петнадесети септември като хубав. Не защото не е или нещо подобно, просто защото мога след време да осъзная колко ужасна съм била точно днес или просто да открия някоя пукнатина. Не че няма една, огромна, но, какво пък - свиквам с идеята, че пукнатините в тази възраст не са чак толкова лоши, а и разнообразяват доста.
Но би било жалко, ако всичко стане твърде празно.
Преходът към есен беше мигновен. Ужасно студено е, а аз не се радвам на топлите дрехи и приятния мрак. Искам да е 6:40 и да ставам за училище. Но след това няма да искам. Не знам какво искам. Това проблем ли е или.. ?
Изкривена и прекалена критичност или някаква истина е това? Защото каквото и да е, идва момент, в който въпросите ти идват до гуша и няма значение какви са отговорите.
Много мигове, вечери, дни, периоди са запечатани в съзнанието ми като хубави. До някой идиличен момент, в който решаваш да разровиш из ситуацията, из запаметените картини, реплики, мимики - да я погледнеш отстрани - тогава идеята и споменът се разбиват като айсберг в моя Титаник на илюзиите. И другото лошо нещо е това, че всеки път когато усетиш нещо отрицателно за дадено събитие/човек/очакване се оказва, че е било напълно правилно. Затова се опитвам да видя всички възможни начини, по които мога да бъда разочарована, но след време, ако се появи нова идея, вече знам - права съм, ще бъда разочарована. Защо никога това не се случва с хубавите мисли и защо те никога не са възможен вариант?
А може би са, но никога не забелязвам/е.
Та, както и да е. Не искам да заклеймявам този петнадесети септември като хубав. Не защото не е или нещо подобно, просто защото мога след време да осъзная колко ужасна съм била точно днес или просто да открия някоя пукнатина. Не че няма една, огромна, но, какво пък - свиквам с идеята, че пукнатините в тази възраст не са чак толкова лоши, а и разнообразяват доста.
Но би било жалко, ако всичко стане твърде празно.
Преходът към есен беше мигновен. Ужасно студено е, а аз не се радвам на топлите дрехи и приятния мрак. Искам да е 6:40 и да ставам за училище. Но след това няма да искам. Не знам какво искам. Това проблем ли е или.. ?
9/10/2008
Oh, sixteen
Мечтаейки нещо да се случи, пропускаш това, което се случва. И когато забравиш, нещо се случва. Но не разбираш, че е станало. То продължава да се случва, ти задълбаваш в него. И усещаш как става важно. Продължава да е важно. Превръща се в част от ежедневието ти, мислите ти. И вече знаеш - нещо се е случило. Какво може да стане след това?
Да го изгубиш.
Художниците не изразяват чувствата си чрез думи, защото ако го правеха щяха да са писатели. Не мога да рисувам, определено не става с писането, от ден на ден съм все по-малко вдъхновена, а хвана ли музата, тя веднага открива начин да се измъкне. И се чудя как да изразя всичките си емоции и чувства? Не ми останаха много опции. Може би музика, някаква креативност?
Започва да ме боли да гледам как винаги спирам някъде и не мога, не мога да продължа. Толкова неща прелитат над главата ми като птици, които не мога да уловя, както беше писал Маркес. Точно така става - усещам го, усещам как съм на косъм да разбера цялата каша, а след това всичко се изпарява. Мираж, няма го.
Аз пък вярвам в някого точно защото е Той. Или съм заблудена. Но как вярваш в някого не защото е Той?
Не разбирам. Наистина съм малка.
Малка, уплашена и объркана. С толкова идеи и мечти на прага на огромен крах. Може би нямам място при хората, които постигат това, което искат. Може би наистина има "average" people и както и да украсяваш и дегизираш факта, той си остава факт.
Да го изгубиш.
Художниците не изразяват чувствата си чрез думи, защото ако го правеха щяха да са писатели. Не мога да рисувам, определено не става с писането, от ден на ден съм все по-малко вдъхновена, а хвана ли музата, тя веднага открива начин да се измъкне. И се чудя как да изразя всичките си емоции и чувства? Не ми останаха много опции. Може би музика, някаква креативност?
Започва да ме боли да гледам как винаги спирам някъде и не мога, не мога да продължа. Толкова неща прелитат над главата ми като птици, които не мога да уловя, както беше писал Маркес. Точно така става - усещам го, усещам как съм на косъм да разбера цялата каша, а след това всичко се изпарява. Мираж, няма го.
Аз пък вярвам в някого точно защото е Той. Или съм заблудена. Но как вярваш в някого не защото е Той?
Не разбирам. Наистина съм малка.
Малка, уплашена и объркана. С толкова идеи и мечти на прага на огромен крах. Може би нямам място при хората, които постигат това, което искат. Може би наистина има "average" people и както и да украсяваш и дегизираш факта, той си остава факт.
Subscribe to:
Posts (Atom)