Look up

Няма пречки пред звездите и няма светлина, която да ме заслепи и да ми попречи да ги видя. Колкото и бяла и студена да е, не е достатъчно силна, за да освети мечтите ми, дори когато заспивам безпомощна пред тях.
Така звучи един идеалистичен увод за всяка видяна гледка и пренебрежение към замъглените бъдещи.
Най-уморената песен, за която успях да се сетя, е Roads на Portishead и мисля да я слушам, докато не реша, че може би най-доброто възможно решение е да спя.
Не ми се водят войни и не съм гоотова за революции, поне не тази вечер. Има определени правила, скрепени с голяма доза спокойствие, които винаги, винаги съм готова да наруша и се чудя какво ще стане този път. Но може би наистина съм твърде уморена. И то буквално. Просто времето, когато може да напишеш нещо и то да се счита за написано от сърце, стана прекалено ограничено, а мислите, които могат да се смятат за различни и окриляващи, станаха прекалено малко. И все се намираше нещо, което да ги спре, точно преди момента, в който има шанс и тяхното бъдеще да бъде светло.
Какво друго да кажа? За объркването, търсенето, английския и стихотворенията наизуст. Естествено, че всичко се върти около мен в моята микровселена, но вероятно понякога това става повече от нужното. А и къде отиваш, ако не запечаташ всяко нощно небе и пърхаща светулка, появили се по пътя към някоя друга спирка, на която те чака не друг, а отново самият Ти. Уморяваме ли се от себе си и въпросите, които си задаваме? Образът в огледалото и целите, които си поставяме. Гласовете и собствените си навици, положителните и отрицателните качества, болните илюзии, с които живеем, съзнателно и несъзнателно, опитите ни да сме малко повече?
И когато се замислим колко всъщност сме самите себе си, се оказва още по-сложно и отдалечено от първоначалната идея, че сме просто егоисти. Мисля, че е по-лошо, но все още не знам какво е. Знам, че има причина да пиша за всичко това и знам, че може да не е толкова интересна, колкото искам да е. Знам, че искам да изпиша още много подобни редове, свързани някъде, структурирани, водещи към някакъв прогрес. Но прогресът, както някой беше казал, е замяната на един проблем с друг. И в този свят, където всяко следващо чувство и действие са определени от някакво минимално усилие на другите да ни накарат да се усмихнем, как може да мислим, че владеем каквото и да било?
Да, пристрастени сме. Към вниманието. На другите и нашето собствено. Другото внимание, което храни вътрешното ни Аз и го подтиква към все повече себелюбие. Не знам каква функция има то и не знам защо е толкова важно да се обожаваме, след като можем да ненавиждаме всеки друг.
Бих искала понякога ситуацията да ми се изяснява и това да се случва под влиянието на нещо нормално, не на грешки или ужасяващо огромна умора. Но явно такива неща не се случват под влияние на нормални събития и колкото и да критикувам себе си за това, че стоя на едно място и всичко лошо се е запазило в мен, може би това е нормално. И може би наистина има определени правила, които трудно биха се променили. Поне не от мен. Поне не сега. А и, когато се състезаваме със себе си, негативно настроение, колкото и напред да стигаме, вероятно няма да успеем да го забележим. А когато нещо не се вижда, то няма никакво значение. Милиони хора и предмети ме заобикалят, а аз дори не подозирам какво значение имат. Докато не реша да отворя очи за тях и да ги допусна вътре.
Изобщо не е лесно. Лесно е, когато ограничиш всичко до простите основи, но и тогава пак намираме начин да се затрудним. Сякак е някаква болезнена мания, мъчителна зависимост към постоянното търсене и рушене на изграденото? Къде е смисълът в това и колко време отнема на човек да се пребори с малодушието и прилива от въпроси. Колкото повече са те, толкова по-трудно и поглъщащо е всичко.
Всяко заключение трябва да съдържа малко надежда, апел и някакво алтернатично решение на проблема, но, изглежда, моят най-голям проблем, е че не знам кой е моят май-голям проблем. Един от всички въпроси или един от всички пъти, в които е по-лесно да затвориш очи и да си кажеш "Още 10 минути". Или по-жалкото - "Още малко", "За последен път".
Не ми се водят войни с безкрайността и Вселената, със светлината и белите крушки, със свободата и зависимостите. Още по-малко с най-нечетните зависимости, които просто те изкушават да си глупав по средата на нощта. Не ми се отговаря и определено не мога да търся сега. Знам, че ще се събудя и както винаги ще мечтая за същите тривиални, поставени от мен, представи за света и за щастието, които биха могли да станат реалност. Но сега просто не знам. Уморена съм и ако някъде има отговори и смисъл, те ще ме намерят. А аз ще спя.