"padam, padam, padam"

А кой не иска да бъде чут? А кой не крещи сред обществото? А кой не се чувства единствен? Но за жалост, винаги you're not the only one.

Едит Пиаф не съжалява за нищо. Защо й е да съжалява? Съжалението носи много горчивина, макар че може да научим нещо от нея. Но все пак, има моменти, в които щастието трябва да парадира и доминира над всичко. Че защо иначе живеем?
Какви хора обича животът - щастливи или нещастни? Мога да дам много примери за това как съм се чувствала напомпано-щастлива и нещо като плесница ме е удряло, за да ме опровергае. Но мога да дам пример и за това как съм се чувствала нетипично и недразнещо щастлива и след време това е било оценявано. Значи има някакъв смисъл в усмивките и пренебрегването на факта, че you're not the only one.

Понякога хората трябва да бъдат поетични, имат нужда. Точно както имат нужда от сладко или чист въздух.
Защо да не бъдеш чут, дори когато няма кой да слуша?

"Може би е просто песен, а може би съм аз. Може би е летен ден със вас. Пясъкът ни пари, а песента ни гали."
Тъкмо се осъмних в един талант и той взе че ми повлия. Нормално.
Хубавото /или може би лошо/ е, че когато търсиш бял шоколад, не намираш нищо, но по-късно получаваш натурален.
Погледнато от добрата страна, това си е повод за истинско щастие.

- 4 часа. Защо не спиш?
- А защо да спя?
- Хората спят в 4.
- Нормално.
- И защо не спиш?
- Защото не мога.
- А какво правиш?
- Нищо полезно.
- По-точно?
- Мъча се да правя нещо, но се спрях върху слушането на музика.
- Е, това може и да е полезно.
- Как точно?
- Не знам.
- Виждаш ли. Не е. Точно защото не се изисква да правя нещо друго освен да слушам.
- Да умееш да слушаш е хубаво качетсво.
- Аз винаги чувам в последствие важните неща. Така че.. да. Не притежавам това хубаво качество.
- Чуваш в последствие важните неща? Как става така?
- Това не е нещо странно. И с музиката, и с хората. Казват ми нещо и по-късно, когато си го преповторя наум, разбирам какво всъщност означава. Много прекрасни песни открих късно. Слушала съм ги хиляди пъти, но чак на хилядния разбрах, че са прекрасни.
- Да, но поне си го разбрала някога...
- Мхм. Но не може винаги и всичко да е поне.
- Трябва да се радваш и на късните неща.
- А какво остава за пропуснатите?
- Не знам, не разбирам.
- Не е нужно да разбираш или да знаеш. Трябва просто да хванеш вълната. И да усещаш.
- А ти трябва да спиш.
- Не, не трябва. Защо е наложено мнението, че в 4АМ хората трябва да спят?
- Защото е нещо масово и им се налага да спят, понеже в 8-9 са на работа.
- Да, предполагам.. Но защо хората работят по това време тогава?
- Защото може би тогава са най-продуктивни.
- И какво се оказва? Че всичко е както трябва да бъде. И ако се разгледа научно ситуацията, това ще е най-добрият вариант?
- Ами, може би.
- Да, знам как звучи. Безсмислено упорство срещу нормните, и то не нещо важно, а сънят, който, признавам, и аз предпочитам в 4. Но все пак. Защо се чувствам виновна, когато не ходя на училище? Имам право да не се чувствам виновна!
- Ами, недей. Какво толкова.
- Не знам. Сложно е. Всъщност.. Изобщо не е. Но хората имат нужда някой по-голям, по-висш да им каже какво и защо е правилно. Чак тогава започват да правят това, което трябва. Лошото е, че осъзнавам истината и въпреки това не мога сама да изиграя ролята на "някой по-висш" и да се владея. Защо? Защо, защо?
- 4:20. Спи ми се.
- Естествено. Лягай.
- И ти.
- Няма как да те послушам, въпреки че знам, че трябва. Странно. Безсънието никой не може да ми отнеме.