I have a need

преди да стане реалност един странен и все пак не толкова странен, а по-скоро нелогичен и все пак не чак толкова нелогичен мой копнеж, той ме правеше сякаш по-малко инфантилна.
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.

просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.

но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.

тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.

тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.

а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?

Can you feel me?

Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.

Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.

Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.

Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.

Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.

Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.

Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.

Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.

Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.

И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.

She’s like grace from the earth

В крайна сметка, колкото и боклучиви да са някои хора, в определени моменти се държат хиляди пъти по-уважително от други хора. За това се сетих, като в съзнанието ми изниква един човек, клекнал пред мен, преди много, много време. Мисълта ме натъжава страшно. Беше толкова отдавна.

Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.

Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.

Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.

Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.

искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".

защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)



Моля се някой/нещо да ме опровергае.

Опитах се да тичам, но да тичам или не?

Търся си заглавие, но все още не откривам никакво. Очаквам го, знам, че наближава.

Давам ви я безкористно, както ми я дадоха, когато пихме джин с розов грейпфрут на земята, а някои - малко по-високо (и разбрах, че това е момент).

Пиша, защото тази нощ успях да се наспя и се събудих без смъдене, без болка и парене в очите; защото оттенъкът на светлината в стаята е зимно-нежен, неискрящ, прекрасен, уютен, влюбен; защото ми е топло; защото сънувах до насита, а в много от съзнателните си дни съм се чувствала почти изцяло изтъкана от сънища.
Защото напоследък нямах време да спя и вероятно скоро ще отворя нова безумно безсънна сесия. Но сега всичко е добре, земята е на мястото си, върти се в стъклената си кутия, без да докосва стените й, без да превишава нормативите си, без да се случва нещо повече или нещо по-малко. Без да живея с усещането, че рано или късно моментът на припадането ми няма да е просто илюзия, без да се движа като пияна рано сутрин и късно вечер. Без да потъвам в движещи се концентрични окръжности.

А аз заспах с дрехите, без да си оправям леглото, заспах просто ей така, завита с две одеяла, както обичам да спя следобед, когато знам, че имам време да затворя плътно очи, толкова плътно, че понякога си мисля, че умирам, когато се опитам да ги отворя, подбудена от някаква провокация насън. Мисля, че умирам, защото клепачите ми се топят в разпиляна огнена жар, тежат, теглят ме надолу, а аз се опитвам, мъча се, разкъсвам се, разпъвам се на кръст, за да ги вдигна, да отворя очите си, но не мога и не мога. Сънувам, че вече гледам, сънувам стаята си и се успокоявам, че съм успяла да ги отворя, че ще мога да се събудя. А накрая събирам сили за последен път и с горещи като сълзи усилия успявам. След това отново заспивам.

Тази нощ, тази така удължена нощ, в която спах без угризения на съвестта, без да се самонаказвам, без да се притеснявам от алармата, настроена да изправи нервите ми на нокти в 2:30, без да се гърча от стрес, някак унесена в спокойствие, аз сънувах, сънувах, сънувах. И не полудях, когато в 2:30 алармата се включи, умората ми отново беше достигнала до такава степен върха на скалата, че нямах представа какво се случва, докато просто по инстинкт не се сетих, че шумът е не някой друг, а точно този от сутрините ми, този, който се слива с фикцията на сънищата, който маскирам в ареалност.
Тази нощ бях с по-светла коса, по-руса от своята собствена, имах романтични къдрици, бях по-голяма и може би името ми беше различно. Тази нощ гледах предаване за момиче - образ символ на моята личност - гледах стара лента, жълтеникава и играеща, мигаща и накъсана в краищата си. Гледах лента от нечии спомени. И там бях аз.
Родителите на момичето - руса майка и баща, когото не помня: "Режисура и сценарии? Но тя никога не се е занимава с това, никога не е могла..." Явно бях преуспяла с нещо друго.
- Винаги ли отношението й към себе си е било "vanity fair"?
("Аз") Стоя, изправена и прилежна, и гледам гордо.
- Не винаги, но през по-голямата част от времето - да.

Малко или много по-късно, не знам, съм с една близка приятелка и се прибираме по пътя, по който се прибираме от училище. Гледаме небето - огромно, светло, сутрешно, синьо-бяло, безкрайно, пролетно. Невероятно. Гледаме облаците. Появява се един - много по-специален - гигантски и син, прилича на птица и на самолет - най-красивият облак, който някога съм виждала. "Виж колко много прилича на птица и на самолет". Наблюдавам го и разбирам колко е велика природата, облакът е и птица, и самолет. Идеята е толкова проста и същевременно толкова съвършена. Ето ги - крилете й, тялото й - плавно се движи над всички, останалите хора по улицата ни също са го забелязали. И нежно прорязва небето с полета си. Гледам го внимателно, изучавам го и си мисля, че е толкова просто, толкова просто е да го нарисувам, когато се събудя, защото се е излял в очите ми, отляла съм го в калъп от въображение, жигосала съм сърцето си с него. Не откъсваме погледите си от него, а той се движи и аз казвам "Може би не е облак, а е истински самолет".
После всичко се изгубва и не мога ясно да го опиша - превръща се в мама и някаква съседка, мама спяща на оскъдната светлина от нощна лампа, аз излизам някъде, не знам какво се случва.

И ето, че е зима. Зима е и съм в една топла и уютна кръчма, напомняща ми за атмосферата в "Beautiful girls". Появява се момчето с ужасно сините очи, което не съм виждала от година или две, което няма нищо общо с мислите ми, което незнайно как си е намерило вратичка към подсъзнанието ми, и ми купува черна запалка от тези, които трудно успявам да запаля - клипер. А отдолу запалката има мъничка лупа, през която гледам друг приятел умален. Тя е черна, не наситено и катранено черна, а просто черна, и на нея пише "Black devil".
После любимият ми път оживява на картина и не спирам да се радвам, че след толкова нарязани и пожертвани дни имам време да сънувам и да разбера какво се случва, наистина ли някой е важен, защо е важен, по какъв начин е важен.

Разглеждам рисунки и си мисля за дългите пръсти, за фалангите им и колко изящни са, колко красиво потракват. Мисля си за нещата, които съм искала да направя и не съм направила, нови идеи покълнват и крехко и леко пробиват земята. Сещам се, че нямам никакви цигари, дори запалките ми не знам къде са. Всичко никотиново, което притежавам, е една кутия от син "Dunhill", която съм оставила в златистата кутия за моливи, пастели, гуми, острилки, ножици, тиска, лепила, черупки на яйца, цветна хартия и така нататък понякога любов, защото я харесвах, когато я купих, но съм почти сигурна, че съвсем скоро ще я изхвърля.
Балансът във Вселената и логичните отговори на дълбоките въпроси. Питам се - не си ли откровено глупав, ако на въпроса "Съществува ли Господ?" отговориш така уклончиво, предлагайки теорията си за баланса и за онази "невидима сила"? Ако на въпроса, "Кое е първо - кокошката или яйцето?", обясниш, че най-вероятно се е получила кръстоска между два различни вида птици, така че яйцето е първо. Чудя се няма ли категорични неща на този свят и не е ли грешно всяко едно заключение, до което си стигнал чрез моделирането му, нагласяването му към своите собствени капацитети на възприемане, поносимост и удобство.

Всичко това плюс още една прекрасна песен - Damien Rice - Prague. Сега ще изтрия олющения си лак, защото нито на нея ще й хареса, нито аз противореча на твърдението или пък мисля, че е особено естетичен. После ще се лакирам с друг, ще направя нещо, което трябва да направя, и нататък ще видим.

Заглавието е хубаво и всички ние предполагаме, че заслужава нещо много по-епично откъм съдържание. Всички ние сме прави, но..
Но аз просто няма да сравнявам този декември с миналия и ще треперя, нерационално и в очакване, наивно, искрено и глупаво - ще треперя.
Защото паметта ми тежи с една ламарина повече.

Как се раждат черновите

Всеки ден те забравям,
със слънцето се стопяваш...


Светлините на града се отразяват в изпотените от декемврийски студ стъкла на препълнения тъмен автобус, а малко по-късно пиша на салфетка в бензиностанцията, без изобщо да съм убедена в мислите си, "Sofia, je t'aime".
Според календарите е декември, според мен не е. Още е ноември. Няма как да не е ноември, защото този ноември писах видимо малко, случиха се достатъчно нови неща и беше толкова различен. Не ме гложди чувството, че трябва да го завърша, като го препълня с обичайна ноемврийска дейност, но при връщането ми към него се чувствам странно оценяваща го. Защото и вчера беше ноември, и днешните студени пръски, чупещи косата, и днешните меки разходки през междучасията и часовете, и безразсъдно лошата музика под стъпалата, и първото ми драскане, и прибирането от училище, и изненадата ми, когато го видях плюещ и с цигара в уста - те също са ноември. За утре нямам представа, но нещо ми подсказва, че, да - и утре ще е ноември.
Sweet November, My December. Не мисля да избирам, искам и двете.


Затварям вратата и търся окото си в черната брава, но не го намирам, тухлите са загубили яркостта си, фугите между тях не са наситено черни, дърветата са голи и ето че могло да се пуши посред бял ден и изсъхнали листа, когато си вкъщи.

Лоша съм. Мисля си лоши неща, не толкова, колкото си представяте, а просто леко отегчени и обезверени. Разглеждам тълпите, без да прониквам в чувствата им, защото понякога ми става зле от типичните описания на забързани, сиви, нещастни тъпли - не винаги са такива, по дяволите - но все пак мисля за тях. Мисля, че чувстват колкото мен и теб, обичат колкото мен и теб, уникални са в ритуалите и спомените си колкото мен и теб. Може би дори в изразяването на себе си в и пред света. Какво от това, че не могат да пишат? Омръзна ми всеки да пише. Омръзна ми от специализирани езици. Компютърен хумор, интернет лафове, постмодернистични термини и намеци. Харесвам само градския език - булеварди, улици, сгради, места, пресечки, ляво, дясно, успоредно, координация. Но всеки да пише? О, не. Оставете ме.
Мисля си. Че повечето от тях с удоволствие биха говорили за нещата, които обичат, нещата, които не обичат, и въобще всички неща, свързани с тях. Попитайте ги какво не харесват у другите и слушайте. Ще ви говорят, говорят, говорят. Попитайте ги какво харесват у другите. Малко по-малко думи, но все пак достатъчно. Отвращавайте се наум. Браво. Отидете им на гости и накарайте по-сантименталните, различни и многословни да ви разкажат за стаята си и предметите в нея - самата аз го правих наум, изгубвайки около петнайсет минути от живота си. Петнайсет минути СЪН, които едва ли някой ще благоволи да ми върне.
Кръвното ми пада, светът ми се върти, все още не съм спала нормално, оплаках се хиляди пъти на хиляди души, самата аз мъничко се съжалих, но се налага да напиша нещо, нужно е да се уверя, че когато земята изплува от концентричните окръжности, които хипнотично са я обхванали, след като са прокудили гравитацията от умореното ми съзнание, положено хоризонтално - ще успея да напиша нещо. Ще напиша нещо не на изпотено стъкло или на салфетка, няма да пиша, че обичам някой град, село, мост, подлез, нито ще надраскам с червено някакъв си запомнен номер от случаен билборд. А просто нещо добро. Този текст не е такъв. Това е прелюдия. Към някоя друга вечер, в която ще се боря с демоните на изтощението си. Хубавото? Имам ентусиазъм.

Съвсем не съм толкова негативно настроена, колкото може би изглежда. Не съм спирала да се усмихвам, смея и говоря с хората. Слушам Продиджи и продължавам да се друсам с ненужни шумове. Харесвам и рядко не харесвам. Не говоря лоши неща, снощи слушах Лимп Бизкит, понасям и търпя. Доволна съм и не съм. Опитвам се да си припомня разочарования, защото да ги загубиш, понякога струва скъпо.
Образите избледняват.
Искам да пия кафе, прекрасно кафе. Да гледам "Twilight" в автобус. Да попивам прекрасни усмивки и да се убеждавам, че съм грешала, когато съм казвала, че не е красив. След седмица-две ще го казвам отново. До следващия път, когато го видя.

Уморена съм, уморена съм, уморена съм.
А имам да разказвам за една нощ, в която загубих половината от предметите по тялото си и не само тях и заспах трепереща на сутринта. За много пътуване и ужасната ми липсва на тестостерон (следователно и чувство за ориентация) особено когато опре до некрасивата, но очарователна София през деня и прекрасната и наистина красива нощна, мръсна, шумна и окъпана в светлини София.

А в пети клас той ни даде диск с Линкин Парк, Лимп Бизкит, Горилаз, Корн и не помня какво още. Може би Стейнд. Много го обичахме, имах автограф от него, който (примирявам се) загубих. После обикнах и Outside, но първо си бях харесала For you.
Успокоително е, да. Да разказваш за себе си. Какво от това, че обичам Outside? Някой ще запомни и ще я свързва с мен, някой може би го прави, но не и всички. Припадам.

Не съм негативно настроена, а просто изсмукана от дименторите на нездравословната активност и уморена от тази вечна зависимост на хората към това да бъдат специални. Ок, аз съм същата? И все пак сега си почивам.

Не мога да създам добър текст, трябват ми вода, витамини и шлифоване. Затова, ето ви една изцедена от отпадналите ми лакирани пръсти незапазена като чернова чернова. Дори не планирах първо да я оставя като такава.

понякога и димът от цигарите също е спомен, навява много други, един от тях е, че съм свободен.

you think you're special. you do.
Жалко. Този път не ме интересува.

blue in the afternoon, orange in the evening

"Най-силната сцена е тогава, когато и двамата са надрусани, лежат, филмират се и нямат представа какво се случва. Чиста любов"*

* доста перифразирано.


Това е

..невероятно силно и си мисля, че ако други филми, книги, групи и така нататък страсти от пубертета си някой ден сметна за не толкова добри, колкото са ми се стрували, Реквиема няма как да забравя. А може би просто има неща, които не можем да си позволим да изгубим въпреки всичко, пазим ги, пазим всяка частичка любов към тях, скътаваме я, поставяме я под стъклени похлупаци, излагаме себе си на опасност заради нея, съмняваме се в промяната си и се чувстваме вдетинени или пък наивни, но просто не спираме. Човек трябва да си има нещо, а понякога го има и без да се опитва.
И ако мислите, че сте изгубили всякакво чувство към онзи, за когото не сте могли да дадете определение, когато сте били все още малки седмокласнички, зяпащи в тавана, току-що открили баланса във Вселената и други интересни продукти на "алтернативното" мислене - спокойно, чувствата не се губят толкова лесно. И всяко второ категорично "да" бива опровергано от едно категорично "не". Предполагам, и обратното.

Опитах с два текста + едно кратко блог включване на място, където преди пишех накъсано и на латиницаа, а айди-то ми е 62690778. Повече не мога. Знам какво искам, но ми е ужасно трудно. Някакви несподелени по начина, по който искам да споделя за тях, вечери са преплели шпаги под корените на косата ми и бавно ме убиват, крещейки "Няма ли да създадеш нещо от нас?" Какво да създам от тях, какви изводи да си вадя, до каква истина трябва да достигна? Може би се очаква да изведа формула, не знам. Обаче е болезнено да мислиш, особено болезнено е да мислиш, когато си част от макроскопичната система на сивите улици и отекващите в сградите гласове на няколко младежи, докато всичко друго спи и гасне в пустота и есен.
Просто болезнено.

Днес явно не става, както го искам. Това е от мен, макар да не трябва:

бях затворила очи, облегната на нейното рамо
и си мислех за червените улични лампи, зимните ветрове
и пражките кафената по ъглите на улиците
снежинки по кожата, увита в шал
влизам и се смея, слушайки някаква непозната лежерна музика,
настанявайки се до нови близки хора
в карамелено-червеникави светлинки окъпана, уют -
каква идилия
със затворени очи, свела глава на нейното рамо,
слушах тяхното дишане - на четирите момчета - знаех как изглежда тревата пред нас
знаех, че уличната лампа свети в жълтеникаво-сиво-бяло от лявата ми страна, че е студено и сме само ние и голата пейка,
че шосето е там и че няма нищо, което да ме предпази
и просто бях затворила очи.
- иска ли ти се да имаш лист и химикал? - попита ме момчето, което се намираше най-близо до мен и милата ми облегалка.
- на мен ли говориш? - едва отроних от умората на гласа си.
- на теб, много ясно. кой друг ще попитам такова нещо?
- искам, да. но нямам сила да пиша.
- пиши на глас. говори ни.
- да ви говоря?
- как ще пишеш сценарии, ако не можеш да говориш в такива ситуации? - включи се момчето, седящо до първото.
- но аз мога. мога да говоря. просто не знам какво искате да чуете - произнасях с простенваща болка, бавно и измъчено.
и в главата ми угаснаха всички включващи се и гаснещи дискотечни светлини. чупещи се в чупките на танцуващите, енергични, зашеметени, лъстиви тела. целият бийт, басът се стопи и стана тихо. а толкова мразя да е тихо. мразя, защото е по-ужасно и белязващо от няколкото секунди, в които свалям обецата от възпаленото си ухо и усещам как светът наистина изчезва и се стопява в търпима и неразбираема болка.
- говори за това, което чувстваш. ей така, каквото и да е, говори. не мисли. пиши без лист и без химикал. без клавиатура - отново се обади първият. второто момче палеше цигара с обичайната си намръщено-съсредоточена физиономия (знаех, без дори да го погледна), другите двама бяха тихи, а аз, уморена и отпаднала, не знаех дали са просто отлетели някъде далеч от нас, или не се интересуваха и грам от моето писане на глас.
наместих се още по-удобно на рамото й, отворих очи, за да се уверя, че светът не е спрял да се върти без нас, усетих как тя се притеснява от мен, от свободата, на която може би е изглеждало, че съм се подчинила, и отново затворих очи, за да не злоупотребявам с тях.
после заговорих. гласът ми се чуваше, беше силен, беше ясен, беше забавен:
- кажи ми, че си странен. моля те, моля те, моля те. кажи ми, че у теб има нещо странно. че си малко нещастен. че когато минаваш по тесни, сиви улички, не си мислиш обикновени неща. кажи ми, че си поне малко изкривен. че ти се е случвало нещо тежко, че в семейството ти има луди, че си бил травниран поне веднъж, че другите не могат да познаят какво си мислиш. че когато слушаш музика, те боли поне малко, поне понякога. моля те, моля те, моля те! - изчурулика тя с детински копнеж и хитра примамлива усмивка, хванала го за ръкава. но наистина искаше той да й отговори с "да, странен съм". изпитваше нужда.
- защо ти е да съм странен? - отвърна той с любопитна усмивка, когато тя приключи с въпросите, и се обърна срещу нея, за да успее да я изпита с очи.
- за да мога да ти споделям. и да ме разбираш. поне понякога. и да не се чудя как да опростя думите си така, че да придобият някакво реално звучене. за да мога да разбирам и теб.
- какво искаш от мен? да се събуждам в три часа, плувнал в студена пот, и веднага да грабвам четки и бои, за да се успокоя? да чета книгите отзад-напред? да страдам от клаустрофобия? но все пак да съм готов да се сбия, да изрева с мъжки глас? да съм различен, но не и флегматичен или пък апатичен и пасивен? да те моля да ми споделиш нещо, след като напук си мълчала повече от трийсет минути? не се опитвай да ме проектираш. може би няма да ме харесваш странен.
- аз просто.. съм страшно объркана, трябва ми някакво пристанище.
- ти можеш просто да подходиш с доверие към хората, без да планираш, без да мислиш, без да ги скицираш. дай им някакъв шанс. а ако те разочароват - ок, остави ги. какво ще се случи, ако съм странен, ако съм бил странен, ако съм минал през всичко, през което си минала и ти? винаги мога да те оставя, защото все още не си там, където съм аз. и съм почти убеден - хората минават през еднакви мисли, вървят по сходни пътища и слизат на еднакви спирки. повечето от хората, които си приличат. но аз си мисля, че си друга. затова не ме моли да съм странен.
и те вървяха мълчейки и тя мислеше, че може би ще го обикне. беше такъв, какъвто го искаше. повече от нея. и можеше да спре да рови сама из дълбоката пръст, докато не открие червеи, можеше веднъж да се остави и да се довери. да спре за малко. да си даде почивка.

спрях да говоря не за да помисля, а за оставя топлината да се стече по клепачите ми. ръцете ми бяха студени, лицето ми беше студено - не горях. и продължих.

- и всеки път думите напират, изкачват се на ръба на устните, но са толкова пъзливи и дребни, че не смеят да скочат оттам. и винаги прехапвам устни или нарочно бутам малко от тях. достатъчно, за да стане ясно, че има и още, и недостатъчно, за да пробудят картини в чуждите съзнания.
стояхме в затъмнената стая. главата ми върху гърдите му. той ми каза:
- не си толкова студена, знаеш ли?
- кога съм била студена?
- никога не си била така отпусната досега. не си казвала нищо мило, не си правила нито едно признание. никакво. винаги си била сдържана.
- не може да е вярно. била съм мила с теб.
- не си ми казвала нищо мило.
- казвала съм ти.
- не, не си - заключи той с простота, която не можех да оборя, без да показва, че е обиден. сигурно си е мислел "такава си, но няма нищо, аз те харесвам".
преди да стане време да си ходя, отидох в банята и на огледалото написах с червеното си червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш".

всички ме бяха слушали внимателно или просто се успокояваха от хомогенността на обстановката, от краткото статукво. нямаше какво друго да правим, закъде да бързаме, всички трябваше да слушат и това ги беше успокоило. опитваха се да си преведат думите ми, да разберат защо точно тях така внезапно съм създала. а аз всъщност просто ги бях изровила от мисловните си чернови.
третото момче, което мислех за напълно откъснато от нашия малък защитен слой, се изправи. отворих очите си, затворих ги, а после отново ги отворих и се почувствах будна. той ме погледна и каза:
- може ли да повториш последното?
опитах се да се върна минута назад във времето, да осъзная какво се е случило, за какво съм говорила. мисълта ми всеки път се губеше, падаше безтегловно, а аз се мъчех да я уловя, наистина имах чувството, че ми се изплъзва и се спуска надолу, пропада в бездна, отива си.. и все пак някак я видях, хванах я и я задържах.
- ..на огледалото в банята написах с червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш"
след 10-15 секунди тишина последва отговор:
- хайде да се разходим. стоим тук от толкова дълго време.
всички се съгласиха, но аз и той отбихме в друга посока.

Come on Eileen

Имам нужда от Робин Уилямс. Наистина. Сега мога да изкупя суетното и прибързано писане от онази нощ, в която гледах "Dead Poets Society".

Случвало ли ти се е? Да стоиш и просто да не знаеш какво е следващото нещо. Какво да направиш. Най-прости неща. Да спя, да излезна, да чета, пиша. Какво? Сякаш съзнанието ми е в плазмено състояние, влизам тук, пиша изречение или две, излизам, после отново и пак, и отново. Единствено, което не спирам и не саботирам, е музиката, музиката като фон на това безтегловно странно и задушаващо "не знам". Бих задала логичния въпрос, който не си позволявам да ме остави на мира, но логично ще си отговоря, като приключа засега с това.

Да, имам нужда от Робин Уилямс. Робин Уилямс като Джон Кийтинг и Робин Уилямс като терапевта на добрия Уил Хънтинг. Въпреки че пожертвах яснотата на света, разкрит в погледа ми, пишейки за Обществото съмнителни бележкии или пък ревю, аз не съжалявам, че ги оставих да вехнат в забрава. Просто силно се надявам, с наум сключени пръсти, че хубавите филми се разпръскват постепенно из тялото ти, думите им постепенно навлизат в ценностната и всяка друга система, която те изгражда като нещо повече от животно. Иска ми се да разбера, че съм оценила прекрасната игра на Уилямс и думите му, защото си мисля за тях през дните, а не защото веднага след финалните надписи опитвам да изтръгна всичко, което съм видяла и ми е направило впечатление.
(и не, филмът не беше прекрасен, но аз реших, че има какво да научиш от него. резултатът - seize the day - под кожата)

Започва нова песен, а аз връщам старата. Чета отминали малки изповеди и се питам възможно ли е. Оглеждам се наляво, надясно, затварям очи за секунда, не искам да заспя.
Мисля си за хората, които познавам, и онези, които не познавам. За онези, които не познавам, мисля повече.
Преди два часа видях две падащи звезди. Едната падна като всички други падащи звезди - красиво и изведнъж. Другата помислих за самолет и наблюдавах поне десет секунди. Възможно ли е да е било падаща звезда? Защото може би ми хареса да е самолет. Самолет, който се носи из тъмносините летни, големи и разкъсани облаци, а хората в него чакат. Някой може би чака да бъде посрещнат от някого на летището. Друг иска да се прибере, да се изкъпе и да потъне в сън. Представям си всички пасажери, представям си стюардесите, представям си бученето и мрака навън. Онези хора, които може би гледат през прозорчетата, а може би спят. Тези, които може би гледат, вероятно си мислят. Защото в такива моменти е подходящо да мислиш по такъв начин: Дали някъде под това безкрайно красиво и бекрайно небе, някъде из целия този мрак, някъде на тази земя, над която летим, в някой град, на някоя тераса, някой е излезнал да изпуши последна цигара, преди да заспи, и ни вижда. Вижда ни и започва да си мисли дали някой в тази жълта блещукаща движещата се точица, някой от този самолет, някой човек, гледа през прозреца и се пита дали има някой..

И дали има шанс тези двама някои да си мислят подобни неща по едно и също време? А дали не се случва прекалено често наистина да сме прави, когато предполагаме, и наистина да усещаме правилно какво се случва, когато се съмняваме в магичността на това чувство? Дали нервите и въпросите просто развалят правилните неща? Дали течението е измислено, за да се пуснеш по него?
И дали, ако в определен момент не искаш да направиш нещо, е по-добре да преодолееш себе си, защото на сутринта може и да съжаляваш?

От друга страна, Итън Хоук не ме впечатли, но във филма играе единият от водещите в "Sports Night", който изключително много харесвам.
Изтеглих си един тон песни на Елиът Смит и за един момент се чувствах прекрасно и спокойно (но това не е свързано единствено с Елиът Смит).
Всеки път, когато на края на филм се разчувствам от баланотрогателна сцена, си повтарям "Мразя, мразя, мразя глупави филми!".
Ако филмът като цяло е докосващ, различен и трогателен по спрял начин, го обиквам, без да си повтарям, че го мразя през сълзи.
Потушавам странните френски гласове, които незнайно как звучат от колоните ми, с Ludovico Einaudi, и си мисля за моята музика.

Притеснителното тази вечер беше отношението ми. И една мисъл. За други неща съм склонна да контраатакувам, понеже.. Се чувствам добре, когато го правя.

Онази нощ небето беше паднало ужасно ниско и създаваше чувството, че е капак на сива и картонета кутия за обувки ( и то не е от най-хубавите). Снощи беше огромно и беззвездно, което ми хареса, въпреки любовта ми към свързването на блещукащи, едва видими точки във форми и със смисъл. Въпреки усещането, че "О, как можеш да се притесняваш за смешния си малък живот, човеко, когато имаш над себе си небе?!".
Сънувах подобни петна и как един приятел го казва в съня ми: "Може би са много малки звезди" Всъщност бяха и не помня имаше ли наистина петна.
Странното чувство, че може би зад тези думи се крие много повече, може би е правилно. И зад неговите думи. "Той е различен. Има приятелка, иска да учи.. В главата му има мисъл. Много е лошо да имаш мисъл в главата."
Да, Боби, знам :)

Сега ми се иска да заспя само за да се събудя, но не мога. Кога ще се начуа да късам безжалостно старите си навици и традиции, приемайки смирено, че вече не работят така, както преди, или както ми се иска?
Ще си простя ли, задето цяла вечер ми се гледа нещо, но една част от мен иска да гледа по онзи консуматорски начин, който търси романтична комедия или нещо такова?
Ще си простя ли, че съм на път да обладая любимо нещо с хищните си, отровни въпроси?
Ще обърна ли всичко това в своя отличителна черта, или ще грабна молив и гума за новата скица?
Ще нарисувам ли онзи, който не заслужава да бъде нарисуван, и ще ми нарисува ли някой Греъм Чапман с прекрасната му усмивка?
Ще отделя ли специален пост за него, а за поетите, а за всичко друго, което не казах, но особено много исках?
Ше ми бъде ли отново по-лесно с точките и подточките, или ще открия хармония в плавните, незапочнати и недовършени изречения?

Нужни са 2-3 часа, вече знам. И още много след това, но като цяло - 2-3 часа. Два-три часа. Буквите са по-силни от цифрите? Едва ли. Липсваш ми, моя, пречупена през същността ми математика. Липсва ми и снощният вятър и нямам търпение отново да закъснея. Не за шанса на живота си, а просто вечерта.

оранжеви слънца някъде там

Когато се усмихвам така, и вътрешно, и външно, все едно съм спокойна, все едно очите ми са били затворени и обладани от сън цяла нощ, все едно няма за какво да мисля, няма какво да коригирам или да създавам, все едно приемам с малко тъга, че "сега" ми е достатъчно и трябва да свиквам, всичко може би открива мястото си поне за секунда.
Не съм виновна, не ми се спи. Не ми се спеше цяла нощ. Не исках да се завия и да се унеса, исках да съм там въпреки студа, въпреки на моменти лошата светлина, въпреки музиката, която не пасваше на ъуейтинг ъф дъ сънрайз атмосферата, въпреки толкова "въпреки", което се стопи на прашинки незначителност, щом всичко остана отразено в огледалото за задно виждане. И така става почти всеки път. Което все повече ме убеждава, че поетите рискове, преглътнатите пречки, смачканите негативни очаквания, пренебрегнатите схващания, влага и студ си струват, струват, струват си адски много. Струва си да кимаш покорно сякаш съжаляваш, а отвътре да чувстваш нерационално задоволство, което подредените хора трудно биха проумели.
Струва си да изцедиш погледа си, за да откриеш нечии очи, да проследиш нечии действия или просто за да виждаш нещатата, понеже те са прекалено красиви, дори на пръв поглед да не изглеждат така. Струва си да се смееш с глас, когато си наполовина изтръпнал и вече омаломощен и това би могло да ти причини колосален дискомфорт. Струва си да се усмихваш и винаги, винаги да гледаш в очите, а си струва и да си поемеш дъх, за да бъдеш чут.
Струва си да слушаш някоя вечна песен (например "July morning") от някой телефон, защото няма откъде другаде, въпреки че наистина е вечна в смисъла на "безкрайна" и не цялата е хубава.
Видях една осма или нещо такова от слънцето, което упорито се криеше зад гори, облаци, мъгли или просто недостатъчно ни внимание. Харесвам звука от прищракването на ключа в ключалката, когато кафето очаква да се трансформира в гореща течност, когато нечии очи са все още неразтъркани, а косите невчесани. Харесвам спокойното усещане, изразено чрез усмивка тип "Прибрах се" и харесвам промяната в плановете, която не съм очаквала.
Не ми се спи от почти един ден, но знам, че все някога ще ми се наложи да положа уморено, попило дъха на зората тяло, защото нещо полезно ще чака да бъде свършено от мен, защото ще трябва да давам повече, а за това ще трябва да искам и вземам значително повече от себе си.
Не че искам да се изкривя по такъв начин, че всичко да е обляно в мека светлина, просто понякога се получава неусетно лесно.
(Усещам, че разбрах. Или поне се надявам, че това е пътят към разбирането. Разбрах, че наистина има чар в приказните, неежедневни дейности, възникнали като идея след бурен смях или дълго, но сплотено отегчение. Струва ми се, че разбирам кога кафето по автогарите в шест сутринта е магия, кога брането на гъби около параклисите е магия.. Винаги съм знаела, нали? Тихо, ще го събудиш.)
Почти готова съм. Така си мисля и мисля, че съм права. (И не, не искам да мина между капките, искам да се намокря до кости, водата да се впие в клетките ми, да изгният с нея и да възкръснат, да се родят отново след жертви, пот, умора, кръв.. стига да е скоро). Малко ли остава? Тишина. Тишина. Преглъщам, затварям очи и си отговарям сама - "Да."

Сега

Животът ми е бурна репетиция, на която всеки вика и крещи. Животът ми е дълбоко поемамне на въздух и бягство в съня. Поне беше. Сега животът ми е вълната, която ме залива, и напук на всичко аз не се страхувам.

Не знам дали е достатъчно. Но ще разбера. Без думи.