Как се раждат черновите

Всеки ден те забравям,
със слънцето се стопяваш...


Светлините на града се отразяват в изпотените от декемврийски студ стъкла на препълнения тъмен автобус, а малко по-късно пиша на салфетка в бензиностанцията, без изобщо да съм убедена в мислите си, "Sofia, je t'aime".
Според календарите е декември, според мен не е. Още е ноември. Няма как да не е ноември, защото този ноември писах видимо малко, случиха се достатъчно нови неща и беше толкова различен. Не ме гложди чувството, че трябва да го завърша, като го препълня с обичайна ноемврийска дейност, но при връщането ми към него се чувствам странно оценяваща го. Защото и вчера беше ноември, и днешните студени пръски, чупещи косата, и днешните меки разходки през междучасията и часовете, и безразсъдно лошата музика под стъпалата, и първото ми драскане, и прибирането от училище, и изненадата ми, когато го видях плюещ и с цигара в уста - те също са ноември. За утре нямам представа, но нещо ми подсказва, че, да - и утре ще е ноември.
Sweet November, My December. Не мисля да избирам, искам и двете.


Затварям вратата и търся окото си в черната брава, но не го намирам, тухлите са загубили яркостта си, фугите между тях не са наситено черни, дърветата са голи и ето че могло да се пуши посред бял ден и изсъхнали листа, когато си вкъщи.

Лоша съм. Мисля си лоши неща, не толкова, колкото си представяте, а просто леко отегчени и обезверени. Разглеждам тълпите, без да прониквам в чувствата им, защото понякога ми става зле от типичните описания на забързани, сиви, нещастни тъпли - не винаги са такива, по дяволите - но все пак мисля за тях. Мисля, че чувстват колкото мен и теб, обичат колкото мен и теб, уникални са в ритуалите и спомените си колкото мен и теб. Може би дори в изразяването на себе си в и пред света. Какво от това, че не могат да пишат? Омръзна ми всеки да пише. Омръзна ми от специализирани езици. Компютърен хумор, интернет лафове, постмодернистични термини и намеци. Харесвам само градския език - булеварди, улици, сгради, места, пресечки, ляво, дясно, успоредно, координация. Но всеки да пише? О, не. Оставете ме.
Мисля си. Че повечето от тях с удоволствие биха говорили за нещата, които обичат, нещата, които не обичат, и въобще всички неща, свързани с тях. Попитайте ги какво не харесват у другите и слушайте. Ще ви говорят, говорят, говорят. Попитайте ги какво харесват у другите. Малко по-малко думи, но все пак достатъчно. Отвращавайте се наум. Браво. Отидете им на гости и накарайте по-сантименталните, различни и многословни да ви разкажат за стаята си и предметите в нея - самата аз го правих наум, изгубвайки около петнайсет минути от живота си. Петнайсет минути СЪН, които едва ли някой ще благоволи да ми върне.
Кръвното ми пада, светът ми се върти, все още не съм спала нормално, оплаках се хиляди пъти на хиляди души, самата аз мъничко се съжалих, но се налага да напиша нещо, нужно е да се уверя, че когато земята изплува от концентричните окръжности, които хипнотично са я обхванали, след като са прокудили гравитацията от умореното ми съзнание, положено хоризонтално - ще успея да напиша нещо. Ще напиша нещо не на изпотено стъкло или на салфетка, няма да пиша, че обичам някой град, село, мост, подлез, нито ще надраскам с червено някакъв си запомнен номер от случаен билборд. А просто нещо добро. Този текст не е такъв. Това е прелюдия. Към някоя друга вечер, в която ще се боря с демоните на изтощението си. Хубавото? Имам ентусиазъм.

Съвсем не съм толкова негативно настроена, колкото може би изглежда. Не съм спирала да се усмихвам, смея и говоря с хората. Слушам Продиджи и продължавам да се друсам с ненужни шумове. Харесвам и рядко не харесвам. Не говоря лоши неща, снощи слушах Лимп Бизкит, понасям и търпя. Доволна съм и не съм. Опитвам се да си припомня разочарования, защото да ги загубиш, понякога струва скъпо.
Образите избледняват.
Искам да пия кафе, прекрасно кафе. Да гледам "Twilight" в автобус. Да попивам прекрасни усмивки и да се убеждавам, че съм грешала, когато съм казвала, че не е красив. След седмица-две ще го казвам отново. До следващия път, когато го видя.

Уморена съм, уморена съм, уморена съм.
А имам да разказвам за една нощ, в която загубих половината от предметите по тялото си и не само тях и заспах трепереща на сутринта. За много пътуване и ужасната ми липсва на тестостерон (следователно и чувство за ориентация) особено когато опре до некрасивата, но очарователна София през деня и прекрасната и наистина красива нощна, мръсна, шумна и окъпана в светлини София.

А в пети клас той ни даде диск с Линкин Парк, Лимп Бизкит, Горилаз, Корн и не помня какво още. Може би Стейнд. Много го обичахме, имах автограф от него, който (примирявам се) загубих. После обикнах и Outside, но първо си бях харесала For you.
Успокоително е, да. Да разказваш за себе си. Какво от това, че обичам Outside? Някой ще запомни и ще я свързва с мен, някой може би го прави, но не и всички. Припадам.

Не съм негативно настроена, а просто изсмукана от дименторите на нездравословната активност и уморена от тази вечна зависимост на хората към това да бъдат специални. Ок, аз съм същата? И все пак сега си почивам.

Не мога да създам добър текст, трябват ми вода, витамини и шлифоване. Затова, ето ви една изцедена от отпадналите ми лакирани пръсти незапазена като чернова чернова. Дори не планирах първо да я оставя като такава.

понякога и димът от цигарите също е спомен, навява много други, един от тях е, че съм свободен.

you think you're special. you do.
Жалко. Този път не ме интересува.