i still whisper

ако все пак се съглася да пушим заедно, ще искам да си говорим. ще искам да мога да говоря с теб така, както бих могла с хората, с които малко или много си пасваме. а може би няма малко и много. просто си пасвате и точка.

ще искам да е светло, но същевременно да не бъде ден. ще искам да го няма това ужасно чувство, че след малко ще си тръгнеш. не защото те искам по онзи начин, а просто защото не харесвам чувството.

хм, може би няма да има проблем да не е ден, но ще искам прозорецът да е отворен. за да пусна време, простор и пролет през него. повече зима не мога да понеса.
повече зима, повече вина, повече неприятни задължения.

ще искам да си говорим, но това е рисковано. знам, че ако се отпусна, ако поискам да ти говоря почти свободно, както на другите, ще трябва да се държа по подвеждащ начин. ще седна срещу теб, на земята, ще протегна отворени длани и ще те помоля да ми разкажеш нещо. ще поискам да те докосна. а това е рисковано.

все още не знам какво да правя. звучи като добра идея. да се видим ей така. като приятели. като аз и просто някое момче.
да мога да ти звъня, да ти споделям свободно, да се смея в леглото на абсолютни глупости и всичко останало, докато сме приятели.
никога не сме били.
идеята не е лоша.
но.

---

иначе ми се искат повече цветни дрехи и по-малко пластове дрехи като цяло.
понякога се чудя дали ще е ужасно, ако шофирам или правя други неща полугола. не обичам многото дрехи.
не обичам да ме прекъсват, когато гледам филм, не издържам, когато всичко върви гладко прекалено дълго.

преди малко гледах take shelter и поставях ръка пред устата си, когато долната устна на майкъл шанън (страхотен) трепереше и лицето му се изкривяваше в лека паника.
гледах го и плаках, не знам защо. плаках и знаех, че ако някой е луд и му се привижда, и се буди потен, и подмокря леглото от кошмари, някой висок и силен мъж - ще го държа в ръцете си, докато спре да се тресе, ще го държа и ще плача с него. ще поставя главата му на гърдите си и ще го галя, докато се успокои. имам нужда да обичам така. поне понякога (ми се иска да лекувам рани).

отивам да пуша на терасата.

п.с. и се съгласих. ню левъл.

needed

това, което не правя, част някоя си

Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.

Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.

бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно

Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.

Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.

Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.

Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.

Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.

Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.

better than all the rest

насред останки от повръщано (останки от петък вечер) и боклуци, чаши за миене, завивки, кабели и хаос. малко преди да тръгна отново със закъснение. искам да кажа само това:




п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.

Are you in love?

На "Попа"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Валери Петров

Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.

ще легна до тебе

Не знам как чета Дубарова и слушам Нова Генерация. Двойна доза болка.

Никога повече няма да си купя прясно мляко с най-малкия процент масленост. Има вкус на разредена вода.

А иначе аз, разбъркана и отразена в идващата сутрин, нощния живот и многото светещи прозорци от отсрещния блок, се питам: когато някой ме прегърне и види смутения ми поглед на фона на тази песен, ще ме помисли ли за чисто момиче?

а мръсно ли е в душата ми.

ето, че открих светлина в (да) любимата си група и разбрах, че са нещо повече от мрак. макар че в онзи необясним мрак на хората винаги мога да се влюбя.

(когато някое силно момче ме прегърне,
аз няма да плача.

когато съм тъжна,
аз няма да кажа:
"хей, силно момче, прегърни ме."

когато поискам да хвана ръката му първа,
ще стисна зъби, ще прехапя устни
и ще успея да не я хвана първа.

когато някое силно момче дойде бавно към мен,
аз няма да мръдна.

когато положи глава в скута ми женски,
аз няма да трепна.

когато някое силно момче ми покаже, че понякога става слабо,
аз няма нежно да го погаля.

когато си легна сама,
ще съжалявам за всичките силни момчета,
пред които аз съм била много по-силна
(а всъщност толкова, толкова слаба))

аз знам, че там ще се върна отново

дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.

кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път

белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.

спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.

музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.

черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.

черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.

затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.

ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.

но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.



видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене

If I am the storm, if I am the wonder

Преди се късах, късах се парче по парче, парче кърваво месо по парче кърваво месо, истински, дълбоко и брутално. Така правех при вида на някои гледки, така правех в някои моменти, така ме изтезаваха някои мисли, така ме мъчеше въображението ми, така ме убиваше способността ми да не спирам.

Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.

Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.

It was me on that road
but you couldn't see me.

http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.

Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.

невинно и горчиво. се късам отново.

Every time

http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)

Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.

Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.

Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.

Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.

When I asked your name you asked the time

В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.

Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.

Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.

Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."

Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.

Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.

Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.

Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.

Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.

Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.

Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.

Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.

Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.

Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.

Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.

Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.

Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.

Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.

Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.

Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.

Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.

Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.

Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.

Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.

Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.

Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.

Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..

Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.

Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.

Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.

Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.

Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.

Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.

Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.

Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.

Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.

Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.

Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.

Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.

Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.

Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.

Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.

Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.

Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.

Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.

Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.

Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.

Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.

Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.

Някъде към два през нощта, което е достатъчно.

Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.

Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.

Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.

Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.

Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.

Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.

Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.

Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.

Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.

Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.

Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.

Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.

Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.

Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.

Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.

Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.

Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.

Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.

Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.

Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.

Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.

18

В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.

А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.

Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.

А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.

Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.

Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.

Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.

There's such a chill. Such a chill.

Кой ме научи да съм такава?

Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.

Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.

Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.

Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.

Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.

Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:

И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?

Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..

Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.

Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.

Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!

А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.

най-страшното признание

the drying of your tears

Аз не искам да помня "Exit Music (For a film)" все така, но знам, че е най-любимата ми спряла песен на света, и това стига, за да я помня. Знам, че понякога я слушам ей така, но и че понякога ме дави в живототворящ и болезнен вопъл. "Please, please, please, let me get what I want" ме убива с надежда и връща вярата ми във всички случайности и мотивации за изправяне, "Wild is the wind" ме изтезава с желание, виртуозност и спряла утопия, но само "Exit Music (For a Film)" е така идеален саундтрак на сцените, в които някой къса сърцето ти парче по парче пред очите ти, докато просто наблюдаваш.

В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?

Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.

После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.

Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.

Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.

Leave all your loving and your longing behind

Обичам лук. Чушки. Маслини. Обичам гъби. Нарязани. Домати, краставици. Варени яйца. Обичам лук. Чушки. Царевица. Обичам чушки. Маслини. Лук. А преди не обичах лук. Обичам краставици. Сирене. Настърган кашкавал. Лук. Чушки. Домати. Обичам маслини. Но тези са безвкусни. Обичам безсолни салати. Варени яйца. Лук. Царевица. Чушки. Овчарска салата. Лук. Обичам чушки. Маслини. Не, не искам да убия никого. Домати, гъби. Нарязани. Шунка. Нещо като шунка. Да, напълно спокойна съм. Маслини. Чушки. Да, нищо ми няма. Нарязани, лук, нарязани, чушки, гъби, маслини, нарязани. Добре съм. Обичам чушки, маслини. Лук. А преди не обичах.

you can't carry it with you if you want to survive

Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.

"Аз искам само, само да.."

Не-жен. Неж-на. Неж-ни. Неж-но.

just as they play my favourite song

Слуша ми се нещо познато, чете ми се нещо топло, прозаично и издигащо, спи ми се, без да съм капнала от умора, ляга ми се рано, но без да имам непристойна причина за това, усмихва ми се на някого, прокарват ми се пръсти през косата ми, но най-вече ми се открива - всеки ден, всеки час, всяка минута. През секундите ще си почивам.

Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?

На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.

Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.

Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.

Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.

Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.

Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.

This is what you get when you mess with us

Пусни ми най-тъжната музика на света и ме остави сама. Мисля, че няма какво друго да направиш за мен.
Нищо нехайно не остава така.
Натуралистично - не съм изсушила косата си, мислех да насоча мишката право към папката с Портисхед, но преди това попаднах на Рейдиохед и просто се спрях на тях. Памуче, напоено със спирт, облекчаващо ухото, което чрез почти неземни болки изкупва вините ми, лежи на бюрото. Зелено човече-печат от шоколадово яйце прави компания на бялото пухче. Малки сладки думички. Големи сладки момиченца. Шоколадови яйца и тъжна музика.
Може би е от разточителните душове напоследък, не знам, прекрасни мои.

В тъгата има нещо, и преди съм го казвала. По-чиста е, по-красива е от яда, с поне сто идеи по-правилна и добра е от завистта и по някакъв нежен начин успява да не е толкова себична, мрачна и отдалечаваща като разочарованието. Да, вярно, не гарантира чувство за превъзходство поради възникнало възмущение, но определено те кара да се чувстваш синьо-хубаво. Сгреших. Себична е. Съвсем малко.
Докато потъвам с музиката си, в саундтрака на понеделник вечер, седмата декемврийска вечер тази година, хората са се сгушили и скрили не защото имат реална причина, а просто защото е декември и са свикнали да е зимно, пусто, мрачно и студено, щом е декември. Повечето от тях. Повечето около мен.
Не ме интересуват хората. Интересуват ме само моите хора. Не трябва да се сближавам с тях. Не говоря само за любов, говоря за приятелство. Усещам, че ме е грижа, че ми пука, че помня жестовете им, мога да предвидя какво и по какъв начин ще кажат, как ще реагират. Усещам, че забелязвам, че искам и че обичам. Хора. Прекрасно е. И ме е страх. Възглагам надежди. Нямам право. Но какво ще стане, ако не се оставиш на нечии очаквания и надежди? Не мога да бързам. Не искам да наслоявам, не искам да експлоатирам, не искам да преигравам, не искам да натрупвам думи там, където не трябва. Просто обичам много хора. Смея се с много хора. Усмихвам се с и на много хора. Много хора "пропадат" (а може би без кавички :)) покрай мен. Ходят с мен на разни места. Правят ми компания. Говорим си. Споделям им. И дишат цигарения дим, който издишам. Пушат с мен. Понякога заради мен. Понякога не. Често пиша за цигарен дим. Разглеждам цигарите си, когато времето спира. Разглеждах ги в една лятна вечер. Мисля, че тогава открих, че в тях се крие и любов. Паля филтъра. Пуша бавно. Дърпам с наслада. Издишам с наслада. Искам да пуша и да пиша едновременно. Искам да проведа разговор и през това време да издишам от тютюна на тежка цигара. Усмихвайки се. Гледайки през. С влажни, дълбоки очи. Да издишам. В лицето му. Не от арогантност.
Слушам "Вървят ли двама.." Една приятелка също я е слушала тази вечер. Тананиках си я по празните улици. Прекрасна е. Прекрасна, прекрасна. Позната кола мина покрай мен. Чужденците харесват "Вървят ли двама.." Едно слънчево момиче почина преди малко повече от година. Учех за Вазов? Пишех планове за "Епопея на забравените". Пишех ужасно. Лично. Разговорно. Объркано. Променена съм. Поне малко. Бих могла да кажа нещо, да вмъкна някакъв израз, похват, грабваща метафора, сложна думичка и да се застраховам. Бих могла да извлека най-ценното от мислите си и от това, което съм научила, и да се предпазя някакси. Мога да напиша "Да, шансът след време да се срамувам от написаното сега е огромен, но този път поне е предвиден". Не искам застраховки. Няма да се срамувам. Защото НЯМА да се срамувам. Защото съм горда и го решавам. И защото го правя не просто напук, а с основание. Това ми дава правото да дишам спокойна. Защото ще си спомня за тази вечер точно както си спомням онзи ноемврийски следобед, малко преди един рожден ден, в който слушах Джон Ленън и образът в огледалото срещу мен се размазваше. Те, разбира се, са ме научили на каквото трябва. Не трябва да съм наивна, знам, благодаря ви. Знам и, че ако кажа 60% от нещата, които ми се иска да кажа, ако прекрача границата, ако прескоча бариерата и ги кажа на някого, ще бъда наивна. Ще сгреша ли? Липсва ми въображение, за да предскажа. И все пак, предполагам - не. Малки първи крачки, които не отключват вратите веднага, но дадеш ли им време, се оказват златни.
Отлагах писането на всичко това, а и на останалото, и все още го отлагам. Нямам силите, нямам времето, нямам търпението, няма стабилност в ръцете, нужна ми, за да се съсредоточа и да събера всичко. Не съществува връзка, която да заинтригува хората, които не ме познават. Не е важно, че я няма обецата ми със синьо сърце, не е важна онази вечер на терасата, когато всичко замря в тишина, или пък другата вечер на другата тераса, в която се тресяхме от студ, петлите пееха, звездите бяха ясни, рисуващи и прекрасни на залязващото нощно ноемврийко небе, превалящо към сутрин. Говорехме, мълчахме, треперехме, топлехме се някак, а през цялото време умирахме, умирахме от студ, но с толкова много любов. Може да съм искрена, но не и достатъчно садистична - към вас и към себе си, за да спомена колко мразя тишината отново. Разкъсвам се при мисълта, че са ми нужни само няколко изречения, няколко формули трябва да изстискам от себе си, за да вмъкна хаоса си в рамка. Не съм в банята, този път е реално. Думите ми не звучат, а просто падат някъде. Не знам дали това ги прави повече или по-малко.
Мъчно ми е за теб. Мъчно ми е за него. Колко ми е мъчно за него, как в момента не го виждам като нищо друго освен като малко дете, не мога да си го представя по друг начин. Мекушава съм, съжалявам го, тъжно е. Несръчно и неразбиращо, сгрешило, объркало пътя малко дете. Всички му крещят от високо, строгите им физиономии го белязват за цял живот като в сън, а то, то не е виновно. Просто някой го е подвел. Мъчно ми е за него. И за Фани Хорн. Мъчно ми е, че въпреки всичко продължавам да сравнявам последните няколко месеца с последните няколко месеца на миналата година. Неизбежно е да не почна да мисля поне малко за изминалото, когато дойде декември. Страхувам се. Понякога. Пиша диалози наум. Мисля в трето лице, съмнявам се в импровизацията си и всяко бързо движение на пръстите ми бавно убива тъгата, бавно изсушава мокрите следи, осквернява тихата ми сладостна агония.
Минах покрай една сравнително висока нова къща с тераса, разположена на ужасно близко разстояние до покрива. В горната част на къщата, непропорционално. Като малка я харесвах много. Неиздадена напред тераса, висока, сива къща. Намира се страшно близо до вкъщи. На 200-250 метра. Преди, когато с баба ми минавахме покрай нея, имах чувството, че изминаваме километър, докато я стигнем. Че се намира далече. А сега е толкова близо. Минах покрай нея. Почти всяка вечер го правя. Небето над нея е друго, не е така ярко и синьо като в детството ми. Улицата ми е толкова позната. И почти всички други около нея. Възможно ли е? Възможно ли е това да е същата къща на същата улица? Защо е толкова близо, толкова позната, толкова обикновена? Сега дори не я харесвам, терасата й не е пропорционално разположена. Липсва симетрия. Как стават тези неща?


Не мога повече, не мога с думи, не мога, не, не, не. Ще ми е трудно да кажа нещо, ще се задавя в интимността на студената вечер, ще се счупя, ще счупя земята, обещавам ти, ще плача и ще е ужасно хубаво.

колабираме

Тя е мъничка бунтовница с мигли като нокти на върколак. Тя ще умре, гледайки "Здрач", без изобщо да иронизира. Тя ще рисува, докато пръстите й не се стопят, докато не изгният и не окапят като кожата по тялото на прокажен. Тя ще подминава съня при всяка удобна и неудобна възможност, докато накрая не рухне бледа и безжизнена на нечие чуждо легло, в нечия чужда стая, на някой чужд етаж, в някоя чужда къща. Със своето малко и скромно желание - да заспи, обгърната от топлина, макар очите й да нямат силите да се отблагодарят за нея.

А ти? А ти виждаш ли колко красив и различен е този ноември? Този ноември, който все още се пръска и цъфти из 30-дневния си ежегоден живот, топли и разсмива, поглъща дим, смях, скруполи, скандали, клюки, новини. Гланцирано гали пръстите с аромата на чисто ново списание, на бели петна прелита пред очите, незатваряни и непомилвани от нечия безразсъдна воля.
Този ноември засега е хубав, засега е интересен, успя да ме опровергае както всичко, което пренебрегваш и което се случва малко по-късно. Аз смирено се правя на съпричастна (макар да съм заинтересована), пия кафе два поредни дни, защото просто не се виждам иначе. И се радвам, че оцелявам, но това е доста ниско поставена в йерархията форма на съществуване.

Всички знаем, че тангенсът и синусът са приятелчета. Винаги съм си представяла косинуса по-второстепенен, скучен и тривиален.
Пиша бавно, бавно пиша за Далчев и огледалото му, за часовника и стените му, за зловещото и романтичното в поезията му. Преправям изложението си на заключение, пишейки все така бавно и почти ненапрегнато, доловимо търся и опитвам да разбирам. Не се чупя, просто не спя.

Първата аксиома на щастието гласи "Не отлагай".
Втората - "Говори бавно. Не бъди припрян/а."
Третата - "Ако успееш да откраднеш малко време, не забравяй да го оползотвориш."

Колабираме и се давим в стари интернет места, в хора, тотално изненадващи ни, променили се до неузнаваемост, на които няма, не, няма да позволим да загубят вечния си величествен облик в ковчежето на паметта.
Преценихме грешно, нали така? Ще останем и ще слушаме опера, ще казваме "Да" и ще просим от себе си нероден ентусиазъм.
Разглеждаме дагеротипите на миналото. Вече сме други. Все още обидчиви, все така злопаметни. И все пак други.
Говорим си. С хората и с хората. Омръзнахме сами на себе си, не се закачаме. Не пишем често, не пишем много. Рисуваме.
Усмихваме се. Постоянно. Не можем да спрем. Обичаме да го правим.
Идеи. Идеи и символи. Колкото искате. Когато искате. Слушаме останалите, но летим в своите ненасериозно надраскани планове.
Пеем. Преди успешно да чуем как всъщност звучим.
Свирим. На невидима китара пред разпръсната из ситуации и спомени публика.
Пътуваме. Със слушалки, схванат врат и тежки топли впечатления.
Общуваме. Когато гласът ни не ни предава.
Пушим. Щом въздухът е чист, хората са обичайните, а мястото са едни голи стъпала към нищото.
Пишем. Когато нямаме сила да направим друг избор.
Пишем. Когато трябва някъде да издълбаем сцените, започнали от един нов вид погледи, продължаващи с идеята за един нов вид близост.
Пишем. Прощално.
Разбираме се. Защото мълчим.
Свеждаме глава на нечие рамо. Нямаме проблем с това.
Четем. Каквото открием.
Плачем. От носталгия.
Плачем. От нищо и спираме пак така. Хормони, напрежение.
Знаем. Че ако поискаме, ще летим.
Знам. Че не се страхувам.

Колабираме и се питаме кой го е казал - той, тя, вие, а може би, как бих се радвала, ако съм аз, но знам, че не съм - "Човек умира веднъж, но за толкова дълго време".
Завръщаме се за съвсем малко, казваме няколко думи, усмихваме се отново и оставяме полъх на тъжен вечерен парфюм, защото обичаме. Ще го помним винаги красив.

Накрая се прибираме във временната си квартира, при ноемврийското слънце, защото харесваме слънце, но в умерени дози.
Преувеличаваме, за да бъдем интересни и въздействащи.
Но сега сме просто откровени.
Ще припаднем на леглото, ще заспим. Джанет ще изпие хапчетата си, защото смъртта не си струва, нали? Ще сънуваме. Двама голи, вяла романтична светлина, едно легло.
Ше сънуваме.
Ще сънуваме.
Ще сънуваме.

Не от инат, а от спокойствие. От спокойствие (и увереност), защото знаем. И мисля, че можем.

За любов не пиша буквално, но преносно - ви-на-ги.

get your filthy fingers out of my pie

казвам "добре", очакваше се.

писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа

облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия

и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък

всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ

всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.

и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях

и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични

и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят

за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните

и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето

всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин

всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"

всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"

и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"

и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там

а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега

пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче

и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл

нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.

You can read me anytime you want, but I'm not yours, I'm not yours

Чернови

~

Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко, което се намира близо до теб, и всичко, което се намира далеч, но се е впило със свирепи нокти в тъканите ти, раздиращо ги до бяс, кръв и напук широко затворени очи?
Не ти ли се иска да спреш да се чудиш как и кога и просто да отмиеш цялата история, всичките си намерения и очаквания от деня, от себе си, от хората, от някоя специална дата, от живота?
Не ти ли се иска да забравиш колко важна е градацията и нарастващото напрежение, да спреш да подреждаш мислите и действията си по низходящ и възходящ ред, да престанеш да търсиш аналогии между нещата и просто да захвърлиш онова, което те е изпълвало?
Не ти ли се иска да постоиш празен и чист, освободен от товара на съзнанието, от товара на всичко, случило се вече, което трябва тепърва да се разплита, разгадава и тълкува?

"Lilac Wine" е по-хубава в изпълнение на Нина Симон, отколкото на Джеф Бъкли. И точно когато мисля за изхвърляне, започване на чисто, пускане на ценност по течението с надеждата някога случайно да се върне, на помощ ми идва женският глас на Нина Симон. Идва от негърската й душа, от свободата в музиката й, от матовите й импровизации, от мъжествената кадифена дълбочина на думите, с които винаги открива синхрон, идва от забавения каданс, през който се процежда всяка нейна песен.

Нуждата да обясниш без преувеличения или пропускане на важни нишки. Контраст и синхрон. Подслон и хармония.
Нуждата да откриеш съществена връзка и болезнено да я предадеш чрез алени огнени пръски изригващо въображение.

- Защо никога не слушаш музика? - с ужасно мрънкащ и егоистично обвинителен глас каза тя. - Дори съседите, които надуват Ивана и разни сръбски песни в 2 часа следобед, слушат повече музика от теб..

А някои хора може би успяват да понесат тишината. Аз също мога. Но само понякога. Когато се вглъбя в това, което чета, когато пиша, когато си представям някакви неща и когато мисля с надеждата да стигна до отговор.

~

Щом се е родила идеята, значи е опасно. Вече я има, жива и дишаща, деляща и размножаваща се, събираща прах, но и винаги готова да бъде излъскана до блясък, преди да влезе в употреба.

Някой ден просто ще включа компютъра си и може би, без да запазя каквото и да било, безжалостно ще изтрия целия блог, вперила широко отворени очи в обезумелите си пръсти и в погубването на двегодишния си дневник за всичко.

~

Само красивите хора страдат.

~

Ще разберете, че има милиони хора, които заслужават да бъдат цитирани, които казват запомнящи се, верни неща. Но малко от тях прекрачват границата и поемат отговорността на цитатите си с уклончивата репутация на достатъчно живели.

~

Иронията се крие в това, че се занимаваш с нещата, в които другите смятат, че си добър. Ако някой ти каже "Стани архитект, страшно талантлив си", веднага ще решиш, че е възможно това да е твоето нещо. Може би човек понякога е всичко.

~

"Времето е твърде ценно, за да се пести." - Wladyslav

~

Има нещо в момичешките лица, които рисувам аз, и тези, нарисувани от дядо, което ги свързва. По някакъв особен и може би повърхностен начин си приличат. Без значение как точно сме го постигнали, наистина имаме допирателни точки в стиловете си.

Момичета с големи, малко тъжни и замислени очи, дълги, гъсти и извити коси, малки плътни устни и прави или чипи носове между две леко извити и средноделеби вежди. Кръгли или заоблени меки черти.
Аз включвам фикцията с нереално дългите и перести мигли, малко засилвам драмата в очите и доукрасявам с гола шия, рамене и обици.

~

Нека кажем, че някой ден ще ти се наложи да обичаш. Просто си го представи.
Не се ли подготвяш?

~

Дали ще е студена вечер? Има нещо познато у нея все пак.
Ще можеш ли да вдигнеш клепачите си? Не от логична умора, разбира се.
"Здравословно" е размито понятие. Вика ли ти се? Не, без писъци, nice and slow.

~

Непростимо е да си безразличен. Да затваряш очите си за момента и да не проумяваш, че нещо се случва, без значение какво е то. Да изхвърляш телефонни номера просто защото си решил, че ако отново наистина ти потрябват, ще ги намериш.
Как би реагирал, ако някой изхвърли листчето с твоя телефонен номер? Би се засегнал, знам. Всеки би се засегнал, ако някой изхвърли листчето с телефонния му номер. Но хората искат другите да се засягат, защото телефонните им номера са били изхвърлени от тях. А онези, смачканите и изхвърлени в някое кошче, искат другите да копнеят за тяхното страдание. Какъв отвратителен сблъсък на изконния ни егоизъм.

~

Не стъпваш смело, не стъпваш с увереност, не стъпваш, готов да си проправяш път през неподозирани препятствия, не стъпваш с любов към живота, към листа, към дейността въобще, когато нямаш история за разказване. Когато не си издраскал черната дъска с разкъсани и разпиляни щрихи от едно цяло, омотано и разпръснато из сутрините, обедите и вечерите, из разговорите, заглушени от силната музика, из тихите взирания в прозрачността на чашата, из глътките на екс и неусетните крушения във виното и пороците.
Не си достатъчен за поглъщане и попиване, за изсмукване и вдишване, за смъркане и инжектиране, когато не гориш отвътре, когато си просто крещящ и колабиращ, а нямаш сила да се събереш в кратък разказ, в малка история, която, дори да включва само теб, е приказка. Черна или розова, изгнила или едва разгаряща се, щастлива или тъжна, пришита към някоя стара история, към някой отклонил се план - тя е твоя и си длъжен да й вдъхнеш живот, за да стане достатъчна, узряла за поглъщане, вдишване, смъркане, инжектиране..

Защото понякога думите не могат да бъдат просто съответствия в моите и нечии други мисли, моите и нечии други чувства. Понякога това им сладостно освобождаващо свойство, тази, откриваща и създаваща случайности характеристика се изтрива, протърква се, разпилява се из всички, подобни на нея, съвсем избледнява, увяхва, губи блясъка и пластичността си. Спира да се поддава на обработка, дните не я насищат колкото трябва, без значение, че самите те преливат от думи и хора, и жестове, и бедствия, и залези, и изгреви, и падения, и мънички възкресения.
Не винаги те спасяват, когато просто ги захвърлиш в някакво уж небрежнокрасиво безредие. Не винаги са достатъчни в момента, когато ги пожелаеш. Превръщат се в антибиотик, към който прибягваш твърде често и който постепенно започва да намалява въздействието си върху организма ти, върху психичното ти задоволение и здраве.
Превръщат се в малка дрога и колкото по-непоносима става абстиненцията, толкова по-еднакви се раждат всички изречения, спуснати като спасителна лодка в бушуващ, разярен океан.

~

Дрезгав и грапав, гласът на Джак Никълсън.
Някой ще ми обясни ли защо след около две години и половина се сещам за играта му в "Полет над кукувиче гнездо" и защо след около година и половина се сещам за книгата, малките й неприветливи жълтеникави страници, описанията на хора, използващи катетри, и ужаса на престоя ми вкъщи, докато всички ходеха на училище..

Не изхвърлям спомените си, нито пък им лепя окончателни етикети, макар някои да клонят към положителния или отрицателния полюс. Никога не знаеш кога ще възкръсне някоя сцена, някое изречение, някой ден, някоя вечер, някое усещане..

Малко се уморих от музика и лирики за просмукващата се гротеска на обикновеното ежедневие, за звяра и страха в човека, за злокобните сенки, които се гърчат из нечие мътно съзнание, когато падне мрак и щорите се спуснат.

И ми е удобно, уютно ми е само да слушам "As good as it gets", да си го припомням звуково, да се топля с най-любимия ми егоцентризъм на Джак Никълсън, да попивам ритмичното писателско щракане, топлите отзвуци от диалозите и движенията, чистотата на говора и сцените.. Куба Гудинг, контраст, тишина, спокойствие, шепоти и изнервени викове.. И какво да не обичаш в Хелън Хънт? Колко хармоничен и непретенциозен филм. Real love.

~

Живея в къща на два етажа.
Третият се състои от една стая и това е таванът.

Понякога сънувам, че съм на третия или четвъртия етаж и те представляват празни стаи, но не тавански.
В по-старите ми сънища не помня да е имало прозорци в стаята, но светлината беше някак мрачно-коктейлна (която, разбира се, изглежда абсолютно различно, когато се разлива из бяло празно пространство), а стълбището много стръмно и дълго и сякаш се увиваше около една колона, пробиваща мястото в средата на пода. И така продължаваше към следващите етажи. Аз не спирах и не спирах да се изкачвам. Накрая стигах толкова далеч, сякаш не съм почивала с часове по мрачната спирала, прорязваща празните стаи на собствената ми къща. И бях в нищото. Страхувах се от височината. Може би се намирах на 17-ти, 18-ти.. или някой хиляден етаж, не знам. Усещах ужаса от факта, че никога не съм подозирала колко безкраен е собственият ми дом, който винаги съм мислила, че познавам. И знаех, че няма да успея да стигна обратно долу.
Мразех този сън.

Днес сънувах, че съм на третия етаж, който представляваше празна бяла стая с четири симетрично разположени колони и квадратни дупки за прозорци. През тях влизаше дневна светлина, готвеща се да си отиде, ухаеща на здрач. Стените и колоните бяха варосани, а подът - тухлен, посипан с прах от варта.
Гледах през прозореца към къщата на съседите. Перспективата беше толкова различна. Пипах рамката му, знаех, че няма да мога да се слезна долу. И се побърквах. И ме беше страх. И си спомнях за старите си кошмари.

~

Откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

Човешкото поведение и психика имат толкова много нюанси, че хората губят над 2/3 от живота си, за да ги обяснят, не съзнавайки колко малко им остава, за да ги разрешат.

~

Сгъвам станиола, въртя и усуквам, усуквам и въртя.

~

"Умерената благодарност е признак на посредственост."
~ Benigni

Днес цитирам. Режисьори и актьори, близки приятели.

Днес сме само двамата - аз и моят ден. Харесва ми да се разбираме. Приятна симбиоза.
Това, което не ми харесва, е да си угаждам винаги, но има един очарователен момент, в който онова, което трябва, се откъсва от останалите, тичащи из виещите се коридори до видимо болезнено изпъване на жилите задачи, и заема челна позиция. Тогава пак си угаждам. Аз върша нещата, а съвестта ми ми се отплаща, като след това спокойно заспива.

Из хаоса, из леглото, изтормозено от скачане (скачане, за което се чудя дали ще пиша и докъде ще стигне историята, за да го преситя с намеци за детайли и еднотипни епитети), из музиката, блъскаща се във вратата и стените, провираща се между крехките романтични гънки на пердетата и подлудяваща ме до фантазиране, из шишето с минерална вода и розова капачка, из постоянното усещане, че телефонът ми звъни, а това е просто внезапно включване от тишината - се прокрадва някакво отвратително удовлетворение въпреки всичко, някаква мудна и хедонистична динамика и натоварване, които постоянно гоня и които почти всеки път ме улавят.

~

Тя достигаше лимита на идеала му за достатъчност. Достатъчност - не като "става", а като "поносимо". Поносимо - не като "става", а като "ако вдишам още малко от кожата й, ще се пръсна."

- От двадесет минути не съм спирал да говоря за себе си. Искам да слушам теб. Кажи ми нещо, нещо, свързано с теб.
- Хм.. Добре - каза тя. - Ще говоря.
Помисли секунда-две, пое си дъх и започна.
- Някога случвало ли ти се е да изтръпнеш от щастие, когато минеш покрай къщата на някого, за когото внезапно е започнало да ти пука по различен от предишния начин?
- Не, не, не ми задавай въпроси. Искам да говориш за себе си, а не да ме питаш дали нещо ми се е случвало.
- Ако беше помислил поне секунда, след като ти зададох въпроса, щеше да разбереш. че говоря за себе си. Повече от всякога.

Има нещо ужасно притеснително в неискрените хора и нещо винаги смущаващо останалите в искрените.

Тя рисуваше света върху себе си във всички възможни цветове, в които го откриваше, защото й беше интересен, а светът рисуваше себе си върху нея с всичките си възможни цветове, защото тя му беше още по-интересна.

~

Сега разбираш ли защо е важно някой да те накара да искаш да бъдеш по-добър човек?

~

...След това всичко става по-трудно и далечно, затваря се херметически в отделна своя Вселена, а понякога се пропуква и с шумове и навявания за същността на нормалните разговори между хората връща спокойствието и увереността, че нищо чак толкова специално не се е случило.

Въпреки това имаш усещането, че нещо не особено обичайно е станало. И изведнъж изпитваш неутолимата нужда да затвориш очи, да сведеш глава и да оставиш цялата тежест на света и състоянието ти да излети с крилете на снежнобели гълъби...

~

I am the key to the lock in your house

that keeps your toys in the basement.

Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.

На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.


Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.

Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.

Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.

Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.

От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.

И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.

Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.

Следва друга сцена.



Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.

Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.

I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.