You can read me anytime you want, but I'm not yours, I'm not yours

Чернови

~

Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко, което се намира близо до теб, и всичко, което се намира далеч, но се е впило със свирепи нокти в тъканите ти, раздиращо ги до бяс, кръв и напук широко затворени очи?
Не ти ли се иска да спреш да се чудиш как и кога и просто да отмиеш цялата история, всичките си намерения и очаквания от деня, от себе си, от хората, от някоя специална дата, от живота?
Не ти ли се иска да забравиш колко важна е градацията и нарастващото напрежение, да спреш да подреждаш мислите и действията си по низходящ и възходящ ред, да престанеш да търсиш аналогии между нещата и просто да захвърлиш онова, което те е изпълвало?
Не ти ли се иска да постоиш празен и чист, освободен от товара на съзнанието, от товара на всичко, случило се вече, което трябва тепърва да се разплита, разгадава и тълкува?

"Lilac Wine" е по-хубава в изпълнение на Нина Симон, отколкото на Джеф Бъкли. И точно когато мисля за изхвърляне, започване на чисто, пускане на ценност по течението с надеждата някога случайно да се върне, на помощ ми идва женският глас на Нина Симон. Идва от негърската й душа, от свободата в музиката й, от матовите й импровизации, от мъжествената кадифена дълбочина на думите, с които винаги открива синхрон, идва от забавения каданс, през който се процежда всяка нейна песен.

Нуждата да обясниш без преувеличения или пропускане на важни нишки. Контраст и синхрон. Подслон и хармония.
Нуждата да откриеш съществена връзка и болезнено да я предадеш чрез алени огнени пръски изригващо въображение.

- Защо никога не слушаш музика? - с ужасно мрънкащ и егоистично обвинителен глас каза тя. - Дори съседите, които надуват Ивана и разни сръбски песни в 2 часа следобед, слушат повече музика от теб..

А някои хора може би успяват да понесат тишината. Аз също мога. Но само понякога. Когато се вглъбя в това, което чета, когато пиша, когато си представям някакви неща и когато мисля с надеждата да стигна до отговор.

~

Щом се е родила идеята, значи е опасно. Вече я има, жива и дишаща, деляща и размножаваща се, събираща прах, но и винаги готова да бъде излъскана до блясък, преди да влезе в употреба.

Някой ден просто ще включа компютъра си и може би, без да запазя каквото и да било, безжалостно ще изтрия целия блог, вперила широко отворени очи в обезумелите си пръсти и в погубването на двегодишния си дневник за всичко.

~

Само красивите хора страдат.

~

Ще разберете, че има милиони хора, които заслужават да бъдат цитирани, които казват запомнящи се, верни неща. Но малко от тях прекрачват границата и поемат отговорността на цитатите си с уклончивата репутация на достатъчно живели.

~

Иронията се крие в това, че се занимаваш с нещата, в които другите смятат, че си добър. Ако някой ти каже "Стани архитект, страшно талантлив си", веднага ще решиш, че е възможно това да е твоето нещо. Може би човек понякога е всичко.

~

"Времето е твърде ценно, за да се пести." - Wladyslav

~

Има нещо в момичешките лица, които рисувам аз, и тези, нарисувани от дядо, което ги свързва. По някакъв особен и може би повърхностен начин си приличат. Без значение как точно сме го постигнали, наистина имаме допирателни точки в стиловете си.

Момичета с големи, малко тъжни и замислени очи, дълги, гъсти и извити коси, малки плътни устни и прави или чипи носове между две леко извити и средноделеби вежди. Кръгли или заоблени меки черти.
Аз включвам фикцията с нереално дългите и перести мигли, малко засилвам драмата в очите и доукрасявам с гола шия, рамене и обици.

~

Нека кажем, че някой ден ще ти се наложи да обичаш. Просто си го представи.
Не се ли подготвяш?

~

Дали ще е студена вечер? Има нещо познато у нея все пак.
Ще можеш ли да вдигнеш клепачите си? Не от логична умора, разбира се.
"Здравословно" е размито понятие. Вика ли ти се? Не, без писъци, nice and slow.

~

Непростимо е да си безразличен. Да затваряш очите си за момента и да не проумяваш, че нещо се случва, без значение какво е то. Да изхвърляш телефонни номера просто защото си решил, че ако отново наистина ти потрябват, ще ги намериш.
Как би реагирал, ако някой изхвърли листчето с твоя телефонен номер? Би се засегнал, знам. Всеки би се засегнал, ако някой изхвърли листчето с телефонния му номер. Но хората искат другите да се засягат, защото телефонните им номера са били изхвърлени от тях. А онези, смачканите и изхвърлени в някое кошче, искат другите да копнеят за тяхното страдание. Какъв отвратителен сблъсък на изконния ни егоизъм.

~

Не стъпваш смело, не стъпваш с увереност, не стъпваш, готов да си проправяш път през неподозирани препятствия, не стъпваш с любов към живота, към листа, към дейността въобще, когато нямаш история за разказване. Когато не си издраскал черната дъска с разкъсани и разпиляни щрихи от едно цяло, омотано и разпръснато из сутрините, обедите и вечерите, из разговорите, заглушени от силната музика, из тихите взирания в прозрачността на чашата, из глътките на екс и неусетните крушения във виното и пороците.
Не си достатъчен за поглъщане и попиване, за изсмукване и вдишване, за смъркане и инжектиране, когато не гориш отвътре, когато си просто крещящ и колабиращ, а нямаш сила да се събереш в кратък разказ, в малка история, която, дори да включва само теб, е приказка. Черна или розова, изгнила или едва разгаряща се, щастлива или тъжна, пришита към някоя стара история, към някой отклонил се план - тя е твоя и си длъжен да й вдъхнеш живот, за да стане достатъчна, узряла за поглъщане, вдишване, смъркане, инжектиране..

Защото понякога думите не могат да бъдат просто съответствия в моите и нечии други мисли, моите и нечии други чувства. Понякога това им сладостно освобождаващо свойство, тази, откриваща и създаваща случайности характеристика се изтрива, протърква се, разпилява се из всички, подобни на нея, съвсем избледнява, увяхва, губи блясъка и пластичността си. Спира да се поддава на обработка, дните не я насищат колкото трябва, без значение, че самите те преливат от думи и хора, и жестове, и бедствия, и залези, и изгреви, и падения, и мънички възкресения.
Не винаги те спасяват, когато просто ги захвърлиш в някакво уж небрежнокрасиво безредие. Не винаги са достатъчни в момента, когато ги пожелаеш. Превръщат се в антибиотик, към който прибягваш твърде често и който постепенно започва да намалява въздействието си върху организма ти, върху психичното ти задоволение и здраве.
Превръщат се в малка дрога и колкото по-непоносима става абстиненцията, толкова по-еднакви се раждат всички изречения, спуснати като спасителна лодка в бушуващ, разярен океан.

~

Дрезгав и грапав, гласът на Джак Никълсън.
Някой ще ми обясни ли защо след около две години и половина се сещам за играта му в "Полет над кукувиче гнездо" и защо след около година и половина се сещам за книгата, малките й неприветливи жълтеникави страници, описанията на хора, използващи катетри, и ужаса на престоя ми вкъщи, докато всички ходеха на училище..

Не изхвърлям спомените си, нито пък им лепя окончателни етикети, макар някои да клонят към положителния или отрицателния полюс. Никога не знаеш кога ще възкръсне някоя сцена, някое изречение, някой ден, някоя вечер, някое усещане..

Малко се уморих от музика и лирики за просмукващата се гротеска на обикновеното ежедневие, за звяра и страха в човека, за злокобните сенки, които се гърчат из нечие мътно съзнание, когато падне мрак и щорите се спуснат.

И ми е удобно, уютно ми е само да слушам "As good as it gets", да си го припомням звуково, да се топля с най-любимия ми егоцентризъм на Джак Никълсън, да попивам ритмичното писателско щракане, топлите отзвуци от диалозите и движенията, чистотата на говора и сцените.. Куба Гудинг, контраст, тишина, спокойствие, шепоти и изнервени викове.. И какво да не обичаш в Хелън Хънт? Колко хармоничен и непретенциозен филм. Real love.

~

Живея в къща на два етажа.
Третият се състои от една стая и това е таванът.

Понякога сънувам, че съм на третия или четвъртия етаж и те представляват празни стаи, но не тавански.
В по-старите ми сънища не помня да е имало прозорци в стаята, но светлината беше някак мрачно-коктейлна (която, разбира се, изглежда абсолютно различно, когато се разлива из бяло празно пространство), а стълбището много стръмно и дълго и сякаш се увиваше около една колона, пробиваща мястото в средата на пода. И така продължаваше към следващите етажи. Аз не спирах и не спирах да се изкачвам. Накрая стигах толкова далеч, сякаш не съм почивала с часове по мрачната спирала, прорязваща празните стаи на собствената ми къща. И бях в нищото. Страхувах се от височината. Може би се намирах на 17-ти, 18-ти.. или някой хиляден етаж, не знам. Усещах ужаса от факта, че никога не съм подозирала колко безкраен е собственият ми дом, който винаги съм мислила, че познавам. И знаех, че няма да успея да стигна обратно долу.
Мразех този сън.

Днес сънувах, че съм на третия етаж, който представляваше празна бяла стая с четири симетрично разположени колони и квадратни дупки за прозорци. През тях влизаше дневна светлина, готвеща се да си отиде, ухаеща на здрач. Стените и колоните бяха варосани, а подът - тухлен, посипан с прах от варта.
Гледах през прозореца към къщата на съседите. Перспективата беше толкова различна. Пипах рамката му, знаех, че няма да мога да се слезна долу. И се побърквах. И ме беше страх. И си спомнях за старите си кошмари.

~

Откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

Човешкото поведение и психика имат толкова много нюанси, че хората губят над 2/3 от живота си, за да ги обяснят, не съзнавайки колко малко им остава, за да ги разрешат.

~

Сгъвам станиола, въртя и усуквам, усуквам и въртя.

~

"Умерената благодарност е признак на посредственост."
~ Benigni

Днес цитирам. Режисьори и актьори, близки приятели.

Днес сме само двамата - аз и моят ден. Харесва ми да се разбираме. Приятна симбиоза.
Това, което не ми харесва, е да си угаждам винаги, но има един очарователен момент, в който онова, което трябва, се откъсва от останалите, тичащи из виещите се коридори до видимо болезнено изпъване на жилите задачи, и заема челна позиция. Тогава пак си угаждам. Аз върша нещата, а съвестта ми ми се отплаща, като след това спокойно заспива.

Из хаоса, из леглото, изтормозено от скачане (скачане, за което се чудя дали ще пиша и докъде ще стигне историята, за да го преситя с намеци за детайли и еднотипни епитети), из музиката, блъскаща се във вратата и стените, провираща се между крехките романтични гънки на пердетата и подлудяваща ме до фантазиране, из шишето с минерална вода и розова капачка, из постоянното усещане, че телефонът ми звъни, а това е просто внезапно включване от тишината - се прокрадва някакво отвратително удовлетворение въпреки всичко, някаква мудна и хедонистична динамика и натоварване, които постоянно гоня и които почти всеки път ме улавят.

~

Тя достигаше лимита на идеала му за достатъчност. Достатъчност - не като "става", а като "поносимо". Поносимо - не като "става", а като "ако вдишам още малко от кожата й, ще се пръсна."

- От двадесет минути не съм спирал да говоря за себе си. Искам да слушам теб. Кажи ми нещо, нещо, свързано с теб.
- Хм.. Добре - каза тя. - Ще говоря.
Помисли секунда-две, пое си дъх и започна.
- Някога случвало ли ти се е да изтръпнеш от щастие, когато минеш покрай къщата на някого, за когото внезапно е започнало да ти пука по различен от предишния начин?
- Не, не, не ми задавай въпроси. Искам да говориш за себе си, а не да ме питаш дали нещо ми се е случвало.
- Ако беше помислил поне секунда, след като ти зададох въпроса, щеше да разбереш. че говоря за себе си. Повече от всякога.

Има нещо ужасно притеснително в неискрените хора и нещо винаги смущаващо останалите в искрените.

Тя рисуваше света върху себе си във всички възможни цветове, в които го откриваше, защото й беше интересен, а светът рисуваше себе си върху нея с всичките си възможни цветове, защото тя му беше още по-интересна.

~

Сега разбираш ли защо е важно някой да те накара да искаш да бъдеш по-добър човек?

~

...След това всичко става по-трудно и далечно, затваря се херметически в отделна своя Вселена, а понякога се пропуква и с шумове и навявания за същността на нормалните разговори между хората връща спокойствието и увереността, че нищо чак толкова специално не се е случило.

Въпреки това имаш усещането, че нещо не особено обичайно е станало. И изведнъж изпитваш неутолимата нужда да затвориш очи, да сведеш глава и да оставиш цялата тежест на света и състоянието ти да излети с крилете на снежнобели гълъби...

~