и нека

този път наистина започна да гледам филми отново.

липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.

вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.

фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.

гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?

целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.

ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.

копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.

да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.

вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.

waste of time

Наближава полунощ, трябва да изсуша косата си, очите малко ме болят, спи ми се, а ми се иска да не заспивам още поне два часа, пуснала съм телевизора си, както много рядко правя, и слушам, а от време на време и поглеждам към Вал Килмър.

Вярно, че ми се иска да се умъртвя с Пинк Флойд, за които скоро, някой ден, не знам, но поради няколко причини опитвам съвсем внимателно да споменавам, но пак, пак, пак ужасните Доорс. В момента презирам Джим Морисън, на нито един преносим носител не съм качила Доорс, харесвам само Вал Килмър, Вал Килмър и Кайл МакЛоклън, а за момент успях да понеса дори и Мег Райън.

Ето го - надрусан и подчиняващ. По един декадентски начин сюблимен. Вал Килмър, не някой друг.
Реклама.

Children, wake up

*DEMENTDistortion@dArt.com

1. Смехът и усмивката на малкия;

2. начинът, по който се прегръщат;

3. историята за вампирите и сградите на пода, докато Катлийн Кийнър (Боже, ама наистина беше тя?! Дори я харесах?) го гледа с умиление отгоре;

4. музиката (особено нежната и чиста откриваща);

5. красивата крепост и другото кръгло..място?;

6. спането измежду и върху един куп меки "неща";

7. "Стъпи върху главата ми.";

8. липсата на връзка и озоваването някъде;

9. нека си играем на приказка;

10. краят и "Защо не прегърнеш всички?! Прегърни ги всичките!"

11. "That was my favorite arm".


Иде ми сама да се прегърна с детска усмивка, спомняйки си някои сцени, които вчера не ми се сториха толкова, толкова хубави, и да счупя костите си с много любов.


п.с. честити 19, dear Ани :>

You're so stupid, Rose

Довърши ме с гайди, насочи внимателно енергията си, цялата, цялата, концентрирай я до изтезание и мъка, хвани звука и го изстреляй към сърцето ми - там боли най-много. Там, защото то е единственият барометър, който имаме, казва Крис Куупър, защото филмите са ме научили, когато ми се струва, че не ми остава нищо друго, или когато всяка логика и рационалност ме изоставят, да вярвам в тях.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.

Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.

Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.

Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.

(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.

Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.

Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".

Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.

Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.

Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.

Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."

Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)

Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?

(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")

It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.

Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.

Закон.

Color my life with the chaos of trouble

Color

my

life

with

the

chaos

of

trouble.




/addictedsp8@dArt.com/

Когато гледам филм, най-забележителните реплики се заплитат в мислите ми и ако успея да запомня по-голямата част от тях, то тя ми служи като ресурс за заглавия по-късно. Можех да си избера кой да е цитат от този филм, която и да е частичка от диалог, изборът определено беше голям. А ако можех, сигурно без колебание щях да грабна описанието на Джоузеф Гордън Левит за любовта - чисто, объркано мълчание.
"Color my life with the chaos of trouble" (Belle & Sebastian) жертвам и изцяло посвещавам на "(500) days of summer".
Жанрово погледнато - това е романтична комедия с малко по-специфичен привкус на изключение. Състои се от много младост и свежест, Марк Уеб е казвал "3..2..1..Начало!", а Джоузеф Гордън Левит и Зоуи Дешанел са преустановявали небрежните си разговори през почивките, превъплъщавайки се в Том Хенсън и Самър Фин.
Това е история за момче, което среща момиче, но още от сега трябва да знаете - това не е любовна история. Запишете си някъде и, че Джени Бекмън е кучка, а самотата е подценена.
Джоузеф Гордън Левит - актьорът с изрязан до месото, квадратен нокът на палеца, който не отива на каменното му, сурово като на азиатец лице - работи в рекламна фирма и измисля оригинални послания за картички. Самър е новата асистентка, която нахлува в живота му и която обича Смитс. Нормални неща се случват под съпровода на предвидимия, но страшно приятен саундтрак. Нормални неща се случват, но ако случайно имате нещо общо с единия или другия от двамата очарователни протагонисти - няма да ви изглеждат толкова обикновени и сладникави. Още един плюс към ненатрапчивата лента - готини похвати от начало до край. Разказвач, ретроспекция, лирически отклонения, вмъквания оттук-оттам и мъничко фикция. Филмът ми прилича на онези симпатични поп картинки, изобразяващи касетка или шарен касетофон, от който се разнасят ноти, а заглавието над него е "can't live without music" или "music equals love", написано с удебелен, симпатичен, небрежен и подобен на ръкопис почерк.
И въпреки това историята не е рафинирана, не е синтетична, не е опростена до импулсивната, сюрреалистична прямота на бял стих. Историята е неразбираема и макар отговорите да са ни учтиво поднесени в определен момент от филма, тя си е все така бълваща въпроси и ровеща из трудността на характерите и сблъсъците на очакванията.

Това е адекватното, което мога да ви дам за "(500) дни лято" (според моите разбирания за английски език, превод и контекст). :>
Truth be told, не съм сигурна за филма. Не го обикнах и все още не го обичам, но това не дава никаква гаранция, че след седмица например няма да съм безумно влюбена и връщаща се към него. Едно обаче е неоспоримо - час и тридесет и пет минути, посветен на объркания младеж от "Mysterious Skin" и на красивото, лъчезарно, но някак студено и саможиво лице на Зоуи Дешанел (добра е, да, наистина) - няма как да ви се стори загуба на време.
Петстотинте дни лято (със Самър) са напоени догоре с цитати, красиви, красиви сцени на копринена нежност и фокусиране върху малките безценни моменти като тези на допир, на уж случайни погледи, на един особен вид усмивки, моменти, в които времето спира и пулсовете тиктакат вместо стрелките.

Моят съвет? Гледайте го. Моят съвет? Не просто му се наслаждавайте, а вникнете. Задавайте си въпроси, търсете се, където ви грабне и придърпа, където спрете и усетите, че сцената не е толкова клиширина, колкото излежда.. Още нещо? Архитектура по кожата? Прекрасно. Музиката? Хубава (80s, new wave, Carla Bruni, Regina Spektor, Smiths и какво ли още не).

За мен най-очарователни бяха няколко сцени - една от тях е тази, в която нечий свят се отключва.
И запомнете: ранното излагане на британска поп музика нанася щети върху психиката и живота ви. Но си струва, ако ще настръхнете и ще се наелектризирате при чуването на такава. Ако ще намерите още едно свободно място за някой филм в кинообичащото си сърце.

So for once in my life let me get what I want. Lord knows it would be the first time.

On sleepless roads the sleepless go

Когато го прочетох миналата година, потръпнах, защото не помнех къде съм го чувала, а имаше някаква странна сила, някакво дежа ву в цитата.
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors."

Диалозите представляваха нещо такова:

- Гледала ли си "The Doors"?
- Не.
- Гледай го.

и

- Гледал ли си "Doors"?
- Да.
- И хубав ли е?
- ...Наркомански. Много наркомански.

Това не са думи на предубеден човек или пък на някого, който няма вкус и не цени изкуството, особено по-изкривеното и екстравагантно такова. Това е най-първичното и реално описание, което мога да дам за 140-минутната лента.

"The Doors" е филм на Оливър Стоун, който е на цели 18 години. Вал Килмър се превъплъщава (отгатнете колко добре) в Джим Морисън, Мег Райън е неговата може би любима Пам, Кайл МакЛоклън пък - Рей Манзарек. Образите са учудващо действителни, не видях сериозни пропуски от биографията и живота на Джим (като изключим онова страшно демонстративно и нереално "Girl, we couldn't get much HIGHER"), а връзките и малките моменти, от които се ражда огромната история на Доорс, са много смело, достоверно, но ненатрапчиво вплетени във филма, без да създават излишна изкуственост и осезаемо дращене към постигането на истинско въздействие.
За режисурата е трудно да се говори, защото тя съвсем се смила и претопява в сцените на пламенност, екстаз, транс и тотално пробиване от другата страна. Сцените, в които публиката приема да бъде обидена, хората приемат да бъдат роби, стига музиката и шоуто да не свършат.
Най-хубавото е, че филмът е наситен с подходящите песни на подходящите места и всичко, което сте усещали, че може да е бил Джим Морисън, но никога не сте си представяли и доразвивали докрай чрез въображението си, тук, във филма, е сякаш довършено. Нишките са хванати, разплетени и завързани на възел, където трябва. Липсата на излишните "Но възможно ли е да е било така?" и "Не, не, преувеличават ужасно много" е почти стопроцентова.
А усещането..

Усещането.
Преди да изпаднете в безсъзнание, няма да поискам още една целувка или проблясващ шанс за блаженство, а просто да запомните образа на Вал Килмър, да го запечатате добре някъде на сухо, тъмно, сигурно и хладно и да се влюбите в него. Имате пълното право да се побърквате по Вал Килмър и бавната му провлачена походка, по цялата тази свръхдоза младост и неизчерпаема духовна и физическа способност да не спира, да се захласвате по гласа му, кожените панталони, спокойния, безкрайно блуждаещ и някак превъзхождащ останалите поглед, по вечните му транспътешествия из времето и пространството. Трябва да си намерите поне една малка, една нищожна причина да обикнете безпорядъка на неадекватността му, поетичния хаос от думи, изплували по необясним ред. Простете му, че понякога прекалява, че не е верен, че раздава прекалено щедро любовта си, а после забравя да го е правил, че ви кара да се чувствате единствени, а след това провокира сълзи и омраза, претопяващи се отново в безвъзвратна, мъчителна и неизлечима зависимост, че бяга по най-лесния и опасен начин и че се друса, че се друса до припадъци на сцената, до свирепа агония и оргазъм със свобода.
Простете му, че за моменти поставя примката на вратовете ви и мислите, че го разбирате, а малко по-късно изгася светлините и драсва клечката на едно ново начало. На поредното лутане из лабиринтите на гърчещата се действителност на един поет, на един фалшив идол, на един велик наркоман.
Косата, очите, цигарите, коза, пурите и брадата в последствие - запомнете всички тях.
И онази някак детска откъснатост от света, която изглежда непокътната и неразбрана от никого. Защото има сцени, в които не можех да остана спокойна - имаше бавни, плавни и относително тихи сцени, в които аз не можех да бъда спокойна и неразвълнувано-съсредоточена и нещо ме тресеше и разбъркваше през почти цялото време.
Изтръгнете, опитайте някак да изкорените склонността си към причинно-следствена дисекция и прекомерно търсене на обяснения и приемете, че точно пълното отсъствие на такива дава криле, упоява, разклаща и накрая изхвърля човека свободен. За жалост, като парцал, преминал през центрофуга. За щастие, всички те оставят полъх на безграничност и любов след себе си. Всички те те мотивират просто да си и да бъдеш, а не да планираш какъв и как да си и да бъдеш. Всички те те бутат към изсушените растения и към малките хапчета, към сподавения писък на стриктно събраните върху гладка повърхност магистрали от прахчета, когато нещо не достига или когато повярваш, че тяхната деформирана романтика прекрасно ще пасне на твоето искащо да бушува в нови експерименти и усещания съзнание.
А те - те просто достигат заветните 27. И това е.

Ако гледате филма само защото искате да гледате филм, но не сте фенове на Доорс, Морисън, рока, музикалната история и епохи или на тази малка революция от 60те - не очаквайте да ви се стори такъв, какъвто се стори на мен, и какъвто е изглеждал и ще бъде в очите на всички като и много повече от мен в това отношение.
Трябва у вас да вирее нещо такова, да сте такъв човек, дори тази ви страна да е дълбоко скрита, защото кадрите са твърде лични, а някои сцени няма как да бъдат попити от някого, ако не се е докосвал поне малко до едно подобно себезагубване и погубване, до подобни полети, до подобна безкрайност и вечно безсмислие на всичко и всички. До такива извори на любов, спокойствие и хармония. До разрушителната нужда от разкъсване, протриване и изкрещяване на белите дробове, на имунната система, на цялото същество. До такова безжалостно и нерационално присъствие, до такъв риск и болезнено-сладко безумие.

"The Doors" е много личен, специален и пробуждащ асоциации с реални хора, действия и картини от живота. Поне за мен. Доорс (и филмът, и групата) са символ на историята такава, каквато винаги съм искала да бъде, на неопорочената от докосване мечта и още една причина да мисля по-често за Джим Морисън по начин, непознат от мен преди, да слушам лириките на песните по-внимателно и да си представям как е писал в полупълна неадекватност след поредната линийка. Как останалите са го гледали и как не е имал сили да се интересува от това, осъзнавайки, трезвен, чист, изкъпан и изпразнен от целия боклук, от който прелива. Причина силно да искам някой ден да посетя гроба му в Париж, да му оставя цвете и портрет и да му говоря. Защото не знам как се случи, но нещо в Доорс и обстоятелствата покрай тях ме дръпна неусетно, привлече ме и ме накара да се интересувам от тях, да увеличавам докрай или да заспивам с тихата им музика следобед, да заспивам с гласа на Джим понякога и вечер, да си откъсна частичка от това, което са, и да я прикрепя към себе си. А превръщането на каквото и да било в мое е дълъг, сложен и леко болезнен процес. И след това ми е ужасно трудно да го забравя, камо ли да го изтрия.

We'll meet again, we'll meet again.

An orange sweatshirt. How cool.

/moOnxinha@dART.com/

Ако сте от типа хора, които са будни насън и се опитват въпреки несъзнателността си, с всички сили, които притежават, с всяка капка будност, която им се останала, да отворят очи - значи този филм ще ви хареса.
Този филм ще ви хареса, ако се чудите колко дълбоки са дупките в човешката психика, ако сте се питали не е ли всичко измислено, не живеем ли в огромна, страшна, мрачна и влажна илюзия.
Този филм ще ви хареса, ако сте безнадеждно романтични и обичате думите. Ако превръщате всеки момент в злато като цар Мидас ("..and he holds me so tight and turns me to gold in the sunlight.") Ако обичате усещането за безкрайност и ако го откривате в обикновени човешки дейности, без да сте използвали някакви психотропни вещества. И ако сте го правили под тяхното влияние.
Ако преди да заспите, се опитвате наум да регистрирате промените в поведението си, ако дисектирате света и ситуациите, искреното и фалшивото и ако подлагате своите и чуждите чувства на вечно съмнение.
Ако харесвате истории, в които някак не е съвсем ясно какво се случва и повечето кадри са ретроспективни прещраквания, сбор от хаотично движещи се атоми пред камерата.
И ако все пак понякога успявате да стъпите на земята и знаете колко добри са братята сценаристи Кауфман, защото тук Чарли се е включил със смайващия си талант. Или ако имената Том Уилкинсън, Илайджа Ууд, Марк Ръфало, Кирстен Дънст, Джим Кери и Кейт Уинслет ви говорят нещо и съществува някаква вероятност да харесвате поне един от тях.
Изчистете съзнанието си от всяко петънце, забравете това, което ви тревожи, мъчи или просто ангажира, и се подгответе да попиете с изцедената си гъба за възприятия мръсотията на объркването, разминаването, спомените, забравата, грешките, ръждясването на човешките отношения, примирението, борбата, та дори и на любовта.

Филмът ми напомня за много неща и същевременно не ми. Има нещо в него, което е ужасно и окончателно мое. Като започнем от факта, че не знам как да подходя при описването му, преминем през оранжевата коса, каквато и аз имах в миналото, и свършим до там, че още преди три години реших, че ще е специален. Гледам го за втори път, много по-реално мислеща, и не знам дали ще избие по мен постепенно, ще се видоизмени ли в някаква промяна, ще науча ли наистина нещо, ще науча ли някого на нещо чрез него или това е всичко, което ще успея да открадна от гениалната му простота този път?
Яркочервена коса и тъмносиньо контрастиращи дрехи на фона на бял, бял, снежен плаж. Утопия.

Clementine: Joely?
Joel: Yeah Tangerine?
Clementine: Am I ugly?
Joel: Uh-uh.
Clementine: When I was a kid, I thought I was. I can't believe I'm crying already. Sometimes I think people don't understand how lonely it is to be a kid, like you don't matter. So, I'm eight, and I have these toys, these dolls. My favorite is this ugly girl doll who I call Clementine, and I keep yelling at her, "You can't be ugly! Be pretty!" It's weird, like if I can transform her, I would magically change, too.
Joel: [kisses Clementine] You're pretty.
Clementine: Joely, don't ever leave me.
Joel: You're pretty... you're pretty... pretty...

И все пак, за да не бъда твърде егоисточно постъпваща, ще ви кажа:
Една сутрин отчаян мъж решава да не отиде на работа и да замине. Среща екстравагантна жена със синя коса. Влюбват се от пръв поглед. Малко по-късно Кейт Уинслет няма никаква идея кой е Джим Кери, а той не подозира какво, по дяволите, се случва. Оказва се, че го е изтрила. Той решава да отвърне на удара със същото. Трият ли се хора обаче? И как?
Well, гледайте.

please, don't strip my mind.. :>

"No more buttered scones for me, mate. I'm off to play the grand piano."

...For life is quite absurd and death's the final word.




(http://www.youtube.com/watch?v=4G4XrCZISGQ
http://www.youtube.com/watch?v=RBm_eT9uiSQ
http://www.youtube.com/watch?v=JZZrOYZSr0Y
http://www.youtube.com/watch?v=fsHk9WC7fnQ)

Двайсет години от смъртта на Мъртвия Пайтън.
(за малко да забравя)

Няма да ви казвам какъв е бил Греъм Чапман и какъв е могъл да не бъде, за да е жив все още. Няма да ви преразказвам живота му или пък да ви копирам филмографията му. Няма да описвам какво е забележителното в присъствието му на екран и кои от ролите му са ме разсмивали най-много. Няма да карам никого да гледа клипчето, в което от него са останали само кожата, костите и прекрасната усмивка и в което говори за бъдещите си проекти все едно не осъзнава, че след абсурдно крехък период от време, сякаш равен на мигване, ще "хвърли топа", ще "гушне букета" и така нататък емблематични Пайтън фрази за "ще умре".

Въобще не е важно, няма го.

Аз го "познавам" отскоро, но през едни две седмици беше едно от малкото неща, които ми вдъхваха живот. И го обичах, обичах, обичах. И ме топлеше, усмихваше, радваше, отнемаше част от времето ми, с вглъбени нощни часове можех да замазвам света си в Монти Пайтън, когато ми се налагаше.



Усмихвам се :) Нека не злоупотребявам със суперлативите или пък с големите думи?
Много го обичам и съм емоционално привързана към него. Съвсем нормално за мен.

Well, I feel that I should say, "Nonsense. Good riddance to him, the freeloading bastard! I hope he fries. " - John Cleese

Добре, че сме се отървали от копелето, нали?

"Anything for him but mindless good taste." - John Cleese

Life is piece of shit when you look at it. Life's a laugh and death's a joke, it's true.

Ето такива хора липсват.

Who doesn't want to have some drama in his life?

Не знам дали догледах филма си ей така, изведнъж, защото въобще не ми се спеше, защото не ми се четеше или просто ми се искаше да догледам филма си и да пиша за него.

Не мисля, че мога с точност да заявя, че разбирам кога едно изпълнение е добро, и кога - не.
Драматичното повишаване на тон или нервното, стигащо до бяс крещене не влизаха в главните ми критерии, но може би понякога и шумните изпълнения могат да бъдат мерило.
В повечето случаи търся нещо повече, нещо, което трудно си представям, че бих направила - пълна адекватност през цялото време, попиване и отразяване на чуждото поведение с всяка фибра на тялото, изразителни очи, глас, интонация, ефирност, гъвкавост, хармония със ситуацията плюс готовност да дадеш най-неочакваното и нестандартно от себе си.

И пак, пак, пак ми е адски трудно да съдя актьори за играта им, особено актьори, които мога да гледам как получават наградите си в youtube, докато ми става ужасно мило, влажно и сантиментално на очите. Просто обожавам.

Не това е въпросът обаче.



Така изгледах "Мостовете на Медисън". Пуснах го, за да видя по какво точно от филма мама се прехласваше, когато бях малка (Клинт Ийстууд :>), но вместо да гледам пет-десет минути, аз не мръднах от стола и, застанала на 30-40 cm от монитора, не свалих поглед до края (Прекрасен!).

Това ми се случи и с първите 43 минути от "Да бъдеш Джулия". Ей така, на шега, преди да заспя, реших да го видя и просто се омотах, докато сцените не спряха от самосебеси.
От доста време не бях гледала толкова заразително магнетичен филм. От момиче, което окончателно е решило, че не иска да се превръща в жена, и минава през непоносими физически и психически болки, до жена, която с всеки жест, сила или слабост казва: Аз съм жена и това е повече от невероятно. Освен това съм и актриса.
За Анет Бенинг нямах особени впечатления, но ясно помня колко много не харесвах героинята й през поне 2/3 от "Американски прелести".
Жизнена, горда, уникална в израза на лицето си, неопитомена, подвластна единствено на собствената си суета, достойнство и порив за свобода, въздух и живот я харесвам повече. Много повече.
Когато още от първата минута прозвучи симфонична музика, нещо изключително живо и енергично се разнесе из застоя във въображението и наивността, гаранцията, че няма да съжаляваш, че си изгубил около два часа от живота си с такъв филм, е почти стопроцентова.
Аз въобще, изобщо не съжалявам, че гледах как Анет Бенинг покорява Лондон, а след това се оставя на замъглената си от изчерпване преценка и бива измамена. Не съжалявам, че я видях да възкръсва, да се учи кога да играе и кога да е себе си, кога да се връща назад и кога да продължава напред без следи от самообвинения и вътрешни синини.
Може би атмосферата на филма е малко приповдигната през цялото време - заради епохата, Лондон или самата магия на театъра и любовта - кой знае.
А и има нещо очарователно и одухотворяващо в това да видиш как една жена маже лицето си с крем и спокойна потъва в сън, след като е плакала, вместо да се унищожава.
Основата на сценария е повестта на Съмърсет Моъм - "Театър" (за която четох в един блог, който вече не съществува, но се сетих за момичето и ако все пак прочете този пост, й препоръчвам да гледа "Being Julia" - много вдъхновяващ е)..., Моъм, чийто роман "Цветният воал" е някъде из едната колона на купчината ми с книги и изглежда страшно симпатично с резедавотоплата си корица, на която ясно се виждат Наоми Уотс и Едуард Нортън.
Струва си и да се видят красивите момчешки лица (особено едното) и ужасно крехката мъжка нежност на Джеръми Айрънс, който дори да нямаше една реплика от началото до самия край, пак щях да съзерцавам със замечтана усмивка.
И като казвам усмивка, тя е постоянна през целия филм, адски искрена е и говори толкова много, колкото бурният, непринуден смях на въпросната Джулия.


Понякога прекалено сериозно се оплитам в тези изкуства и ми изглежда ужасно, безумно, безкрайно сложно да пишеш, режисираш, играеш.
Но е някак прелъстително и изкусително да си представиш как в най-извиващите и разтърсващите те моменти няма да забравиш сценария, а напротив, ще го знаеш, но ще импровизираш пъти по-добре (а някой невидим учител ще ти намигне одобрително, за да успееш да си кажеш заслуженото "Браво!").

The bluest eyes in Texas

Момчетата не плачат.. знаете ли?

Първо. Моля ви, не правете грешката да гледате филма с родителите си (освен ако не са освободени от всякакви задръжки, предразсъдъци и тесногръдие хора или пък свободни по дух хипари или нещо такова).

Ужасно тъжна или ужасно щастлива история? Не съм съвсем сигурна. Но ако има нещо, което ти идва наум при споменаването на филма, нещо, което просто можеш да изкрещиш - това е ХИЛАРИ СУОНК!
Хилари Суонк е удивителна и не оставя зрителя в лошите ръце на съмнението дори за секунда. Хилари Суонк е удивително добра в актьорската си игра и това може да бъде разбрано веднага, без значение дали имаш някакво понятие от пресъздаване на образ, емоции и чувства, или досега не си се сблъсквал с този вид изкуство.
Хилари Суонк, чийто Оскар е повече от напълно заслужен, Хилари Суонк, която чудесно се превъплъщава в Брендън Тийна и, убедена съм, прави го по най-точния и достоверен начин.
Като изключим нейния талант и актьорска саможертва, тежките сцени, от които не се отказва, и отдадеността й отначало-докрай, другите от актьорския състав също правят голямо впечатление (Клои Севини например.. всъщност всички).
Историята е малко тежка, малко отблъскваща хора със закостенели представи за добро и лошо, правилно и неправилно. Филмът не е за сноби, за лесно отегчаващи се, лесно отвращаващи се, невникващи в корените и същността на проблема и труднопроявяващи състрадание лица.

Кимбърли Пиърс е избрала американския начин на режисиране (това е, което не харесвам, и сега го осъзнавам), но изборът й не влияе толкова силно на въздействието.
Атмосферата, която витае около героите и съдбите им, е доловимо пропаднала, гниеща, с дъх на цигари, алкохол и никакви перспективи за бъдещето. И просто ти идва наум, че такива неща се случват там, където майките работят нощна смяна в някой гнусен бар, пълен с търсещи мъже и отчаяни жени, с разни минаващи пътници и изродите с техните болки. Там, където хората живеят в каравани, а ако имат къща, тя ще се разпадне, стига да духне по-силен вятър. Където до дивана остават тенекиени кутийки бира и шумолящи опаковки от чипс, а някой пиян е заспал пред телевизора, след като е препълнил пепелника с фасове.
И едва ли е лесно в такава обстановка да си различен. И то не по ясно определен начин различен, а така, че сам да не можеш да го приемеш и да го разбереш. Едва ли е лесно да превърнеш живота си в такава трагична пиеса и всяка сутрин да продължаваш да слагаш декорите и грима, а преди да заспиш, да спускаш завесите, понеже те чака поредната екзекуция на волята и мечтите ти.
И все пак е някак смело да запазиш надеждата през всичко това.

Изненадващото (и може би светлият филтър на филма) е, че освен очакваните реакции хората могат да предложат и друго. По-хубаво и още по-лошо.

Може би целта на лентата е да интерпретира вълнуваща и необичайна история, да разтвори човешките рани към света и да изкрещи "Погледнете ги! Всеки си има такива и не трябва да се страхува!" или просто да събуди чувствителността и някак да промени нещо у някого - както всяко друго произведение на изкуството.

У мен се таи и едно хубаво предчувствие към саундтрака, но все още го нямам, за да потвърдя.

Всичко, което ще видите, ако се решите да гледате, се е случило наистина.
Още една причина да отделите време за "Boys don't cry"? Ще станете свидетели на най-красивата усмивка (сами ще разберете в кой момент).

Някой ден. Открий ме. Открий ме.

знаете ли какво? утре.
нека прекрасният филм (двоен) не търпи щетите от умората ми.

все пак.. многоточие :)

~~~

Ето какво стопли сърцето ми.
Не мога да установя мир между себе си и филми, които във всяка една секунда искам да спра, защото са преливащи от моменти за усещане и реплики за цитиране. Ако трябва да цитирам нещо от "Преди залез", което ми е харесало много или има нещо общо с моите мисли, то може би ще се наложи да копирам 95% от текста. Наистина.

С прости думи - толкова докосната съм, че не гледам на този час и двадесет минути (забележете колко малко!) като на успешна работа в екип, добър сценарий, режисура, някакъв си наличен талант от актьорите и като на случайно добър резултат, но не и нещо по-специално. Влезнах вътре, неспосбна да оценявам отвън, и си мисля, че много хора не биха го усетили по същия начин, ако не попиват думите и погледите, жестовете и прекрасните въпроси и примери и красивите диалози, с които е напоен "Before sunset".
Докато гледам подобни човешки творения, се сещам за всичко.. просто всичко. Няма аспект, който да не е засегнат, макар че самата история е крайно (и безкрайно) романтична. И въпреки това няма холивудски хепиенд, няма го момента на затишие преди бурната, отливаща те кулминация. Свръхдоза откровеност и малко истерия, искреност до смях, сълзи и викове; Европа в топлия си, златист блясък, преплитане на гледни точки и философия, като любовна игра и средство за сближаване в противоречивостта си, плюс Нина Симон (Нина Симон.. да).
Без значение, че Итън Хоук беше малко по-различен, улегнал и подстриган, а неговата единствена французойка още по-разпиляна и обсебващо чаровна, или пък изключвайки напълно неочакваното завъртане на колелото във филма, те бяха все така.. същите. Търсещи. По-зрели, по-натежали от опит, мисли и отговорности, но въпреки това млади, искащи до болка. До мазохистично подлагане на разпит собствената си същност. До събуждания, потънали в студена пот по средата на нощта след поредния кошмар, включващ другия, вярващи.
Ужасно е, когато чуеш всичко, което някога се е разхождало из коридорите ти, и се опиташ да го предадеш по същия начин на хората, но ти се струва просто невъзможно. Нали знаете.. онези малки истини, които се гордеете, че откривате. Онези едва доловими с радара за същественост реплики, които отразяват по-добре от най-чистото огледало лутането ви из всичко и сладко-киселия вкус от него. А когато намерите някого, с когото полубезгласно да се разберете и да изключите сетивата си за останалото - тогава усещате, усещате магията на Вселената.

Какво да направя сега, като в самия филм се казва "Love sells"? Може ли да вярвам, че съществуват такива срещи? Може ли?

Не ми отговаряйте. Аз вече вярвам.

Дъждовните червеи умират щастливи

Снощи направих каквото трябваше и си пуснах филм. Удивителна!
Когато си пуснеш филм въпреки спускането на клепачите като прашни тежки завеси след последния аплауз и успееш да ги задържиш цели сто минути открехнати, значи нещо наистина ти действа.

"Before sunrise" беше набелязан, а след това проверен, където трябва, и аз останах с впечатлението, че вероятно ще го харесам. Не знам защо се получава така, но в 70% от случаите, в които гледам нещо, след финалните надписи оставам или приятно изненадана, или дълбоко засегната, но неосъзнаваща, или просто очарована. Или имам голям късмет, или съм развила относително добър вкус, или естрогенът ми е в повече и лесно се екзалтирам и разчувствам - не знам.
Мисля, че с този филм важат и трите донякъде.
(и искрено се извинявам за тези толкова ясно очертани съобщителни изречения, които подобни филми не заслужават).

Ако търсите нещо романтично, малко идеалистично, естествено и леко приказно - прекрасно. Това е един от малкото филми, в които няма разбиваща, разнищваща, умопомрачителна и сърцераздирателна музика, но все пак нещо от него те дърпа, тегли, много силно.
Итън Хоук, малко повече мъж, отколкото плахият младеж в "Dead Poets Society", и магнетично-очарователната Джули Делпи, която на места страшно много ми напомняше на ранната версия на Лиса Кудроу в "Приятели". Момчето, което винаги обяснява магията, но и е пълно с прекрасни изненади и теории, и момичето, което прелъстява и остава прелъстено - красиво, свободно и пускащо се по течението. Претенция? Никаква.
Мога да се обзаложа, че поне половината от хората, които някога за писали за "Before sunrise", са използвали думата "красив" като определение и мисля, че напълно ги разбирам. И как бих могла да не го направя? Развяващи се кичури, Европа, тонове непринуденост и импулсивност, смях, любов, разговори и раздяла. Хубавото е, че дори в моментите, в които бях готова да капитулирам и просто да заспя, усещах сценария. Усещах го така, както самата аз бих го създала. Усещах, че на пръв поглед интересните им диалози, които просто скъсяваха не физическото, а онова малко по-специално разстояние между двама души, са плод на реално съзнание, че приличат на всички онези мои безумни примери, с които се опитвам да вкарам целия живот и правилата му в рамка, за да подредя пъзела. И този факт ме приближи много до филма. Не толкова по онзи начин, в който наистина усещаш как някой се опитва да пресъздаде идеята си, в който едва ли не заставаш зад камерата или сядаш на ниското столче, готов да ръководиш.
Разбрах филма неподправено, попивайки това, което ми предоставя като ценител на красотата - търсещ, очакващ, получаващ и задоволен. Без излишна претенция.

Най-хубавото в случая е, че настъпва период (надявам се да не е прекалено кратък), в който всичко, което някога си бил или не си бил, което някога се е случило или пък не се е случило, което някога е минало или не е минало през теб, се връща по-голямо, по-заплашително, но и пъти по-ценно и прекрасно. В точно такива моменти всичко, което попадне и се озове на пътя ти, е способно да добави нещо към живота ти - да добави толкова много, колкото едва ли си смятал, че можеш да поемеш. Детайлите, думите, жестовете, спомените, начинанията, незабравимите моменти, болните диалози, мълчанията, дъждовните дни, червените улични лампи възкръсват, за да ти покажат колко всъщност са значили и колко безкрайно е всяко едно от тях - цял нов живот, цяла вселена, в която да скочиш и да се учиш.

За края няма какво да добавя - трябваше да бъде такъв и беше.

P.S. Вярно е, че хората слагат романтични етикети на какво ли не и винаги разпределят решенията си в две крайни граници, превръщайки ги в гръцка трагедия със съдбоносността им, която може би не съществува, но е хубаво да знаеш, че има някой, който би могъл да се посвети на нещо, затваряйки очите си за конктеста, за целия свят и всички тези хиляди вериги, които държат любовта му вечно обвързана с едно необяснимо как туптящо стоманено сърце.

а дъждовните червеи и неблагоразумните жаби, които скачат точно когато колите ги осветят с фаровете си, са навсякъде, размазани и плоски. водата е живот, а дъждът е подарен живот, който не си си поръчвал.
дано някой добави нещо към живота ви и дано срещате хора, които ви подаряват спомени, преди да ви вземат парите. а аз ще ви споделям по-късно. Au revoir.

Come on Eileen

Имам нужда от Робин Уилямс. Наистина. Сега мога да изкупя суетното и прибързано писане от онази нощ, в която гледах "Dead Poets Society".

Случвало ли ти се е? Да стоиш и просто да не знаеш какво е следващото нещо. Какво да направиш. Най-прости неща. Да спя, да излезна, да чета, пиша. Какво? Сякаш съзнанието ми е в плазмено състояние, влизам тук, пиша изречение или две, излизам, после отново и пак, и отново. Единствено, което не спирам и не саботирам, е музиката, музиката като фон на това безтегловно странно и задушаващо "не знам". Бих задала логичния въпрос, който не си позволявам да ме остави на мира, но логично ще си отговоря, като приключа засега с това.

Да, имам нужда от Робин Уилямс. Робин Уилямс като Джон Кийтинг и Робин Уилямс като терапевта на добрия Уил Хънтинг. Въпреки че пожертвах яснотата на света, разкрит в погледа ми, пишейки за Обществото съмнителни бележкии или пък ревю, аз не съжалявам, че ги оставих да вехнат в забрава. Просто силно се надявам, с наум сключени пръсти, че хубавите филми се разпръскват постепенно из тялото ти, думите им постепенно навлизат в ценностната и всяка друга система, която те изгражда като нещо повече от животно. Иска ми се да разбера, че съм оценила прекрасната игра на Уилямс и думите му, защото си мисля за тях през дните, а не защото веднага след финалните надписи опитвам да изтръгна всичко, което съм видяла и ми е направило впечатление.
(и не, филмът не беше прекрасен, но аз реших, че има какво да научиш от него. резултатът - seize the day - под кожата)

Започва нова песен, а аз връщам старата. Чета отминали малки изповеди и се питам възможно ли е. Оглеждам се наляво, надясно, затварям очи за секунда, не искам да заспя.
Мисля си за хората, които познавам, и онези, които не познавам. За онези, които не познавам, мисля повече.
Преди два часа видях две падащи звезди. Едната падна като всички други падащи звезди - красиво и изведнъж. Другата помислих за самолет и наблюдавах поне десет секунди. Възможно ли е да е било падаща звезда? Защото може би ми хареса да е самолет. Самолет, който се носи из тъмносините летни, големи и разкъсани облаци, а хората в него чакат. Някой може би чака да бъде посрещнат от някого на летището. Друг иска да се прибере, да се изкъпе и да потъне в сън. Представям си всички пасажери, представям си стюардесите, представям си бученето и мрака навън. Онези хора, които може би гледат през прозорчетата, а може би спят. Тези, които може би гледат, вероятно си мислят. Защото в такива моменти е подходящо да мислиш по такъв начин: Дали някъде под това безкрайно красиво и бекрайно небе, някъде из целия този мрак, някъде на тази земя, над която летим, в някой град, на някоя тераса, някой е излезнал да изпуши последна цигара, преди да заспи, и ни вижда. Вижда ни и започва да си мисли дали някой в тази жълта блещукаща движещата се точица, някой от този самолет, някой човек, гледа през прозреца и се пита дали има някой..

И дали има шанс тези двама някои да си мислят подобни неща по едно и също време? А дали не се случва прекалено често наистина да сме прави, когато предполагаме, и наистина да усещаме правилно какво се случва, когато се съмняваме в магичността на това чувство? Дали нервите и въпросите просто развалят правилните неща? Дали течението е измислено, за да се пуснеш по него?
И дали, ако в определен момент не искаш да направиш нещо, е по-добре да преодолееш себе си, защото на сутринта може и да съжаляваш?

От друга страна, Итън Хоук не ме впечатли, но във филма играе единият от водещите в "Sports Night", който изключително много харесвам.
Изтеглих си един тон песни на Елиът Смит и за един момент се чувствах прекрасно и спокойно (но това не е свързано единствено с Елиът Смит).
Всеки път, когато на края на филм се разчувствам от баланотрогателна сцена, си повтарям "Мразя, мразя, мразя глупави филми!".
Ако филмът като цяло е докосващ, различен и трогателен по спрял начин, го обиквам, без да си повтарям, че го мразя през сълзи.
Потушавам странните френски гласове, които незнайно как звучат от колоните ми, с Ludovico Einaudi, и си мисля за моята музика.

Притеснителното тази вечер беше отношението ми. И една мисъл. За други неща съм склонна да контраатакувам, понеже.. Се чувствам добре, когато го правя.

Онази нощ небето беше паднало ужасно ниско и създаваше чувството, че е капак на сива и картонета кутия за обувки ( и то не е от най-хубавите). Снощи беше огромно и беззвездно, което ми хареса, въпреки любовта ми към свързването на блещукащи, едва видими точки във форми и със смисъл. Въпреки усещането, че "О, как можеш да се притесняваш за смешния си малък живот, човеко, когато имаш над себе си небе?!".
Сънувах подобни петна и как един приятел го казва в съня ми: "Може би са много малки звезди" Всъщност бяха и не помня имаше ли наистина петна.
Странното чувство, че може би зад тези думи се крие много повече, може би е правилно. И зад неговите думи. "Той е различен. Има приятелка, иска да учи.. В главата му има мисъл. Много е лошо да имаш мисъл в главата."
Да, Боби, знам :)

Сега ми се иска да заспя само за да се събудя, но не мога. Кога ще се начуа да късам безжалостно старите си навици и традиции, приемайки смирено, че вече не работят така, както преди, или както ми се иска?
Ще си простя ли, задето цяла вечер ми се гледа нещо, но една част от мен иска да гледа по онзи консуматорски начин, който търси романтична комедия или нещо такова?
Ще си простя ли, че съм на път да обладая любимо нещо с хищните си, отровни въпроси?
Ще обърна ли всичко това в своя отличителна черта, или ще грабна молив и гума за новата скица?
Ще нарисувам ли онзи, който не заслужава да бъде нарисуван, и ще ми нарисува ли някой Греъм Чапман с прекрасната му усмивка?
Ще отделя ли специален пост за него, а за поетите, а за всичко друго, което не казах, но особено много исках?
Ше ми бъде ли отново по-лесно с точките и подточките, или ще открия хармония в плавните, незапочнати и недовършени изречения?

Нужни са 2-3 часа, вече знам. И още много след това, но като цяло - 2-3 часа. Два-три часа. Буквите са по-силни от цифрите? Едва ли. Липсваш ми, моя, пречупена през същността ми математика. Липсва ми и снощният вятър и нямам търпение отново да закъснея. Не за шанса на живота си, а просто вечерта.

Maggie is a twat

Имам си едно малко правило. Дори хората около мен да нямат и понятие защо харесвам нещо, аз нямам право да замълча сякаш не го харесвам. Не, не им го бутам в лицето, не парадирам, но и не отричам, че го обожавам. Ако наистина ти пука, харесваш, обичаш (каквото и да е), не се съобразяваш с факта, че другите не го правят.
Осъзнах го веднъж, когато бях на Улицата на цветята с мама.

А сега - "This is England".

Какво е Англия? Червени двуетажни автобуси, кралицата, Маргарет Тачър, "десният крак на Дейвид Бекъм, левият крак на Дейвид Бекъм", Хари Потър, две победи в Световните войни, Глоуб Тиътър, Бийтълс или някоя от другите забележителности в учебниците по английски?
Тънките "склещени" устни, почти постоянно лошото време, лири, стерлинги, шилинги, паундове, следобеден чай, Джейн Остин...
и така, така, така нататък.

Англия е малко повече.



Това е филмът, който отне от времето ми сто и една минути, за нито една от които не съжалявам. Беше филм, който ме съсредоточи още с началния си кадър след интрото, началния кадър, на който се вижда една ясна снимка и синьо-зелена стена, а секунди по-късно се появява и малкият рижав, кръвозъб, странно мигащ блед Шон - цяло олицетворение на Англия.
Нямаше нужда да ровя из най-малките детайли, за да открия причина да харесам филма, но все пак те, малките детайли, добавиха още повече атмосфера - някак ясна и същевременно мрачна.
Обожавам такива на пръв поглед спрели филми, в които се фокусира на обикновени моменти до такава степен, че те остават безмълвен, както например страхотният край. Без претенция и излишно натоварване, без напластяване и ненужно обтягане на ситуацията - така плавно, тъжно и красиво се случи всичко. Самият контраст между история и кристалночиста Англия, дъждовна и заснета през някакъв странен бяло-синьо-червен филтър, те упоява по простия си, изтъкан от режисьорска тактика начин.
Годината на развитие на действието - 1983, прекаленият английски акцент и интерпретацията на "fuck" - "fock", скучноватите къщи и празните, но красиви картини, младежите с всички техни характеристики, познати и сега, с техните безкрайни вечери, техния смях и тяхната любов, тяхното доверие и техните заблуди - абсолютно всичко ме грабна.
Грабнаха ме персонажите, грабна ме не на пръв поглед очакваната история, чувствата и тази простота, с която се въвежда идеята, без да се усложнява допълнително. И изведнъж просто оставаш просълзен по време на кулминацията, а още преди това през тялото ти минават топли вълни, подсказвайки ти, че нещо сериозно те е спечелило.
Просълзена, докато музиката не започна да ме дърпа надолу, заедно със самото действие,
открих мокра следа по лицето си
(и нарочно не я избърсах).

Филмът е прекрасен.

Always Look on the Bright Side of Life

"And Monty Python was huge, huge, huge!"

Ето ги! Моите мууви Бийтълс!

Точно така. Филмовите Бийтълс. И аз, готова да напиша нещо.
Първо, имам си нова мания (но искрено се надявам да не е само мания).
Второ, ако искаш да харесаш нещо, успяваш.
И три - да, няма с кого да си говоря за тях, 1/3 от любимите ми актьори са над 65 години и понякога ме е страх да не си отидат. Наистина.

Отпред. Мустак, очила, готина коса и ухилен - Ерик Айдъл. Докато четях за него, нямах представа, че ще ми хареса, но той се оказа много симпатичен и дори забавен. Има вида на малко момченце.
До него е още по-симпатичният Майкъл Палин/Пейлин, който също има вид на малко момченце с някак дестко лице. Малко момченце, което ще стане хубав мъж някой ден.
Определно е в челната ми тройка от всички Пайтънс, от него струи чар, а понякога дори ме разсмива!
Некст - Тери Джоунс. Той е добър и може би, за да не се повтарям, трябва да продължа нататък.
За Тери Гилиъм (жълтото поло) мога да кажа, че има прекрасна усмивка и смехът му от погребението на Греъм Чапман ме изпълни. Анимациите му са малко creepy, наистина, толкова много класика, Ренесанс, барок и всички тези девиации от човешкото с разни умопомрачително гротескни фигури и още по-гротескните им действия. Да, естествено, че го харесвам.
И ето я, моята любима двойка. Прекрасният рус Греъм Чапман, горд притежател на най-добрия полицейски/полковнически глас и едно утвърдено и силно присъствие, без значение какъв играе.
И накрая, но, разбира се, не на последно място - Джон Клийз. Той.. в началото ме обърка. Но след няколко епизода, много клипчета, сериал, филм енд соу он.. Няма да кажа нищо повече, може би някой друг път... :>

Всъщност всичко започна от него и когато неусетно нещо ме заплени, винаги изпитвам нуждата да си припомня как. Ами, започна с "Фолти Тауърс", от който бях гледала разни части, знаейки че този огромен човек, този специфичен английски хумор и абсурдност на сериала са точно за мен. И така от цялостното ми присъствие пред монитора, докато гледах "the sit-com which is the Holy Grail of British TV", се роди огромна заинтересованост и ровене из сайтове, което доведе до Монти Пайтън, "Монти Пайтън'с Флаинг Съркъс", "Монти Пайтън'с Лайф ъф Брайън", "Риба, наречена Уанда" и така нататък.

За малко, наистина бях на косъм да се разочаровам. Дали заради многото вглеждане и прецизно следене на всяка изтънчена английска дума, или пък се дължеше на целия асортимент от високоинтелектуални диалози, които не оставях да са просто толкова различно, иновативно и свободно забавни - да, може би. Вариант е и неизкоренимото ми критично мислене - "Хм, това не е особено смешно", "Може би епохата е проблемът. Но добрите неща не стават по-лоши с годините..", "А ако английският хумор не е за мен?", "Разбирам, че не трябва да е свързано, но защо, по дяволите, говорят такива глупости?", "Боже, какъв ужасен акцент, Джон! Не се лигави!"
Или забравих предразсъдъците си, или се впуснах с търсенето на английска атмосфера от ранните години на 70те, или просто не искам да изгубя манията си и изведнъж ги обикнах. Не желая да знам.
Но знам, че всяка нощ, след като се прибера, умирам да си пусна Летящия цирк и да гледам всички свързани, несвързани, смешни, скучни, прости, интересни, всякакви скечове с Греъм Чапман - мъртвия Пайтън, Ерик Айдъл - вечната усмивка, Тери Джоунс, който се оказа нелош в играта си, Майкъл Палин - сладур, да!, потресаващите анимации на Тери Гилиъм и моя връх на пирамидата - мхм, Клийз.

Иска ми се да е зима. Снежна, а аз да стоя на топло вкъщи. Вкъщи, където няма компютър, няма телефон, не разбирам и едва ли знам много за Интернет. Вкъщи, където не мисля за нищо, а просто скучая в някоя съботна вечер от зимната ваканция, защото още съм малка. И тогава, в цялата липса на алтернативи, по някоя моралноостаряла програма (например БНТ, Канал 1 или "първа телевизия" :)) пускат "Monty Python's Flying Circus".
Аз съм се облегнала на леглото, а тати ми казва "Това е от моето време. Моля ти се гледай го, много е смешно!" И аз избирам да не превключвам. Това искам - ужасните декори и мирисът на прах да се пренесат върху кинескопа и аз да гледам, не мислейки.
Искам да се превърнат в част от детството ми, да се влеят в онзи мирис на носталгия, който винаги необяснимо откъде се процежда през всички пространства, удря ме, а след това ме оставя изпълнена с 16 тона щастие и тъга.

Ах, комедията е сложна.
Впрочем имам една прекрасна kind-of-събирателно-енциклопедична книга, която представлява доста повече от "tiger" заглавието си, и от нея го разбрах окончателно - комедията е сложна.
И ах, този възхитителен, пленителен, затрогващ, очарователен, великолепен, изискан, изтънчен, богат, красив, разкошен, разноцветен, удивителен, стилен и леещ се британски английски, произнесен с невероятен английски акцент - I'm in love.
Да не говорим за гъвкавостта и внушителността на Базил Ф., всичките му недействителни реакции и цялото това надграждане и оплитане до плюс безкрайност в една абсурдна ситуация - не съм вярвала, че ще харесам подобно нещо.

Too much, isn't it? That sketch became too silly.

"He's not the Messiah! He's a very naughty boy!"

Life's a piece of shit when you look at it.
Life's a laugh and death's a joke, it's true.
You'll see it's all a show, keep 'em laughing as you go.
Just remember that the last laugh is on you.



Гениално.

God Save Mother England

Delightful. Fascinating. Splendid.

Splendid.

Абсолютно очарована и поразена от детската наивност, с която просто обожавам, обожавам Англия през 70-те, но най-вече Джон Клийз.
Чувствам се фенка, а това винаги е приятно. Много приятно.

Тъкмо изгледах "A fish called Wanda"(1988), за който нямах специални очаквания, въпреки че помня някакви нищожни сегменти от онзи далечен път, когато го гледах.
И сега съм очарована. Не само от филма, защото той е интересен, идеен, донякъде заплетен, Смешен (О, Боже, смешен .. бях загубила вяра в комедията, но напоследък смехът е много - вътре, вън, навсякъде, и то жив!), полуанглийски и много грабващ.
Едва ли знам какво се опитвам да напиша. Отивам да ровя из интернет за 1,96 дългия и великолепен Джон Клийз с надеждата да не спре да ме радва.
Ах, колко ми липсваше да съм фенка на нещо.
Basil!

I really, really adore him. Seriously! Боже.

(Малко след еуфорията си ще кажа, че Джейми Лий Къртис, Майкъл Пейлин и Кевин Клайн бяха страшно добри. Всичките!)




Archie: You make me feel free.
Wanda: Free?
Archie: Wanda, do you have any idea what it's like being English? Being so correct all the time, being so stifled by this dread of, of doing the wrong thing, of saying to someone "Are you married?" and hearing "My wife left me this morning," or saying, uh, "Do you have children?" and being told they all burned to death on Wednesday. You see, Wanda, we'll all terrified of embarrassment. That's why we're so... dead. Most of my friends are dead, you know, we have these piles of corpses to dinner. But you're alive, God bless you, and I want to be, I'm so fed up with all this. I want to make love with you, Wanda. I'm a good lover - at least, used to be, back in the early 14th century. Can we go to bed?
Wanda: Yeah.

Feather

Няма да ми е нужна повече от една дума, за да резюмирам впечатлението си от този филм, но все пак няма да прибързвам с оценките.
"Seaside gulls go mental in Hitchcock's macabre masterpiece!"

Може би съм от онези хора, които влизат в торент сайт и теглят най-новите, най-популярните, най-сваляните филми. Може би се възхищавам на филми като "Аз роботът", "I am legend" и така нататък. Може би никога не бих оценила филм без тонове компютърна графика и ефекти, може би дори не бих опитала да разбера стойността на шедьовър като "Птиците". Може би.
Годината в скобите не е никакъв проблем, дори понякога е самата перла на продукцията, но в този случай не се оказа така.
Страшно разочарована съм от "Птиците", точно както се разочаровах от "Казабланка" (филм, за който все още ми е някак гузно и ми се иска да му дам втори шанс).
Като изключим, че "Птиците" е правен през 63-та - факт, даващ му цели три години преднина пред "Психо"; като изключим, че някои сцени са абсолютно нелепи дори за това време и тези възможности на студиата; като изключим, че през цялото време не прозвучава и капка музика.. Филмът пак не е добър. Липсата на сюжет и префокусирането и повтарянето на скучни мотиви са първите дразнещи детайли. Втората непростима грешка е почти пълната липса на атмосфера. Не изпитвам желание да знам, че фонът зад колата или зад някое възвишение е истински - това е напълно ненужно. Но атмосферата на непознатото, на страха, на ужаса, на мистерията, на евентуалния край.. Къде е тя?
За да не звуча прекалено критично, ще отбележа и положителните моменти и щрихи, които ми направиха впечатление.

1. Предимството на филма, поне за мен, най-вече се крие в самата класа на актьорите. Въпреки че в определени моменти играта е повече от изкуствена, през останалото време дори най-фалшивите диалози, мимики и жестове изглеждат съвсем логични на фона на епохата и за зрителя не остава никакъв друг избор, освен да мисли, че някога хората са били перфектни както в обикновеното ежедневие, така и в любовта и по време на страховити природни аномалии.

2. Озвучаването е добро. На някои места гласовете отекват адски чисто и изпипано, а птичите крясъци са един от малкото предвестници на догадки и страх.

3. През по-голямата част от филма интересът пада върху въпроса "Защо?". За жалост не получаваме отговор, но затова пък си имаме въображение.

4. Птиците, накацали по жици, покриви и греди, ми харесаха.

И, разбира се, най-учудващ се оказа самият край, който не беше край тип "The Wrestler", който отново не е очакван, но не може да се нарече и неудачен. Не беше край тип "The Prestige" или "SAW" (първа част), който те оставя неразбиращ, зяпнал в монитора/екрана с увиснала челюст.
Краят беше толкова нелогичен, свърши ей така, по средата, а аз си помислих "Моля?!"
За съжаление дори не успях да намразя птицте, пеещи навън.

Ако се колебаете дали да гледате "Психо", или пък "Птиците", то, моля ви, изберете първия!

Now it's 2 o'clock

As good as it gets

Джеймс Макавой може да бъде забележително очарователен и дори добър в някои от филмите си. Джони Деп е истинско изкушение за сетивата и киноочакванията. Ал Пачино вдъхва тонове респект, а в някои от по-старите си филми ти остава възможността просто да гледаш с ококорение очи. Хю Джакман е не само невъобразимо симпатичен, но и удивителен навсякъде и по всяко време. Крисчън Бейл е пич, вдъхва тежка нотка на всички продукции, в които се вмъква, и определено ще продължава да придърпва към себе си вниманието на публиката. Брат Пит изглежда и секси, и мъдър, но каквото и да казват Те, той е много, много над повечето, които някога сте гледали.
Антъни Хопкинс възвисява увлечението ми към злодеи до филмовия Еверест, поклон. Робърт де Ниро незнайно как успява да съчетае бохемска, непукистична усмивка и мафиотска тежест и влияние, а в някои случаи дори те натъжава. Ралф Файнс все още пази мястото си сред големите въпреки някои несполучливи роли, но и това се случва.

С риск да не пропусна още много от всички тях, които в определени моменти са ми били най-любими, спирам да изброявам. /Ех.. Том Ханкс, Морган Фрийман, Мат Деймън, Едуард Нортън, Клинт Ийстууд, Робърт Дауни дори и т.н., и т.н./

Няма никакво значение, днес Джак Никълсън има рожден ден!
И се чувствам егоистично-щастлива, знаейки, че когото и да харесвам, накрая винаги мога да използвам великото му име, без да се чудя в коя посока се реят предпочитанията ми в дадения период.


http://donvito62.deviantart.com/

Whatever, честит рожден ден!
Талантлив, свободен, различен, ироничен, ексцентричен с онази вечна, самодоволна, налудничава усмивка - култов!

П.С. Понеже едва ли мога да сторя много, планирам да гледам нещо с него.
Жалко е, че не познавам такива хора. Но ако познавах, едва ли щях да ги смятам за точно такива..
Да живеят сладките илюзии :)

Jude (1996)

Nothing is left of me
each time I see her

Най-накрая го гледах.