Всичко мина добре, се надявам силно. Най-накрая мога да пиша, мога да се снимам, мога да оставя сърцето си да препуска, без да се мъча да го укротя с безсмислено тананикане наум. Защото снощи се блъскаше в гърдите ми и за един момент наистина помислих, че просто ще спре и това ще е безславният ми край.
Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за
и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.
И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.
Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.
Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.
Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.
I was five and he was six.
наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.
с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи
трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години
Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.
Showing posts with label не знам.. Show all posts
Showing posts with label не знам.. Show all posts
6/17/2011
silence is easy?
Истината е, че някой ми липсва. Отделно от всички онези хора, някои - специални, някои - просто близки, а някои - толкова специални, че ми се иска да им изкрещя, че ги обичам и да не ги пусна дори за секунда - отделно от тях някой ми липсва.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.
05.08.09
обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.
05.08.09
обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.
3/11/2011
you got me
Прибрах се след този хубав ден с идеята за продължение. Останах в колата десет минути. Понякога се уморявам и просто спирам. Дано не познавам хората винаги, когато си мисля, че го правя. Тъжно ми е. И хубаво. Това не е преиграване. Затова не се моля на Господ за него. Защото го пазя с нещо от себе си.
п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я:
п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я:
2/04/2011
Jolene
може би трябва да мразя моментите, в които не знам какво искам, в които не знам от какво имам нужда (освен основните пунктове, но те не са изцяло определящи).
може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.
търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.
общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.
тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.
може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.
търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.
общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.
тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.
11/30/2010
аз знам, че там ще се върна отново
дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
8/31/2010
18
В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.
А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.
Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.
А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.
Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.
Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.
А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.
Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.
А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.
Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.
Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.
7/25/2010
There's such a chill. Such a chill.
Кой ме научи да съм такава?
Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.
Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.
Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.
Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.
Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.
Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..
Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.
Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.
Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!
А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.
най-страшното признание
Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.
Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.
Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.
Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.
Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.
Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..
Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.
Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.
Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!
А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.
най-страшното признание
5/09/2010
Where I want to
Един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Десет пръста.
Стават ли още? Познават ли клавишите? Помнят ли буквите? Умеят ли да ги съчетават? Липсват ли им? Чувстват ли се вкъщи, когато галят клавиатурата?
Ако съм мислила, че нещо е мое или че си имам нещо, вероятно съм грешала. Едва сега протягам ръка към всичко, което съм предполагала, че вече имам. И това е хубаво.
Носталгия по новото.
Стават ли още? Познават ли клавишите? Помнят ли буквите? Умеят ли да ги съчетават? Липсват ли им? Чувстват ли се вкъщи, когато галят клавиатурата?
Ако съм мислила, че нещо е мое или че си имам нещо, вероятно съм грешала. Едва сега протягам ръка към всичко, което съм предполагала, че вече имам. И това е хубаво.
Носталгия по новото.
3/22/2010
just as they play my favourite song
Слуша ми се нещо познато, чете ми се нещо топло, прозаично и издигащо, спи ми се, без да съм капнала от умора, ляга ми се рано, но без да имам непристойна причина за това, усмихва ми се на някого, прокарват ми се пръсти през косата ми, но най-вече ми се открива - всеки ден, всеки час, всяка минута. През секундите ще си почивам.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
1/31/2010
в студа на този плен
Искам да счупя нещо, но не и себе си. Чупя се от снощи, а сега започвам толкова плахо и неосъзнаващо, че вече съм започнала, че може би скоро ще приключа. Искам да счупя някого. Да кажа: "Пуших най-отвратителната си цигара, която не успях да понеса и загасих, и се сетих за теб".
Побиват ме тръпки, а когато се случи, ги усещам като гигантско вибриране на телефон. Ще се разплача от яд. Въобще нямаше сега да съм тук, но се вгледах в луната, разголена от бързодвижещите се облаци. Може би може повече. Винаги може повече.
Вече кривото легло не работи за слушане на нощна музика, ритуалът е погребан и осакатен.
Една не особено впечатляваща роза не изглежда толкова невзрачна отдалеч, а една близка и далечна моя позната веднъж каза "Това, което изглежда красиво отблизо, е грозно отдалеч. И обратното." Разбира се, тя много добре осъзнава, че това не е общовалидна формула.
Един от онези моменти, в които толкова силно искаш нещо, че те е страх да говориш за него, в които така го желаеш, че се страхуваш да пишеш за него, за да не го оскверниш със суетния си ексхибиционизъм, вече отмина. Знае ли някой колко съм го искала? Вероятно не достатъчно. Вече не съм цялата молитва. Вече съм уморена и готвеща се да си ляга.
come slowly to me
I've been waiting patient
patiently
(...)
there's a way out
в: какво чувствам към теб?
о: нещо между рейдиохед и деймиън райс
нощта е бавна
хубава седмица, момчета и момичета
Побиват ме тръпки, а когато се случи, ги усещам като гигантско вибриране на телефон. Ще се разплача от яд. Въобще нямаше сега да съм тук, но се вгледах в луната, разголена от бързодвижещите се облаци. Може би може повече. Винаги може повече.
Вече кривото легло не работи за слушане на нощна музика, ритуалът е погребан и осакатен.
Една не особено впечатляваща роза не изглежда толкова невзрачна отдалеч, а една близка и далечна моя позната веднъж каза "Това, което изглежда красиво отблизо, е грозно отдалеч. И обратното." Разбира се, тя много добре осъзнава, че това не е общовалидна формула.
Един от онези моменти, в които толкова силно искаш нещо, че те е страх да говориш за него, в които така го желаеш, че се страхуваш да пишеш за него, за да не го оскверниш със суетния си ексхибиционизъм, вече отмина. Знае ли някой колко съм го искала? Вероятно не достатъчно. Вече не съм цялата молитва. Вече съм уморена и готвеща се да си ляга.
come slowly to me
I've been waiting patient
patiently
(...)
there's a way out
в: какво чувствам към теб?
о: нещо между рейдиохед и деймиън райс
нощта е бавна
хубава седмица, момчета и момичета
1/14/2010
Простих на декември, сега е ред на януари
Ако се чудите дали аз се чудя как да започна, значи имаме нещо общо. Чудя се как да започна. Не знам как да започна. И не, това не е последен отчаян опит за оригиналничене, това просто е единственият логичен изход от сблъсъците в главата ми - "не знам".
Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.
Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.
През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.
Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.
Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:
Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.
If you needed love, well then ask for love!
Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
и още много
Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.
Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.
Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>
Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.
Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.
През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.
Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.
Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:
Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.
If you needed love, well then ask for love!
Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
и още много
Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.
Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.
Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>
12/14/2009
Color my life with the chaos of trouble
Color
my
life
with
the
chaos
of
trouble.
/addictedsp8@dArt.com/
Когато гледам филм, най-забележителните реплики се заплитат в мислите ми и ако успея да запомня по-голямата част от тях, то тя ми служи като ресурс за заглавия по-късно. Можех да си избера кой да е цитат от този филм, която и да е частичка от диалог, изборът определено беше голям. А ако можех, сигурно без колебание щях да грабна описанието на Джоузеф Гордън Левит за любовта - чисто, объркано мълчание.
"Color my life with the chaos of trouble" (Belle & Sebastian) жертвам и изцяло посвещавам на "(500) days of summer".
Жанрово погледнато - това е романтична комедия с малко по-специфичен привкус на изключение. Състои се от много младост и свежест, Марк Уеб е казвал "3..2..1..Начало!", а Джоузеф Гордън Левит и Зоуи Дешанел са преустановявали небрежните си разговори през почивките, превъплъщавайки се в Том Хенсън и Самър Фин.
Това е история за момче, което среща момиче, но още от сега трябва да знаете - това не е любовна история. Запишете си някъде и, че Джени Бекмън е кучка, а самотата е подценена.
Джоузеф Гордън Левит - актьорът с изрязан до месото, квадратен нокът на палеца, който не отива на каменното му, сурово като на азиатец лице - работи в рекламна фирма и измисля оригинални послания за картички. Самър е новата асистентка, която нахлува в живота му и която обича Смитс. Нормални неща се случват под съпровода на предвидимия, но страшно приятен саундтрак. Нормални неща се случват, но ако случайно имате нещо общо с единия или другия от двамата очарователни протагонисти - няма да ви изглеждат толкова обикновени и сладникави. Още един плюс към ненатрапчивата лента - готини похвати от начало до край. Разказвач, ретроспекция, лирически отклонения, вмъквания оттук-оттам и мъничко фикция. Филмът ми прилича на онези симпатични поп картинки, изобразяващи касетка или шарен касетофон, от който се разнасят ноти, а заглавието над него е "can't live without music" или "music equals love", написано с удебелен, симпатичен, небрежен и подобен на ръкопис почерк.
И въпреки това историята не е рафинирана, не е синтетична, не е опростена до импулсивната, сюрреалистична прямота на бял стих. Историята е неразбираема и макар отговорите да са ни учтиво поднесени в определен момент от филма, тя си е все така бълваща въпроси и ровеща из трудността на характерите и сблъсъците на очакванията.
Това е адекватното, което мога да ви дам за "(500) дни лято" (според моите разбирания за английски език, превод и контекст). :>
Truth be told, не съм сигурна за филма. Не го обикнах и все още не го обичам, но това не дава никаква гаранция, че след седмица например няма да съм безумно влюбена и връщаща се към него. Едно обаче е неоспоримо - час и тридесет и пет минути, посветен на объркания младеж от "Mysterious Skin" и на красивото, лъчезарно, но някак студено и саможиво лице на Зоуи Дешанел (добра е, да, наистина) - няма как да ви се стори загуба на време.
Петстотинте дни лято (със Самър) са напоени догоре с цитати, красиви, красиви сцени на копринена нежност и фокусиране върху малките безценни моменти като тези на допир, на уж случайни погледи, на един особен вид усмивки, моменти, в които времето спира и пулсовете тиктакат вместо стрелките.
Моят съвет? Гледайте го. Моят съвет? Не просто му се наслаждавайте, а вникнете. Задавайте си въпроси, търсете се, където ви грабне и придърпа, където спрете и усетите, че сцената не е толкова клиширина, колкото излежда.. Още нещо? Архитектура по кожата? Прекрасно. Музиката? Хубава (80s, new wave, Carla Bruni, Regina Spektor, Smiths и какво ли още не).
За мен най-очарователни бяха няколко сцени - една от тях е тази, в която нечий свят се отключва.
И запомнете: ранното излагане на британска поп музика нанася щети върху психиката и живота ви. Но си струва, ако ще настръхнете и ще се наелектризирате при чуването на такава. Ако ще намерите още едно свободно място за някой филм в кинообичащото си сърце.
So for once in my life let me get what I want. Lord knows it would be the first time.
my
life
with
the
chaos
of
trouble.
/addictedsp8@dArt.com/
Когато гледам филм, най-забележителните реплики се заплитат в мислите ми и ако успея да запомня по-голямата част от тях, то тя ми служи като ресурс за заглавия по-късно. Можех да си избера кой да е цитат от този филм, която и да е частичка от диалог, изборът определено беше голям. А ако можех, сигурно без колебание щях да грабна описанието на Джоузеф Гордън Левит за любовта - чисто, объркано мълчание.
"Color my life with the chaos of trouble" (Belle & Sebastian) жертвам и изцяло посвещавам на "(500) days of summer".
Жанрово погледнато - това е романтична комедия с малко по-специфичен привкус на изключение. Състои се от много младост и свежест, Марк Уеб е казвал "3..2..1..Начало!", а Джоузеф Гордън Левит и Зоуи Дешанел са преустановявали небрежните си разговори през почивките, превъплъщавайки се в Том Хенсън и Самър Фин.
Това е история за момче, което среща момиче, но още от сега трябва да знаете - това не е любовна история. Запишете си някъде и, че Джени Бекмън е кучка, а самотата е подценена.
Джоузеф Гордън Левит - актьорът с изрязан до месото, квадратен нокът на палеца, който не отива на каменното му, сурово като на азиатец лице - работи в рекламна фирма и измисля оригинални послания за картички. Самър е новата асистентка, която нахлува в живота му и която обича Смитс. Нормални неща се случват под съпровода на предвидимия, но страшно приятен саундтрак. Нормални неща се случват, но ако случайно имате нещо общо с единия или другия от двамата очарователни протагонисти - няма да ви изглеждат толкова обикновени и сладникави. Още един плюс към ненатрапчивата лента - готини похвати от начало до край. Разказвач, ретроспекция, лирически отклонения, вмъквания оттук-оттам и мъничко фикция. Филмът ми прилича на онези симпатични поп картинки, изобразяващи касетка или шарен касетофон, от който се разнасят ноти, а заглавието над него е "can't live without music" или "music equals love", написано с удебелен, симпатичен, небрежен и подобен на ръкопис почерк.
И въпреки това историята не е рафинирана, не е синтетична, не е опростена до импулсивната, сюрреалистична прямота на бял стих. Историята е неразбираема и макар отговорите да са ни учтиво поднесени в определен момент от филма, тя си е все така бълваща въпроси и ровеща из трудността на характерите и сблъсъците на очакванията.
Това е адекватното, което мога да ви дам за "(500) дни лято" (според моите разбирания за английски език, превод и контекст). :>
Truth be told, не съм сигурна за филма. Не го обикнах и все още не го обичам, но това не дава никаква гаранция, че след седмица например няма да съм безумно влюбена и връщаща се към него. Едно обаче е неоспоримо - час и тридесет и пет минути, посветен на объркания младеж от "Mysterious Skin" и на красивото, лъчезарно, но някак студено и саможиво лице на Зоуи Дешанел (добра е, да, наистина) - няма как да ви се стори загуба на време.
Петстотинте дни лято (със Самър) са напоени догоре с цитати, красиви, красиви сцени на копринена нежност и фокусиране върху малките безценни моменти като тези на допир, на уж случайни погледи, на един особен вид усмивки, моменти, в които времето спира и пулсовете тиктакат вместо стрелките.
Моят съвет? Гледайте го. Моят съвет? Не просто му се наслаждавайте, а вникнете. Задавайте си въпроси, търсете се, където ви грабне и придърпа, където спрете и усетите, че сцената не е толкова клиширина, колкото излежда.. Още нещо? Архитектура по кожата? Прекрасно. Музиката? Хубава (80s, new wave, Carla Bruni, Regina Spektor, Smiths и какво ли още не).
За мен най-очарователни бяха няколко сцени - една от тях е тази, в която нечий свят се отключва.
И запомнете: ранното излагане на британска поп музика нанася щети върху психиката и живота ви. Но си струва, ако ще настръхнете и ще се наелектризирате при чуването на такава. Ако ще намерите още едно свободно място за някой филм в кинообичащото си сърце.
So for once in my life let me get what I want. Lord knows it would be the first time.
8/30/2009
Moneymaking is a wonderful thing.
по дяволите. има моменти, в които нищо не ми изглежда възможно. моменти, в които съм се събрала със сетни сили, в които по някакъв начин опитвам да извадя тапата и мръсната пяна да изтече през сифона..
има моменти, в които нищо не ми изглежда възможно, защото се чувствам смазана. в добрия смисъл.
може би бавният ритъм, може би откриването на тишината отвъд тишината, може би времето, може би някой ще ми помогне да преглътна, да спра да обръщам внимание на тази буца трептящи нерви в гърлото и най-накрая ще успея да надвия всички многоточия, лутащи се и виреещи из кухината на емоциите ми.
така трудно е, повярвайте ми, така трудно е.
напоследък търся ред повече от всичко. ред в действията. и утре ще подредя. ще подредя чекмеджетата, ще изчистя, ще помогна на мама, ще чета, ще слушам музика, няма да се спра. ако имам тази възможност за утре, ако има утре, да, искам да направя това. а ако животът ми предложи нещо по-хубаво по-късно, тихо ще очаквам.
преди двадесет и четири часа в главата ми се въртяха думите "Искам да умра в китари".
(искам да умра в китари, хайде да умрем в китари, нека се стопим в акорди, моля ви, моля ви, моля ви)
Днес е друго. Ту главни, ту малки букви. По-хаотична съм от всеки друг път и по-добре ми се струва, че усещам (усещам, не разбирам) израза за владеенето на хаоса.
упоена съм, очите ми са широко отворени. нямам нужда от епитети и наноси от думи. просто не откривам каквото и да било и се чудя какво да правя тази вечер.
сега отново подреждам и-нет местата, които посещавам, и линкът за блогър е прекръстен на "Write".
Пиши, пиши, пиши, по дяволите. Твоят отдушник. Зарови болката и щастието, перфорирай всичко, прибери го в папка, не го оставяй да загние с ежедневието, не го оставяй да попие в забрава, не му позволявай да си тръгне.
Пиши, за да не загубиш усещането си за цялост. Пиши, за да има къде да се подпреш, когато навсякъде е пусто, а светът се върти над и под теб. Пиши, за да не рухнеш от незнайно как пролял се плач; пиши, за да оставиш нещо. Пиши, за да си мислиш, че създаваш, пиши, за да се почувстваш по-добре. За да си легнеш с чиста съвсет, по-лек и по-готов. За да прочетеш и препрочетеш собствените си думи. Пиши, за да ексфолираш душата си с фините частици на мръсната си суета.
не казваш и дума за това, което се страхуваш, че няма да стане. разбирам те.
тук при мен, някъде наблизо, нещо се счупи. сърце? не, твърде тривиално ( и все пак фатално?). счупи се нещо, за което няма да говоря, а просто ще продължавам учудено да вдишвам аромата на тютюн от пръстите си.
плачеш ли, когато слушаш алис ин чейнс и знаеш ли защо е окована въобще? плаче ли ти се, когато видиш, че часът е 5 и сутринта наближава? как ще ставаш в седем без двайсет след по-малко от месец, как ще забравиш тишината и сивотата на най-тъжното и все пак любимо място?
колко дни се опитвам да прибера разхвърляни страхове и колко безсрамно безстрашна ставам в някои моменти
боже, помогни ми да успея да... и ето, тук идва празното място, защото все още не съм сигурна какво искам
но пък се чувствам замислена по различен начин, вглеждаща се, втренчена
виждам тънката крива линийка огън, която поглъща отровата, отнема ми я.
"не, не си отивай", си казвам тихо наум, а може би дори на нежен шепнещ глас, "не искам да си тръгваш", защото имам нужда от тази отрова. за първи път в живота си.
пет и пет. намислете си желание.
i don't like to hurt but everyone gets weak
най-странното е, че почти всеки път, когато излизам и си пусна песен, която обичам, се чувствам така сякаш летя. а пък с "one love" се случва само когато съм вкъщи или когато спра. тази песен не работи в движение. а в нея има нещо толкова отиващо си. не, не знам коя дата е днес.
а най-тъжното е, че слушам линкин парк, които едно време обожавах, и мисля, че по този повод също си заслужава да се плаче
разплети възела и просто гледай безмълвен
confusing what is real
this lack of self-control I fear is never ending
съвсем след като написах всичко друго, което някой е прочел или ще прочете, вмъквам този абзац, защото този пост е каша. този пост е сутрешно гадене, много смях и думи, а понякога мълчание. нови срещи и по-други погледи.
не си говорим за прошка и възможности, не си говорим за нищо.
просто се страхувам, че ако кажа това, което напира да бъде казано, то ще се изпари. след като разкажеш за него, вече няма да има какво да трепти и да облива с топли вълни тялото ти. не че не търся някакъв покой в разбирането, просто не мога да се примиря с безредието и същевременно не искам да си представям какво би било, ако всичко се върне на старото си място.
съдейки по ежедневните си навици, не знам дали е логично да стане така. защото аз рядко се връщам към захвърлени неща. не, забравям ги, оставям ги, пускам ги, казвам им "сбогом".
колко хиляди думи чу днес, а лакираш ли ноктите си на светлината от свещ
танцуващ ли в нощните часове във вечно спрелите паркове
и затваряш ли очите си, за да се скриеш
my vision is distorted by my sleazy mind
сега наистина разбирам колко тежка може да е музиката. и как нямам нужда да слушам без спиране, защото тя се е впила в мозъчните ми клетки до такава степен болка, че трябва да правя средноголеми паузи, докато не прибегна отново до един от любимите си опиати
страхувам се да не сбъркам, като кажа нещо грешно, но животът е.. да.
сега, слушайки, мога да свърша само с това:
хайде да умрем
(защото да живееш, е до болка хубаво).
има моменти, в които нищо не ми изглежда възможно, защото се чувствам смазана. в добрия смисъл.
може би бавният ритъм, може би откриването на тишината отвъд тишината, може би времето, може би някой ще ми помогне да преглътна, да спра да обръщам внимание на тази буца трептящи нерви в гърлото и най-накрая ще успея да надвия всички многоточия, лутащи се и виреещи из кухината на емоциите ми.
така трудно е, повярвайте ми, така трудно е.
напоследък търся ред повече от всичко. ред в действията. и утре ще подредя. ще подредя чекмеджетата, ще изчистя, ще помогна на мама, ще чета, ще слушам музика, няма да се спра. ако имам тази възможност за утре, ако има утре, да, искам да направя това. а ако животът ми предложи нещо по-хубаво по-късно, тихо ще очаквам.
преди двадесет и четири часа в главата ми се въртяха думите "Искам да умра в китари".
(искам да умра в китари, хайде да умрем в китари, нека се стопим в акорди, моля ви, моля ви, моля ви)
Днес е друго. Ту главни, ту малки букви. По-хаотична съм от всеки друг път и по-добре ми се струва, че усещам (усещам, не разбирам) израза за владеенето на хаоса.
упоена съм, очите ми са широко отворени. нямам нужда от епитети и наноси от думи. просто не откривам каквото и да било и се чудя какво да правя тази вечер.
сега отново подреждам и-нет местата, които посещавам, и линкът за блогър е прекръстен на "Write".
Пиши, пиши, пиши, по дяволите. Твоят отдушник. Зарови болката и щастието, перфорирай всичко, прибери го в папка, не го оставяй да загние с ежедневието, не го оставяй да попие в забрава, не му позволявай да си тръгне.
Пиши, за да не загубиш усещането си за цялост. Пиши, за да има къде да се подпреш, когато навсякъде е пусто, а светът се върти над и под теб. Пиши, за да не рухнеш от незнайно как пролял се плач; пиши, за да оставиш нещо. Пиши, за да си мислиш, че създаваш, пиши, за да се почувстваш по-добре. За да си легнеш с чиста съвсет, по-лек и по-готов. За да прочетеш и препрочетеш собствените си думи. Пиши, за да ексфолираш душата си с фините частици на мръсната си суета.
не казваш и дума за това, което се страхуваш, че няма да стане. разбирам те.
тук при мен, някъде наблизо, нещо се счупи. сърце? не, твърде тривиално ( и все пак фатално?). счупи се нещо, за което няма да говоря, а просто ще продължавам учудено да вдишвам аромата на тютюн от пръстите си.
плачеш ли, когато слушаш алис ин чейнс и знаеш ли защо е окована въобще? плаче ли ти се, когато видиш, че часът е 5 и сутринта наближава? как ще ставаш в седем без двайсет след по-малко от месец, как ще забравиш тишината и сивотата на най-тъжното и все пак любимо място?
колко дни се опитвам да прибера разхвърляни страхове и колко безсрамно безстрашна ставам в някои моменти
боже, помогни ми да успея да... и ето, тук идва празното място, защото все още не съм сигурна какво искам
но пък се чувствам замислена по различен начин, вглеждаща се, втренчена
виждам тънката крива линийка огън, която поглъща отровата, отнема ми я.
"не, не си отивай", си казвам тихо наум, а може би дори на нежен шепнещ глас, "не искам да си тръгваш", защото имам нужда от тази отрова. за първи път в живота си.
пет и пет. намислете си желание.
i don't like to hurt but everyone gets weak
най-странното е, че почти всеки път, когато излизам и си пусна песен, която обичам, се чувствам така сякаш летя. а пък с "one love" се случва само когато съм вкъщи или когато спра. тази песен не работи в движение. а в нея има нещо толкова отиващо си. не, не знам коя дата е днес.
а най-тъжното е, че слушам линкин парк, които едно време обожавах, и мисля, че по този повод също си заслужава да се плаче
разплети възела и просто гледай безмълвен
confusing what is real
this lack of self-control I fear is never ending
съвсем след като написах всичко друго, което някой е прочел или ще прочете, вмъквам този абзац, защото този пост е каша. този пост е сутрешно гадене, много смях и думи, а понякога мълчание. нови срещи и по-други погледи.
не си говорим за прошка и възможности, не си говорим за нищо.
просто се страхувам, че ако кажа това, което напира да бъде казано, то ще се изпари. след като разкажеш за него, вече няма да има какво да трепти и да облива с топли вълни тялото ти. не че не търся някакъв покой в разбирането, просто не мога да се примиря с безредието и същевременно не искам да си представям какво би било, ако всичко се върне на старото си място.
съдейки по ежедневните си навици, не знам дали е логично да стане така. защото аз рядко се връщам към захвърлени неща. не, забравям ги, оставям ги, пускам ги, казвам им "сбогом".
колко хиляди думи чу днес, а лакираш ли ноктите си на светлината от свещ
танцуващ ли в нощните часове във вечно спрелите паркове
и затваряш ли очите си, за да се скриеш
my vision is distorted by my sleazy mind
сега наистина разбирам колко тежка може да е музиката. и как нямам нужда да слушам без спиране, защото тя се е впила в мозъчните ми клетки до такава степен болка, че трябва да правя средноголеми паузи, докато не прибегна отново до един от любимите си опиати
страхувам се да не сбъркам, като кажа нещо грешно, но животът е.. да.
сега, слушайки, мога да свърша само с това:
хайде да умрем
(защото да живееш, е до болка хубаво).
8/23/2009
You know her better than me, am I right?
Върви да я видиш. Върви да й кажеш, че когато спиш в хотелска стая с безобразно меки възглавници, се сещащ за нея. Питай я как е. Погледни я много настойчиво в очите и й кажи нещо, което ще запомни. Защото от това се нуждае тя, която и да е. От нещо, което ще запомни. Нещо трагично-хубаво.
С ключодържателя дрънча и разливам металното звънтене из цялата къща, из полупразното й голямо пространство. Търся убежище и се чудя къде ще избера да бъда приютена след някакви минути. Драскам безразборно в новия си непретенциозен тефтер с гъвкаво нетвърди корици, мисля си.
Навън е прашно и припича. Дърветата са ниски, бледозелени, сенки на природата, сенки на цветовете, топящи се сенки под размитото, изпотяващо стъкла слънце. Хората видимо остаряват по всички очевидни и отличителни признаци. Ненатрапчива нужда от уединение и покой прокарва пръсти по слепоочията ми, впива меки възглавнички в тях и започва да се движи дълбоко, плътно и кръгообразно. Вкусът на динята и аспартамът разливат сокове из устната ми кухина, насърчавайки таланта ми да се заблуждавам и да си въобразявам, че върша нещата по-различно.
Ще се усмихвам - от учтивост, заради голямото преди, искрено, тъжно, от неудобство, от щастие, защото ще ми е смешно. Ще търся погледи. И ще отбягвам. Ще открия, а ще има моменти, в които няма да има от кого да се крия. Още от сега предполагам, че няма да харесам тези моменти.
Стъпки навътре-навън дразнещо отекват в най-спокойните мигове. Сещам се за времето, в което без право и може би без достатъчно тръпка се изстисквах като лимон, за да завърша един разказ. Ако разтопя заскрежалото търпение към безконечната си инертност, ще видя какво се крие зад завоя. Засега се доверявам на дъвката с вкус на диня и спомените за пронизващо леден, прозрачен, чист въздух. Програмирах се с непрекъснато повтаряне наум и безгласно рецитиране на научени наизуст цели да виждам по различен начин, с невидими вградени лещи.
Болезнено скъпи са (но не и невъобразимо) и постоянно се отлепват, но ако се научиш да не мигаш и затваряш очи толкова бързо и лесно, започваш да свикваш с тях, а и те с теб.
Снощи не заспах веднага, колкото и да ми се искаше, колкото и отпаднало-разклатен да беше светът. Познато ви е, знам. Чувство на немощ, но и прилив на енергия, които със зъби и нокти са се впили в дилемата - да станете или да дадете последен шанс на съня. В такива случаи знам, че ако избера първото, ще се движа безтегловно, правейки безславни опити да направя нещото, което искам. Затова притъпявам изблиците на начинаещия, полужив творец в себе си, леко виновна, че съм потушила малкото си вдъхновение, концентрирам тежестта на деня, на мислите, лютенето и сълзенето на очите - всичко това събирам в главата си, за да я положа, клюмнала от изтощение, върху едно сгънато, дебело одеяло. Защото не обичам безобразно меките възглавници.
С ключодържателя дрънча и разливам металното звънтене из цялата къща, из полупразното й голямо пространство. Търся убежище и се чудя къде ще избера да бъда приютена след някакви минути. Драскам безразборно в новия си непретенциозен тефтер с гъвкаво нетвърди корици, мисля си.
Навън е прашно и припича. Дърветата са ниски, бледозелени, сенки на природата, сенки на цветовете, топящи се сенки под размитото, изпотяващо стъкла слънце. Хората видимо остаряват по всички очевидни и отличителни признаци. Ненатрапчива нужда от уединение и покой прокарва пръсти по слепоочията ми, впива меки възглавнички в тях и започва да се движи дълбоко, плътно и кръгообразно. Вкусът на динята и аспартамът разливат сокове из устната ми кухина, насърчавайки таланта ми да се заблуждавам и да си въобразявам, че върша нещата по-различно.
Ще се усмихвам - от учтивост, заради голямото преди, искрено, тъжно, от неудобство, от щастие, защото ще ми е смешно. Ще търся погледи. И ще отбягвам. Ще открия, а ще има моменти, в които няма да има от кого да се крия. Още от сега предполагам, че няма да харесам тези моменти.
Стъпки навътре-навън дразнещо отекват в най-спокойните мигове. Сещам се за времето, в което без право и може би без достатъчно тръпка се изстисквах като лимон, за да завърша един разказ. Ако разтопя заскрежалото търпение към безконечната си инертност, ще видя какво се крие зад завоя. Засега се доверявам на дъвката с вкус на диня и спомените за пронизващо леден, прозрачен, чист въздух. Програмирах се с непрекъснато повтаряне наум и безгласно рецитиране на научени наизуст цели да виждам по различен начин, с невидими вградени лещи.
Болезнено скъпи са (но не и невъобразимо) и постоянно се отлепват, но ако се научиш да не мигаш и затваряш очи толкова бързо и лесно, започваш да свикваш с тях, а и те с теб.
Снощи не заспах веднага, колкото и да ми се искаше, колкото и отпаднало-разклатен да беше светът. Познато ви е, знам. Чувство на немощ, но и прилив на енергия, които със зъби и нокти са се впили в дилемата - да станете или да дадете последен шанс на съня. В такива случаи знам, че ако избера първото, ще се движа безтегловно, правейки безславни опити да направя нещото, което искам. Затова притъпявам изблиците на начинаещия, полужив творец в себе си, леко виновна, че съм потушила малкото си вдъхновение, концентрирам тежестта на деня, на мислите, лютенето и сълзенето на очите - всичко това събирам в главата си, за да я положа, клюмнала от изтощение, върху едно сгънато, дебело одеяло. Защото не обичам безобразно меките възглавници.
6/15/2009
"Der Vorleser"
.. или "The Reader". За пореден път.
От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.
При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.
От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.
При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.
5/28/2009
Roads
Плаче ми се върху пресни маслени бои, умело сплели се в образа на Йерусалим.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
5/05/2009
wings of the fly
Въобще не искам да съм сложна. В момента не. Толкова, толкова близо..
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
...
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
...
Subscribe to:
Posts (Atom)