хей оу, Весела, май имаш нужда да пишеш?
да пишеш, защото тази вечер е една офф-вечер, вечер, която в общи линии пропиляваш, но все пак би я нарекла приятна, тъй като безсрамно пръскаш думи насам-натам, без невероятно чувство или пък тъпо усещане за нямост, но все пак ти е приятно, нали?
ах, продаде се, продаде и думите. жалко.
днес беше изключително необичаен ден, тъй като спах така дълбоко, че не успях да стана навреме, за да взема грамотата си, но пък успях да причиня адски болки на двама мъже. кола маска или невероятното отмъщение и мегаудовлетворението, след като видиш, че на мястото на всички онези хиляди, черни, гъсти, дебели и къдрави косми вече има гладко петно - О не, кожа!
И така, достигнах до извода, че мъжете наистина обожават да мрънкат, а жените са много по-издръжливи, наистина много.
За първи път от доста време насам вкусът на бира ми се стори приемлив, та дори и приятен, макар че изпих точно една глътка, но пък беше хубава.
усещам се, усещам как пиша по начин, който не крещи името ми, който не е "аз", но засега е неизбежно, така че продължавам с това, с което съм се захванала.
хей оу, Весела, мисля, че Никълъс Кейдж те очаква и много му се иска най-накрая да те очарова (макар да не те е разочаровал), за да можеш спокойно да изхвърлиш един предразсъдък, който дори не знам откъде си придобила.
Мисля също, че утре е ден за подредба. На мисли, стаи, навици. Трябва да разместиш тук-там или пък направо да изхвърлиш намерения и убеждения с чували, защото понякога това е единственият ефективен начин да се почувстваш чист. Сапунът тук не струва.
болезнено противоречива съм в чувствата и предпочитанията си. преди часове просто не понасях един определен тип хора и представител от него, а сега не чувствам онова ужасно презрение, онова непосилно и разяждащо разочарование, което част от действията им предизвиква у мен. но следите остават, дори да си мислиш, че си забравил.
аз ли? аз съм добре. но жадувам да се изчистя. от всичко. много ми се иска да се събудя с изпразнено от старите, до болка познати и превъртани мисли и идеи съзнание, пълна с енергия за напълно различни усещания. това е възможно, лошото е, че само понякога ентусиазмът е толкова опияняващ, но появи ли се..
признавам си, малко ме е страх и съвсем малко ми се иска да се почувствам няма. когато истории се разхождат по повърхността на нервните ми клетки, значи нещо е too much и аз се опитвам да заглуша какафонията с думи. думите са съставени от разни буквички after all. това не ги прави по-специални от рязкото дърпане на лентата с кола маска, някой укоряващ или разкриващ значението на цялото мълчание поглед. прави ги просто силни. но докога?
adore, adore.
хей оу, къде са страстите ти, обичаш ли, плачеш ли, страхуваш ли се, има ли някой, който ти липсва болезнено много, желаеш ли да му кажеш със насълзени очи и едва крепящ се на безсилие глас "мъчно ми е за теб" (но не в смисъла на "съжалявам те")?
има ли някой, чийто мирис никога не би объркал; някой, чиято топлина е твоят огън? има ли някой, който ти се струва по-специален от всички егоицентрични и специални хора, по-красив от всички турци второ поколение, въпреки че е просто симпатичен?
има ли някого, към когото можеш да проявиш неподозирана нежност; някой, който може да обсипеш с усмивки и да изневериш на своите очаквания заради него?
защото, ако има, това е хубаво.
да, знам, че бих могла да пиша още, за какво ли не, бих могла да направя какво ли не, но не сега.
както винаги, знам прекалено много неща и, естествено, усещам, че точно толкова прекалено много не знам.
Showing posts with label без етикет?. Show all posts
Showing posts with label без етикет?. Show all posts
6/14/2009
300 + 10 + 1
Параноя. Параноя, параноя, параноя. Лазят ме насекоми. Лазят ме огромни стоножки, тънките им крачета гъделичкат кожата ми. Всички те, цели сто, се влачат и разхождат из тялото ми, а големите й антени, мустаци или каквото и да са душат, шарят нагоре-надолу. Тя ме докосва!
Черните лъскави, спокойни до влудяването ми хлебарки тромаво се плъзгат върху мен, оставят слузта си, изваждат задните си криле или каквото и да са и така стават още по-големи, големи и спокойни до влудяването ми.
Душът не спира унищожителните си опити, продължава да пуска капките самотни и отекващи върху плочките до моето вледеняване и влудяване. Самият той се тресе и бучи като парна машина, събрал дяволското налягане под запушените си с варовик малки дупчици.
Не ме е страх от това. Не ме е страх от тъмното, не ме е страх от триетажната неизмазана къща, в която вече никой не живее, а от площадката при тавана ни наблюдават заплашително кош и съмнителна ваза. Не ме е страх от птиците на Хичкок, нито пък от другите птици, не ме е страх от полудял Норман Бейтс, държащ нощ зад найлоновата завеса в банята, не ме е страх от летене със самолет, не е страх от криволичещи шофьори по магистралата, не ме е страх от пълзящите мъже под терасата ми, дори от необичайните имена, появяващи се насън не изпитвам страх в момента.
Просто съм малко притеснена. Защото не пиша. Защото Бернхард Шлинк задава въпроси по същия начин, по който го правя и аз, и просто мога да усетя как самият той търси ред в действията си, опитва се да ги скрепи с някакъв смисъл, задаващ въпроси, на които дори някой да отговори, той ще се бори за своя собствен отговор.
Притеснява ме фактът, че зеленото има хиляди нюанси. Може да е бутилковозелено, светлозелено, боровозелено, синьо-зелено, жълто-зелено, масленозелено, тютюневозелено, електриковозелено, резедаво, а аз бих могла да си помисля само "Зелено".
Притесняват ме и тези изречения, започващи по един и същи начин, удачно попаднали пред вътрешния ми взор като спасителна жилетка за бездарие.
Хората с техните жестове, техните достойни и недостойни думи и действия, ситуациите, които оплитат и в които се оплитат.. Тях, които до вътрешно изтезаване искам да опиша, но никога не го правя, защото ме притеснява липсата ми на търпение. Притесняват ме празните стаи, които не съществуват вкъщи, но ако имаше такива, може би нямаше да си представям как биха изглеждали, а направо щях да започна да ги изпълвам.
Притеснявам ме сънищата ми за Моне.
Притесняват ме чувствата на спокойство и безпокойство, хората, които ме притесняват, и онези, които не ме притесняват. Поводите, за които си струва да се изпотиш и изчервиш, и онези, за които си струва единствено да гледаш хладнокръвно и високомерно.
Многото думи, които се ронят и отронват, а би трябвало да стоят скътани и притесняващи, скрити дълбоко, готови да не бъдат чути никога.
Притеснява ме дишането чрез диафрагмата и дълбокият глас, който се ражда благодарение на него.
Редакциите, които са неизбежни, пропуснатите букви, срички, запетаи, точки, интервали..
Притварящите се клепачи и автопилотът, на който карам, щом всичко е под контрол.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again
Някои хора са достойни за съжаление, струва си да ги обереш от пода, разпаднали се на парченца, да ги залепиш и да ги оставиш отново да се спукат заради собствената си злоба, коварство, арогантност, неспособност да чувстват. Понякога са толкова жалки, че ми иде да им го покажа, но знам колко ужасно е това.
Някои хора никога няма да се опитат да разберат, че зеленото има нюанси, някои хора никога няма да проникнат зад изреченията, никога няма да положат глава на рамото ти, въпреки че изгарят от нуждата да го направят, никога няма да кажат онова, което искат, без да се престорят, че не е кой-знае какво, че изобщо не предизвиква гадене, сладко-горчиви тръпки по кожата, пот и живо безсъние. Някои хора няма да разберат колко ценни са усмивките, локвите, красивите, грозните, нещастниците, успелите, просяците, пияниците, безделниците, бохемите, сладките малки деца, прекрасните малки деца, отвратителните малки деца. И тези хора не го правят, защото разбират и виждат жалката страна в търсенето на любов и красота по прашните первази, а просто защото живеят в своята черупка, по-затворени дори от търсачите на живот по ъгълчетата на очите, пясъка по мидите, студените нощи, горчивия вкус в гърлото и безсилието, след което се хвърляш изцеден право на леглото.
Абсолютно дискриминиращо и може би тесногръдо, аз искам да благодаря на всички онези, които умират в музиката и на пръв поглед безсмислените филмови сцени, в обикновените реплики, прозвучали като от сценарий. Да благодаря на всички зелени хора, че са зелени, зелени, всеки в различен нюанс. Искам да им благодаря, въпреки че разбирам и розовите, харесвам някои розови, опитвам се да разбера колко е хубаво да си такъв, понякога дори мога да го направя. Но съвсем повърхностно избирам да обичам онези, за които жените са Жени, музиката е Любов, маниите са Посвещение и Отдаденост. Онези, които задават въпроси и не чакат някой друг да напарви онова, което се налага, защото така вървят нещата в живота.
От страх и притеснение, от хората, които ме отвратиха, а аз идиотски им прощавам, от жалките ОБИКНОВЕНИ същества до онези, които винаги ще ме вдъхновят.. до тук.
Вчера гледах "50 first dates" за трети път, затънах в ненужните си вещи, оставих се на студа, не ме беше страх, сънувах американска хотелска стая през 40-те или пък американски черно-бял мрачен апартамент от тази епоха, Рей Чарлс, «Hit the road, Jack» и нещо между младите Едит Пиаф и Лили Иванова.
Стари, сбръчкани хора с атрофирали мускули и плашещи израстъци на гърба, които пазаруват в Халите, където килимите са и килими, и завеси – дълги, прашни и лилави - а продавачките, усмихвайки се, продават човешки органи.
Невъзможно е, наистина. Няма как по друг начин да събера щастие и разочарование, след като не мога да пиша през ден, а какво остава за всеки ден.
От хавлията с аромат на пиле, заради която сигурно ми се е искало да умра, до хорската тъга, която Себична Аз не съм забелязала в продължение на месеци, обладана от себе си, през симпатичните личности, с които се срещнах, и онези, които упорито се опитват да изкривят положителните ми впечатления и чувства..
Всичко, всичко..
От детинската, искрена, прекрасна, насълзяваща ме радост, щом видях нещо любимо.
Всеки ден е нов, всеки божи ден той отива при нея, за да я накара да се влюби в него поне до утре, когато той ще дойде отново, но нищо няма да започне отначало. Тя го помни, щом го помни, тя пее.
Юни ми прилича на септември. Жаркото слънце ми липсва, но хладните вечери се вписват.
Не го понасям, наистина :)
Не го харесвам, защото никога не би разбрал колко безпощадно-упояващ е „The Fountain”, защото не би разбрал, че музиката на Clint Mansell е самоубийствено-нереална. Някой ден (ах, „някой ден”) искам да му покажа, пред всички, но така, че да ме разбере единствено той, колко много не го харесвам заради всички тези дребни, дребнави, но всъщност толкова ярки и важни детайли. На обикновения Човек, олицетворяващ хората по най-ужасния начин, от когото се страхувам наистина.
...
Черните лъскави, спокойни до влудяването ми хлебарки тромаво се плъзгат върху мен, оставят слузта си, изваждат задните си криле или каквото и да са и така стават още по-големи, големи и спокойни до влудяването ми.
Душът не спира унищожителните си опити, продължава да пуска капките самотни и отекващи върху плочките до моето вледеняване и влудяване. Самият той се тресе и бучи като парна машина, събрал дяволското налягане под запушените си с варовик малки дупчици.
Не ме е страх от това. Не ме е страх от тъмното, не ме е страх от триетажната неизмазана къща, в която вече никой не живее, а от площадката при тавана ни наблюдават заплашително кош и съмнителна ваза. Не ме е страх от птиците на Хичкок, нито пък от другите птици, не ме е страх от полудял Норман Бейтс, държащ нощ зад найлоновата завеса в банята, не ме е страх от летене със самолет, не е страх от криволичещи шофьори по магистралата, не ме е страх от пълзящите мъже под терасата ми, дори от необичайните имена, появяващи се насън не изпитвам страх в момента.
Просто съм малко притеснена. Защото не пиша. Защото Бернхард Шлинк задава въпроси по същия начин, по който го правя и аз, и просто мога да усетя как самият той търси ред в действията си, опитва се да ги скрепи с някакъв смисъл, задаващ въпроси, на които дори някой да отговори, той ще се бори за своя собствен отговор.
Притеснява ме фактът, че зеленото има хиляди нюанси. Може да е бутилковозелено, светлозелено, боровозелено, синьо-зелено, жълто-зелено, масленозелено, тютюневозелено, електриковозелено, резедаво, а аз бих могла да си помисля само "Зелено".
Притесняват ме и тези изречения, започващи по един и същи начин, удачно попаднали пред вътрешния ми взор като спасителна жилетка за бездарие.
Хората с техните жестове, техните достойни и недостойни думи и действия, ситуациите, които оплитат и в които се оплитат.. Тях, които до вътрешно изтезаване искам да опиша, но никога не го правя, защото ме притеснява липсата ми на търпение. Притесняват ме празните стаи, които не съществуват вкъщи, но ако имаше такива, може би нямаше да си представям как биха изглеждали, а направо щях да започна да ги изпълвам.
Притеснявам ме сънищата ми за Моне.
Притесняват ме чувствата на спокойство и безпокойство, хората, които ме притесняват, и онези, които не ме притесняват. Поводите, за които си струва да се изпотиш и изчервиш, и онези, за които си струва единствено да гледаш хладнокръвно и високомерно.
Многото думи, които се ронят и отронват, а би трябвало да стоят скътани и притесняващи, скрити дълбоко, готови да не бъдат чути никога.
Притеснява ме дишането чрез диафрагмата и дълбокият глас, който се ражда благодарение на него.
Редакциите, които са неизбежни, пропуснатите букви, срички, запетаи, точки, интервали..
Притварящите се клепачи и автопилотът, на който карам, щом всичко е под контрол.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again
Някои хора са достойни за съжаление, струва си да ги обереш от пода, разпаднали се на парченца, да ги залепиш и да ги оставиш отново да се спукат заради собствената си злоба, коварство, арогантност, неспособност да чувстват. Понякога са толкова жалки, че ми иде да им го покажа, но знам колко ужасно е това.
Някои хора никога няма да се опитат да разберат, че зеленото има нюанси, някои хора никога няма да проникнат зад изреченията, никога няма да положат глава на рамото ти, въпреки че изгарят от нуждата да го направят, никога няма да кажат онова, което искат, без да се престорят, че не е кой-знае какво, че изобщо не предизвиква гадене, сладко-горчиви тръпки по кожата, пот и живо безсъние. Някои хора няма да разберат колко ценни са усмивките, локвите, красивите, грозните, нещастниците, успелите, просяците, пияниците, безделниците, бохемите, сладките малки деца, прекрасните малки деца, отвратителните малки деца. И тези хора не го правят, защото разбират и виждат жалката страна в търсенето на любов и красота по прашните первази, а просто защото живеят в своята черупка, по-затворени дори от търсачите на живот по ъгълчетата на очите, пясъка по мидите, студените нощи, горчивия вкус в гърлото и безсилието, след което се хвърляш изцеден право на леглото.
Абсолютно дискриминиращо и може би тесногръдо, аз искам да благодаря на всички онези, които умират в музиката и на пръв поглед безсмислените филмови сцени, в обикновените реплики, прозвучали като от сценарий. Да благодаря на всички зелени хора, че са зелени, зелени, всеки в различен нюанс. Искам да им благодаря, въпреки че разбирам и розовите, харесвам някои розови, опитвам се да разбера колко е хубаво да си такъв, понякога дори мога да го направя. Но съвсем повърхностно избирам да обичам онези, за които жените са Жени, музиката е Любов, маниите са Посвещение и Отдаденост. Онези, които задават въпроси и не чакат някой друг да напарви онова, което се налага, защото така вървят нещата в живота.
От страх и притеснение, от хората, които ме отвратиха, а аз идиотски им прощавам, от жалките ОБИКНОВЕНИ същества до онези, които винаги ще ме вдъхновят.. до тук.
Вчера гледах "50 first dates" за трети път, затънах в ненужните си вещи, оставих се на студа, не ме беше страх, сънувах американска хотелска стая през 40-те или пък американски черно-бял мрачен апартамент от тази епоха, Рей Чарлс, «Hit the road, Jack» и нещо между младите Едит Пиаф и Лили Иванова.
Стари, сбръчкани хора с атрофирали мускули и плашещи израстъци на гърба, които пазаруват в Халите, където килимите са и килими, и завеси – дълги, прашни и лилави - а продавачките, усмихвайки се, продават човешки органи.
Невъзможно е, наистина. Няма как по друг начин да събера щастие и разочарование, след като не мога да пиша през ден, а какво остава за всеки ден.
От хавлията с аромат на пиле, заради която сигурно ми се е искало да умра, до хорската тъга, която Себична Аз не съм забелязала в продължение на месеци, обладана от себе си, през симпатичните личности, с които се срещнах, и онези, които упорито се опитват да изкривят положителните ми впечатления и чувства..
Всичко, всичко..
От детинската, искрена, прекрасна, насълзяваща ме радост, щом видях нещо любимо.
Всеки ден е нов, всеки божи ден той отива при нея, за да я накара да се влюби в него поне до утре, когато той ще дойде отново, но нищо няма да започне отначало. Тя го помни, щом го помни, тя пее.
Юни ми прилича на септември. Жаркото слънце ми липсва, но хладните вечери се вписват.
Не го понасям, наистина :)
Не го харесвам, защото никога не би разбрал колко безпощадно-упояващ е „The Fountain”, защото не би разбрал, че музиката на Clint Mansell е самоубийствено-нереална. Някой ден (ах, „някой ден”) искам да му покажа, пред всички, но така, че да ме разбере единствено той, колко много не го харесвам заради всички тези дребни, дребнави, но всъщност толкова ярки и важни детайли. На обикновения Човек, олицетворяващ хората по най-ужасния начин, от когото се страхувам наистина.
...
6/06/2009
6/04/2009
Stop and stare
Сякаш днешният ден продължи векове, а е още само 16:44. Странно. Юни не е юни, събудих се в 3:30, след което веднага заспах, за да се събудя в 4:30 и да започна да уча. Никога досега не ми се беше случвало /всъщност ми се случи веднъж да уча по философия в пет, защото в единайсет нямах сили и паднах на леглото с дрехите/, но сега ми се случва за пръв официален път да стана по средата на нощта/сутринта и да започна да уча. Непонятно, но май се оказва, че понкога изпитвам удоволствие от поети ангажименти, дори да са хиляди, изпитвам удоволствие от отговорността, но ме плаши фактът, че ако свикна твърде много с нея, ще започна да търся спасение в реда, което е такава заблуда понякога.
Ако трябваше да започна с "трябваше", щях да кажа "Трябваше да се прибера от училище, да се измия, преоблека и да се хвърля на леглото, за да се наспя." Вместо това аз някак зарових вниманието си под музика, мисли, хора, Бейрут и така нататък. Което пък ме отвежда до друга мисъл, проследяваща проклетата тенденциозност навсякъде. Дали хората са си изградили такъв свят, дали това е нашата цивилизована природа, от която не можем да избягаме, дали няма случайности - не знам. Но винаги когато започна да харесвам нещо, по някакъв паранормален или твърде нормален начин започва да го харесва и останалата част от света. "Нещо", под което нямам предвид "Беднякът милионер", Депеш Мод или пък лилавите дънки (е, ...).
Остават още само четири минути, вече усещам как клепачите ми ще се сгромолясат като тежки завеси пред зениците посред бял ден; време е да легна поне за малко, макар че знам, че няма да легна както правят други хора.
Признавам, тенденцията явно достигна до мен и сега на рафта на бюрото си имам книга на Буковски. Малко ми е трудно да коментирам подари абсолютното малкото прочетени страници, но засега нещата вървят 50:50 - спряло и изненадващо приятно, некнижно, но някак друго, редуващо се с умопомрачително празни диалози, които оживяват само ако включиш свръхбогатото си въображение, за да вдъхнеш поне малко атмосфера, която положително липсва под формата на "... - каза тя, нервно преплитаща пръсти под покривката, усещаща как цялото й тяло се облива от горещи вълни, а след това бавно се изстудява до следващото пришествие неспособност да се държи достатъчно надменно."
Разбира се, че е ужасно, когато нямаш място за достатъчно песни и трябва да избереш няколко, с които да се сбогуваш, знаейки, че на другия ден отново ще ти се слушат. Ужасно е и да умираш да слушаш определена песен, но проклетото време да ти отнеме възможността, а когато най-накрая си я получиш, да те е напуснало желанието.
Да, днес положително изгубих около два часа и половина, използвах думата "положително" незнайно защо, осъзнам и че напоследък съм по-навътре в литературата, отколкото в киното, което, от една страна, е хубаво, но, от друга, хич не ми харесва. Като със сетивата, наблягаш на едно, другото започва да чезне.
Остава ми една стереометрия, за която да изпиля нервите си, другото е история, мисли, действия и поетичност.
Обичам да чертая пирамиди, обичам да подсказвам също, обичам факта, че юни не е юни, и цялата тази особеност ми се струва като един огромен подарък. Но подаръците трябва да се оценяват.
След 180-минутно чакане, след сто минути, които минаха като 100 години, писане с десен наклон, бързо четене, много самоувереност, която кой знае беше ли подплатена, или не..
Въобще опитвам да запълня тези девет минути, които ми остават, и вместо да се обвинявам, че вече щях да сънувам продължението на съня с пияните учители и художниците, с които жадувах да се запозная, защото идваха на частни уроци вкъщи, аз се правя, че създавам нещо, извършвам полезна дейност. Какво е чакането?
Не, не, не, все още не съм готова да се използвам така жестоко, а след това да се изхвърля и изоставя само защото ще звучи по-добре. Мисля да стане по бавния, естествен начин. Не изгубих навика си да сравнявам всичко с научните доказателства и да търся формули и закономерности навсякъде. Седем минути. Целта е да приключа. И е толкова лесно.
Ако трябваше да започна с "трябваше", щях да кажа "Трябваше да се прибера от училище, да се измия, преоблека и да се хвърля на леглото, за да се наспя." Вместо това аз някак зарових вниманието си под музика, мисли, хора, Бейрут и така нататък. Което пък ме отвежда до друга мисъл, проследяваща проклетата тенденциозност навсякъде. Дали хората са си изградили такъв свят, дали това е нашата цивилизована природа, от която не можем да избягаме, дали няма случайности - не знам. Но винаги когато започна да харесвам нещо, по някакъв паранормален или твърде нормален начин започва да го харесва и останалата част от света. "Нещо", под което нямам предвид "Беднякът милионер", Депеш Мод или пък лилавите дънки (е, ...).
Остават още само четири минути, вече усещам как клепачите ми ще се сгромолясат като тежки завеси пред зениците посред бял ден; време е да легна поне за малко, макар че знам, че няма да легна както правят други хора.
Признавам, тенденцията явно достигна до мен и сега на рафта на бюрото си имам книга на Буковски. Малко ми е трудно да коментирам подари абсолютното малкото прочетени страници, но засега нещата вървят 50:50 - спряло и изненадващо приятно, некнижно, но някак друго, редуващо се с умопомрачително празни диалози, които оживяват само ако включиш свръхбогатото си въображение, за да вдъхнеш поне малко атмосфера, която положително липсва под формата на "... - каза тя, нервно преплитаща пръсти под покривката, усещаща как цялото й тяло се облива от горещи вълни, а след това бавно се изстудява до следващото пришествие неспособност да се държи достатъчно надменно."
Разбира се, че е ужасно, когато нямаш място за достатъчно песни и трябва да избереш няколко, с които да се сбогуваш, знаейки, че на другия ден отново ще ти се слушат. Ужасно е и да умираш да слушаш определена песен, но проклетото време да ти отнеме възможността, а когато най-накрая си я получиш, да те е напуснало желанието.
Да, днес положително изгубих около два часа и половина, използвах думата "положително" незнайно защо, осъзнам и че напоследък съм по-навътре в литературата, отколкото в киното, което, от една страна, е хубаво, но, от друга, хич не ми харесва. Като със сетивата, наблягаш на едно, другото започва да чезне.
Остава ми една стереометрия, за която да изпиля нервите си, другото е история, мисли, действия и поетичност.
Обичам да чертая пирамиди, обичам да подсказвам също, обичам факта, че юни не е юни, и цялата тази особеност ми се струва като един огромен подарък. Но подаръците трябва да се оценяват.
След 180-минутно чакане, след сто минути, които минаха като 100 години, писане с десен наклон, бързо четене, много самоувереност, която кой знае беше ли подплатена, или не..
Въобще опитвам да запълня тези девет минути, които ми остават, и вместо да се обвинявам, че вече щях да сънувам продължението на съня с пияните учители и художниците, с които жадувах да се запозная, защото идваха на частни уроци вкъщи, аз се правя, че създавам нещо, извършвам полезна дейност. Какво е чакането?
Не, не, не, все още не съм готова да се използвам така жестоко, а след това да се изхвърля и изоставя само защото ще звучи по-добре. Мисля да стане по бавния, естествен начин. Не изгубих навика си да сравнявам всичко с научните доказателства и да търся формули и закономерности навсякъде. Седем минути. Целта е да приключа. И е толкова лесно.
12/26/2008
disenchanted
Бъдете така добри да съберете остатъците от остатъците и ако е възможно да сътворите една нова, цяла и здрава играчка от тях.
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Subscribe to:
Posts (Atom)