Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.
Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.
Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?
Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.
Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.
Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..
От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.
Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)
Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..
Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?
И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?
Аз бях за малко
със страст
Ve-se-la
Showing posts with label една добрина: сервират чай студен. Show all posts
Showing posts with label една добрина: сервират чай студен. Show all posts
6/03/2010
4/23/2010
Хората правят глупави избори всеки ден.
След малко излизам. Нямам идея ще чувам ли музика в ушите си. Нищо не знам. След малко излизам и така. Потрепер-потрепер.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.
Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.
Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.
Рамо.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.
Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.
Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.
Рамо.
2/15/2010
Когато откъсна поглед от листа, може ли да видя теб?
Това, което ще напиша, по никакъв начин няма да учуди или изненада някого. Това, което ще напиша, просто трябва да бъде написано, защото, ако продължавам да живея на чернови от по 1-2-3 изречения, телефонни чернови и всевъзможни асоциации с обективната, прецизна и различна реалност на един късоглед биолог, ще се препълня до такава степен с думи, чувства, болки, писъци и живот, че разговорите ми с хората от преобладаващо необичайни съвсем ще се сринат от моите лирически и така нататък отклонения и ще забравя какво бяха празните, еднозначни, плоски и повърхностни приказки.
Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.
Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.
Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.
От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.
Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.
Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.
Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.
От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.
1/26/2010
Now that I'm older, my heart's colder
Something filled up my heart with nothing,
someone told me not to cry (и тук се сещам за някого)
Освен че животът ми е кутии, полиетилен и целулоза, мелодии, проблясъци, отблясъци, сценарии, режисура, спомени, планове и треперенето от студ сега,
искам да ви кажа и, че може би всеки започва с поезия, но много малко свършват с нея,
че много искам да пия уиски пред едно доста известно място, което няма да спомена в името на идеята за мечтите и несподелянето,
че миналата година проклинах студа, а тази доброволно се излагам на него и отказвам вкъщи да нося нещо, различно от тениска, за повече от 5 часа,
че съм способна почти изцяло сама да се разстроя от нищо, а музиката, филмите, хората и възможните варианти една среща да протече така помагат,
че не искам Arcade Fire, понеже ми харесват, а знам, че ще ми отнемат време,
а времето лети така бързо, и то не само с теб.
Също така установих, че, ако разфасовам текстовете си, отделните им единици успешно звучат като написани от някой значително по-голям от мен. Но отделните единици са само единици.
От толкова подреждане и систематизиране на себе си ми стана малко криво, от едното наум, което не трябва да се забравя и го знаех, и го знам през цялото време - също.
Вдъхнових се от едно момиче и поривът за писане съвсем се отрпищи в точно този вид.
Накъсан и някак несвойствен за мен напоследък.
Ще излезна на терасата, за да запаля. Открих скрита цигара, която, бог знае защо, е оцеляла и всичко, с което се е разминала, е едно извиване, а не скъсване.
Плюс това имам още две украински цигари, ето какви интересни неща пуша аз, когато се сетя да го направя (в повечето случаи) :>
И сега съм в едно голямо и-не-искам-да-си-обясня-защо-защото-може-би-няма-да-мога ненастроение.
Надявам се минус стоте или колкото казват, че са, градуса да ме преобърнат и когато отида да пиша навън, да е не защото търся платно сред хората, изкупителна жертва. Не искам тази вечер да се разбирам и усещам най-добре сама, с някакви си букви и монитор.
before they turn the summer into dust
ah ah ah ah ah
Всъщност имам нужда от късмет и въздух.
someone told me not to cry (и тук се сещам за някого)
Освен че животът ми е кутии, полиетилен и целулоза, мелодии, проблясъци, отблясъци, сценарии, режисура, спомени, планове и треперенето от студ сега,
искам да ви кажа и, че може би всеки започва с поезия, но много малко свършват с нея,
че много искам да пия уиски пред едно доста известно място, което няма да спомена в името на идеята за мечтите и несподелянето,
че миналата година проклинах студа, а тази доброволно се излагам на него и отказвам вкъщи да нося нещо, различно от тениска, за повече от 5 часа,
че съм способна почти изцяло сама да се разстроя от нищо, а музиката, филмите, хората и възможните варианти една среща да протече така помагат,
че не искам Arcade Fire, понеже ми харесват, а знам, че ще ми отнемат време,
а времето лети така бързо, и то не само с теб.
Също така установих, че, ако разфасовам текстовете си, отделните им единици успешно звучат като написани от някой значително по-голям от мен. Но отделните единици са само единици.
От толкова подреждане и систематизиране на себе си ми стана малко криво, от едното наум, което не трябва да се забравя и го знаех, и го знам през цялото време - също.
Вдъхнових се от едно момиче и поривът за писане съвсем се отрпищи в точно този вид.
Накъсан и някак несвойствен за мен напоследък.
Ще излезна на терасата, за да запаля. Открих скрита цигара, която, бог знае защо, е оцеляла и всичко, с което се е разминала, е едно извиване, а не скъсване.
Плюс това имам още две украински цигари, ето какви интересни неща пуша аз, когато се сетя да го направя (в повечето случаи) :>
И сега съм в едно голямо и-не-искам-да-си-обясня-защо-защото-може-би-няма-да-мога ненастроение.
Надявам се минус стоте или колкото казват, че са, градуса да ме преобърнат и когато отида да пиша навън, да е не защото търся платно сред хората, изкупителна жертва. Не искам тази вечер да се разбирам и усещам най-добре сама, с някакви си букви и монитор.
before they turn the summer into dust
ah ah ah ah ah
Всъщност имам нужда от късмет и въздух.
1/14/2010
Простих на декември, сега е ред на януари
Ако се чудите дали аз се чудя как да започна, значи имаме нещо общо. Чудя се как да започна. Не знам как да започна. И не, това не е последен отчаян опит за оригиналничене, това просто е единственият логичен изход от сблъсъците в главата ми - "не знам".
Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.
Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.
През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.
Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.
Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:
Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.
If you needed love, well then ask for love!
Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
и още много
Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.
Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.
Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>
Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.
Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.
През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.
Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.
Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:
Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.
If you needed love, well then ask for love!
Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
и още много
Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.
Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.
Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>
9/29/2009
You can read me anytime you want, but I'm not yours, I'm not yours
Чернови
~
Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко, което се намира близо до теб, и всичко, което се намира далеч, но се е впило със свирепи нокти в тъканите ти, раздиращо ги до бяс, кръв и напук широко затворени очи?
Не ти ли се иска да спреш да се чудиш как и кога и просто да отмиеш цялата история, всичките си намерения и очаквания от деня, от себе си, от хората, от някоя специална дата, от живота?
Не ти ли се иска да забравиш колко важна е градацията и нарастващото напрежение, да спреш да подреждаш мислите и действията си по низходящ и възходящ ред, да престанеш да търсиш аналогии между нещата и просто да захвърлиш онова, което те е изпълвало?
Не ти ли се иска да постоиш празен и чист, освободен от товара на съзнанието, от товара на всичко, случило се вече, което трябва тепърва да се разплита, разгадава и тълкува?
"Lilac Wine" е по-хубава в изпълнение на Нина Симон, отколкото на Джеф Бъкли. И точно когато мисля за изхвърляне, започване на чисто, пускане на ценност по течението с надеждата някога случайно да се върне, на помощ ми идва женският глас на Нина Симон. Идва от негърската й душа, от свободата в музиката й, от матовите й импровизации, от мъжествената кадифена дълбочина на думите, с които винаги открива синхрон, идва от забавения каданс, през който се процежда всяка нейна песен.
Нуждата да обясниш без преувеличения или пропускане на важни нишки. Контраст и синхрон. Подслон и хармония.
Нуждата да откриеш съществена връзка и болезнено да я предадеш чрез алени огнени пръски изригващо въображение.
- Защо никога не слушаш музика? - с ужасно мрънкащ и егоистично обвинителен глас каза тя. - Дори съседите, които надуват Ивана и разни сръбски песни в 2 часа следобед, слушат повече музика от теб..
А някои хора може би успяват да понесат тишината. Аз също мога. Но само понякога. Когато се вглъбя в това, което чета, когато пиша, когато си представям някакви неща и когато мисля с надеждата да стигна до отговор.
~
Щом се е родила идеята, значи е опасно. Вече я има, жива и дишаща, деляща и размножаваща се, събираща прах, но и винаги готова да бъде излъскана до блясък, преди да влезе в употреба.
Някой ден просто ще включа компютъра си и може би, без да запазя каквото и да било, безжалостно ще изтрия целия блог, вперила широко отворени очи в обезумелите си пръсти и в погубването на двегодишния си дневник за всичко.
~
Само красивите хора страдат.
~
Ще разберете, че има милиони хора, които заслужават да бъдат цитирани, които казват запомнящи се, верни неща. Но малко от тях прекрачват границата и поемат отговорността на цитатите си с уклончивата репутация на достатъчно живели.
~
Иронията се крие в това, че се занимаваш с нещата, в които другите смятат, че си добър. Ако някой ти каже "Стани архитект, страшно талантлив си", веднага ще решиш, че е възможно това да е твоето нещо. Може би човек понякога е всичко.
~
"Времето е твърде ценно, за да се пести." - Wladyslav
~
Има нещо в момичешките лица, които рисувам аз, и тези, нарисувани от дядо, което ги свързва. По някакъв особен и може би повърхностен начин си приличат. Без значение как точно сме го постигнали, наистина имаме допирателни точки в стиловете си.
Момичета с големи, малко тъжни и замислени очи, дълги, гъсти и извити коси, малки плътни устни и прави или чипи носове между две леко извити и средноделеби вежди. Кръгли или заоблени меки черти.
Аз включвам фикцията с нереално дългите и перести мигли, малко засилвам драмата в очите и доукрасявам с гола шия, рамене и обици.
~
Нека кажем, че някой ден ще ти се наложи да обичаш. Просто си го представи.
Не се ли подготвяш?
~
Дали ще е студена вечер? Има нещо познато у нея все пак.
Ще можеш ли да вдигнеш клепачите си? Не от логична умора, разбира се.
"Здравословно" е размито понятие. Вика ли ти се? Не, без писъци, nice and slow.
~
Непростимо е да си безразличен. Да затваряш очите си за момента и да не проумяваш, че нещо се случва, без значение какво е то. Да изхвърляш телефонни номера просто защото си решил, че ако отново наистина ти потрябват, ще ги намериш.
Как би реагирал, ако някой изхвърли листчето с твоя телефонен номер? Би се засегнал, знам. Всеки би се засегнал, ако някой изхвърли листчето с телефонния му номер. Но хората искат другите да се засягат, защото телефонните им номера са били изхвърлени от тях. А онези, смачканите и изхвърлени в някое кошче, искат другите да копнеят за тяхното страдание. Какъв отвратителен сблъсък на изконния ни егоизъм.
~
Не стъпваш смело, не стъпваш с увереност, не стъпваш, готов да си проправяш път през неподозирани препятствия, не стъпваш с любов към живота, към листа, към дейността въобще, когато нямаш история за разказване. Когато не си издраскал черната дъска с разкъсани и разпиляни щрихи от едно цяло, омотано и разпръснато из сутрините, обедите и вечерите, из разговорите, заглушени от силната музика, из тихите взирания в прозрачността на чашата, из глътките на екс и неусетните крушения във виното и пороците.
Не си достатъчен за поглъщане и попиване, за изсмукване и вдишване, за смъркане и инжектиране, когато не гориш отвътре, когато си просто крещящ и колабиращ, а нямаш сила да се събереш в кратък разказ, в малка история, която, дори да включва само теб, е приказка. Черна или розова, изгнила или едва разгаряща се, щастлива или тъжна, пришита към някоя стара история, към някой отклонил се план - тя е твоя и си длъжен да й вдъхнеш живот, за да стане достатъчна, узряла за поглъщане, вдишване, смъркане, инжектиране..
Защото понякога думите не могат да бъдат просто съответствия в моите и нечии други мисли, моите и нечии други чувства. Понякога това им сладостно освобождаващо свойство, тази, откриваща и създаваща случайности характеристика се изтрива, протърква се, разпилява се из всички, подобни на нея, съвсем избледнява, увяхва, губи блясъка и пластичността си. Спира да се поддава на обработка, дните не я насищат колкото трябва, без значение, че самите те преливат от думи и хора, и жестове, и бедствия, и залези, и изгреви, и падения, и мънички възкресения.
Не винаги те спасяват, когато просто ги захвърлиш в някакво уж небрежнокрасиво безредие. Не винаги са достатъчни в момента, когато ги пожелаеш. Превръщат се в антибиотик, към който прибягваш твърде често и който постепенно започва да намалява въздействието си върху организма ти, върху психичното ти задоволение и здраве.
Превръщат се в малка дрога и колкото по-непоносима става абстиненцията, толкова по-еднакви се раждат всички изречения, спуснати като спасителна лодка в бушуващ, разярен океан.
~
Дрезгав и грапав, гласът на Джак Никълсън.
Някой ще ми обясни ли защо след около две години и половина се сещам за играта му в "Полет над кукувиче гнездо" и защо след около година и половина се сещам за книгата, малките й неприветливи жълтеникави страници, описанията на хора, използващи катетри, и ужаса на престоя ми вкъщи, докато всички ходеха на училище..
Не изхвърлям спомените си, нито пък им лепя окончателни етикети, макар някои да клонят към положителния или отрицателния полюс. Никога не знаеш кога ще възкръсне някоя сцена, някое изречение, някой ден, някоя вечер, някое усещане..
Малко се уморих от музика и лирики за просмукващата се гротеска на обикновеното ежедневие, за звяра и страха в човека, за злокобните сенки, които се гърчат из нечие мътно съзнание, когато падне мрак и щорите се спуснат.
И ми е удобно, уютно ми е само да слушам "As good as it gets", да си го припомням звуково, да се топля с най-любимия ми егоцентризъм на Джак Никълсън, да попивам ритмичното писателско щракане, топлите отзвуци от диалозите и движенията, чистотата на говора и сцените.. Куба Гудинг, контраст, тишина, спокойствие, шепоти и изнервени викове.. И какво да не обичаш в Хелън Хънт? Колко хармоничен и непретенциозен филм. Real love.
~
Живея в къща на два етажа.
Третият се състои от една стая и това е таванът.
Понякога сънувам, че съм на третия или четвъртия етаж и те представляват празни стаи, но не тавански.
В по-старите ми сънища не помня да е имало прозорци в стаята, но светлината беше някак мрачно-коктейлна (която, разбира се, изглежда абсолютно различно, когато се разлива из бяло празно пространство), а стълбището много стръмно и дълго и сякаш се увиваше около една колона, пробиваща мястото в средата на пода. И така продължаваше към следващите етажи. Аз не спирах и не спирах да се изкачвам. Накрая стигах толкова далеч, сякаш не съм почивала с часове по мрачната спирала, прорязваща празните стаи на собствената ми къща. И бях в нищото. Страхувах се от височината. Може би се намирах на 17-ти, 18-ти.. или някой хиляден етаж, не знам. Усещах ужаса от факта, че никога не съм подозирала колко безкраен е собственият ми дом, който винаги съм мислила, че познавам. И знаех, че няма да успея да стигна обратно долу.
Мразех този сън.
Днес сънувах, че съм на третия етаж, който представляваше празна бяла стая с четири симетрично разположени колони и квадратни дупки за прозорци. През тях влизаше дневна светлина, готвеща се да си отиде, ухаеща на здрач. Стените и колоните бяха варосани, а подът - тухлен, посипан с прах от варта.
Гледах през прозореца към къщата на съседите. Перспективата беше толкова различна. Пипах рамката му, знаех, че няма да мога да се слезна долу. И се побърквах. И ме беше страх. И си спомнях за старите си кошмари.
~
Откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.
Човешкото поведение и психика имат толкова много нюанси, че хората губят над 2/3 от живота си, за да ги обяснят, не съзнавайки колко малко им остава, за да ги разрешат.
~
Сгъвам станиола, въртя и усуквам, усуквам и въртя.
~
"Умерената благодарност е признак на посредственост."
~ Benigni
Днес цитирам. Режисьори и актьори, близки приятели.
Днес сме само двамата - аз и моят ден. Харесва ми да се разбираме. Приятна симбиоза.
Това, което не ми харесва, е да си угаждам винаги, но има един очарователен момент, в който онова, което трябва, се откъсва от останалите, тичащи из виещите се коридори до видимо болезнено изпъване на жилите задачи, и заема челна позиция. Тогава пак си угаждам. Аз върша нещата, а съвестта ми ми се отплаща, като след това спокойно заспива.
Из хаоса, из леглото, изтормозено от скачане (скачане, за което се чудя дали ще пиша и докъде ще стигне историята, за да го преситя с намеци за детайли и еднотипни епитети), из музиката, блъскаща се във вратата и стените, провираща се между крехките романтични гънки на пердетата и подлудяваща ме до фантазиране, из шишето с минерална вода и розова капачка, из постоянното усещане, че телефонът ми звъни, а това е просто внезапно включване от тишината - се прокрадва някакво отвратително удовлетворение въпреки всичко, някаква мудна и хедонистична динамика и натоварване, които постоянно гоня и които почти всеки път ме улавят.
~
Тя достигаше лимита на идеала му за достатъчност. Достатъчност - не като "става", а като "поносимо". Поносимо - не като "става", а като "ако вдишам още малко от кожата й, ще се пръсна."
- От двадесет минути не съм спирал да говоря за себе си. Искам да слушам теб. Кажи ми нещо, нещо, свързано с теб.
- Хм.. Добре - каза тя. - Ще говоря.
Помисли секунда-две, пое си дъх и започна.
- Някога случвало ли ти се е да изтръпнеш от щастие, когато минеш покрай къщата на някого, за когото внезапно е започнало да ти пука по различен от предишния начин?
- Не, не, не ми задавай въпроси. Искам да говориш за себе си, а не да ме питаш дали нещо ми се е случвало.
- Ако беше помислил поне секунда, след като ти зададох въпроса, щеше да разбереш. че говоря за себе си. Повече от всякога.
Има нещо ужасно притеснително в неискрените хора и нещо винаги смущаващо останалите в искрените.
Тя рисуваше света върху себе си във всички възможни цветове, в които го откриваше, защото й беше интересен, а светът рисуваше себе си върху нея с всичките си възможни цветове, защото тя му беше още по-интересна.
~
Сега разбираш ли защо е важно някой да те накара да искаш да бъдеш по-добър човек?
~
...След това всичко става по-трудно и далечно, затваря се херметически в отделна своя Вселена, а понякога се пропуква и с шумове и навявания за същността на нормалните разговори между хората връща спокойствието и увереността, че нищо чак толкова специално не се е случило.
Въпреки това имаш усещането, че нещо не особено обичайно е станало. И изведнъж изпитваш неутолимата нужда да затвориш очи, да сведеш глава и да оставиш цялата тежест на света и състоянието ти да излети с крилете на снежнобели гълъби...
~
~
Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко, което се намира близо до теб, и всичко, което се намира далеч, но се е впило със свирепи нокти в тъканите ти, раздиращо ги до бяс, кръв и напук широко затворени очи?
Не ти ли се иска да спреш да се чудиш как и кога и просто да отмиеш цялата история, всичките си намерения и очаквания от деня, от себе си, от хората, от някоя специална дата, от живота?
Не ти ли се иска да забравиш колко важна е градацията и нарастващото напрежение, да спреш да подреждаш мислите и действията си по низходящ и възходящ ред, да престанеш да търсиш аналогии между нещата и просто да захвърлиш онова, което те е изпълвало?
Не ти ли се иска да постоиш празен и чист, освободен от товара на съзнанието, от товара на всичко, случило се вече, което трябва тепърва да се разплита, разгадава и тълкува?
"Lilac Wine" е по-хубава в изпълнение на Нина Симон, отколкото на Джеф Бъкли. И точно когато мисля за изхвърляне, започване на чисто, пускане на ценност по течението с надеждата някога случайно да се върне, на помощ ми идва женският глас на Нина Симон. Идва от негърската й душа, от свободата в музиката й, от матовите й импровизации, от мъжествената кадифена дълбочина на думите, с които винаги открива синхрон, идва от забавения каданс, през който се процежда всяка нейна песен.
Нуждата да обясниш без преувеличения или пропускане на важни нишки. Контраст и синхрон. Подслон и хармония.
Нуждата да откриеш съществена връзка и болезнено да я предадеш чрез алени огнени пръски изригващо въображение.
- Защо никога не слушаш музика? - с ужасно мрънкащ и егоистично обвинителен глас каза тя. - Дори съседите, които надуват Ивана и разни сръбски песни в 2 часа следобед, слушат повече музика от теб..
А някои хора може би успяват да понесат тишината. Аз също мога. Но само понякога. Когато се вглъбя в това, което чета, когато пиша, когато си представям някакви неща и когато мисля с надеждата да стигна до отговор.
~
Щом се е родила идеята, значи е опасно. Вече я има, жива и дишаща, деляща и размножаваща се, събираща прах, но и винаги готова да бъде излъскана до блясък, преди да влезе в употреба.
Някой ден просто ще включа компютъра си и може би, без да запазя каквото и да било, безжалостно ще изтрия целия блог, вперила широко отворени очи в обезумелите си пръсти и в погубването на двегодишния си дневник за всичко.
~
Само красивите хора страдат.
~
Ще разберете, че има милиони хора, които заслужават да бъдат цитирани, които казват запомнящи се, верни неща. Но малко от тях прекрачват границата и поемат отговорността на цитатите си с уклончивата репутация на достатъчно живели.
~
Иронията се крие в това, че се занимаваш с нещата, в които другите смятат, че си добър. Ако някой ти каже "Стани архитект, страшно талантлив си", веднага ще решиш, че е възможно това да е твоето нещо. Може би човек понякога е всичко.
~
"Времето е твърде ценно, за да се пести." - Wladyslav
~
Има нещо в момичешките лица, които рисувам аз, и тези, нарисувани от дядо, което ги свързва. По някакъв особен и може би повърхностен начин си приличат. Без значение как точно сме го постигнали, наистина имаме допирателни точки в стиловете си.
Момичета с големи, малко тъжни и замислени очи, дълги, гъсти и извити коси, малки плътни устни и прави или чипи носове между две леко извити и средноделеби вежди. Кръгли или заоблени меки черти.
Аз включвам фикцията с нереално дългите и перести мигли, малко засилвам драмата в очите и доукрасявам с гола шия, рамене и обици.
~
Нека кажем, че някой ден ще ти се наложи да обичаш. Просто си го представи.
Не се ли подготвяш?
~
Дали ще е студена вечер? Има нещо познато у нея все пак.
Ще можеш ли да вдигнеш клепачите си? Не от логична умора, разбира се.
"Здравословно" е размито понятие. Вика ли ти се? Не, без писъци, nice and slow.
~
Непростимо е да си безразличен. Да затваряш очите си за момента и да не проумяваш, че нещо се случва, без значение какво е то. Да изхвърляш телефонни номера просто защото си решил, че ако отново наистина ти потрябват, ще ги намериш.
Как би реагирал, ако някой изхвърли листчето с твоя телефонен номер? Би се засегнал, знам. Всеки би се засегнал, ако някой изхвърли листчето с телефонния му номер. Но хората искат другите да се засягат, защото телефонните им номера са били изхвърлени от тях. А онези, смачканите и изхвърлени в някое кошче, искат другите да копнеят за тяхното страдание. Какъв отвратителен сблъсък на изконния ни егоизъм.
~
Не стъпваш смело, не стъпваш с увереност, не стъпваш, готов да си проправяш път през неподозирани препятствия, не стъпваш с любов към живота, към листа, към дейността въобще, когато нямаш история за разказване. Когато не си издраскал черната дъска с разкъсани и разпиляни щрихи от едно цяло, омотано и разпръснато из сутрините, обедите и вечерите, из разговорите, заглушени от силната музика, из тихите взирания в прозрачността на чашата, из глътките на екс и неусетните крушения във виното и пороците.
Не си достатъчен за поглъщане и попиване, за изсмукване и вдишване, за смъркане и инжектиране, когато не гориш отвътре, когато си просто крещящ и колабиращ, а нямаш сила да се събереш в кратък разказ, в малка история, която, дори да включва само теб, е приказка. Черна или розова, изгнила или едва разгаряща се, щастлива или тъжна, пришита към някоя стара история, към някой отклонил се план - тя е твоя и си длъжен да й вдъхнеш живот, за да стане достатъчна, узряла за поглъщане, вдишване, смъркане, инжектиране..
Защото понякога думите не могат да бъдат просто съответствия в моите и нечии други мисли, моите и нечии други чувства. Понякога това им сладостно освобождаващо свойство, тази, откриваща и създаваща случайности характеристика се изтрива, протърква се, разпилява се из всички, подобни на нея, съвсем избледнява, увяхва, губи блясъка и пластичността си. Спира да се поддава на обработка, дните не я насищат колкото трябва, без значение, че самите те преливат от думи и хора, и жестове, и бедствия, и залези, и изгреви, и падения, и мънички възкресения.
Не винаги те спасяват, когато просто ги захвърлиш в някакво уж небрежнокрасиво безредие. Не винаги са достатъчни в момента, когато ги пожелаеш. Превръщат се в антибиотик, към който прибягваш твърде често и който постепенно започва да намалява въздействието си върху организма ти, върху психичното ти задоволение и здраве.
Превръщат се в малка дрога и колкото по-непоносима става абстиненцията, толкова по-еднакви се раждат всички изречения, спуснати като спасителна лодка в бушуващ, разярен океан.
~
Дрезгав и грапав, гласът на Джак Никълсън.
Някой ще ми обясни ли защо след около две години и половина се сещам за играта му в "Полет над кукувиче гнездо" и защо след около година и половина се сещам за книгата, малките й неприветливи жълтеникави страници, описанията на хора, използващи катетри, и ужаса на престоя ми вкъщи, докато всички ходеха на училище..
Не изхвърлям спомените си, нито пък им лепя окончателни етикети, макар някои да клонят към положителния или отрицателния полюс. Никога не знаеш кога ще възкръсне някоя сцена, някое изречение, някой ден, някоя вечер, някое усещане..
Малко се уморих от музика и лирики за просмукващата се гротеска на обикновеното ежедневие, за звяра и страха в човека, за злокобните сенки, които се гърчат из нечие мътно съзнание, когато падне мрак и щорите се спуснат.
И ми е удобно, уютно ми е само да слушам "As good as it gets", да си го припомням звуково, да се топля с най-любимия ми егоцентризъм на Джак Никълсън, да попивам ритмичното писателско щракане, топлите отзвуци от диалозите и движенията, чистотата на говора и сцените.. Куба Гудинг, контраст, тишина, спокойствие, шепоти и изнервени викове.. И какво да не обичаш в Хелън Хънт? Колко хармоничен и непретенциозен филм. Real love.
~
Живея в къща на два етажа.
Третият се състои от една стая и това е таванът.
Понякога сънувам, че съм на третия или четвъртия етаж и те представляват празни стаи, но не тавански.
В по-старите ми сънища не помня да е имало прозорци в стаята, но светлината беше някак мрачно-коктейлна (която, разбира се, изглежда абсолютно различно, когато се разлива из бяло празно пространство), а стълбището много стръмно и дълго и сякаш се увиваше около една колона, пробиваща мястото в средата на пода. И така продължаваше към следващите етажи. Аз не спирах и не спирах да се изкачвам. Накрая стигах толкова далеч, сякаш не съм почивала с часове по мрачната спирала, прорязваща празните стаи на собствената ми къща. И бях в нищото. Страхувах се от височината. Може би се намирах на 17-ти, 18-ти.. или някой хиляден етаж, не знам. Усещах ужаса от факта, че никога не съм подозирала колко безкраен е собственият ми дом, който винаги съм мислила, че познавам. И знаех, че няма да успея да стигна обратно долу.
Мразех този сън.
Днес сънувах, че съм на третия етаж, който представляваше празна бяла стая с четири симетрично разположени колони и квадратни дупки за прозорци. През тях влизаше дневна светлина, готвеща се да си отиде, ухаеща на здрач. Стените и колоните бяха варосани, а подът - тухлен, посипан с прах от варта.
Гледах през прозореца към къщата на съседите. Перспективата беше толкова различна. Пипах рамката му, знаех, че няма да мога да се слезна долу. И се побърквах. И ме беше страх. И си спомнях за старите си кошмари.
~
Откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.
Човешкото поведение и психика имат толкова много нюанси, че хората губят над 2/3 от живота си, за да ги обяснят, не съзнавайки колко малко им остава, за да ги разрешат.
~
Сгъвам станиола, въртя и усуквам, усуквам и въртя.
~
"Умерената благодарност е признак на посредственост."
~ Benigni
Днес цитирам. Режисьори и актьори, близки приятели.
Днес сме само двамата - аз и моят ден. Харесва ми да се разбираме. Приятна симбиоза.
Това, което не ми харесва, е да си угаждам винаги, но има един очарователен момент, в който онова, което трябва, се откъсва от останалите, тичащи из виещите се коридори до видимо болезнено изпъване на жилите задачи, и заема челна позиция. Тогава пак си угаждам. Аз върша нещата, а съвестта ми ми се отплаща, като след това спокойно заспива.
Из хаоса, из леглото, изтормозено от скачане (скачане, за което се чудя дали ще пиша и докъде ще стигне историята, за да го преситя с намеци за детайли и еднотипни епитети), из музиката, блъскаща се във вратата и стените, провираща се между крехките романтични гънки на пердетата и подлудяваща ме до фантазиране, из шишето с минерална вода и розова капачка, из постоянното усещане, че телефонът ми звъни, а това е просто внезапно включване от тишината - се прокрадва някакво отвратително удовлетворение въпреки всичко, някаква мудна и хедонистична динамика и натоварване, които постоянно гоня и които почти всеки път ме улавят.
~
Тя достигаше лимита на идеала му за достатъчност. Достатъчност - не като "става", а като "поносимо". Поносимо - не като "става", а като "ако вдишам още малко от кожата й, ще се пръсна."
- От двадесет минути не съм спирал да говоря за себе си. Искам да слушам теб. Кажи ми нещо, нещо, свързано с теб.
- Хм.. Добре - каза тя. - Ще говоря.
Помисли секунда-две, пое си дъх и започна.
- Някога случвало ли ти се е да изтръпнеш от щастие, когато минеш покрай къщата на някого, за когото внезапно е започнало да ти пука по различен от предишния начин?
- Не, не, не ми задавай въпроси. Искам да говориш за себе си, а не да ме питаш дали нещо ми се е случвало.
- Ако беше помислил поне секунда, след като ти зададох въпроса, щеше да разбереш. че говоря за себе си. Повече от всякога.
Има нещо ужасно притеснително в неискрените хора и нещо винаги смущаващо останалите в искрените.
Тя рисуваше света върху себе си във всички възможни цветове, в които го откриваше, защото й беше интересен, а светът рисуваше себе си върху нея с всичките си възможни цветове, защото тя му беше още по-интересна.
~
Сега разбираш ли защо е важно някой да те накара да искаш да бъдеш по-добър човек?
~
...След това всичко става по-трудно и далечно, затваря се херметически в отделна своя Вселена, а понякога се пропуква и с шумове и навявания за същността на нормалните разговори между хората връща спокойствието и увереността, че нищо чак толкова специално не се е случило.
Въпреки това имаш усещането, че нещо не особено обичайно е станало. И изведнъж изпитваш неутолимата нужда да затвориш очи, да сведеш глава и да оставиш цялата тежест на света и състоянието ти да излети с крилете на снежнобели гълъби...
~
8/22/2009
Вече нося две обеци.
това трябва да направя. трябва.
трябва този път, тази година, след този период не да си легна, не да си позволя да се оставя на умората, не да затворя очи, не да заспя за броени секунди, а да се измъча, да достигна върха на изтезанието и мазохизма, на които съм способна, и да пиша.
какво ли, какво ли наистина знаят хората?
и кой Бог им е позволил да твърдят, че разбират всичко това?
защото..
защото..
защото вече ми се повръща от рейдиохед
защото не чувам бучене и по-скоро, защото не искам да чувам
защото те са тук - моята лампа, моята стая, но аз не им се радвам
и все пак е удобно, не знам къде другаде трябва да съм сега
но някак искам да не съм тук, защото..
защото ме е страх и искам да избягам от писането
не е ли побъркващо и противоречиво странно? толкова много думи извезвах и извайвах, толкова много пъти едва преодолявах жаждата си за писане и сега, когато мога, мога, наистина имам възможност да пиша, аз се мъча да избягам
непосилно ми изглежда да събера всичко в главата си и да го излея по някакъв начин. това откровено. но не би трябвало да разсъждавам по този деструктивен начин.
дали аз съм такава, или просто хората решават да се борят със страховете си, без значение дали от други хора или от насекоми? дали аз съм такава, или хората се поправят с измисления си червен химикал като тетрадка на първокласник?
съвсем не претендирам с уникалност, макар че много пъти съм се чувствала специална. снощи заспах с мисълта "колко съм нормална". и нямах проблем с това, просто заспах.
защо нямах проблем ли? защото знаех, че ще дойде моментът, в който ще разкажа за всички тези преплели се емоции, ще обсипя дупката във времето с думи, ще рисувам, ще чертая, ще се омотавам до припадък...
разбира се, аз не бих могла да искам някой да предполага как се чувствам, а чувствам ли се наистина, колко, защо, откога..
никой не трябва и не е длъжен, дори самата аз не съм.
наистина е все едно съм изпила тридесет и пет кафета, а умората е много по-неосезаема, макар че усещам как клепачите ми (въпреки че упорито се опитват да не го покажат) просто искат да се схлупят.
психическа и най-вече логична умора. цял ден подреждам и пия тонове вода, като изключим частта с пътя.
миналата година, само че два дни по-късно, бях също така шокирана, много по-различна, но все така откъсната.
тази година искам да прескоча себе си или да преодолея някаква бариера, като не лягам да спя ли? не знам. тази година хората успяха да покажат, че могат да бъдат по-студени от планинския климат, но какво ли знам аз за хората?
нямам заглавие, знаете ли.
и ето, сега имам.
вече нося две обици - да.
преди носех една. сбогом, 7-8-милиметрова дупка, свикнах с теб, свикнах да свалям обе/ицата, когато се къпя, и да я чистя, свикнах, но край. изхвърлям навици, дрехи, вещи и спомени - обичам да почиствам.
ако наистина някой подозира колко уморена съм. самата аз се опитвам да се хвана и да се уловя, докато изписвам тези безумни изречения. опитвам да се хвана, не усещайки как говоря произовлно истини за реални неща, и да се почувствам като в онези пъти, когато пиша насочено и съсредоточено. когато съм адекватна, когато съм готова да редактирам, когато..
аз просто мисля да спя.
толкова днес, утре ще се мъчим повече.
трябва този път, тази година, след този период не да си легна, не да си позволя да се оставя на умората, не да затворя очи, не да заспя за броени секунди, а да се измъча, да достигна върха на изтезанието и мазохизма, на които съм способна, и да пиша.
какво ли, какво ли наистина знаят хората?
и кой Бог им е позволил да твърдят, че разбират всичко това?
защото..
защото..
защото вече ми се повръща от рейдиохед
защото не чувам бучене и по-скоро, защото не искам да чувам
защото те са тук - моята лампа, моята стая, но аз не им се радвам
и все пак е удобно, не знам къде другаде трябва да съм сега
но някак искам да не съм тук, защото..
защото ме е страх и искам да избягам от писането
не е ли побъркващо и противоречиво странно? толкова много думи извезвах и извайвах, толкова много пъти едва преодолявах жаждата си за писане и сега, когато мога, мога, наистина имам възможност да пиша, аз се мъча да избягам
непосилно ми изглежда да събера всичко в главата си и да го излея по някакъв начин. това откровено. но не би трябвало да разсъждавам по този деструктивен начин.
дали аз съм такава, или просто хората решават да се борят със страховете си, без значение дали от други хора или от насекоми? дали аз съм такава, или хората се поправят с измисления си червен химикал като тетрадка на първокласник?
съвсем не претендирам с уникалност, макар че много пъти съм се чувствала специална. снощи заспах с мисълта "колко съм нормална". и нямах проблем с това, просто заспах.
защо нямах проблем ли? защото знаех, че ще дойде моментът, в който ще разкажа за всички тези преплели се емоции, ще обсипя дупката във времето с думи, ще рисувам, ще чертая, ще се омотавам до припадък...
разбира се, аз не бих могла да искам някой да предполага как се чувствам, а чувствам ли се наистина, колко, защо, откога..
никой не трябва и не е длъжен, дори самата аз не съм.
наистина е все едно съм изпила тридесет и пет кафета, а умората е много по-неосезаема, макар че усещам как клепачите ми (въпреки че упорито се опитват да не го покажат) просто искат да се схлупят.
психическа и най-вече логична умора. цял ден подреждам и пия тонове вода, като изключим частта с пътя.
миналата година, само че два дни по-късно, бях също така шокирана, много по-различна, но все така откъсната.
тази година искам да прескоча себе си или да преодолея някаква бариера, като не лягам да спя ли? не знам. тази година хората успяха да покажат, че могат да бъдат по-студени от планинския климат, но какво ли знам аз за хората?
нямам заглавие, знаете ли.
и ето, сега имам.
вече нося две обици - да.
преди носех една. сбогом, 7-8-милиметрова дупка, свикнах с теб, свикнах да свалям обе/ицата, когато се къпя, и да я чистя, свикнах, но край. изхвърлям навици, дрехи, вещи и спомени - обичам да почиствам.
ако наистина някой подозира колко уморена съм. самата аз се опитвам да се хвана и да се уловя, докато изписвам тези безумни изречения. опитвам да се хвана, не усещайки как говоря произовлно истини за реални неща, и да се почувствам като в онези пъти, когато пиша насочено и съсредоточено. когато съм адекватна, когато съм готова да редактирам, когато..
аз просто мисля да спя.
толкова днес, утре ще се мъчим повече.
Subscribe to:
Posts (Atom)