Това, което ще напиша, по никакъв начин няма да учуди или изненада някого. Това, което ще напиша, просто трябва да бъде написано, защото, ако продължавам да живея на чернови от по 1-2-3 изречения, телефонни чернови и всевъзможни асоциации с обективната, прецизна и различна реалност на един късоглед биолог, ще се препълня до такава степен с думи, чувства, болки, писъци и живот, че разговорите ми с хората от преобладаващо необичайни съвсем ще се сринат от моите лирически и така нататък отклонения и ще забравя какво бяха празните, еднозначни, плоски и повърхностни приказки.
Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.
Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.
Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.
От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.
No comments:
Post a Comment