Ето как не се чувствам виновна. И как всеки път, когато, без да искам, започна с малка буква, а след това продължа с големи, го приемам като някаква подсказка, че не така е трябвало да започна.
Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...
Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..
не мога повече
Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.
No comments:
Post a Comment