Did I lie?

Идваш при мен, облечен в черна блуза, която е изцапана с паста за зъби. Преди тази небрежност щеше да ми се стори някак мила и очарователна. Сега просто ме дразни.

Пиша ти откровено разкрепостен смс. При други обстоятелства щеше да го сметнеш за смело и възбуждащо, но сега ти се струва пошло и безвкусно.

Разхождаме се по снежните алеи. Коментираш колко красив е снегът. Обичам да го гледам, но когато го казваш ти, виждам само киша.

Изпращаш ме късно вечерта. Чувам шумове от изоставените къщи, зловещите им, черни прозорци проскърцват. Казвам ти колко много се страхувам от шумове и прозорци и колко трудно заспивам, когато се вглъбя в подобни мисли. Този път не ме приемаш сериозно и смяташ за излишно да успокоиш един толкова превзет и лигав страх.

Разминаваме се с хора. Показваш ми висок, странно облечен мъж на средна възраст с мечтателски очи и правиш интересно предположение за живота му, защото знаеш, че обичам, когато измисляме съдби на непознатите, без да имаме стабилна основа. Вместо да продължа мисълта ти, грубо ти отговарям, че чуждите животи не са наша работа.

Пътуваме в мълчание. Питам те от какво е раната на палеца ти. Казваш ми, че си се порязал. Изваждам лейкопласт от чантата си и понечвам да го залепя на пръста ти. Отказваш. Мислиш загрижеността ми за фалшива и престорена. Това те отдалечава.
От насъбралата се студенина и напрежение струйка кръв бликва и потича над горната ми устна. Поглеждаш ме и я забелязваш. Спираш и ме питаш имам ли кърпички. Ръцете ти съвсем леко потреперват, докато нежно триеш кървавата линийка. Затварям очи, за да не се разтека цялата. Не си до мен по задължение, не искаш да си ходиш, не съм ти омръзнала. Все още те е грижа. Просто си объркан. Аз също. Оставям кърпичката и свеждам глава на рамото ти. Притискаш ме. Този път бялата ти блуза ще блести с черната следа на моята размазана спирала, с петното на привързаността, която придобих към теб. Издавам приглушени звуци на тъга и мимолетно облекчение, докато наум тихичко благодаря на господ, че ме е създал със слаби капиляри.

---

Открих нещо специално. Най-красивото и точно обяснение в любов, на което съм способна. Засега.

---

Прочетох съобщението му отново. Ужасно нагло и самонадеяно. "Внимавай за кого ще мислиш, докато си затворила очи и го целуваш".
"Може ли да те целуна?", попита ме той.
Поглеждам го и тежко въздъхвам.
"Не искаш ли?"
"Искам, просто.. Всъщност искам". Захвърлям телефона си с увереност и си мисля, че точно при чувствата манипулациите не би трябвало винаги да работят.