Controling my feelings for too long

За секунда, само за секунда, ако спреш, няма да ти коства нищо.
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!

Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.

Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.

Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".

back and forth

Поредица от изречения, които няма дълго да издържат на напрежението и тихомълком ще си заминат.
Клетите, засрамени и толкова безсилни!

в определен момент човек спира да се безпокои за това дали някой ще го разбере и дали ще предаде достоверно чувствата си на широката публика
в определени моменти просто спираш да се интересуваш от това как изглеждаш в чуждите очи и само онзи, който вече е стигнал или дори преминал споменатото състояние, може да открие себеподобните

На косъм съм да дръпна рязко страницата и по телената спирала да остане единствено тънката ивичка ненужна хартия.
Ако се объркаш във вторник, то в сряда пъзелът започва да се нарежда. Закономерности, какво да ви кажа.

"Отрова ми дайте, отрова..!"

Пленително.

Resist the world. The only way you can be saved.

На западния фронт нищо ново. На източния също.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."

Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.

Криви 2

"Не изпитвам страаааах от твоя смях
Ще измисля свят с много топлина
Е-а-Е-а-Е-а-Е-а-Еййй"

Днес ми идва да разпъна целия свят на кръст, защото ми е крив отгоре-додолу, отначало-докрай, отляво и отдясно!
Светът ми е парабола, а аз по никакъв начин не мога да изменя функцията, за да я изправя.
А те пият сок от касис някъде пред НАТФИЗ и така времето лети като прелетни птици.
Хората с къси пръсти не пушат цигари, лилавото е по-хубаво от розовото, а някои предпочитат оранжево пред бежово. Хич не ги разбирам тея работи, но разбирам, че с всеки следващ път, когато човек се чувства лош, се научава да не потиска малките си искрици, а по-скоро се учи да си търси други гледни точки, от които да му изглеждат красиви.
Нямам право на дума, защото съм най-ядосана на себе си, хич не личи, но искам да хвърля шишето със студена вода право към пердето, като преди това съм развинтила капачката му.

Let's not get selfish, did you really think I'll let you kill this chorus?
Прозрачно е. И всички са, и всички сме прозрачни.

*Да се науча да не забелязвам, да се науча да не съзерцавам, да се науча да съм друга, да се науча да забравям

Мелодии по вятъра

Отговорът? Не, не го искаш.

Пада прах, вали прах, сипе се прах.
Не е пепел от ексхумирани тела, не е сняг, не са конфети.

Зарядите са толкова много, така цветни, че всичко се слива в ярка, заслепяваща бяла светлина. Сияе, блести, сияе, блести, докато не се превърне в точка, която изчезва за по-малко от момент.

Момент ли?
Хиляди моменти.
Сега вече някой ми липсва. Сега вече мразя някого.
Иска ми се да го гравирам върху небето с искри, изпратени от широко отворени, гневно-тъжни очи.
Не влизай, не викай, дори не чукай на вратата.
Не ме интересува какво дават по някоя си програма, интересува ме, че утре е утре, а днес е днес. Днес е затворено, а утре ще е малко по-друго, но може би също така подобно.

Върнете ме, нека да е девети ноември 2008 г. Има ли шанс да се случи? Да се събудя и да е тогава?
Отказвам се.

'Cause Annie you are star but just not going very far

Ще премина оттук, оттам, ще прочета безброй много красиви послания и безброй много изгубени думи, изгубили се, намерили мен. Знаци ли? Съжалявам, не, благодаря.
А аз мразя, мразя и знам, че в някоя тайна кутийка, на някое тайно, забравено място няма пропуснати писма - всичко е прегледано, прочетено, прочетено отново, а след това отново и отново. Всичко е изтрито и загубено и сега аз си мисля, непособна да ръмжа: тихо е.
Тихо е, тихо е да. Колкото и да насилваш времето, да го пришпорваш, да дърпаш юздите на смешната си псевдолудост, да се заливаш в смях от сълзи и сълзи от смях, да се облепваш със сцени от ужас, за да не заспиш до труп, не ти си този, който върти света.
Ето така е, това е всичкото всичко, което обладава малките моменти, в които гониш ли, гониш своите мълчания, но те вече са пуснали корени - по-дълбоко, отколкото очакваш.
От малка го правя - тогава малко по-нескопосано, сега - все така хаотично. От малка хващам лист /какъвто и да е/ и пиша всичките си нужни и ненужни мисли. Пиша, изливам, оставям, забравям, подарвявам.. Все едно.
Да, подарявам ти омразата си. Все едно.
Да, подарявам гордостта си.
Все едно.
Да, подарявам присъствието си.
Учтивостта.
И тишината.
Пренебрежението.
И очевидното отлагане.
Очевидното отказване.
И повече от очевидното нежелание.

Няма нищо по-сладко от джаз и маслени бои, които безплътно присъстват в пространството.
Няма нищо по-смущаващо от забравената живопис на детската носталгия.
Няма нищо по-белязващо от последни страници, попили хаотични вдъхновения.
Няма нищо по-дълбоко от двуизмерния образ на пренесените мисли.
И едва ли има нещо по-разрушаващо от логични обяснения за сладко-горчивите явления в твоя уж прогресиращ живот.
Защото отговорите затварят въпросите, а затворените въпроси са равни на смърт.


no hero in her sky

I could have lied

Не го очаквах.
Какво стана?

Тук е непоносимо горещо. А между "поносимо" и "непоносимо" не правя разлика.
И двете думи изразяват еднакво негативни емоции. Но това сега няма значение.
Преди година и някакви месеци седях и пишех в един такъв мрачен четвъртък. Не ми се иска всичко да се повтори. Няма всичко да се повтори.

It's no good

I'm gonna take my time
I have all the time in the world


Депеш Моуд могат да се определят с повече от 90 стила.
Депеш Моуд събират повече, отколкото мога да си представя хора.

Съвсем, съвсем пусто.


*

Звездичка. След звездичката започваме на чисто. На чисто, да. На чисто е толкова хубаво. Всичко старо и прашно е отдавна изхвърлено. Има само една празнота, но тя е от хубавите. Тя е готова да бъде запълнена, защото винаги когато чистиш, се готвиш отново да наредиш подарените сувенири по етажерките, старите картички в металните кутии, неносените шалове при забравените ръкавици.
Винаги е така. Защо подреждаш ли? За да се убедиш, че все още притежаваш.

Искам да пея. Да пея колкото мога, въпреки че не съм сигурна колко точно е това. Искам да направя 1001 неща. Да сбъдна 1001 желания. Да заспя за 1001 часа. Искам толкова малко.
Искам да се откъсна от клопката на този злокобен навик да пиша на малки порции, на кванти.
И се опасявам, че трябва много скоро да успея, защото иначе няма да понеса нито думите, нито мислите, нито идеите си.

When will you finally trust me, finally believe in me
Trust me! I'll be there when you need me
You'll be safe here

Любимата ми част - 1.08-ма минута

Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница. Фонетична, кирилица, латиница.
Защо нямам пистолет, защо нямам нещо, което вдига страшен шум?
Представете си как всички клокнки на крехката ви душа се чупят и понасят в бесен ураган, защото не знаете, не знаете, не знаееееееееееееете. Не може да се оставите на онова чувство, че се случват някакви неща, за които сякаш само ви разказват, а в един миг осъзнавате, че слушате собствената си история.
И се боя, че това не е никаква проклета ирония, нито пък от онези случайности, които са всичко друго, но не и случайности. Не, това е просто едно нормално и очаквано стечение на обстоятелствата, което понякога ми се струва абсолютно реално, понякога - не. Понякога преувеличавам силата му, защото ми е нужно, понякога само ме изкарва извън кожата ми. Понякога ми се струва достойно да заеме място в порочните ми вътрешности, понякога знам, че е възможно една от най-лошите идеи на света.

Едва ли някой би могъл да потвърди, че е така. Едва ли някой би могъл да ви принуди да започнете или да спрете. Сигурно някой дирижира тайно всичките ви действия, сигурно ви дърпа от своята скришна площадка. Сигурно гледа нескопосаните ви жестове на сцена, но се смее много - от злорадство и от егоистична любов. Сигурно сте пионки и не разбирате как всяка разляла се капка вода докосва върха на пръстите ви, не усещате как заспивате и сънувате своите абсурдно скрити тайни, сънувате и чувате гласовете си така, както ги чуват другите.

Ако не си готов да грабнеш правилния момент по всяко време, правилният момент може и да не дойде.
Не тръгнеш ли по пътя на спасението, не очаквай да откриеш своя спасител.

Честите прекосявания на забранените зони започнаха да й стават навик. Не сладък порок, не авантюристична грешка. Навик.
Подостри пръстите си и капки кръв с аромат на желязо започнаха да се стичат по празните бели листи. Трябваше да пише писмо.
Мисля, че беше готова.

Рано или късно?

Неделя. Все още е рано, а денят е пълен с дупки по отношение на заетост и свободно време. Как да не бъда доволна?
Има нещо, което ме натъжава, и това е отношението ми към киното. Отношението ми към филми, които съм обожавала, а вече смътно помня. Отношение към любими сцени и реплики, които съм иконизирала, а сега трябва да се мъча, докато се сетя за тях. Това отношение се пренася на доста места. Вече гледам, за да се изумя. Гледам не защото очаквам кой знае колко от режисьор, актьор, сценарист, а просто защото очаквам да се появи нещо зашеметяващо. Гледам, за да обикна някой филм. За да запомня репликите, да запечатам любимите си сцени завинаги в съзнанието си. За да чувам саундтракът, когато уча по география, за да мога да кажа: Филмът е прекрасен. Точка.
И това ме смущава. Всеки отговор на "Защо?" опровергава необяснимото, опровергава чувствата - вскеи отговор на "Защо?" свежда обстоятелствата до адаптиращата се човешка, егоистична природа.
Киното е вдъхновение, а на света малко, прекалено малко неща са по-хубави от вдъхновението. Вдъхновението е като олимпийския огън. Не трябва никога да угасва, не трябва да спре да се предава някога. Едва ли някой ще е способен да достигне най-високите си върхове без вдъхновение. Без вдъхновение хората са голи и сбръчкани. Самотни, голи и тъжни, стоят по средата на улицата, гърчат се и плачат като новородени, а вятърът ги развява насам-натам и, ако имат късмет, попадат на място, където има вдъхновение.
Ако не обща, то моя лична мисия е да се науча да го пазя за дълго, да се науча да го използвам, да се науча да живея с него.
Снощи бях смаяна от Бенджамин, снощи исках да кажа на целия свят, че няма нищо по-велико от изкуството, макар и такова, родило се в долината на парите и лъжите.
Снощи имах пълния набор от думи, с който да разкажа колко тъжно е кожата ти да става все по-нежна, гладка и чиста, паметта - все по-добра, спомените - все по-малко.
Щях да споделя за красотата в хаоса, за красотата, която всеки съзира според своя собствен хаос. Колко произволни сцени, думи и движения докосват най-много сетивата ни, защото някъде дълбко в тях виждаме отраженията на собствените си преживявания или сенките на малките ни скъпоценни желания.
Можех, можех да кажа как киното е моето измислено спасение, киното е моята присадена страст, киното е неунаследено, но аз съм го пришила към ДНК-то си, защото го обичам.
Имах толкова много думи под ръка, бягаха и се гонеха, а аз бях на върха на ентусиазма си, защото щях да хвана всички тях и да ги разпръсна някъде, върху лист или бяло поле, както четката жизнено се отърсва от малките цветни капчици вода. За да вдъхновят.
Моето кино се промени и всичко станало се промени.
Големи обещания се дават само ако можеш да изпълниш малките обещания, които даваш на себе си.
Да си нямаш доверие е една от най-опасните орисии и ви съветвам никога да не си го позволявате.
Аз няма да пиша думи, които придобиват форма, когато ги облечеш в подходяща интонация. Няма да пиша текстове, чийто характер да търся, защото не знам в каква вечер съм ги създала.
Няма да се тормозя по такъв начин, като е толкова по-лесно да знам, че не съм спирала, не съм въздишала, не съм търсила. Не съм.
Много разочарована от себе си съм, защото явно 5 часа са прекалено обширни за моя малък светоглед. Чертата на ограничението се смъква надолу, а над нея стои ясно очертаната черна сянка. Прилича на дифракционна картина, но тези сравнения няма да я заличат.
Някоя нощ ще сънувам всичко, което съм пропуснала по все още неразгадани причини.

Започвам да се опасявам, че хората създават шедьоври, вдъхновяващи другите, защото не са успели да ги използват както трябва в собствения си живот.
И ето нещо, което вдъхва безкрайност; думи, които всеки чака да му кажат, за да си отдъхне поне за малко.

Benjamin Button: [Voice over; letter to his daughter] For what it's worth: it's never too late or, in my case, too early to be whoever you want to be. There's no time limit, stop whenever you want. You can change or stay the same, there are no rules to this thing. We can make the best or the worst of it. I hope you make the best of it. And I hope you see things that startle you. I hope you feel things you never felt before. I hope you meet people with a different point of view. I hope you live a life you're proud of. If you find that you're not, I hope you have the strength to start all over again.

Soon the rain will wash away the sun

Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка –
на теб – непознатия – смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми – властната – жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!



4 януари 1979 г.
Петя Дубарова

Snow

"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."