нищо

Седнах да напиша нещо или да изпуша последна цигара, преди да отида да мия чинии, да пера и да се къпя. Не знам.
Направих си омлет с три яйца - не обичам нито омлет, нито да слагам повече от две яйца, но бях страшно гладна. Сега ми се яде нещо сладко, за предпочитане френски кроасан с много шоколад на някое задимено място. И като казах задимено, откривам, че запалката ми не работи. Вероятно защото много яростно я хвърлих и тя се удари в бюрото.

Снощи (или по-скоро вчера) както никога си легнах в 8 без нещо. Осем. Наистина. Легнах с дрехите, завих се с одеяло и се зачетох в "Любовта на 35-годишната жена". Бях си запалила свещи, бях оставила завесите дръпнати, за да влиза светлина отвън. бях оставила и лампата в коридора, за да влиза светлина от правоъгълния прозорец на вратата. Изключих и звука на телефона, защото не ми беше до никого освен Калин Терзийски.
Събудих се по едно време, направих си супа Маги, изпих я за една минута и пак заспах. До сутринта.

С радост (и малко съжаление) открих, че К.Т. има профил във фейсбук и мога да го добавя. Колко е скучно, когато всичко е така достъпно. Преди секунда станахме приятели и видях, че харесва Нова Генерация.

Усещам как скоро ще правя планове от какво да се лиша, за да си купя и другите му книги.

п.с. мамка му, слуша и доорс. това е прекалено за мен.

Take me anyway

Когато бях малка, направих два-три неуспешни (както при повечето хора) опита да си водя дневник. Вълнувах се ужасно много - редуваха се розови, сини и жълти красиви листчета, на които трябваше да оставям мокри следи от живота си, но аз никога не проявявах достатъчно издръжливост и ги оставях. Може би форматът ме е ограничавал.

Маалко по-късно (или паралелно с епохата на дневниците (с катинарчета!)) мама започна да ми носи разни тефтери. В тях се лигавехме с приятели. Пишехме нецензурни думи, и то грешно, играехме на морски шах и всякакви други непристойни за хартия дейности. Но някак стана така, че тефтерите започнаха да са ми важни, а аз от време на време да пиша просто ей така в тях. До ден днешен ги обожавам и си купувам, когато са ми абсолютно ненужни. Като балсамите за устни. Трудно се сдържам. Фетиш.

В осми клас пишех в една тетрадка с твърди корици, с китара отпред и карта на България отзад. В момента не е при мен, но помня, че е изписана с отвратително грозен, сякаш лекарски почерк, текстове на песни, мастилено крещене от тинейджърски гняв, много интернет, искреност и прекалено тежки опити да не изпусна нищо важно. Ненужни.

След това хронологията малко ми се губи. Най-скъпи са ми три тефтера (все рекламни тефтери на банки), в които съм прибрала много от това, което така ме държи - сърцетуп-туп-туп, гърбовете на много разпиляна хартия, прибрана в един шкаф в Кнежа, постовете ми в МайСпейс, донякъде мижавите бележки и статуси във Фейсбук, кратките съобщения в Туитър и най-най-вече - този блог. Защото не се отказах от него. С всичките му глупости и повторения, ясно отчетливи етапи в развитието ми и в случващото се, в неясно отчетливите такива, в промените, регистрирани в него, в черновите ми, наистина важни, в етикетите, във всичко.

По съвсем друг път трябваше да поема с този пост, но преди да започна да пиша, се зачетох в един тефтер, попаднах на една важна дата от януари, тази година. Явно бях писала, преди да се случи нещото, правеща я поне малко паметна, и осъзнах колко много си припомням и откривам от забравените си писмени версии, колко е важно някъде да документираш, че нещо някога се е случило.

И това е, няма повече, нощта ме изпразни и ми отне всичко. Ще рисувам скоро, толкова любов се крие в рисуването.

Поздравявам миналото и скоро се връщам с чувство. Просто не искам поредна чернова и този път.



п.с. не бях аз, бях мъртвата аз :)

i'm outta plans

Отпускам се, оставям се на парите от този тъжно-провален ден и ми става някак по-спокойно.

Прокарвам пръсти през косата си и въртя на лента последните седемнайсет часа. Трябва да спя, но знам, че няма да искам да стана. Има такива дни. Сега трябва песента да свърши, после още една - последна. И се махам. Почивствам лицето си с тоалетно мляко, мия зъбите си, обличам си нещо за спане, което не е пижама, защото не харесвам пижами, оправям леглото, вземам телефоните и шишето с вода и ги слагам до него, изгасям лампата, опитвам се да си представя някакви неща няколко минути и неусетно заспивам.

А трябваше да съм някъде навън сред ентусиазирани, пияни, надрусани и просто доволни и недоволни младежи. Не отидох дори до магазина.

Но си върнах част от настроението, част от надеждата, а пък част от мен заспива без заблуди и чака нещо да я събуди.

Истината е, че пиша този текст, за да има песента някаква дейност за фон, за да документирам уж дребното и за да сръчкам съдбата, както ми се е случвало няколко пъти след писане на текст.

Направих нещо много себично и се погнусих от нещо първично.
Днес е денят на жената и на майката. Чувствам се инфантилна благодарение на тези кратки съобщителни изречения. Мама заслужава много благодарности, а женствеността става все по-голямо мое вдъхновение.

Тъй че налейте си вино, а аз започвам пак. Това, което правя, е така мъчително и така интересно.

Tell me I'm an angel

Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?

Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.

Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.

Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.

Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.

Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.

Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.

Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.

Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.

Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.

А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.

silence tells me sectretly

everything

Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.

Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.

Плюеш ли, като говориш?

Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.

Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.

Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.

И така нататък, но не, не сега.

We're just ordinary people - ти и аз

"Гениалното остава в банята". Наистина ли е гениално обаче? Така ми се струва, поне докато нямам лист, докато няма къде да излея сапунените си мисли. Въпреки че откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.

Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..

Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.

Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.

Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.

Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?

Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.

Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.

Дали пък гледането в очите не е надценено?

Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.

Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.

Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.

Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.

Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.

За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.

Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.

След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)


За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?

We're just ordinary people. You and me.