life is a verb

декември е месецът не копнежите, на началата, на сбъдванията.
обичам декември от около година.

обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.

съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.

обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.

а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.

не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.

пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.

може би това е достатъчно.

аз знам, че там ще се върна отново

дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.

кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път

белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.

спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.

музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.

черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.

черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.

затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.

ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.

но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.



видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене

"Защото всяка искреност.."

Май ще имам още едно срещане с българската литература и това е. Поне официално такова. А може би не трябва да предричам нищо? Ех.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.

А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.

(...)

Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

(...)

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.

(...)

Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.

Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.

Children, wake up

*DEMENTDistortion@dArt.com

1. Смехът и усмивката на малкия;

2. начинът, по който се прегръщат;

3. историята за вампирите и сградите на пода, докато Катлийн Кийнър (Боже, ама наистина беше тя?! Дори я харесах?) го гледа с умиление отгоре;

4. музиката (особено нежната и чиста откриваща);

5. красивата крепост и другото кръгло..място?;

6. спането измежду и върху един куп меки "неща";

7. "Стъпи върху главата ми.";

8. липсата на връзка и озоваването някъде;

9. нека си играем на приказка;

10. краят и "Защо не прегърнеш всички?! Прегърни ги всичките!"

11. "That was my favorite arm".


Иде ми сама да се прегърна с детска усмивка, спомняйки си някои сцени, които вчера не ми се сториха толкова, толкова хубави, и да счупя костите си с много любов.


п.с. честити 19, dear Ани :>

Together we cry

Как ми се мълчи.

I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way

Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".

Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..

Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.

толкова ви обичам
как ще живея без вас?

Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels

п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>