..за да видя как си.
Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.
Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.
Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.
Showing posts with label notes. Show all posts
Showing posts with label notes. Show all posts
11/08/2009
10/16/2009
The world wants me to feel small. Well, try again later.
движещата сила е гневът? защото хармонията определено не е (поне когато се отнася за писане).
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
10/05/2009
Някой ще дойде и ще почисти.
Моля ти се, не умирай на 27. Обещаваш ли?
Някой е рязлял нещо върху снощноотпечатаната реч на Джон Клийз от погребението на Греъм Чапман. Някой си търси война.
Кейт Уинслет е на 34 от днес, а за нея и Джим Кери подозирам, че ще пиша съвсем скоро, но дотогава ще се правя, че не знам.
Есента удари писателите със свръхдоза мрак, промита и неумело концентрирана синина в небесните бяло-сиви петна, купчини мокри листа из празните паркове и следобедни разходки около църквата и къщите, облепени с некролози, намиращи се на пропадналата и изгнила улица до нея. Задави ги с торнадо дим, дръпна примката около гърлата им по тяхна жадна и мазохистична заповед и им изкрещя "Дръж!", докато гласовете им не станаха изтерзано обезобразени, разбити, смазани, замаяни.
И всички те се разписаха.
За дните и нощите си, за ежедневието, училището, университета, за новите риалита и новите им водещи по старите познати телевизии.
За ъндърграунд местата, които преди са пренебрегвали, за умопомрачително гротескните асоциации, които се пробуждат в съзнанията, щом очите зърнат сюрреалистичните скулптури в някоя влажна, празна и тиха неделя. За желанията, които ги задвижват сутринта, и за разлагащото чувство, че тези, същите желания, са започнали да линеят и са се изчерпали в очакването си.
Пишат за Деймиън Марли, понеже смятат, че светът ще се интересува, че е един от новите елементи в плейлистите им.
Пишат за спомените си, значителни и невзрачни, погледнати през чуждите очи; за детството си, издигнато в култа на миналото и чистото, за мечтите си, за невинността, която си въобразяват, че са притежавали, за хората, които са подминали или са ги подминали, за хората, с които винаги са имали възможност да взаимодействат по специален начин (защото точно това е безспорно важно и няма философ, който да ме разубеди), но не са се намирали на подходящото място, от което изгледът да им разкрие тайната, че някога ще съжаляват за пропуснатия шанс.
Пишат поезия, с която смятат, че трупат единици красота в полза на света, и тръпнат в очакване някой да ги открие.
Или пишат текстове на песни на последната страница на тетрадката по литература, защото поезията изведнъж им се е видяла безкрайно и неразбираемо отдалечена от същността им. Пишат текстове на песни и се чудят защо се опитват да се поставят на мястото на Смирненски (например), след като някога са се намирали наблизо. Явно някой им е отнел способността да си правят автопортрети в стихове.
Пишат за минутите, преди сънят да ги похити, в които, стиснали зъби и нокти, сурово белязващи дланите, отронвайки капки пот по челото, слушат песента, към която са се пристрастили, и се опитват да бъдат в реалността, не затваряйки очи, за да не потънат в нещо неслучило се.
Пишат за новите си навици, които от известно време са видимо утвърдяващи се и това ужасно ги обезличава.
Пишат за рисунките по кориците на другите тетрадки, които пресъздават мотива за апокалиптичната тежест на знанието и частичното осъзнаване, които водят до силно разклатено разбиране на света.
Общо-взето, да. Хората пишат.
И се молят другите хора да не умират на 27. Надяват се момичетата, които нито харесват особено, нито познават особено, да са добре. И им е малко тъжно за останалите, които, след като се изправят усмихнати и вдъхнат някаква стабилност и спокойствие у близките си, отново се сриват върху леглото. Този път може би завинаги.
Моля те, не умирай на 27 и се опитай да върнеш изпепеляващия яд, който ме гори, преди да заспя и когато излизам, бързаща и мигаща, защото всичките коли, които идват срещу мен, заслепяват с дълги фарове. Не умирай на 27 и аз ще запомня номера на колата ти. Не умирай на 27 и ще започна да пиша за нещата, за които не пиша. Не умирай на 27 и ще използвам думата "обичам". Не умирай на 27 като Джим Морисън и ще ти призная, че ми липсваше през цялото това време. Не умирай на 27 и сама ще те потърся, без да чакам знак, че няма да нараня достойнството си, ако го направя. Не умирай на 27 и ще ти разкажа колко харесвам учебника си по история. Ще ти покажа някои от нещата, които съм писала. Ще ти напиша писмо, ако поискаш. И с кадифена нежност ще те поправям, когато грешиш. Не умирай на 27 и с непоносими спазми ще се опитвам да сдържа ироничната си горчива усмивка или пък бурната течна смес от щастливи хормони, която едва успява да не прелее на ръба на плитката ми душа.
Не умирай на 27 и ще ти кажа защо пуша, усмихваща се и издишаща дим. Ще ти дам една от моите, а може дори да я запаля. Не умирай на 27 и ще те накарам да слушаш някоя песен, която харесвам. Ще гледам филм, който ти ми препоръчаш. Ще ти звънна за рождения ден и ще ти пожелая нещо с доловимо специална честота на гласа, а ако те видя, ще те прегърна по различен от предишните начини. Не умирай на 27 и ще стъпча принципите си, ще претопя решетката на килията и ще пиша за нея или доволна ще замълча. Не умирай на 27 и ще се чувствам виновна, че предаваш някого, че предаваш и мен. Не умирай на 27 и ще загубя лаконичната искреност, която напоследък ме е омотала, ще споделя някои от тайните си, а с теб може би ще споделя две от трите си минути на ден. Ще бъда такава, каквато искам и трябва. Не умирай на 27 и ще направя това, за което и преди си ме молил. Ще споделя с теб нещо, което обичаш. Не умирай на 27 и ще ти вдигна скандал, а накрая ще се пръсна като хиляди конфети истерични и момичешки сълзи в утехата на топлия ти дъх по кожата ми, галещ я с успокоителни шепоти. Не умирай на 27 и ще те гледам сякаш нямам нужда от теб. А после ще ти докажа това, в което едва ли ще се усъмниш - въпреки че умело се маскират в актьорска игра, хората са уязвими.
Не умирай на 18, 19, 20, 21... Нито пък на 27.
И знаеш ли, ако не умреш до или на 27, съществува някакъв малък, адски малък, но все пак вероятен шанс и аз да имам пръст в това. Не знам обаче дали ще ти го кажа. Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25.
Някой е рязлял нещо върху снощноотпечатаната реч на Джон Клийз от погребението на Греъм Чапман. Някой си търси война.
Кейт Уинслет е на 34 от днес, а за нея и Джим Кери подозирам, че ще пиша съвсем скоро, но дотогава ще се правя, че не знам.
Есента удари писателите със свръхдоза мрак, промита и неумело концентрирана синина в небесните бяло-сиви петна, купчини мокри листа из празните паркове и следобедни разходки около църквата и къщите, облепени с некролози, намиращи се на пропадналата и изгнила улица до нея. Задави ги с торнадо дим, дръпна примката около гърлата им по тяхна жадна и мазохистична заповед и им изкрещя "Дръж!", докато гласовете им не станаха изтерзано обезобразени, разбити, смазани, замаяни.
И всички те се разписаха.
За дните и нощите си, за ежедневието, училището, университета, за новите риалита и новите им водещи по старите познати телевизии.
За ъндърграунд местата, които преди са пренебрегвали, за умопомрачително гротескните асоциации, които се пробуждат в съзнанията, щом очите зърнат сюрреалистичните скулптури в някоя влажна, празна и тиха неделя. За желанията, които ги задвижват сутринта, и за разлагащото чувство, че тези, същите желания, са започнали да линеят и са се изчерпали в очакването си.
Пишат за Деймиън Марли, понеже смятат, че светът ще се интересува, че е един от новите елементи в плейлистите им.
Пишат за спомените си, значителни и невзрачни, погледнати през чуждите очи; за детството си, издигнато в култа на миналото и чистото, за мечтите си, за невинността, която си въобразяват, че са притежавали, за хората, които са подминали или са ги подминали, за хората, с които винаги са имали възможност да взаимодействат по специален начин (защото точно това е безспорно важно и няма философ, който да ме разубеди), но не са се намирали на подходящото място, от което изгледът да им разкрие тайната, че някога ще съжаляват за пропуснатия шанс.
Пишат поезия, с която смятат, че трупат единици красота в полза на света, и тръпнат в очакване някой да ги открие.
Или пишат текстове на песни на последната страница на тетрадката по литература, защото поезията изведнъж им се е видяла безкрайно и неразбираемо отдалечена от същността им. Пишат текстове на песни и се чудят защо се опитват да се поставят на мястото на Смирненски (например), след като някога са се намирали наблизо. Явно някой им е отнел способността да си правят автопортрети в стихове.
Пишат за минутите, преди сънят да ги похити, в които, стиснали зъби и нокти, сурово белязващи дланите, отронвайки капки пот по челото, слушат песента, към която са се пристрастили, и се опитват да бъдат в реалността, не затваряйки очи, за да не потънат в нещо неслучило се.
Пишат за новите си навици, които от известно време са видимо утвърдяващи се и това ужасно ги обезличава.
Пишат за рисунките по кориците на другите тетрадки, които пресъздават мотива за апокалиптичната тежест на знанието и частичното осъзнаване, които водят до силно разклатено разбиране на света.
Общо-взето, да. Хората пишат.
И се молят другите хора да не умират на 27. Надяват се момичетата, които нито харесват особено, нито познават особено, да са добре. И им е малко тъжно за останалите, които, след като се изправят усмихнати и вдъхнат някаква стабилност и спокойствие у близките си, отново се сриват върху леглото. Този път може би завинаги.
Моля те, не умирай на 27 и се опитай да върнеш изпепеляващия яд, който ме гори, преди да заспя и когато излизам, бързаща и мигаща, защото всичките коли, които идват срещу мен, заслепяват с дълги фарове. Не умирай на 27 и аз ще запомня номера на колата ти. Не умирай на 27 и ще започна да пиша за нещата, за които не пиша. Не умирай на 27 и ще използвам думата "обичам". Не умирай на 27 като Джим Морисън и ще ти призная, че ми липсваше през цялото това време. Не умирай на 27 и сама ще те потърся, без да чакам знак, че няма да нараня достойнството си, ако го направя. Не умирай на 27 и ще ти разкажа колко харесвам учебника си по история. Ще ти покажа някои от нещата, които съм писала. Ще ти напиша писмо, ако поискаш. И с кадифена нежност ще те поправям, когато грешиш. Не умирай на 27 и с непоносими спазми ще се опитвам да сдържа ироничната си горчива усмивка или пък бурната течна смес от щастливи хормони, която едва успява да не прелее на ръба на плитката ми душа.
Не умирай на 27 и ще ти кажа защо пуша, усмихваща се и издишаща дим. Ще ти дам една от моите, а може дори да я запаля. Не умирай на 27 и ще те накарам да слушаш някоя песен, която харесвам. Ще гледам филм, който ти ми препоръчаш. Ще ти звънна за рождения ден и ще ти пожелая нещо с доловимо специална честота на гласа, а ако те видя, ще те прегърна по различен от предишните начини. Не умирай на 27 и ще стъпча принципите си, ще претопя решетката на килията и ще пиша за нея или доволна ще замълча. Не умирай на 27 и ще се чувствам виновна, че предаваш някого, че предаваш и мен. Не умирай на 27 и ще загубя лаконичната искреност, която напоследък ме е омотала, ще споделя някои от тайните си, а с теб може би ще споделя две от трите си минути на ден. Ще бъда такава, каквато искам и трябва. Не умирай на 27 и ще направя това, за което и преди си ме молил. Ще споделя с теб нещо, което обичаш. Не умирай на 27 и ще ти вдигна скандал, а накрая ще се пръсна като хиляди конфети истерични и момичешки сълзи в утехата на топлия ти дъх по кожата ми, галещ я с успокоителни шепоти. Не умирай на 27 и ще те гледам сякаш нямам нужда от теб. А после ще ти докажа това, в което едва ли ще се усъмниш - въпреки че умело се маскират в актьорска игра, хората са уязвими.
Не умирай на 18, 19, 20, 21... Нито пък на 27.
И знаеш ли, ако не умреш до или на 27, съществува някакъв малък, адски малък, но все пак вероятен шанс и аз да имам пръст в това. Не знам обаче дали ще ти го кажа. Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25.
9/03/2009
I can shine even in the darkness
Кога не е било така? Може би много отдавна? Или още по-отдавна, когато не съм могла да градя съзнателни спомени, когато не съм познавала думата "Аз"?
Септември нахлу. С хладния въздух, просмукващ се през прозореца в измореното ми тяло, каращ ме да търся блузите с дълъг ръкав и по-дебелите завивки.
С топлото, но не изгарящо слънце, което все още трудно се търпи, но понякога намирането на сянка не е главната цел, която те дращи.
Септември нахлу с празнотата. Нахлу с "Осъдени души", която вече започва; с повече отвсякога осезаемата мъглявина и сивота на града, която пробожда сърцето ми с тъпа и куха болка. Потъмняха и най-тъмните часове, обляха се в някакво глухо, но все пак приятно отегчение. Небето в два след полунощ не изглежда безкрайно, дълбоко, черно до загуба на чувство за ориентация и повишаване на усещането, че си нищо; не блести със звезден прах, не танцува с неказаните ти желания, не отнема времето ти в сладостно откриване на вълшебни комбинации и съзвездия, когато се прибираш сам и отказваш музиката, която някой като мен ти предлага. В два след полунощ небето е синьо като в четири сутринта, но не защото сутринта е толкова близо, а защото самото то също се е излющило, изгубило е лятото в себе си, изгубило е погледите на деца, млади и стари, безброй пъти впивали се в него, търсещи магия, спокойствие и утеха.
Пълната луна вече е сребриста и леко студена. Някъде по време на вечното си обикаляне около всички нас е загубила жълтеникавата си топлота и се е оставила на вятъра да отнеме цялата й тъга, като я е заменил единствено с отчаяние.
Така изглежда всичко.
Но аз не съм отчаяна, не съм безнадеждно отдала се на носталгия по лятото или по някакви случки и хора. Макар че мракът в стаята ми е все така летен, вечерите имат цвета на идващия студ, миришат на отиващата към края си игра на безшумно отключване и отваряне на входната врата. Отиват си несподавените гласове, които ме изпращат малко преди да затворя вратата и да се запътя към терасата с непринудено изписана усмивка или вкус на удовлетворение.
Сега малкият ми свят е Portishead и всички останали празни и дълбоки до неизбежно удавяне мелодии. Всичко е облепено в рамката на скорошни усещания, непрестояли достатъчно, за да бъдат наречени спомени. А отвътре тлее жаждата за студено лято, скриване в пуловерите и прегръдките, усмивки през ветровете и ръце, невъзможни да бъдат отнети от горещата повърхност на порцеланова чаша в някое хубаво кафене, което е наше повече от всичко.
Най-болезнено от всичко е изпрарилият се яд. Издъхващото усещане, че съм бясна и всичко в мен се е разбъркало и създава леко емоционално гадене, от което нямам нужда да се отърва. Няма го дъха на бързината и желанието да хванеш всяка секунда, да я сграбчиш и да я изпълниш с колкото се може повече дейност, за да успееш с падането на мрака да вдишаш въздух с целия капацитет на дробовете си, да оставиш прикритата ти нервност да се развилнее под формата на приповдигнати възгласи, усмивки и много повече еуфория, отколкото преди.
Въпреки че са познати, аз смятам да превърна улиците в непознати отново или просто да разбера, че никога за мен няма да бъдат такива, каквито могат да изплуват сега в съзнанието ми.
Около мен някои сплотено драпат и се сърпотивляват със зъби и нокти срещу идващите събития, защото всички знаем колко сладко-горчиви се очертават да бъдат и колко безсилни ще бъдем пред тях. Аз загубих малко, съвсем малко от онова вечно желание да разруша илюзията с отегчителни и разсейващи емоцията разсъждения.
С това си обяснявам чувството на безсилие и едва осезаема мимикрия, с която съм почти готова да приема идващото. Но ще опитам да изкривя каквото мога, докато не остана доволна.
"Доволна" е опасна дума. Утопия, бих казала. Но винаги се намират мигове, белязани с нея, стига да решиш да разровиш прашните и заяждащи по поръчка чекмеджета на паметта си. Удобно безчувствен винаги може да бъдеш, но емоционалната ангажираност ми се струва много по-съблазнителна опция.
Все още обаче слънцето не е заглъхнало, не се е размило в есенни дъждове, не се е обесило на стегнатия възел на вятъра, не е забравило хората, които не го забравят, въпреки че много повече обичат тихото му славно спускане под хоризонта, отколкото озаряващото му издигане.
Аз страдам, защото за пети път ще беля ябълки и ще правя сладкиша, който се научих да правя от прекрасната си баба. Страдам, защото този път няма да се блъскам в навалицата с него, специално приготвен за специални хора, искаща да зарадвам някого, и няма да треперя в самоизяждащо се очакване на познато лице.
Напоследък дори пътищата ми не се отклоняват в посоката, в която искам, а много задължения започват да натежават на везната и съм на прага да предрека, че трезвият ми, леко стресиран начин на мислене е на път да се пробуди.
Някои пукнтове въпросителни и тишина обаче се припокриват.. И все пак това не е причина да настроя часовника си по нечий чужд мироглед.
Цигареният дим те издига само когато светлината е романтична и приглушена или когато не усещаш, че моментът за отлитане сам е отлетял.
Времето отново се изкачва на първия ред в поредния ненаписан списък. И е всичко, от което имаме нужда. А всичко, което имаме, по ирония на съдбата, е време.
Едва забележима е тъгата ми; от нея се страхувам, страхувам се от репликата "мъчно ми е за теб", защото "липсваш ми" казвам рядко, но и това не знам докога ще продължи. Страхувам се, понеже съм устроена да изпитвам неутолимата нужда да кажа нещо подобно и колкото по-дълго се задържа в мен, толкова повече думи съм способна да бълвам.
Затова сега нямам търпение да огледам новородените септемврийски улици, да продължа да смятам, че тази година литературата ще е нова страница в представите ми за нея; че хората ще стават все по-близки и все по-откриващи се и че това чувство няма да е мимолетно, а ще се задържи в мен, защото от векове е напирало и ме е умолявало за свободата, която му се полага.
Последните летни песни си тръгват с отлива и неколкодневното интензивно писане на сценариии с цел възвръщане на животворния бяс, но не..
Закривам изповедта по настъпилия септември, който все още ме държи в движение и неочаквани обаждания за събуждане, полуадекватно бързане и вземане на решения и топли усмивки под топлото слънце.
Чудя се дали ще си забраня да чакам някой друг месец и от днес ли ще пусна заповедта, или утре, както винаги, ще е идеалният избор за начало.
И тъй като днес съумявам да не се разпилея, тъй като носталгията все още не е открила постоянно убежище в сетивата и мислите ми, аз не мога да мразя или величая живота напразно.
ще ми бъде тъжно
Септември нахлу. С хладния въздух, просмукващ се през прозореца в измореното ми тяло, каращ ме да търся блузите с дълъг ръкав и по-дебелите завивки.
С топлото, но не изгарящо слънце, което все още трудно се търпи, но понякога намирането на сянка не е главната цел, която те дращи.
Септември нахлу с празнотата. Нахлу с "Осъдени души", която вече започва; с повече отвсякога осезаемата мъглявина и сивота на града, която пробожда сърцето ми с тъпа и куха болка. Потъмняха и най-тъмните часове, обляха се в някакво глухо, но все пак приятно отегчение. Небето в два след полунощ не изглежда безкрайно, дълбоко, черно до загуба на чувство за ориентация и повишаване на усещането, че си нищо; не блести със звезден прах, не танцува с неказаните ти желания, не отнема времето ти в сладостно откриване на вълшебни комбинации и съзвездия, когато се прибираш сам и отказваш музиката, която някой като мен ти предлага. В два след полунощ небето е синьо като в четири сутринта, но не защото сутринта е толкова близо, а защото самото то също се е излющило, изгубило е лятото в себе си, изгубило е погледите на деца, млади и стари, безброй пъти впивали се в него, търсещи магия, спокойствие и утеха.
Пълната луна вече е сребриста и леко студена. Някъде по време на вечното си обикаляне около всички нас е загубила жълтеникавата си топлота и се е оставила на вятъра да отнеме цялата й тъга, като я е заменил единствено с отчаяние.
Така изглежда всичко.
Но аз не съм отчаяна, не съм безнадеждно отдала се на носталгия по лятото или по някакви случки и хора. Макар че мракът в стаята ми е все така летен, вечерите имат цвета на идващия студ, миришат на отиващата към края си игра на безшумно отключване и отваряне на входната врата. Отиват си несподавените гласове, които ме изпращат малко преди да затворя вратата и да се запътя към терасата с непринудено изписана усмивка или вкус на удовлетворение.
Сега малкият ми свят е Portishead и всички останали празни и дълбоки до неизбежно удавяне мелодии. Всичко е облепено в рамката на скорошни усещания, непрестояли достатъчно, за да бъдат наречени спомени. А отвътре тлее жаждата за студено лято, скриване в пуловерите и прегръдките, усмивки през ветровете и ръце, невъзможни да бъдат отнети от горещата повърхност на порцеланова чаша в някое хубаво кафене, което е наше повече от всичко.
Най-болезнено от всичко е изпрарилият се яд. Издъхващото усещане, че съм бясна и всичко в мен се е разбъркало и създава леко емоционално гадене, от което нямам нужда да се отърва. Няма го дъха на бързината и желанието да хванеш всяка секунда, да я сграбчиш и да я изпълниш с колкото се може повече дейност, за да успееш с падането на мрака да вдишаш въздух с целия капацитет на дробовете си, да оставиш прикритата ти нервност да се развилнее под формата на приповдигнати възгласи, усмивки и много повече еуфория, отколкото преди.
Въпреки че са познати, аз смятам да превърна улиците в непознати отново или просто да разбера, че никога за мен няма да бъдат такива, каквито могат да изплуват сега в съзнанието ми.
Около мен някои сплотено драпат и се сърпотивляват със зъби и нокти срещу идващите събития, защото всички знаем колко сладко-горчиви се очертават да бъдат и колко безсилни ще бъдем пред тях. Аз загубих малко, съвсем малко от онова вечно желание да разруша илюзията с отегчителни и разсейващи емоцията разсъждения.
С това си обяснявам чувството на безсилие и едва осезаема мимикрия, с която съм почти готова да приема идващото. Но ще опитам да изкривя каквото мога, докато не остана доволна.
"Доволна" е опасна дума. Утопия, бих казала. Но винаги се намират мигове, белязани с нея, стига да решиш да разровиш прашните и заяждащи по поръчка чекмеджета на паметта си. Удобно безчувствен винаги може да бъдеш, но емоционалната ангажираност ми се струва много по-съблазнителна опция.
Все още обаче слънцето не е заглъхнало, не се е размило в есенни дъждове, не се е обесило на стегнатия възел на вятъра, не е забравило хората, които не го забравят, въпреки че много повече обичат тихото му славно спускане под хоризонта, отколкото озаряващото му издигане.
Аз страдам, защото за пети път ще беля ябълки и ще правя сладкиша, който се научих да правя от прекрасната си баба. Страдам, защото този път няма да се блъскам в навалицата с него, специално приготвен за специални хора, искаща да зарадвам някого, и няма да треперя в самоизяждащо се очакване на познато лице.
Напоследък дори пътищата ми не се отклоняват в посоката, в която искам, а много задължения започват да натежават на везната и съм на прага да предрека, че трезвият ми, леко стресиран начин на мислене е на път да се пробуди.
Някои пукнтове въпросителни и тишина обаче се припокриват.. И все пак това не е причина да настроя часовника си по нечий чужд мироглед.
Цигареният дим те издига само когато светлината е романтична и приглушена или когато не усещаш, че моментът за отлитане сам е отлетял.
Времето отново се изкачва на първия ред в поредния ненаписан списък. И е всичко, от което имаме нужда. А всичко, което имаме, по ирония на съдбата, е време.
Едва забележима е тъгата ми; от нея се страхувам, страхувам се от репликата "мъчно ми е за теб", защото "липсваш ми" казвам рядко, но и това не знам докога ще продължи. Страхувам се, понеже съм устроена да изпитвам неутолимата нужда да кажа нещо подобно и колкото по-дълго се задържа в мен, толкова повече думи съм способна да бълвам.
Затова сега нямам търпение да огледам новородените септемврийски улици, да продължа да смятам, че тази година литературата ще е нова страница в представите ми за нея; че хората ще стават все по-близки и все по-откриващи се и че това чувство няма да е мимолетно, а ще се задържи в мен, защото от векове е напирало и ме е умолявало за свободата, която му се полага.
Последните летни песни си тръгват с отлива и неколкодневното интензивно писане на сценариии с цел възвръщане на животворния бяс, но не..
Закривам изповедта по настъпилия септември, който все още ме държи в движение и неочаквани обаждания за събуждане, полуадекватно бързане и вземане на решения и топли усмивки под топлото слънце.
Чудя се дали ще си забраня да чакам някой друг месец и от днес ли ще пусна заповедта, или утре, както винаги, ще е идеалният избор за начало.
И тъй като днес съумявам да не се разпилея, тъй като носталгията все още не е открила постоянно убежище в сетивата и мислите ми, аз не мога да мразя или величая живота напразно.
ще ми бъде тъжно
7/28/2009
Senseless preface
Позволявам си твърде много. Време да пиша. Възможност да пиша. Причините да пиша не трябва да си ги позволявам, а просто да живея, за да съществуват.
Но все пак.. си позволявам твърде много.
Да пиша през деня например. Не че се чувствам гола в супермаркет или съвсем не на място, но не е като да пишеш вечерта, изцеден от умора или пък преливащ от премълчавания и спестено дишане в определен момент.
Включих компютъра си само за да напиша няколко неща, които се оказва, че май трябва да напиша, и за да кача забравена и чута, но никога усетена музика. Да възвърна обичайните тракове към новите, които ме докосват, и да дам шанс на други, които никога не са ме отвеждали към онези почти транс състояния на потъване и спокойствие.
Спомних си, че Back to School на Deftones беше песента, с която открих, че мога да спя, слушайки на пръв поглед по-груба музика. И въпреки че бях увеличила ужасно много, ми беше хубаво. Да, хубаво, просто хубаво.
Deftones ми напомнят на още много отминали времена, без дори да съм ги обичала, без да съм попадала на атмосферата, която те омотава и обгръща. Напомнят ми на някакви хора и някаква музика, на някакви неща, които не си представям да кажа сега, но и не съм способна да гарантирам каквото и да било.
Отскоро и филмите, които гледам (а може би беше просто епизод на "Али МакБийл", в който участва Матю Пери), ми напомнят за друг филм, в който открих теорията си за удобството на нещастието и за щастливото нещастие - "Closer".
И съществува някаква достоверност. Дори в еволюцията не е заложено на човек да е щастлив, а само да се пази от опасностите. Щастието не ти помага в оцеляването. Затова винаги когато се почувстваш необичайно добре с всичко и всички около теб, намираш нов източник на страх, стрес и притеснения. Няма как - трябва да се бориш, да дереш с нокти и в някоя тъмносиня прелестна вечер тайно да си прошепнеш, толкова тихо, че да е трудно доловимо дори за острия ти слух - че си бил щастлив. И може би още си.
Но без опасностите би било невъзможно.
А аз качих музиката там, където трябва, и може би е време да направя нещо изтощително, съществено, важно. Нещо, което въобще не искам да правя, но вярна на принципите си, ще подкрепя идеята, че хубавите неща са резултат от трудности и тежки усилия, а ако човек правеше само това, което обича, животът щеше а е ужасна загуба на време.
Но все пак.. си позволявам твърде много.
Да пиша през деня например. Не че се чувствам гола в супермаркет или съвсем не на място, но не е като да пишеш вечерта, изцеден от умора или пък преливащ от премълчавания и спестено дишане в определен момент.
Включих компютъра си само за да напиша няколко неща, които се оказва, че май трябва да напиша, и за да кача забравена и чута, но никога усетена музика. Да възвърна обичайните тракове към новите, които ме докосват, и да дам шанс на други, които никога не са ме отвеждали към онези почти транс състояния на потъване и спокойствие.
Спомних си, че Back to School на Deftones беше песента, с която открих, че мога да спя, слушайки на пръв поглед по-груба музика. И въпреки че бях увеличила ужасно много, ми беше хубаво. Да, хубаво, просто хубаво.
Deftones ми напомнят на още много отминали времена, без дори да съм ги обичала, без да съм попадала на атмосферата, която те омотава и обгръща. Напомнят ми на някакви хора и някаква музика, на някакви неща, които не си представям да кажа сега, но и не съм способна да гарантирам каквото и да било.
Отскоро и филмите, които гледам (а може би беше просто епизод на "Али МакБийл", в който участва Матю Пери), ми напомнят за друг филм, в който открих теорията си за удобството на нещастието и за щастливото нещастие - "Closer".
И съществува някаква достоверност. Дори в еволюцията не е заложено на човек да е щастлив, а само да се пази от опасностите. Щастието не ти помага в оцеляването. Затова винаги когато се почувстваш необичайно добре с всичко и всички около теб, намираш нов източник на страх, стрес и притеснения. Няма как - трябва да се бориш, да дереш с нокти и в някоя тъмносиня прелестна вечер тайно да си прошепнеш, толкова тихо, че да е трудно доловимо дори за острия ти слух - че си бил щастлив. И може би още си.
Но без опасностите би било невъзможно.
А аз качих музиката там, където трябва, и може би е време да направя нещо изтощително, съществено, важно. Нещо, което въобще не искам да правя, но вярна на принципите си, ще подкрепя идеята, че хубавите неща са резултат от трудности и тежки усилия, а ако човек правеше само това, което обича, животът щеше а е ужасна загуба на време.
7/02/2009
защото не мога да цитирам лириката на инструменталите. за жалост.
хей оу, Весела, май имаш нужда да пишеш?
да пишеш, защото тази вечер е една офф-вечер, вечер, която в общи линии пропиляваш, но все пак би я нарекла приятна, тъй като безсрамно пръскаш думи насам-натам, без невероятно чувство или пък тъпо усещане за нямост, но все пак ти е приятно, нали?
ах, продаде се, продаде и думите. жалко.
днес беше изключително необичаен ден, тъй като спах така дълбоко, че не успях да стана навреме, за да взема грамотата си, но пък успях да причиня адски болки на двама мъже. кола маска или невероятното отмъщение и мегаудовлетворението, след като видиш, че на мястото на всички онези хиляди, черни, гъсти, дебели и къдрави косми вече има гладко петно - О не, кожа!
И така, достигнах до извода, че мъжете наистина обожават да мрънкат, а жените са много по-издръжливи, наистина много.
За първи път от доста време насам вкусът на бира ми се стори приемлив, та дори и приятен, макар че изпих точно една глътка, но пък беше хубава.
усещам се, усещам как пиша по начин, който не крещи името ми, който не е "аз", но засега е неизбежно, така че продължавам с това, с което съм се захванала.
хей оу, Весела, мисля, че Никълъс Кейдж те очаква и много му се иска най-накрая да те очарова (макар да не те е разочаровал), за да можеш спокойно да изхвърлиш един предразсъдък, който дори не знам откъде си придобила.
Мисля също, че утре е ден за подредба. На мисли, стаи, навици. Трябва да разместиш тук-там или пък направо да изхвърлиш намерения и убеждения с чували, защото понякога това е единственият ефективен начин да се почувстваш чист. Сапунът тук не струва.
болезнено противоречива съм в чувствата и предпочитанията си. преди часове просто не понасях един определен тип хора и представител от него, а сега не чувствам онова ужасно презрение, онова непосилно и разяждащо разочарование, което част от действията им предизвиква у мен. но следите остават, дори да си мислиш, че си забравил.
аз ли? аз съм добре. но жадувам да се изчистя. от всичко. много ми се иска да се събудя с изпразнено от старите, до болка познати и превъртани мисли и идеи съзнание, пълна с енергия за напълно различни усещания. това е възможно, лошото е, че само понякога ентусиазмът е толкова опияняващ, но появи ли се..
признавам си, малко ме е страх и съвсем малко ми се иска да се почувствам няма. когато истории се разхождат по повърхността на нервните ми клетки, значи нещо е too much и аз се опитвам да заглуша какафонията с думи. думите са съставени от разни буквички after all. това не ги прави по-специални от рязкото дърпане на лентата с кола маска, някой укоряващ или разкриващ значението на цялото мълчание поглед. прави ги просто силни. но докога?
adore, adore.
хей оу, къде са страстите ти, обичаш ли, плачеш ли, страхуваш ли се, има ли някой, който ти липсва болезнено много, желаеш ли да му кажеш със насълзени очи и едва крепящ се на безсилие глас "мъчно ми е за теб" (но не в смисъла на "съжалявам те")?
има ли някой, чийто мирис никога не би объркал; някой, чиято топлина е твоят огън? има ли някой, който ти се струва по-специален от всички егоицентрични и специални хора, по-красив от всички турци второ поколение, въпреки че е просто симпатичен?
има ли някого, към когото можеш да проявиш неподозирана нежност; някой, който може да обсипеш с усмивки и да изневериш на своите очаквания заради него?
защото, ако има, това е хубаво.
да, знам, че бих могла да пиша още, за какво ли не, бих могла да направя какво ли не, но не сега.
както винаги, знам прекалено много неща и, естествено, усещам, че точно толкова прекалено много не знам.
да пишеш, защото тази вечер е една офф-вечер, вечер, която в общи линии пропиляваш, но все пак би я нарекла приятна, тъй като безсрамно пръскаш думи насам-натам, без невероятно чувство или пък тъпо усещане за нямост, но все пак ти е приятно, нали?
ах, продаде се, продаде и думите. жалко.
днес беше изключително необичаен ден, тъй като спах така дълбоко, че не успях да стана навреме, за да взема грамотата си, но пък успях да причиня адски болки на двама мъже. кола маска или невероятното отмъщение и мегаудовлетворението, след като видиш, че на мястото на всички онези хиляди, черни, гъсти, дебели и къдрави косми вече има гладко петно - О не, кожа!
И така, достигнах до извода, че мъжете наистина обожават да мрънкат, а жените са много по-издръжливи, наистина много.
За първи път от доста време насам вкусът на бира ми се стори приемлив, та дори и приятен, макар че изпих точно една глътка, но пък беше хубава.
усещам се, усещам как пиша по начин, който не крещи името ми, който не е "аз", но засега е неизбежно, така че продължавам с това, с което съм се захванала.
хей оу, Весела, мисля, че Никълъс Кейдж те очаква и много му се иска най-накрая да те очарова (макар да не те е разочаровал), за да можеш спокойно да изхвърлиш един предразсъдък, който дори не знам откъде си придобила.
Мисля също, че утре е ден за подредба. На мисли, стаи, навици. Трябва да разместиш тук-там или пък направо да изхвърлиш намерения и убеждения с чували, защото понякога това е единственият ефективен начин да се почувстваш чист. Сапунът тук не струва.
болезнено противоречива съм в чувствата и предпочитанията си. преди часове просто не понасях един определен тип хора и представител от него, а сега не чувствам онова ужасно презрение, онова непосилно и разяждащо разочарование, което част от действията им предизвиква у мен. но следите остават, дори да си мислиш, че си забравил.
аз ли? аз съм добре. но жадувам да се изчистя. от всичко. много ми се иска да се събудя с изпразнено от старите, до болка познати и превъртани мисли и идеи съзнание, пълна с енергия за напълно различни усещания. това е възможно, лошото е, че само понякога ентусиазмът е толкова опияняващ, но появи ли се..
признавам си, малко ме е страх и съвсем малко ми се иска да се почувствам няма. когато истории се разхождат по повърхността на нервните ми клетки, значи нещо е too much и аз се опитвам да заглуша какафонията с думи. думите са съставени от разни буквички after all. това не ги прави по-специални от рязкото дърпане на лентата с кола маска, някой укоряващ или разкриващ значението на цялото мълчание поглед. прави ги просто силни. но докога?
adore, adore.
хей оу, къде са страстите ти, обичаш ли, плачеш ли, страхуваш ли се, има ли някой, който ти липсва болезнено много, желаеш ли да му кажеш със насълзени очи и едва крепящ се на безсилие глас "мъчно ми е за теб" (но не в смисъла на "съжалявам те")?
има ли някой, чийто мирис никога не би объркал; някой, чиято топлина е твоят огън? има ли някой, който ти се струва по-специален от всички егоицентрични и специални хора, по-красив от всички турци второ поколение, въпреки че е просто симпатичен?
има ли някого, към когото можеш да проявиш неподозирана нежност; някой, който може да обсипеш с усмивки и да изневериш на своите очаквания заради него?
защото, ако има, това е хубаво.
да, знам, че бих могла да пиша още, за какво ли не, бих могла да направя какво ли не, но не сега.
както винаги, знам прекалено много неща и, естествено, усещам, че точно толкова прекалено много не знам.
6/06/2009
5/04/2009
'Cause there's nothing else to do
Четирилистната детелината на бюрото ми е разцъфнала. Аз тракам с нокти по мишката, акомпанирайки силното си желание да кажа нещо. Нещо, нещо. Нещо, просто нещо.
Той много обича да чака, а може би и аз обичам да чакам.
Отново въпроси. Нови въпроси.
Новите въпроси трябва да донесат нови събития, нови усещания. Стига да си приключил със старите.
Ето и днешните насилници.
Казват, че човек получава толкова, колкото може да поеме. Ако ти се полага малко, това прави ли те малък човек?
"Искам вече да не те обичам" равно ли е на "Не те обичам вече"?
Какво става, ако избереш прекия път, по който хората се страхуват да поемат заради границите си във всички посоки на съзнанието и духа?
След това смелите се превръщат в адаптиращи се мелези. Това ли е?
carve your names into my arm,
instead of stressed, i lie here charmed
Това е, това ме мъчи формално.
Слушам Placebo от сутринта. Отивам там, връщам се тук, цял ден.
Чакам нещо, но не знам какво. Знам какво, но не знам какво е продължението му.
I know I'm selfish, I'm unkind.
Гордост? Предразсъдъци? Дъжд?
Не се безпокойте, знам колко лесно и колко много хора се измъкват по този начин. Така слагат защитна лента на недостатъчната си сила и талант и с глупавите си прости изречения парадират с надмощие. О, да, знам.
Sucker love is heaven sent.
Той много обича да чака, а може би и аз обичам да чакам.
Отново въпроси. Нови въпроси.
Новите въпроси трябва да донесат нови събития, нови усещания. Стига да си приключил със старите.
Ето и днешните насилници.
Казват, че човек получава толкова, колкото може да поеме. Ако ти се полага малко, това прави ли те малък човек?
"Искам вече да не те обичам" равно ли е на "Не те обичам вече"?
Какво става, ако избереш прекия път, по който хората се страхуват да поемат заради границите си във всички посоки на съзнанието и духа?
След това смелите се превръщат в адаптиращи се мелези. Това ли е?
carve your names into my arm,
instead of stressed, i lie here charmed
Това е, това ме мъчи формално.
Слушам Placebo от сутринта. Отивам там, връщам се тук, цял ден.
Чакам нещо, но не знам какво. Знам какво, но не знам какво е продължението му.
I know I'm selfish, I'm unkind.
Гордост? Предразсъдъци? Дъжд?
Не се безпокойте, знам колко лесно и колко много хора се измъкват по този начин. Така слагат защитна лента на недостатъчната си сила и талант и с глупавите си прости изречения парадират с надмощие. О, да, знам.
Sucker love is heaven sent.
4/20/2009
There are too many of us.
Никога не се оправдавайте.
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
Subscribe to:
Posts (Atom)