Are you in love?

На "Попа"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Валери Петров

Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.

и вятъра питам

http://youtu.be/fXrVWREIDUA

Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?

Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.

Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.

Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.

Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.

За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"

Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.

Някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят

Ето как не се чувствам виновна. И как всеки път, когато, без да искам, започна с малка буква, а след това продължа с големи, го приемам като някаква подсказка, че не така е трябвало да започна.

Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...

Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..

не мога повече

Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.

There's a light that never goes out

От тази нощ обичам Смитс.

Защо не съм очаквала Джоузеф Гордън Левит да има такъв палец - друг път.

Защо обикнах филма, преди да съм го гледала, защо обичам "Let me, let me, let me.." (никога няма да напиша цялото й име, страх ме е) - по-късно.

Какво си помислих днес, докато обядвах на килима пред реотановата печка сама, гледайки "Довери се на журито" по Фокс Лайф? Че каквото и да постигна, никога няма да съм сигурна, че е достатъчно, но ще мога да влезна уверена в стая не само защото съм направила някакви неща, а защото съм аз.

Какво си помислих, докато чакахме другите да ни настигнат и гледах лицата им, усмивките им, и беше мрачно, и нямаше слънце, и така нататък? Че понякога би било толкова, толкова хубаво, ако хората бяха само моментът, а не убежденията си, не възгледите си, не разбиранията си за света, не мненията, които са се научили да формират, не начините, чрез които са разбрали, че могат ефективно да ги наложат, не рекламата, не манипулацията, не едното наум, което винаги имат, не редиците, на които сами се разделят и заради които сами се мразят.

Всеки път, когато не пиша, борбата е голяма и се лее много кръв, умираща от студ треперя под две тежки одеяла, треперя, а после изпадам в дълбок, непроницаем и действително тежък за клепачите ми сън, докато климатикът жули, драпа и дращи, сякаш е на път да капитулира пред зимата.
Всеки път, когато не пиша, се къпя и неистово прелиствам своя и общия живот с вярата, че ще го подредя.
Всеки път, когато не пиша, не спя през нощта, а гравирам безсъние по себе си, и всеки път, когато не пиша, си играя като дете.
Всеки път, когато не пиша, създавам чернови, които паметта ми изхвърля и рециклира за следващото включване.

Моля ви, не говорете високо, когато току-що съм се събудила. Ще отнесете порой от нерви, ще се излее върху вас, ще изтече. Ще изтече като дим от клечка кибрит, увиснала с главата надолу над пропаст малко след като пламъкът й е изгорял в себе си, върнал се е мигновено в черната си утроба и се е превърнал в струйка дим. Струйка дим, която за една нищожна, но твърде красива частица от времето изтече.

Защо тази нощ обикнах Смитс? Най-вече, защото:

I never never want to go home

И защото to die by your side is such a heavenly way to die (пее тя както когато не си се разплял и не си прочистил гърлото си, а ти се иска да звучиш добре и взимаш високи, нежни тонове).
И защото I don't care, I don't care, I don't care.

Обожавам да пея, цял следобед пях. "Не искам да се прибирам никога" и всички графити на света, и Ванила Айс, и хип-хоп клипове от 90-те, "I got 5 on it" (grab your forty, let's get keyed), която слушам почти всеки път, когато пътувам, и как се научих да пътувам, без да повръщам, и колко трябва да споделя, и нечии очи, и нечии скули, и фактът, че съм момиче, което слуша Рейдиохед, и че това е може би просто лесният начин.
Don't be aroused by my confession (и колко "rawr", колко нокти, колко прехапани устни, колко агресия, колко тъмносиня светлина в ъглите, колко плът, колко post blue е тази песен)

Трябва ми тиксо за дърво. Чувствам се извратено добре.

А когато пиша, понякога не съм сама.

- Какви красиви пръсти!
- Пианист.